Strangers, strangers.. welcome ~

Spoiler:

" />

Лайм вече имаше нов дом. Веднага, след като разбрах, че се е изнесла от дома на родителите и, поисках адреса и, за да и отида на гости.

***

Вече бях пред дома и и звъннах на звънеца. Тя излезе и ме посрещна, изглежда, не очакваше точно мен.
- Хей, хей, хей! - казах аз и я прегърнах. И двете бяхме заети напоследък и се виждахме рядко, затова знаех, че ще се зарадва. Тя ме прегърна още по - силно и ме покани да вляза. Започнахме да си говорим, обсъждахме всичко, което ни вълнуваше - момчета, кариерите ни, всичко. Времето минаваше много бързо. Радвах се, че можех да се видя с най - добрата ми приятелка от детството и да прекарам толкова време с нея.
- И без това се виждаме рядко... искаш ли да се нанесеш да живееш при мен? Много ще се радвам. - приех с радост. Станах и взех телефона си, който бях оставила на масата. Трябваше да ида до вкъщи, за да взема багажа си.

Стоях във всекидневната и слушах музика от телефона си, когато някой позвъня на звънеца. Излязох, за да проверя кой е. Беше моята приятелка от детството Али. Учудих се. Не се бяхме виждали от наистина много време. Тя дебютира соло, което отнемаше голяма част от времето и, а след това аз с Hello Venus..
- Хей, хей, хей. - каза тя и ме прегърна, избавяйки ме от мислите ми. Аз също я прегърнах, притискайки я до себе си. Поканих я да влезе у дома и я разведох из жилището си. Говорихме си за кариерите ни, за момчета, за всичко. Оказа се, че не е обвързана, от което останах много изненадана. Виждахме се рядко, поради което и двете се радвахме, че сме заедно. Поканих я да остане да живее с мен, а тя се съгласи. Стана и взе телефона си, вероятно отиваше до дома и, за да си приготви багажа. Останах да я чакам.

Очаквах Сохьон да дойде всеки момент. Вкъщи бе малко разхвърляно, затова подредих. Отне ми доста време да си оправя бъркотията, но все пак, чаках гост. Не биваше да завари дома ми в този вид.
Когато привърших с подреждането, отидох във всекидневната да погледам телевизия. След около десетина минути, чух, че някой позвъня на вратата. Отидох и отворих. Беше новата ми съквартирантка. Беше домъкнала два куфара с багаж. Наистина?! Ама наистина?! Само толкова?! Моите дрехи в два куфара никога няма да се съберат. Да, имах шопинг мания. Помогнах и да вкара багажа си и да го подреди. През цялото време си говорехме и си пеехме. Обсъждахме идеи за песни, всичко. След това седнахме на дивана и продължихме дискусията си. Когато погледнахме часовника, бе вече девет вечерта. Времето лети. На нас обаче не ни се спеше. Трябваше да решим какво ще правим вечерта.

С огромни усилия вървеше към дома на момичето. Че Йон мълчеше и това го изнервяше двойно.
- Няма ли да кажеш нещо или ще мълчиш през цялото време? Няма ли да попиташ какво търсех тук и защо те спасих? Нищо ли няма да кажеш?
Може би щеше и да изкрещи думите по-силно, но просто нямаше сили за това. Рави опита да запази самообладание и издиша, при което си докара още един силен спазъм на болка.
- Май ни става навик да се срещаме в такива моменти и все да те спасявам. Само да не ни става навик.
Засмя се през сила.
Някак си успяха да стигнат до дома на момичето. Рави едва се държеше на крака и аха да припадне. Подпря се на стената докато момичето отвори вратата и той я последва.
- Хубав апартамент. Къде да седна да не изцапам всичко с кръв?

Мълчанието на Че Йон го изнервяше двойно. Добра се до стаята й както му каза тя и седна на леглото.
- Горките чаршафи.
След малко момичето дойде и му каза да свали блузата си.
- Ха, толкова ли искаш да ме видиш гол? Сякаш преди не си ме виждала. Не съм се променил много, но щом настояваш.
Искаше да го обърне на смях, но на никой не му беше забавно.
Рави свали блузата си чак сега забеляза колко дълбока е раната.
- Май ще трябва да се зашие. Можеш ли да шиеш?
Момичето прокара пръсти около раната и започна да я почиства. Рави изсъска от болка и стисна очи. Цялото му тяло се бе сковало. Опита се да не мисли за болката и се насочи към по приятни мисли.
- Знаеш ли, че с всеки изминал ден ставаш все по хубава? Жалко, че те изпуснах, но пък поне знам къде ще те намеря. В някоя тъмна уличка изпаднала в беда.
Последните му думи май засегнаха леко момичето, но той продължи да си говори.
- Ох, заболя.
Че Йон бе минала с памука върху раната. Натиска бе лек, но него го заболя.
- Ще остане доста голям боен белег.
Пак се засмя през сила. Пресегна се и погали момичето по лицето.
- Защо си толкова загрижена за мен? Защо ти пука за мен?

