Поляните

Погледнах през прозореца и наругах облаците наум. Беше сутрин, а навън имаше доста облаци, предвещаващи буря. Не бях спал през нощта. Миналата и по - миналата нощ също. Не ми се отразяваше особено, свикнал съм да не спя много заради работа. Само че сега прчината беше далеч по - ужасна.
Изкъпах се и след това уреждах графици с мениджърката минимум час и половина, след което ми се доспа пак. Имаше още малко време до часа, в който се бяхме разбрали с привлекателната ми съседка и вече може би приятелка да се срещнем.
Не исках да вали. Не бях сигурен за къде планираше да ходим, но със сигурност нямаше да изкараме целия ден затворени някъде. А и ми се излизаше. От доста време не бях излизал сред природата, дори в паркове или градинки. Облякох една тениска и едни черни дънки. Любимата ми кола тъкмо беше поглезена с цялостно почистване в автомивката и беше подходяща за красива дама. Дано колата ми не ревнува. Ревнива е. Често ми правеше проблеми само когато бях с Боа.
След онази вечер, в която разговаряхме със Сера, често си мислех за нея. Очевидно е, че все още ги има онези жени, които оставят името си и лика си в ума ти, след като проведеш дори един разговор с тях. Отдавна не гледам само външният вид, една жена може да ме плени с интелигентността и характера си. Радвах се, че после разговора по телефона мина толкова добре, че се разбрахме да излезем. Това дали беше нещо като....среща? Вълнувах се, дори да не съм млад. Но точно сега беше някак различно. Не исках да го приемам като среща, а по - скоро като излизане с приятел. Не заради друго...просто се чувствах като предател, да ходя по срещи, а човек от семейството ми да е в тежко състояние.
Помръкнах отново, след което слязох пред блока, изкарах колата от гаража и седнах на капака отпред очакване на Сера. Може би ако не бях обещал, тоест ако не бях настоявал аз самият да излезем...щях да поизчакам малко. Но нямах навика да се отмятам. Просто щях да се старая да не развалям настроението на жената. А може би тя щеше да приповдигне поне малко моето?
Както бях забил поглед в краката си, я видях с периферното си зрение да излиза от входа. Усмихнах се леко.
- Здравей, как си? - все пак ми беше хубаво, че я виждам.
След няколко минути се качихме в колата и тя ме упъти накъде да карам.Оказаха се планините, които ми се струваха идеален вариант. Имах болезнена нужда от чист въздух и малко спокойствие. На всичкото отгоре, на задната седалка Сера остави кошница за пикник, от която идваха доста приятни аромати.

