Къщата на ShiN & Bang Minah

by **Park Luna** Нед Дек 29, 2013 1:23 pm

Местоположение: Крайните квартали
Екстра: Духове, вещици, жътвари, етц., близо е до гробище, Хелоуин обстановка хдд

[You must be registered and logged in to see this link.]

by **ShiN** Нед Дек 29, 2013 9:44 pm

- И бъди добричък Шин! Участието ти в такива предавания е много важно за кариерата ти. - започна да философства мениджъра. Не беше спирал да го прави, откакто се разбра, че ще участвам в това интересно предаване.
- Махни тази бутилка, по дяволите! Миришеш на бъчва пак. - размърмора се и ми взе шишето от ръцете.
- Как на бъчва бе, нийсан? Това е естествената ми воня, не ти харесва ли? - започнах да недоволствам и аз. Не стига, че бях леко притеснен, малко развълнуван и не знам си още какво, а той дори не ми дава да си пийна. Разкарах за пореден път бретона от лицето си. Днес беше непокорен, понеже преди малко се изкъпах и ми се наложи да се мина със сешоара. Ето, даже се къпах и си мих зъбите и си ги чистих и с конци, какво иска тоя? Как му мириша на бъчва? Е, бях си пийнал пак малко джинче, ама какво толкова? На ранина е най - хубаво. Той отиде за нещо, а аз грабнах шишето си и отпих гооляма глътка. Той ме свари разбира се.
- Я ела тука! Ела ми, ела ми! - каза заканително тръгна към мен със някакви шишенце в ръцете си. Едното беше парфюм. Оле, не! Неговите парфюми не са хубави! Миришат на здравец, а аз не обичам здравец!
- Отваряй устата! - навря ми едното шишенце в устата и изпръска половината съдържание там. Имаше вкуса на мента, освен това се задавих. Явно беше от онези малки стилни шишенца по филмите, дето си пръскат от тях когато отиват на среща. Докато се давех безпомощно, той ме напръска със гадния си парфюм. Ужас!! Сега ще мириша отдалеч на здравец, защото се постара да ме опръска добре. Ах, този гадняр мениджъра. Ще му го върна тъпкано. Докато все още се свестявах от всичкия този тормоз той ме избута до колата и побързах да се кача, преди да му е дошло още нещо на ума. По принцип аз се качвах на неговата глава, а не той на моята, но днес явно се е настроил предварително. Пътя беше доста дълъг, стигнахме до покрайнините. Ама тука ли? В предишните сезони къщите бяха в луксозните квартали. Не че ме бърка, просто си мислех че и сега ще е така. Спряхме и слязох...останах с отворена уста. Намирах се пред огромна готическа къща, с огромна готическа градинка. Аууу....
Другарчето ми за предаването още не беше дошло. Нямах търпение да видя коя е тя. Със сигурност нямаше да е Юри-чан, но нямах против да се сприятеля със още някой.
- А, Роджър, ти си тук! - казах щастливо. Абе защо няма снимачни екипи, къде са? Прескочих преградите от трева и започнах да тичам из градината. Беше приятно тук. Роджър реши да си остане на мястото. Тичах, тичах, подскачах, все още не се бях уморил.
- Спри се бе, ще замиришеш на пот! - изрева Роджър от единия край и аз реших, че е прав. Няма да влизам още вътре. Нека дойде дамата. Ако и вътре е така както отвън, определено ще е забавно. Представям си вече заглавията "Великото шинигами и госпожица все още неизвестна....в къщата на призраците". Ще се превъплатя в Индиана Джоунс! Дано Юри-чан гледа.
- ИДВА, ИДВА! - извика заека Роджър и аз за малко да се спъна. Откъснах някакво странно изглеждащо малко цветенце и се затичах да посрещна екранната си съпруга с него.

