Сеулският университет

Йон Хьо започна все по - силно да усеща утрешния мраз, навлизащ през отворения прозорец на класната стая. Тя издърпа якето от облегалката на стола си, облече го и го закопча до горе, като се чудеше защо ли няма още няколко копчета, които да спрат този мраз да навлиза под дрехите и. Усети, че цялата е настръхнала и уви ръце около корема и кръста си. След тези няколко минути на отвилчане на вниманието, тя отново се съсредоточи върху задачите, които учителят им беше поставил да решават. Той имаше метод, познат на всички, учещи тук, влизаше в час, обясняваше за отрицателно верме новия материал, а после даваше куп задачи, които те да решават.
Йон Хьо въздъхна, разтърка очи и продължи да пише в тетрадката си. Напоследък дните в училище минаваха доста отекчително и монотонно. Тя отделяше доста време на ученето, а после прекарваше по четири - пет часа в залата за тренировки и време за балет не и оставаше. Беше досат по - назад от другите, а трябваше да наваксва. Сама нямаше идея как ще съчетае всички тези неща. В класнта стая не се чуваше почти нищо освен леките скърцания от столовете или чиновете, разгръщането на листове и най - вече звукът от химикалите на пшещите и съученици. Изведнъж, сякаш внезапен трус разтъси цялата стая, а и не само - цялата сграда. Чуха се силни викове и истерични крясъци. Всички се размърдаха, учудени от случващото се - нещо нетипично, коего събуди любопитството им. Учителят наддигна глава от учебника, слави очилата си, изкашля се - макар че тва никой не го чу, тъй като виковете заглушаваха всичко, и намръщено извика:
- Какво се случва тук?
В същия момент врата се отвори и развълнувано момиче, с къса червена коса изкрещя:
- Няма да повярвате!! Случи се! Имаме посещения от известна корейска група - долу в салона са и всички, участващи в танцовите или певческите клубове сда поканени на среща с тях!
Йон Хьо наддигна глава. Тя беше от танцовият клуб - това означаваше ли, че трябва да отиде? Едната и съученичка, която пък посещаваше певческия, стана от стола и се запъти към вратата, видимо развълнувана. Йн Хьо сви рамене и я последва. Всички по коридорите тичаха, бързайки надолу към салона. Хьо също забърза, защото и нейнито любопитство нарастваше - кой е посетил техния университет? коя ли група? А какво щяха да правят в салона? Да нямаше някакъв семинар? Слизайки надолу и задавайки си тези въпроси, тя за малко не се подхлъзна. Щом стигна до салона, виковете и красъците заглушиха дори собствените и мисли. Тя се опита да си проправи път през тълпата - е, беше неупешно. Остана отзад и чу някой да говори на микрофона, беше дирокторът.
- ... затова момичетата от Secret любезно приеха поканата на нашия университет и сега са тук, готови да ви покажат няколко изненади и да отговорят на милионите ви въпроси. - Думите му бяха последвани от бурни овации и, разбира се, истерични викове.

Сигурно от двадесет минути Йон Хьо се опитваше да си проправи път между всичките полудели студенти, а вероятно и хора дошли от вън - кой щеше да разбере в тази навалица от тук ли си или не.
- Извинете... моля... само, ако мо... - момичето вече се залови да бута и с лакти, но и това не даде резултата. Тя въздъхна и се оттегли назад, като отиде към изхода. Какво пък - това са Secret - виждаше ги често, тъй като беше трейни в същата компания. Изглеждаха свястни момичета, макар че до сега като цяло не беше имала шнса да говори с тях. Едиствената, която можеше да се каже, че познава беше Хана. Веднъж, в една късна вечер, те се бяха засекли в залата за танци, тъй като Хана беше объркала графика си, а Йон Хьо редовно тренираше вечер, защото нямаше време измежду всичко останало.
Тя с бавни крачки отиде към изхода на салона, сложи ръце в джобовете на панталона си и се облегна на вратата. Наблудаваше тълпата, която се буташе, защото явно омичетата даваха автографи. Въздъхна и реши, че би било по - добре да тръгва, за да се прибере на време и да отхвърли нещо от списъка си със задачи. В това време тя видя как едно момиче идва към нея. В първия момент реши, че е някоя съученичка, чието лице определено не моеше да разпознае, но само след секунди осъзна, че това всъщност е Хана. Тя приближи Йон Хьо поздравияи и се поклони. Очите на Хьо светнаха - тя не можеше да повярва, че Хана наиситна я помни, а още по - малко, че я е забелязала, макар че стоеше на изхода. Момичето побърза да се поклони и каза:
- Здравейте Хана онни! Аз наистна не предполагах, че ще ме познаете - ние, ние сме се виждала само веднъж. Изключителон се радвам и о, съжалявам, но не можах ад си взема автограф... В тази тълпа - Хьо посочи блъскащите се и викаи момичета от страни на тях - е просто невъзможно.