- Да се държа лошо с теб? Че защо да го правя? Ти не си ми направила нищо, че да се държа лошо с теб. Просто така се случи и се разделихме. Никога не съм си помислял да те мразя. Дори за миг не ми е минавало през ума.
Момчето се прозя и разтърка сънено очи.
- Извинявай, но от толкова загуба на кръв ми се доспа.
Излегна се на леглото и притвори очи.
- Все още пазя подаръка ти от последната ни среща.
След това заспа. Сънят му бе значително спокоен при положението, в което се намираше. Сънуваше Че Йон и красивата й усмивка. Вървяха хванати за ръка в парка и се смееха щастливо. Рави отново разказваше от своите забавни разкази и караше момичето да прихва от смях.
Не знаеше колко време бе спал, но когато се събуди на вън се бе свечерило. Затърси момичето с поглед, но нея я нямаше. Отметна завивката, с която го бе завила и стана да я потърси. Намери я в кухнята приведена над котлона.
- Случайно да имаш някоя мъжка блуза, която да ми стане?

Момчето взе блузата и я облече.
- Как е?
Огледа се и си пооправи косата, която в момента стърчеше навсякъде. Разтърка очите си и седна на един стол до голямата маса за хранене.
- Благодаря ти за помощта. Дължа ти живота си. Сега се чувствам по-добре, въпреки, че още съм замаян.
Рави изпъна крака под масата и се загледа в гърба на момичето.
- Може ли да ти призная нещо? Всъщност по-добре не. Нека си останем приятели.
Уон Сик се замисли, за това което щеше да каже и се наруга сам себе си.
- Аз ще си вървя. Предполагам не си сменила номера на телефона си, за да ти се обадя да ти върна блузата.
Понечи да си тръгне, но момичето го спря.
- Какво?

- Страх ме е, че ако ти кажа ще ме намразиш, а и си имаш гадже, който е мой много добър приятел.
Погледна момичето в очите. Тези красиви и нежни кафяви очи, които го подлудяваха всеки път. Тези розови устни, които го караха да иска още и още от вкуса им.
Рави се приближи до нея, отмести един непокорен кичур от лицето й и я целуна с толкова нежност, колкото винаги е изпитвал към нея.
- Все още те харесвам колкото и неправилно да е това.
Прегърна я и зарови лице в косите й. Остана така доста дълго време. Не искаше да се отделя от нея, но го направи. Погледна я в очите и погали лицето й.
- Че Йон, обичам те.

Усмихна се през сили и отвърна на въпроса й.
- Какво харесвам в теб ли? Харесвам очите ти. Кафявите ти стоплящи сърцето ми очи. Харесвам усмивката ти, която сякаш разпалва пламък в сърцето ми. Меката ти коса, която нежно се развява от вятъра като коприна. Харесвам, това че си искрена и неприкрита. Не лъжеш и не отмъщаваш, а се опитваш да прощаваш. Ти си момичето, което винаги съм търсил, но когато те открих не те разпознах и те оставих да си тръгнеш. Сега след време откривам грешките си и не мога да повярвам, че съм бил такъв глупак.
Рави се приближи до Че Йон и отново я прегърна.
- Ухаеш страхотно. Все още си запазила онзи нежен аромат.

Гледаше я с лека надежда в очите, но знаеше, че вече обича друг и той бе само едно минало.
Момичето отиде да измие лицето си и Рави се възползва от възможността. Приближи се до нея, целуна я нежно по устните и за последно я погали по лицето си.
- Най-добре ще е от сега нататък да не се срещаме и да се забравим. За мен е твърде болезнено.
След това момчето се сбогува с нея и излезе от уютният дом на момичето.
Надяваше се, че скоро сърцето му ще се успокой и ще го остави намира и за това закрачи набързо към дома си като нито за миг не се обърна назад, колкото и да му се искаше. Надяваше се, че и Че Йон повече няма да се обърне към миналото и ще го забрави.