by **Bang Minah** Нед Дек 29, 2013 10:56 pm

Не можеше да е истина! Мениджърът на Girl's day не бе изръсил на Мина, че ще трябва да участва в предаване; в момента не се намираше във вана и не усещаше познатата миризма на ароматизатор; не поемаше с очи умиращата природа през прозореца на превозното средство;
Всичко беше един сън, нали? Трябваше да е просто гаден кошмар, от който скоро щеше да се събуди и отново щеше да бъде Мина - член на група, попечителка на тумор и съучастница в убийство. Всъщност не бе сигурна дали предпочиташе реалността пред съня.
Само че това не бе сън - бе част от истинския живот, който започваше с изгряването на слънцето. Нямаше друг избор, освен да стисне зъби и да бъде покорна девойка, каквато се предполагаше, че трябва да бъде.
Разбира се, неслучайно съществуваше титлата "идол" и неслучайно Мина бе нагърбена с нея. Очакваше се от нея да се усмихва постоянно дори когато мислено убива половината свят, да бъде учтива и смирена без значение какво ѝ причиняват. Тя бе просто кукла на конци, която скоро щеше да слезе от сцена и да се окаже в сандъка с непотребни играчки. Така действаше музикалната индустрия и Мина нямаше нищо против - беше наясно, че няма да доживее до 30 години и нямаше защо да се опълчва срещу наложените правила. Та тя може би нямаше да доживее и до рождения си ден!
Колкото и да искаше, не можеше да игнорира мислите, кънтящи в съзнанието ѝ. Не можеше да избяга от тях - те се гравираха по стените на мозъка ѝ и отказваха да спрат. Явно искаха да я видят мъртва по-скоро, отколкото се предполагаше.
Мина постави чело срещу студената повърхност на прозореца, разтърквайки слепоочията си в опит да се отърве от главоболието. Напоследък се бе влошило и хапчетата рядко помагаха. Е, това бе съдбата на обречените.
- Пристигнахме! - гласът на мениджъра стигна до момичето и го накара да отвори очи.
Слезе от автомобила, пооправи новото си сиво палто (старото бе безмилостно изхвърлено заради засъхналата кръв на онзи нещастник) и вдигна поглед, за да обходи терена.
Тръпки плъзнаха по цялото ѝ тяло, вцепенявайки я, а сърцето ѝ замлъкна за миг, след което се върна с неравно туптене. В съзнанието ѝ изникнаха картините отпреди няколко дни - подобна зловеща къща, в която се предполагаше, че има призраци, тъмнина, страх, мръсни ръце, Мина, притисната към пода от онова животно, писъците, както и Сехун, който с едно движение бе убил както нещастника, така и спокойното си съществуване.
Момичето не искаше да е тук! Искаше да се върне във вана и да не поглежда назад. Но беше късно - мениджърът си бе тръгнал безцеремонно без дори да се сбогува. Сега беше сама в затвора на собствените си болезнени спомени.
Мина стисна ръцете си в юмруци, пое си въздух и вдървено тръгна към входа на къщата. Не смееше да гледа напред, затова просто застави погледа си да се рее из красивата, макар и малко зловеща, градина. Странно, въпреки че беше зима, все още се намираха красиви цветчета. Това значеше ли, че смъртта не бе антоним на живота? Можеха ли да съществуват двете понятия, без да се изключват?
Лутаща се из мислите, Мина дори не забеляза, че "съпругът" ѝ тичаше към нея, за да я посрещне. Усети обаче тежкото му дишане срещу себе си, което я накара да замръзне на място и да вдигне поглед.
- О! - възкликна момичето учудено, сякаш за пръв път виждаше човек.
Е, за пръв път виждаше този човек - е, поне на живо. Спомняше си го от различни музикални предавания и знаеше, че и той е в бизнеса.
- Здравей! Аз съм Мина, приятно ми е да се запознаем. - формалните изрази излизаха от устата на момичето плавно и отчетливо. - Ти си Шин, нали?
Това име се въртеше в главата ѝ при образа на момчето и искрено се надяваше да не греши.
Имаше обаче един по-голям проблем от това дали е уцелила името - страх. Мина се страхуваше да влезе в къщата; страхуваше се да не би този Шин да се окаже поредният психопат и да я нападне, както преди няколко дни; страхуваше се, че може да се издаде и тайната за болестта ѝ да излезе наяве.
Различните страхове пораждаха различни чувства, а когато тези чувства се преплитаха безмилостно, се пораждаше завладяваща паника.
Единственото, за което Мина се молеше, бе да не припадне в краката на екранния си съпруг, както и пред очите на екипа.