- Пристигнахме - оповести красивият глас на певицата и се огледах, след което паркирах внимателно. Побързах да изляза и да отворя вратата на Сера, преди т да го е направила сама. Обичах да карам жените да се чувстват като такива, но имах добър трейнинг благодарение на Куон Боа, която изскачаше от колата преди аз самият да го направя. За голяма моя радост Сера изглеждаше търпелива и интелигентна жена. Едно от многото неща, които може би ме привличаха в нея. Може би беше рано за такива заключения от моя страна, но да бъдем честни...нямаше причина да съм насаме с нея тук и сега, ако нямах някакъв интерес. Твърде зает за каквито и да било обикновени приятелства. От край време не спирам да си повтарям, че трябва да се отдам отново на кариерата си, без да се разсейвам с подобни неща, но и аз съм човек. И аз оставам пленен от женския чар и често си мисля за нея. За лицето и, и гласът и. За това, какво би направила и какво би казала. Не съм лесно влюбчив, нито лесно ми се привлича вниманието по такъв начин. Точно затова не можех да пренебрегна интереса си към Сера. За пръв път от много време изоставих мислите и притесненията си по малката ми Соджунг на заден план и реших да намеря малко време за себе си. Тя би искала точно това, и аз вярвам в способността и да се бори.
Подадох ръка на певицата, срещайки изгарящия и поглед и поемайки нежната и ръка. Тя се изправи и и отправих лека усмивка. Имах чувството, че само от погледите ни прехвърчат някакви невидими искри. Беше достатъчно вълнуващо дори за възрастен мъж. Чувството се усили, когато кожата на ръката ми се потърка в нейната, когато я пусках. Двамата бяхме принудени да прекъснем очния си контакт. Тя се размърда, може би понечи да иде за кошницата, но аз я спрях. Не изглеждаше много лека, което ме караше да се чувствам неудобно - вероятно беше вложила много време и пари в приготвянето на всичко това. За щастие може би и аз щях да и се реванширам по някакъв начин, стига да приемеше предложението, което обмислях за после.
- Остави на мен. - казах и със прикрито доволно изражение и измъкнах кошницата от задната седалка, след което заключих колата и вече включената аларма избибитка.
Тръгнахме по меката трева, оглеждайки се къде да се настаним. За пръв път от много време се почувствах свободен и щастлив. Не трябваше да нося маски, шапки или слънчеви очила...нямаше нужда да се оглеждам навсякъде, тук едва ли някой щеше да ме дебне. И най - вече - не бях в хватката на големият град. За да се почувстваш наистина жив, понякога е по -добре да излееш сред природата, а не да продължаваш да се впускаш в прекалената забързаност на Сеул. Компанията на дамата до мен може би беше най - важният фактор. Присъствието и тук правеше нещата наоколо по - красиви. Беше по - различна от вечерта, в която се запознахме. В очите и вместо тъга, гореше желание за живот. Нещо напълно подходящо за една жена.
- Тук добре ли е? - попитах я, когато бяхме до един дънер от дърво, а наоколо се виждаха и дървета. Може би бяхме недалеч от горите, но тук нямаше как да попаднем в тъмнината им. Полянката беше светла и приятна, дори забравих за облаците, които имаше сутринта. И двамата се включихме с поставянето на постелките, след което се настаних и оставих на нея да се занимава с останалото. Не пропусках възможност тактично да плъзгам очи по извивките на лицето и и движенията на косата и във всеки удобен момент. Разбира се се въздържах да не изглеждам прекалено плашещ с това зяпане.
- И все пак....колко време ти отне да приготвиш всичко това? - подметнах небрежно, докато следях какво прави. Тишината не беше неловка, просто ми харесваше да разговарям с нея, било то и по съвсем небрежни въпроси.

Беше обедът на поредният горещ ден. За мой голям късмет нямам проблеми със жегите. Често съм като безчувствен и към топло и към студено. Не се оплаквам нито през лятото, нито през зимата. И все пак, обедната жега се отразяваше дори на мен. Беше топло и задушно, но не ми се стоеше вкъщи. През лятото се занимавах с почасова работа в едни фирми. Трябваше все пак с нещо да си изкарвам прехраната. Бях се пробвал като сервитьор в няколко кафенета, но просто не ми се получаваше да комуникирам с хората. Беше си по трудно в производствените среди, но ми беше достатъчно че по цял ден съм почти насаме с мислите си, без никой да ме закача и ръцете ми са заети с нещо. Тази седмица обаче бях в отпуск и се възползвах да си почивам. Навъртах се из горите, защото дори в по - големите жеги там е хладно, сенчесто и самотно. Все пак не всички можем да си позволим климатици вкъщи. Поне засега.
След една дълга разходка в гората, най - сетне намерих краят и. Нямах страхове, че ще се загубя, винаги намирам изход. Някъде в ляво имаше приятно изглеждаща поляна, но реших преди това да си почина под дебелата сянка на горските дървета. Седнах пред един храст и се облегнах на съседното дърво. Извадих новия волюм на едните си любими манга серии, която си бях взел едва преди няколко часа и се зачетох. Това беше едно от любимите ми занимания. Може често да се определям като един вид аскет, и аз съм човек и аз си имам интереси. Не зная колко време бе минало, но изчетох мангата и реших пак да стана и да се разходя по полянките. Не виждах да има хора наоколо, така че спокойствието ми бе гарантирано. Прибрах мангата в раницата си и се изправих внезапно. Иззад дъвото обаче изскочи някой, тичащ доста бързо и налетя на мен. Изтървах си раницата, която тъкмо бях тръгнал да премятам през рамо, а непознатото момиче падна по задник на земята. Вдигнах раницата и отстъпих една крачка назад. "Сега трябва да попитам как е или да и помогна? Не искам. Неудобно ми е." В последния момент с пълно нежелание се доближих и и подадох ръка. После щях да изчезна по най - бързия начин. Просто да знам, че не съм бил чак толкова груб.

