|Tokyo, one week ago|

Вероятно вътрешно онзи се спукваше от смях на реакцията на Йонгхи, която трябваше да усвои телепортацията, за да се измъкне от него възможно най - бързо. Е, вярно, и тя да видеше отстрани някой в този окаян вид, щеше да се умори от смях, но точно пък в момента щеше да откачи. Мозъкът и сякаш бе блокирал, а тялото и не можеше нищо друго, освен да трепка така, все едно и бе студено. Ако можеше да потъне в земята, вече щеше да го е направила поне три пъти. Най - вероятно щеше да ходи да и леят куршум, след като се прибере в Сеул. Беше налудничаво да се съгласява да ходи на снимки с някого, чието име дори не и бе речено. Трябваше да го предусети! Все едно всичко бе някакъв заговор, или просто обстоятелствата работеха срещу нея, при това доста здраво. Не и стигаше целият стрес,товаренето със знания, които впрочем усвояваше лесно, дори да бяха ужасно трудни, фактът, че като малка бе разбрала каква е съдбата и и нямаше време да си я отлее сама, или по - скоро нямаше желание за това, но беше болезнено.
Не знаеше имаше ли повод да си изгризе съвършения коралов маникюр от страх, или просто си внушаваше за този какво ли не, ама точно в момента и идеше да побягне някъде отвъд Токио. Хич не беше забавно!
Стоеше, трепереше и го гледаше втренчено, едва сдържаща се да не изпищи от ужас и страх, да затвори очи и да се надява, че е само кошмар. Досега не и се бе налагало да е толкоз близо до него, по простата причина, че щом го видеше из коридорите, дори да беше на десет метра от нея, тичаше далече, сякаш галопираше. Ако той я гонеше, вероятно щеше да вземе олимпийски медал за най - бързо тичащото същество някога.
Просто стоеше и се молеше някой да дойде и да прекрати целия този ад и ето, че изведнъж се чу мъжки глас, който и изкара ангелите почти толкоз, колкото този срещу нея. Той я попита има ли проблем, а тя съзря куфара си при него.
Джак и повдигна въпросително вежда, очевидно в очакване на отговора и, а тя се втурна към багажа си и рече:
- Не. Благодаря Ви!
Взе синия си куфар и благодари още веднъж, покланяйки се. Отвори го, за да се убеди, че всичките и бандани са вътре (да, по - важни са от каквото и да е било!), след което погледна надписа с името отзад, за да се убеди, че е на Чонг Йонг Хи. Да, перфектно, това беше и за момент я накара да забрави за  ужаса, който бе изпитала преди малко.
Японецът, който бе влязъл в стаята и, за да и даде багажа се усмихна, учтиво се поклони и им рече "довиждане". Оранжевокосото хлапе свърши същото, а когато се опомни какво се случваше около нея и се прииска да беше сама.

Добре, когато вече усещаше, че бомба със закъснител напираше да избухне някъде надълбоко в нея, Йонгхи установи, че той бе решил да се махне. Перфектно, значи все пак щеше да се живее. Всъщност, Джак не и даваше никакво основание да се бои - нито беше убил човек, нито изтезаваше малки кученца. Е, добре, това вече си беше налудничаво. Той си беше просто човек.. да, просто човек, който беше сигурно три пъти по - висок от Чонг, телесната му маса беше по - голяма от нейната, беше мъж (и се намираше в нейното определение за непосредствена близост.. но що опираше до него, определението и за това беше петстотин метра..), гримираше се странно и в черно, обличаше се в черно и косата му изглеждаше странно. Вярно, че не беше хубаво да се съди за книгата по корицата, но.. точно в случая си беше!
Рече и, че ще се видят после, а тя започна да се моли тихичко това "после" да не дойде скоро. А ако можеше и никога да не е, перфектно би било. Дори едно "чао" не можеше да му рече, без да се разпищи или гласът и да прозвучи така, все едно ще зареве всеки момент. Просто помаха с трепереща ръчичка и когато той затвори вратата зад себе си, Чонг се успокои. Дори той да беше в съседната стая, поне не беше чак толкова близо. Вярно, че реакцията и беше такава, все едно е видяла Сатаната или нещо по - лошо от това, ама. В един момент даже и хрумна да го изрита между краката и да избяга от Токио по най - бързия начин, ама той нищо не и беше направил, а пък и не искаше да го обездетява...
Отвори куфара си и прерови дали всичко си бе на мястото. Когато откри хавлията, реши да влезе в банята и да се изкъпе. Това и направи, но първо извади мицеларната вода, както и тампоните за изтриване на грим и махна всичко от лицето си.
Когато вече бе готова, излезе, увита в розовия си халат и постоя така в продължение на известно време, около петнадесет минути. После се облече и изсуши със сешоара косата си. Среса се и отново нанесе малко грим (спирала, очна линия, малко фон дьо тен и светъл гланц) на лицето си, а когато се убеди, че косата и бе напълно суха, извади пресата си, за да я изправи. Мразеше, когато бе къдрава, не се харесваше и грам така. Знаеше, че само си гори красивата коса за нищо с всичката тази първо розова, след което руса, а после и оранжева боя, която започна да използва на четиринадесет, а сега и изправянето. Преди да започне всичко това, имаше прекрасна тъмнокестенява къдрава коса, но вече не.
Когато вече се бе вкарала в приличен вид, забеляза, че има половин час за релакс и се опъна на канапето при огледалото. Пусна си музика и започна да пее тихичко, притеснявайки се за после. Щеше да е "опасно близка" с мъжа и това я плашеше. Всъщност, Йонгхи беше доста страхлива.
Когато стана време да тръгва, взе чантата си, в която бяха най - необходимите и вещи като телефон и всякакви други лични документи, и други неща. Слезе пред хотела и видя черната лимузина.
Когато отвори вратата и го видя да я гледа, се сети, че е забравила сините си лещи горе, но нямаше да ги взима, не и сега. Макар и да и идеше да побегне.
- Ето, че пак се виждаме. - рече той, а тя се стъписа цяла. Седна на мястото зад шофьора и точно, когато събра смелост да отвори вратата и да побегне, колата тръгна. Проклятие. Но пък за сметка на това толкова здраво се притискаше във вратата, че щеше да е цяло чудо, ако я отвори и не изпадне от там, или пък ако шофьорът бе предвидил да заключи, да я изкърти.
Когато най - после пристигнаха, благодари на шофьора и излезе по най - бързия начин. Даже току - виж беше изкрещяла "СВОБОДА" с пълно гърло.
Оказа се, че снимките са щяли да бъдат в парка и тя просто седна на една пейка, изчаквайки всички да дойдат. Отвори чантата си и извади телефона си, когато забеляза чуждото присъствие, карайки я да настръхва отново.