by **ShiN** Вто Дек 31, 2013 12:31 pm

Май не трябваше да се изтирям така срещу момичето, погледна ме странно. Може би беше просто защото се е замислила, а аз я изненадах. Роджър стоеше колебливо на мястото си, но после дойде бавно и се спря до мен. Изучаваше с любопитство новата ми позната.
Тя изглеждаше мила! Съвсем не очаквах да знае кой съм. По принцип попадах на хора, които не ме знаят или не ме харесват, и се правят, че не ме познават.
- Да, аз съм! Танака Казешини, за мен е чест. - усмихнах се широко и щастливо, както само аз мога. Бях гледал клипове на групата и, бяха много сексави и сладки. Определено имам голям късмет. Надявах се да се спогодим с нея.
- Заповядай! - казах решително и вдигнах цветенцето към нея. Съвсем малък жест, може би дори изгледа глупаво, но аз харесвам малки жестове.
Усмивката ми се скри. Забелязах погледа и, когато погледне къщата, можех почти да усетя какво чувства. Имах някакви бегли проблясъци на емпатия, лесно можех да разбера чувствата на хората. Ами нормално е, много момичета,та дори и момчета не бих харесали постройката, която щеше да стане наш дом.
- Не се притеснявай! Ще си изкараме много добре тук...-опитах се да я уверя с усмивка. Мисля че бх доста добър в повдигането на нечие настроение, но много често ставах досаден на хората. Не ме интересуваше разбира се, щях да се опитам да забавлявам Мина, защото ми се струва приятна.
Дали можеше да се страхува от мен? Не, разбира се. Снимачните екипи са навсякъде, предполагам ще могат да обхождат тази не малка къща. А психиатрите....те са съвсем друго нещо. Те са зли и не ги харесвам! Заради тях изпадам в състояния, които не ми допадат. Състояния, след които не помня почти нищо и заради които все някой ме нарича звяр или изрод. Не са ми се случвали от известно време, откакто дебютирах не е имало нищо сериозно. Само веднъж усещах как пропадам в тъмната бездна, когато бях с Юри-чан в онази горичка. Но успях да се осъзная на време. Не съм луд! Просто така изглеждам заради разни обстоятелства. Мразя, тези които ми лепват етикета "луд". Такива мисли засенчиха и моята усмивка, погледнах Роджър, който ме гледаше съжалително. Знам, че той винаги усещаше моите чувства. Нямах си много приятели, но поне имах него...
- Нека да влизаме вътре, Мина-чан! - казах спокойно с лека усмивка.
- Тук е студено....-казах замислено. Но дали вътре не беше по - студено? Дали не беше права да се притеснява? Може би и аз трябваше да се притеснявам.
Захапах устната си и впих болезнено зъбите си в нея. Ако тук няма алкохол, преградата между мен и лошите неща ще изчезне. Не съм болен....но знам, че има и още нещо. И алкохола ми помага да се преборя с него, макар че всички си мислят, че съм обикновена пияница.
С момичето влязохме вътре и се оказахме в голяма зала. В началото трябваше очите ни да привикнат с тъмнината, докато единия оператор напипа откъде се светва. Наоколо имаше много свещници, но за да се напомни, че се намираме в двадесет и първи век, имаше голям полилей, който светна, когато вдигнах поглед към него. Макар голям и зноен, светлината му беше приглушена. Всичко наоколо беше епично....все едно са ни запратили в някое друго време....като изключим камерите и техниката.
- Хайде да си изберем стаи Мина-чан! - изчуруликах
- Нямам никакво желание да разглеждам сам. - заявих, мен не ме притесняваше изобщо, ама не исках да оставям нея сама. Роджър се бе изгубил някъде. Може би беше отишъл да помага на хората с багажа. Трябваше да си изберем стаи, за да знаем къде да си занесем багажите. Имаше голямо стълбище към втория етаж. Някакво момче си играеше да минава преди нас да пали свещниците. Pure Epicness, усмихнах се широко. Какво си мислех и аз, тука ще е забавно! Чувствам се като във филм. Тук долу също имаше някакви стаи, но предполагах спалните са на горния етаж. Те винаги са на горния етаж! Наоколо имаше разни антики, дори две рицарски брони държащи меч. Много са готини. Не успях да огледам много, но май имахме достатъчно време.
- Колко ли стаи има тук? И какво ли се крие във всяка една от тях? - запитах
- Та къде искаш, сеньорита - първия или втория етаж?
Може би имаше желание да огледаме тук долу? Наистина ми е интересно какво има във всяка стая, винаги съм искал да ида в някакъв такъв готически замък в Европа, но и тази приятна къщичка тук става.