Съществото от женски пол прие помощта ми и имах чувството, че изтръпнах като усетих кожата на ръката и. Трябваше да се науча да не се стряскам от такива дребни неща, и може би да комуникирам повече. И да се сближавам повече. Но не зная как ще стане. Дръпнах си ръката по най - бързия начин, оглеждайки я все едно са останали някакви следи по нея, без всъщност да има такива. Не че исках да обидя момичето, всъщност се надявах да не ме е видяла какво правя.
Имах и едно на ум, че може да е от тези, които ще ми се развикат. Нямаше да им обърна внимание, дори може би щях да ги поставя на мястото им. Но момичето се оказа разговорливо. Дори се опита да ми говори на японски. Изгледах я изненадано. По принцип това беше мило, просто...на мен ми беше некомфортно, защото имаше акцент. И беше някаква европейка или американка или като цяло не беше азиатка. Почти не бях виждал такива хора в живота си, и то само набързо. Това правеше нещата още по - смущаващи. Опитах се да кажа нещо, но вместо това само кимнах, вероятно продължавайки да я гледам по странен начин.
Кимах съвсем леко и едва забележимо и се обърнах да си вървя. Не знаех какво повече да направя или да кажа, затова както винаги предпочетох да се махна. След няколко крачки обаче ми се наложи да се върна, да си взема раницата и да си тръгна пак. Постарах се да не я поглеждам. Не исках да видя странния и поглед спрямо мен. По - добре да не го виждах.
Заобиколих и се озовах на полянките. Скоро спрях да мисля за непознатото момиче. Бях се поизморил отново, освен това бях станал и рано. Намерих едно приятно дръвче с дебела сянка, до което имаше един дънер и някакви храсталаци по - настрани. Излегнах се и притворих очи. Заспах неусетно с ръка на лицето си и длан, обърната нагоре. Слънчевите лъчи, пропукващи сянката на дървото достигаха до плътта ми съвсем леки и едва осезаеми и галеха кожата ми.

От усамотението и спокойствието на горската поляна се бях отпуснал напълно и дори бях засънувал. Сънувах някакъв бал с маски, на който бях аз и някакво маскирано момиче. Танцувахме някакъв валс и наоколо беше пълно с хора, които се бяха събрали в кръг, за да ни гледат. Изглеждах различно, бях с бяла коса, но все пак млад и имах някаква татуировка на врата. А момичето беше тъмнокосо и със светли очи. Само това можех да видя през маската. Тъкмо я хванах през кръста и я завъртях във въздуха, когато усетих как някой ми разтриса рамото, опитвайки се да ме събуди.
Чух женски глас, който ме питаше дали съм добре, но все пак стреснат от случилото се, побързах да скоча и да заема седнала позиция. Ако бях някое свръхестествено същество, вече щях да съм на крака и да заема отбранителна позиция срещу заплахата. Само че в моя случай съм муден човек и можех само да седна и да се отдалеча от човек,а който се опитваше да ме събуди по незнайна причина. Фокусирах образа и видях същото момиче отпреди малко. Изглеждаше загрижена и изненадана. Не ми отне много време да се досетя защо беше всичко това. Едва ли повечето хора си заспиваха така спокойно, сами на подобно място. Може да е помислила, че съм припаднал или нещо. Изгледах я, въздъхвайки. Тръгнах да казвам нещо, но от гърлото ми не се процеди никакъв глас, нито шепот. Дори нямаше да се изненадам, ако гласните ми струни бяха закърнели от толкова продължително време без да ги използвам. Аз не бях разговарял с никого от поне месец, като изключим за най - нужните неща. В последния момент успях само отново да и кимна. Дръпнах се малко назад и се облегнах на дънера, обхващайки коленете си с ръце. Погледнах отново към момичето. Искаше ми се да и благодаря, едва ли много хора на този свят бяха загрижени за мен. Беше нещо ново. Приплъзнах очи към фотоапарата и, и го загледах, килвайки глава на една страна. Значи не беше излязла само да потича. Този път не смятах да бягам от нея. Щеше да е прекалено грубо. Но най - много да я прогонех с мълчанието си.