Йон Хьо видя, че близо до тях стои охрана, а после ес огледа да не би някой да види, че говори с Хана, защот на мига щяха да ги обградят викове и крясъци.
- За всички учещи тук е голяма чест, че дойдохте. Не мога да повярвам, че с натоварения ви график имате време и за такива нещо, но е много мило - тук имате страшно много фенове. Ако искате, елата насам, - Йон Хьо посочи една пейка, малко по - назад от тълпата хора - може да седнем тук.

Не можех да повярвам на себе си, че се бях съгласил на това. Този, с който се запознахме по телефона или беше луд или ми се подиграваше. И в двата случая трябваше да го отрежа и да се наспя поне малко, след което да планирам обира на банка, или нещо по - сериозно, което да ми вдигне адреналина до нужните нива. Но не! Аз вместо това тръгнах да си търся костюм, който да открадна, за да се маскирам и да ходя на някакъв маскарад. Може би си имаше обяснение за това - скучно ми е, правят ми се поразии, или просто ми се иска да изяляза сред хора без да бъда себе си и без да ме разпознават. Прекрасно знаех, че Шин е известен, беше от едната голяма музикална компания. Аз от своя страна също съм известен. Наскоро пак пуснаха по новините моя снимка, за да може ако са ме виждали да им се обадят. Явно последните ми прояви не са се оказали незабелязани. Е, не ме е грижа. Трудно е да си представя, че ще изляза от затвора и ще си стоя мирно. Дори Те Хьон знаеше това, като подпомагаше излизането ми.
Косплей простотиите бяха известни в нашата държава, затова можеха да се намерят поне няколко магазина за косплей принадлежности. Аз разбира се си избрах по - малък, и беше за костюми под наем. Изключих алармената система, влязох си докато е затворено, свих прекрасен костюм на героя, който си бях избрал, излязох, включих алармената система и си заминах. Мина доста по - лесно, отколкото предполагах. Имаше доста костюми в този магазин, така че щеше да мине време, докато забележат че липсва, и това нямаше да е днес. Прибрах се в дупката си, преоблякох се и нямаше огледало, в което да се погледна. Не ми и пукаше какъв е резултата, важното е, че бях облечен като Алукард (героя). Сложих си шапката и очилата и и излязох. По принцип героят беше с червени очи, аз въобще не съм тръгнал да си взимам от онези неща, които слагат по очите си, затова очилата ми вършеха добра работа. Разбрах от Казешини, че по такива фестове обръщат внимание и на най - малките детайли. Просто нямаше да свалям очилата. Пристигнах там с колата, която имах от няколко дни и на която имаше грешен номер. Днес или утре смятах да я зарежа, защото вероятно я търсят и ще забележат, че номерът е невалиден. Винаги трябва да се внимава с крадените коли. Поне бях махнал всичко, по което можеха да проследят местонахождението и. Моля ви, не съм вчерашен престъпник.
Знаех къде се намира университетът - той беше онази голяма, грозна сграда със знамената. Сега имаше доста хора, които постоянно влизаха и излизаха. Беше и доста шарено, защото повечето от тях бяха облечени в костюми както на аниме герои, така и на екшън герои от филми и игри. Мернах също Слендерман някъде, както и някакви облечени като герои от Мики Маус. На всеки както му харесва. Нямах чак такова обща култура откъм такива неща, защото нямам достъп до интернет, не съм имал и до телевизия много. Половината си живот изкарах в затвора и в поправителни домове.
Влязох вътре и започнах да се разхождам. Беше доста голямо, и хората щъкаха навсякъде. Щеше да е много лесно да се намеря с този. Не ме беше страх, че ще попадна на друг, защото долу горе знаех как изглежда. Имаше негова снимка и статия в един вестник, който си купих онзи ден. Реших накрая да го оставя той да ме търси и се подпрях на една стена. Две малки момчета, облечени като малки Наруто и Саске дойдоха да се снимат с мен. Не казах нищо и им позволих да направят това. Нямаше как да си проличи, че това съм аз, Алукард издирвания. Скръстих ръце и по едно време усетих нечий поглед върху себе си. Това беше той! Имаше шапката на онзи Ейс, и макар да имаше шлифер отгоре и да не му се виждаха дрехите, можех да разпозная него и героя му. Отдръпнах се от стената, хвърляйкиму преценяващ поглед.