by **Bang Minah** Сря Яну 01, 2014 11:22 am

Макар сърцето ѝ да бе свито от страх, Мина не можеше да сдържи усмивката си, щом видя чистосърдечното любопитство от страна на Шин.
Очите му шареха непрестанно, сякаш се опитваха да поемат и запазят всичко наоколо. Бе като малко дете в огромен магазин за играчки и искаше да разгледа всяка една част от помещението.
Незнайно защо това се понрави на момичето - вече рядко се срещаха големи хора с такова искрено и чисто сърце, които приемаха живота като удоволствие и се стремяха да му се насладят максимално. Игривите пламъчета, които горяха в очите му разкриваха неосквернената му още душа. Странно, как ли бе запазил непорочността си дори и на тази възраст?
Друго качество, което го пращаше директно в графата на Мина с "хора, за които е по-добре да не бъдат в моето обкръжение" бе плашещо милото отношение към нея. Сякаш срещу нея стоеше ангел, не човек. Не беше умряла без да разбере, нали? Не, къщата далеч не приличаше на райско творение.
- Нека първо да огледаме първия етаж. - предложи с тих смях Мина, играейки си с красивото цветче между пръстите си. Беше се загледала в него и му се любуваше, сякаш то бе бейното изцерение.
Напълно осъзнавайки, че около тях кръжаха камери и екип, момичето хвана "развълнувано" Шин за ръката и го поведе към първата стая, която очите ѝ видяха.
Намираше се вляво от стълбището, водещо до втория етаж. Мина вървеше уверено, влачейки японеца след себе си. Надяваше се да не го нарани, но пък нали това искаха зрителите - близост, макар и престорена.
Щом стигнаха до дървената врата, Мина се обърна към Шин, който изглеждаше някак объркан.
- Да видим какво "съкровище" се крие в тази стая. - намигна момичето и дръпна резето.
Реалността обаче надмина най-големите ѝ очаквания. Сподавен вик се изтръгна от гърдите на Мина и тя инстинктивно се сгуши в рамото на Шин. На циментения под лежеше човешко тяло, очевидно обгоряло почти до неузнаваемост. Ясно бе, че предметът беше просто кукла, но шокът си оставаше същия.
Студени капки пот избиха по челото на Мина, а тялото ѝ се поддаде на едва забележими конвулсии. Мислите отново я върнаха там - къщата, в която изгоря стария Сехун.
Девойката усети виновните удари на сърцето си, които сякаш забиваха пирони с всяко изтласкване на кръвта.
- Да видим другите стаи. - едва прошепна Мина, страхувайки се да погледне когото и да е от екипа в очите. Отбягваше контакт и с Шин.
Дали бе просто съвпадение, или те знаеха нещо?

by **ShiN** Пет Яну 03, 2014 8:08 pm

Идеше ми да се разподскчам, когато Мина-чан се усмихна. Ама как може да има толкова хубава усмивка? Значи трябваше по - често да я разсмивам с глупостите си, за да може да осветява това черно и студено място. Аз обичах такива места, но не мисля, че те са подходящи за дама като нея.
След като я попитах на кой етаж иска първо, тя предпочете първия. Заплясках безшумно с ръце. след което тя ме хвана за ръката и ме поведе. Стигнахме до една стая и бях развълнуван какво има вътре.
- Не влизайте там..- обади се приятелят ми, заека. Погледнах Мина-чан, която ми намигна, погледнах и отново Роджър. Вероятно изглеждах объркан. Преди да и отговоря каквото и да било, тя дръпна резето и вратата се отвори. Вътре имаше неприятна гледка, макар да знаехме, че това не е реално. За момент се ухилих широко. Аз обожавах такива неща, това си беше все едно си в някоя от онези хелоуински къщи. За които между другото ти искат толкова пари, а при нас сега беше безплатно. Това, което ми изтри усмивката беше викът на момичето, което се приближи до мен и аз увих ръка около раменете и. О, ама явно на нея не и харесват тези неща.
- Казах ти! - смигна ми Роджър и изчезна като призрак.
"Момичетата често са крехки и доста по - плашливи от нас" - припомни си и погледнах към "съпругата си". Но тя...трепереше и...не беше обикновено стряскане, и нея я беше страх да погледне когото и да било.
- Да видим другите стаи. - прошепна тихо тя и я пуснах.
- Ама....Мина-чан....ти трепериш. Сигурна ли си, че искаш да видиш още? Нека отидем да пийнеш вода или нещо? Огледах снимачния екип и двама си шушукаха нещо, очевидно за новата ми приятелка. Изгледах ги гадно, дали не се подиграват? Как може? Тъкмо щях да тръгна да ги питам нещо, когато тя ме дръпна към съседната врата. Наистина ли бе толкова смела? Или просто се опитваше да прикрие нещо? Както и да е, нека се успокои по свой си начин. Няма да и помогна, ако на сила я заведа в кухнята, или някъде. Да не говорим, че от кухнята е възможно да има какво ли не. Вече няма да се изненадам какво може да се появи в това предаване. На мен би ми било забавно, но не исках тя да се чувства некомфортно.
Именно заради това тръгнах пред нея. И без това усещах някакво колебание у момичето. Аз нямаше как да се уплаша лесно, така че това е най удачния начин.
Вратата беше доста интересна. Хем беше чисто бяла, хем окраската и приличаше на каменна.
- Тук вече наистина не искаш да влизаш...-дочух гласа на Роджър отнякъде, макар че не можех да видя къде е. Май щях да го игнорирам отново. Аз не съм плашлив. Мина - чан все още стоеше леко несигурно зад мен.
Отворих я, беше като другите, просто беше направена да изглежда като каменна. И както си мислех, че нищо няма да ме уплаши се стъписах. Отпуснах ръката, с която бях отворил до тялото си и дишането ми се учести. Пред нас се намираше нещо като болнична стая...
.....от психодиспансер. Имаше стерилно болнично легло, и отдясно една кукла с усмирителна риза. На идеално белите стени бяха закачени 3 големи табла. На едното с големи,резки, отчетливи черни бувки пишеше "Л О Б О Т О М И Я", a под надписа беше сложена и картинка, на това как някой рови в нечий мозък с някакви инструменти. Това е едно от нещата, заради които съм преживявал много безсънни нощи, факт почти никому неизвестен. Почувствах се ужасно, усетих страх и дори не погледнах какво има на другите две табла. Не исках да поглеждам. Забих поглед надолу и се опитвах да не ми проличи нищо. Предполагам за повечето хора тази стая беше цвете пред предишната, но не и за мен. Усетих как някой затвори вратата, вероятно беше "съпругата ми". Все още бях забил поглед надолу, напълно отцепен от всичко наоколо. За разлика от нея, която се окопити от страха преди малко и успя да предложи да тръгнем нататък, аз не успях да продумам. Мразя психиатрите и психодиспансерите. Сега мразя и този, който е направил тази стая такава. За момент почувствах онзи тъмен яд в себе си, който се появяваше само когато не пия, но успях да го успокоя.