Все още не беше избягала, вместо това нещо не ме гледаше. Това ме накара да забия поглед някъде в тревата и да стоя така. Защо го прави? Дали нямам нещо на лицето? Хората по принцип рядко ме зяпаха, но когато го правеха беше неудобно. Момичето отново заговори, още повече се извини за това, че ме е събудила. Всъщност не и бях ядосан, но само извъртях очи набързо към нея, след което отново погледнах надолу. Притиснах още повече коленете си към тялото. Имах нужда понякога да комуникирам с някого. И тя е първата, която от доста време проявява каквото и да било желание. Но в същото време аз както винаги не мога да се взема в ръце.
С изненада видях, че тя ми подава нещо. Някаква маргаритка. Явно имаше доста наоколо, една част от тях утъпкани от тежестта ми. Измина време, преди да и реагирам, но се протегнах и много бързо взех маргаритката от ръката и, без дори да докосна кожата и. Не зная какво целеше с това. Беше неудобно, но едновременно и мило. Ако можех, щях да се усмихна.
Малко след това тя се представи и допълни, че се надява да не ми е създала грижи. Поклатих глава. Името и беше странно и не знам дали щях да мога да го произнеса от първия път. Като за начало ми беше трудно да го запомня. Още едно следствие от това, че не бях свикнал да виждам европейци, още повече да комуникирам с тях. Поклоних и се леко с глава в отговор и пак се загледах надолу, въртейки маргаритката из пръстите си. Тя известно време пак ме гледаше, а аз само я следях доколкото мога с бялото на окото си. Измина поне минута в мълчание, докато осъзная, че тя ми се беше представила, но аз на нея не. Дори бях забравил, че трябва да направя подобно нещо. Отне ми още поне половин минута преди да успея да събера сила в гърлото си, за да успея да продумам. Поне няколко пъти щях да го направя, но нещо ме спираше в последния момент. Дори може би се е видяло как си поемам въздух, за да го направя.
- Зеро...- чу се съвсем тихо, но ясно, макар в гърлото ми сякаш да беше заседнала голяма ледена буца. Макар да говорех тихо по принцип, гласът ми си беше дълбок и силен. Все едно бях върл пушач и гласа ми беше дрезгав. Но не беше от това, просто не го използвах често и си му личеше.

По някое време това момиче, Деница започна да ми говори за значението на маргаритките. Въпреки цялата си антисоциалност, не можех да не призная, че беше приятно да слушам човешка реч. Още повече, ако е отправена към мен. Може би в крайна сметка съм добър в изслушването, просто не мога да отвърна. Ако можех да кажа всичко, което се въртеше в главата ми сигурно нямаше да млъкна никога.
Не можех да общувам като нормален човек, но можех да обмислям всяко малко нещо по цял ден. Точно сега си нямам и друга работа. Замислих се и върху думите, което ме накара да се загледам в малкото, крехко цветенце. Не съм се замислял за значението на цветята, дори ако питате мен, това е глупост. Макар цял живот да ми се е искало да съм мечтател, съдбата реши да ме превърне в реалист. Никога не съм се радвал на такива малки неща, не съм ги забелязвал, още по - малко да играя на " обича ме, не ме обича".
Въздъхнах за пореден път. Може да се каже, че леко започнах да се отпускам в компанията и. Като цяло вече не я следях с крайчеца на окото си и можех по - спокойно да се заровя в мислите си. Но все пак усещах чуждото присъствие и си напомнях за него от време на време, стараейки се да остана на разстоянието на което съм. В един момент усетих, че нещо не е както трябва и погледнах към нея. Явно беше успяла да ме снима без да се усетя и я погледнах леко стреснато. Едва ли би било трудно да се заключи, че човек като мен мрази да бъде снимам. Погледнах към нея, после към фотоапарата и. Тя започна да ми се извинява и да ми обяснява нещо, след което се приближи към мен, за да ми покаже. Дръпнах се малко на другата страна, но все пак погледнах малкото екранче. Не реагирах особено. Бях се замислил за това как изглеждам, изглеждах тъжен и отегчен. Или поне така се виждах. Така се виждах и в огледалото всеки ден. Оставих маргаритката на тревата до себе си и отново обгърнах коленете си с ръце и опрях брадичката си на тях.
- Изтрийте я. - казах кратко и ясно. Загледах се напред. Едва ли и трябва снимка на някакъв непознат, за който едва ли ще иска да си спомня, спрямо държанието ми. Може би било добре за нея да ме остави и да не се занимава с мен повече. Отчужденото ми държание би обидило доста хора, а аз не исках това.
- А розите? - казах след известно време, сещайки се, как анализираше значението на цветята. Не знаех за какво я питах това, вероятно исках да не звуча прекалено грубо с последното казано. А иначе просто розата имаше специално значение за мен.