- Какво си ме зяпнал? Вече мислех, че няма да дойдеш. - казах студено. Само ако е намислил да ми крои тъпи номера, ще го направя на нищо. Подготвил съм се за всеки случай.
- Разкарай това, за да ти се вижда костюма и казвай, какво ще правим. Времето ми е важно. - имахме странно запознанство, по принцип нямах приятели, но вече не ми беше толкова досаден този. Ако трябва да бъдем честни..понякога беше...забавен....със всички свои глупости.

Той се сети да махне горнището си и след като го направи забелязах, че костюмът му е доста добър. То пък един костюм...всъщност неговото се състоеше повече в рисунките и дрънкулките по него. За разлика от мен, който бях навлечен от глава до пети, та дори и с шапка и очила. Обичам си героя.
- Да, всичко е наред с нея. Кой ти я нарисува? - говорех с хладния си тон. Попитах, защото в действителност беше много сполучливо, но както винаги не правех комплименти.
Шин напомни за кодовото си има и аз само го изгледах тъпо, защото наистина беше очевидно. Нямаше как да забележи погледа ми, защото бях с очила. Така е, наистина не би трябвало да си личи, че съм аз.
Макар и да беше известен, аз първи път го виждах точно как изглежда. Неговия костюм не го прикриваше много, вероятно и щяха да го разпознаят. Може би трябваше да го предупредя, че нямам желание лигавите му фенки да ни преследват по петите. Как издържат изобщо известните? Сигурно е по - гадно от това мен да ме преследват полицаите. Макар че доколкото схванах си приличат - следят те ден и нощ и са все по петите ти. Поне някои от тях.
Тръгнах след Ейс и кимнах на идеята му с конкурса. Това беше простотия, и то голяма, но точно сега бях в някакво необичайно настроение и не ме бъркаше да участвам в нея. Смесихме се отново с хората, а той си говореше някакви простотии, които я чувах, я не. Така ставаше и когато сме си говорили по телефона преди. Той говореше много, аз сили се правех, че го слушам, или си показвах, че не го слушам, но той продължаваше. И ето, че момента настъпи...разпознавайки го някакви момичета се лепнаха за нас. Бяха облечени с някакви аниме ученически униформи. Със сигурност от аниме, което не знам или поне не съм гледал. Къде ме виждате мен да гледам аниме на училищна тематика? Освен ако не е от онези с хорър елементите, но пък тези тук не приличаха на такива, които биха косплейвали героини от такова аниме. Опитах се да сдържа раздразнението си, когато една от тях започна да говори и на мен и да ми повтаря колко харесвала Алукард. Кимнах и дава - три пъти, все едно се съгласявам с нея и очаквайки да се разкара. Шин от своя страна се беше спрял и си разтягаше локуми с другите две, че чак ми идеше да го хвана за косата и да го повлека. Оф, нямаше да е лесно с този. Кой знае колко човека още щяха да го разпознаят. Най - сетне не се сдържах, хванах го за ръката и го повлякох да тръгва.
- Бързаме. - отсякох грубо на момичетата и го помъкнах към голямата зала, към която очевидно отиваха всички. В същото време започнах да му говоря заядливо.
- Ако някога с теб отново пресечем пътищата си, те искам в костюм, в който никой няма да те разпознае! Ако трябва и чувал на главата ще ти сложим! - личеше си, че съм потискал нервността си в изминалите няколко минути, които загубихме при онези. Вече го бях пуснал от захвата си и си проправяхме път в залата. Имаше доста хора тук и направо не се побирах в кожата си. Кога съм бил аз чак сред толкова много народ на публично място? Този глупак тук е виновен! Ще го убия някой ден! После ще му взема мангата, но не това е важното. Отпред имаше някаква не много голяма сцена. Вероятно беше направена за представянето, а и май някои от групите имаха подготвени някакви скечове или неща.
- Ейс....тук можеш да участваш само ако си се регистрирал! - казах, след като чух какво говори дебелия мъж, който беше на сцената. Сигурно беше водещ или нещо от сорта.
- Какво ще правим сега, по дяволите? - измърморах, докато го връщах тъпкано на всички, които минаваха поркай нас и се блъскаха. Господи, ако не заложа бомба в близкия час и не ги убия всичките тук, да не съм аз!! Заканите наум ме поуспокоиха малко. По едно време някакъв тръгна дори да ми се разправя, но това хич нямаше да свърши добре за него. Да не говорим, че костюмът му беше лишен от всякаква креативност и приличаше на главен герой от онези тъпи харем анимета.