by **Bang Minah** Пет Яну 03, 2014 11:16 pm

Неприятните изненади щяха ли да имат край? Мина имаше чувството, че къщата бе едно непрестанно изпитание за здравия разум на "двойката" - сякаш всяка стая се надпреварваше в състезанието " В кой момент Шин и Мина ще загубят разсъдъка си".
На момичето не ѝ харесваше - не ѝ харесваше миналата стая, която бе възстановка на инцидента, макар и на пръв поглед да беше напълно безобидна, дори с чувство за хумор (е, щеше да е смешно, ако случилото се не пораждаше сълзи); не ѝ харесваше и стаята, в която се намираха в момента - бяло и стерилно помещение, от което се носеше неприятна миризма на дезинфектант ,а вдясно от леглото (да, имаше и легло) се мъдреше кукла в усмирителна риза. Защо? Тази "декорация" вече преминаваше всякакви граници. Мина бе преглътнала факта, че къщата се намираше близо до гробището и изглеждаше като сграда, която вероятно е била атракция по Хелоуин; бе преглътнала студените тръпки, плъзващи по гърба ѝ, както и свитото сърце. "Изненадите" в стаите обаче не можеше да толерира.
След като ядосано затвори вратата, Мина хвърли поглед на Шин, който изглеждаше смразен. С глава, наведена към земята, той просто стоеше неподвижно, сякаш се опитваше да озапти странно същество, надигащо се в гърдите му.
Вярно, че и чернокоската бе афектирана, но държанието на момчето говореше за някаква по-дълбока емоционална фрустрация. На какво ли се дължеше?
Да, всеки човек имаше тайни, грижливо скрити в килер, на който пишеше "Не отваряй!". Нямаше човек, който да не таи мисли и спомени в себе си. Те не можеха да бъдат показани на бяла светлина, защото бяха малки чудовища - малки чудовища, за които никой не биваше да разбира.
Лошото е, че с времето растяха, ставаха все по-силни и зли. А с мощта идваше и пълната власт над личността. Те я завземаха като гърците в митологията и оставяха пожари след себе си.
Равносметката? Човекът бе просто нисша твар, робуваща на тайните. Така ли трябва да се изживее един живот - в плен на собствените си тъмни тайни?
А най-лошото бе, че рано или късно тайните винаги излизаха наяве. Колкото и да се опитваш да ги скриеш, намират начин да се покажат на света и да "блеснат".
Накратко, тайните бяха онези пъклени човечета, които са способни да унищожат дадената личност. Бяха като червеи, разяждащи душата отвътре.
Тайна беше диагнозата на Мина, както и случилото се в онзи фатален декемврийски ден. Може би душата ѝ много скоро щеше да се окаже "оглозгана" от вътрешните врагове. А какви ли същества изяждаха Шин? Защо стоеше като препариран?
- Хей, хей. Всичко е наред, Шин. - с лежерен глас Мина се опита да успокои момчето, приближавайки се към него и поемайки ръката му в своята. - Малко е стряскащо, знам. И аз мразя болниците. - направи отвратена физиономия тя и продължи - но помни, че това не е истинско. Стаите са просто "декорирани" по този начин. Това е само помещение. - не спираше да кима, гледйаки Шин в очите, желаейки да потуши огъня в тях. - Хрумна ми нещо. Тъй като явно и на двамата не ни понасят стаите, какво ще кажеш да излезем в градината? Багажът няма да избяга.
Защо даде тази идея, която надали щеше да се хареса на режисьорите? Защото искаше да махне Шин от къщата засега и да му помогне да се успокои. Не искаше да вижда вътрешната борба, отразяваща се в очите му. Той не го заслужаваше.
Мислейки за предаването, планът да се разхождат в градината и да разменят обща лична информация бледнееше пред това да се изправят пред страховете си и да потърсят утеха в обятията на другия. Разбира се, бе прието за романтично момчето да спасява момичето и да ѝ осигури безопасност в лицето на прегръдките си, но не такава беше реалността за Мина. Момичето дълбоко вярваше, че човек трябва да бъде собственият си герой и да се брани сам. Хората бяха самотни воини, които се бореха срещу света без да търсят подслон при друго човешко същество. Защо ли? Защото рано или късно някой щеше да бъде наранен от меча на другия. Мина не искаше това - беше ѝ достатъчно трудно да се бори срещу живота, не можеше да си позволи нечие острие близо до себе си.
Вярно, Шин не изглеждаше като освирепял ловец на глави, но момичето не можеше да поеме риска да се приближи и да махне бронята си. А не искаше и Шин да го прави. Все пак ако не тя, той щеше да бъде наранен.
Хората винаги страдаха, но Шин не биваше да попада в огъня, разразяващ се в Мина, защото щеше да се изгори. Бяха достатъчни отломките, които щяха да останат - черни, деформирани и безсмислени. Нямаше нужда и Шин да се намесва.

by **ShiN** Пон Фев 17, 2014 10:58 pm

"Тъмната половина" търсеше пътя за изход. Тъмната половина не е реална, тя е мое настроение. Аз не съм луд, всички...психиатри и доктори...те са лудите. Аз просто съм с различен характер, който ме кара да се чувствам странно понякога и да изпадам в състояния. Всеки е различен и уникален, нали? Аз съм просто единица от цялото, макар много хора около мен да се имат за нормални и да ме мислят за луд, защото просто не ме разбират. Лудостта е всеобщо понятие, всеки човек е луд. Съществуването ни е лудо, отношенията между хората са напълно побъркани. Това обяснява номерата, които ни се скрояваха тук. А си мислех, че това предаване е забавно.
Преди да дебютирам, ме съветваха да внимавам, за да не разберат за "проблемите" ми. Повечето около мен, дори казваха, да се откажа от това...само съм щял да предизвикам скандали. Какво право има някакъв там, дядка в престилка да ми казва, че аз не съм добре...че аз имам проблем.....
Не ги разбирам, но ги мразя. Мразя всички тези болници, плашат ме до смърт. Ако отида там наистина ще откача, ако ида там онази скрита тъмна страна ще ме погълне. Заекът Роджър ще изчезне и няма да бъда същия.
Дали се е случвало преди? Може да се каже. Именно тогава се опитаха да ми лепнат поне три сериозни ментални разстройства, начело с изблиците на психопатия. Това можеше доста да навреди на живота ми. Никого не съм убивал...но на този свят му трябват жертви. Хората нарочват някого другиго, само и само да проповядват идеалите си, да се обожествяват и да изглеждат като герои. Но никога не съм имал намерение да бъда нечия жертва. По - лесно е да пусна тъмната половина и да покажа на околните истината за света, отколкото да търпя това.
Преди да направя каквото и да било, успокояващия глас на новата ми приятелка ми отвлече вниманието от контрола на вътрешните ми демони. Гласът и бе успокояващ. С пламнали очи и я погледнах, след което кимнах и се оставих да ме изведе от тази смехотворна къща. Навън денят си беше все такъв. Запечатах думите и, които гласяха, че всичко е наред за няколко минути. Имах нужда от това. А Роджър все така мълчеше. Винаги мълчи в напрегнати моменти.Вероятно е уплашен от борбата вътре в мен. И той я усеща, нали?
Чистият въздух навън ме ободри.
- Мина-чан! Мразя, когато Роджър мълчи...- казах замислено и отново се загледах в краката си.
- Приятелите трябва да са до теб, когато имаш нужда нали? - усмихнах се вяло и леко тъжно, поглеждайки я. Боже, тази скапана стая съсипа настроението ми и ми докара натрапчиви мисли. Отвътре се чуваше някаква глъчка, със сигурност екипа на предаването не беше доволен от бързата реакция на Мина-чан, според която ни махна от там. Можехме да чуем, че хора с камери бързаха да излязат също навън. Не много далеч от къщата, имаше няколко малки, каменни пейки. Подканих момичето да идем на една от тях. Искаше ми се да дивея, за да изкарам енергията, която ми дойде от яда преди малко. Но имах и нужда малко да поседна. Обкрачих пейката и застанах с лице към "съпругата" си.
- Те....очевидно са го направили нарочно. - вече бях по - спокоен. Зверовете бяха укротени и тъмната половина беше спряла своя ход за малко. Гледах момичето с любопитния си и най - често изглеждащ детски поглед.
- Мина-сан, те са разбрали как да пречупят и двама ни. - може би пречупят беше силно казано, но и двамата бяхме доста треснати преди малко. Аз май повече. Възползвах се да и го спомена, защото камерите не можеха да ни намерят толкова бързо, понеже бяхме скрити зад нещо като храст.
- Трябва много да внимаваме тук, това няма да е забавно, а ще е като "Сървайвър". - казах разпалено, след което нацупих устни. Погледнах нагоре и се зачесах по брадичката.
- Не бе....защо да не е забавно, като винаги можем да си го направим забавно! - ухилих се широко. Вече изглеждах щастлив. Не бих обвинявал Мина, ако е изненадана заради тази рязка промяна в настроението. Нямаше да се даваме на тези тук. Да видим дали ще подготвят нещо по - фрапиращо от това преди малко. Не им трябва да го правят. Наистина...просто не им трябва. Не бива да експериментират със болното ми съзнание. Нали така го наричат останалите? Макар, че не е такова.
- Нека после доразгледаме къщата....Имам.....скрит коз.....имам някой, който да ни предупреждава къде да не влизаме. Ако са заложили още мръсни номера де. Но ми се иска да им направим напук, а този някой има наистина добро шесто чувство. - млъкнах за малко, за да преценя ситуацията.
- Нека се съюзим с теб и да им покажем на тия, че не бихме се дали лесно пред нищо! - погледнах я и протегнах ръка за здрависване
- Deal? - попитах кратко и ясно със загадъчна усмивка.
Щях да дам всичко от себе си....но не трябва да ми спират източниците на алкохол. Алкохола никога няма да позволи на тъмната половина да се появи. С алкохола никога няма да пропадна в небитието, както е ставало няколко пъти. Когато е ставало, не пиех алкохол...

by **Bang Minah** Сря Фев 19, 2014 5:49 pm

Мина пое ръката на момчето и леко я стисна, кимвайки в отговор на въпроса. Не беше сигурна доколко планът им ще бъде успешен, но нямаше да загубят нищо, ако опитат, нали?
Вглеждайки се в тъмните като нощта очи на Шин, тя можеше да забележи няколко неща - страх от преживяното преди малко, който обаче явно се базираше на лоши спомени; ярост, оцветяваща не само очите, но и цялото му лице ;решителност да стъжни живота на екипа, осмелил се да си прави такива безвкусни шеги.
Шин определено нямаше да стои просто така и да се остави да го размотават - това определено се понрави на Мина. В този свят трябваше да си суров и безскрупулен, да стъпваш тежко, мачкайки всичко и всички около себе си. Само така можеше да оцелееш и вместо просто запетайка, да си удивителен знак! Защо ли? Защото хората забелязваха само тях - само чертичката с точка отдолу, която ги предупреждаваше и спираше. Удивителният знак беше знак за опасност.
Такъв обаче Мина не виждаше около събеседника си - макар да беше малко странен, не беше опасен, поне не за нея. Та кой има право да определя какво е "нормално"? Нормалността е почти избледняла и незначителна парадигма, която "опасва" обществото, опитвайки се да го държи в "нормата". Пълни глупости! Няма нормален човек по простата причина, че доказателство за съществуването на такова понятие няма! Не може да се приеме с никое от човешките сетива, определението варира според хората. Тогава кой може да обвини Шин или когото и да е било, че не е "нормален"?
Мина се огледа наоколо, търсейки досадния екип, който скоро щеше да се появи с оборудването, готови да запечатат всеки момент.
- Не разбирам само как са успели да открият слабите ни места. - въздъхна тъжно, сякаш на себе си и се загледа в лицето на Шин, търсейки отговор. Такъв обаче нямаше. - Както и да е, сега ли ще задействаме плана? - усмихна се дяволито, ставайки от пейката.
Подаде леко глава иззад храста, който беше тяхно скривалище, и съзря в далечината търчащия насам екип.
- О, идват! Да ги пресрещнем ли, капитане? Или да ги изчакаме да ни намерят? - шеговито попита Мина, обръщайки се към Шин с детска усмивка.
Трябваше да признае, че се забавлява - чувстваше се безгрижна и лека, сякаш времето ѝ не изтичаше; сякаш не беше съучастница в убийство и сякаш не изгаряше да разбере дали Сехун е добре. В момента беше просто Мина - член на Girl's day и екранна съпруга на Шин.

by **ShiN** Сря Мар 12, 2014 8:06 pm

Пляснах леко с ръце, доволен от реакциите на Мина-чан. Тя спомена нещо за слабите ни места. И двамата се досещахме за това, вероятно и двамата бяхме объркани в какво точно се състои слабостта у другия. При нея беше свързано с огън или с изгарящи хора. Но аз нямах намерение да се задълбочавам в такива теми. Както вероятно и тя в моите. Всеки човек си има тайни, ние сме нормални хора като другите. Моята тайна дори самият аз не мога да си я осмисля. Много е объркваща, но мениджъра, и психолога, който ми беше натресъл когато дебютирах, просто ми казаха: "Пази го в тайна". Странни хора.
Но това съм аз, Шинигамито от плът и кръв, и няма да позволя нито на себе си, нито на партньорката си в предаването да се размотаваме с унили физиономии. Трябва да се запася с алкохол и всичко ще е наред. Той е горивото за моята машина, иначе не съм същия. После може да помоля Мина-чан да отидем да търсим алкохол. Обмислям да се навъртам около нея поне до довечера докато не заминем да спим, за да я опозная. Първите ми впечатления от нея са добри, рядко се случва да не ме гледат странно, да ме питат дали не съм луд и следователно аз да не им се облещя насреща.
От друга страна вътре в нея се спотайваше голяма тъга, дори идиот би го усетил. Вътрешно си поставих за цел да разкарам тази тъга от съществото на Мина-чан, поне докато сме в това предаване. Мина-чан е хубава и мила, талантлива също и не зная какво би докарало такива чувства в нея. Вероятно не искам да знам.
- Харесва ми как мислиш, Мина-чан! Дай да ги изчакаме. След това....с техните камъни по техните глави - казах спокойно, и с тон на дете, готово за пакости.
- Ще им кроим номерца. Те се забавляваха на наш гръб, сега е наш ред. - не си сдържах заговорническата усмивка. Погледнах къде се намират, тъкмо тръгваха в нашата посока.
- Ем-чан....сега като минат ще ги стреснем. Виж в каква хорър къща са ни довели, нека има емоция. - Спотаихме се като сенки и успявахме да разберем местоположението на обектите, по приближаващите се стъпки. Когато бяха на крачка, с момичето се погледнахме и изскочихме като jack in the box, само нямахме кутии. Но това са скучни подробности. Вероятно можех да измисля още хиляди детински постъпки, надявам се "съпругата" ми да ме изтърпи. Иначе за останалите не ме бърка особено. Само дано има алкохолчец в къщата ни, иначе скоро ще ни се наложи да се поразходим.
Хората, пред които изревахме се стреснаха, единия падна на земята, другия пък си изтърва камерата. А лицата им.....priceless....Започнах да се заливам от смях, чак се тресях. По принцип винаги става така, че ако съм бил тъжен, уплашен или някакво друго негативно чувство, после трябва да си наваксам със смях и лагавщини. И сега е така. Хванах момичето и се затичахме навътре към къщата. Не сме уплашени от тази къщичка. След малко забавихме крачката и я пуснах.
- Мина-чан, видя ли ги? Тази къща плаши не нас, а тях! Сто процента съм сигурен, че тази атмосфера ги изкарва извън нерви, за да се стреснат така! - влязохме вътре в къщата,и аз се заозъртах, без да се интересувам дали някой ни снима. Вероятно има скрити камери, наслагани из къщата. Поне из тези помещения де...надявам се в кенефите да няма!
- Сеньорита....-обърнах се тихо отново към нея.
- Преди да си намерим стаите, ще ми помогнеш ли с откриването на една жизнено важна за мен съставка? Наистина е много важно! - загледах я леко умолително. Не че не мога да преобърна къщата и сам, но ако ми помогне ще е по - лесно. Мениджъра каза, че не трябва да пия, но той все още не разбира нуждата ми. А на всичкото отгоре....май скоро ще ми го сменят. Доколкото чух от бате Рейн, ще си имаме общ мениджър. Тцтц, как ще се разделя с този приятел, не знам! Като казахме приятели, заека не се е мяркал скоро. Сигурно и него го е страх. Срамота, Роджър!
Явно Мина беше готова да изслуша молбата ми, защото ме гледаше очакващо.
- Хайде да потърсим дали има алкохол тука! Даже кухнята не знам къде е, но трябва да има! - не знам какво е мнението на Мина-чан относно пиенето, но каквото и да е то, аз не бива да оставам без това чудодейно вещество. Трябва да съм весел, за да не изскочи дяволчето в мен. Какво дяволче? Имам чувството, че са цели демони. Страшни са. Въпреки това, аз не съм луд!

by Sponsored content

Къщата на ShiN & Bang Minah

Къщата на ShiN & Bang Minah

Re: Къщата на ShiN & Bang Minah

Re: Къщата на ShiN & Bang Minah

Re: Къщата на ShiN & Bang Minah

Re: Къщата на ShiN & Bang Minah

Re: Къщата на ShiN & Bang Minah

Re: Къщата на ShiN & Bang Minah

Re: Къщата на ShiN & Bang Minah

Re: Къщата на ShiN & Bang Minah

Re: Къщата на ShiN & Bang Minah

Re: Къщата на ShiN & Bang Minah