After midnight, clowns aren't funny.

by **Hyomin.** Чет Яну 29, 2015 7:52 pm

Отвори очи, но го погледна само с крайчеца на окото си. Сърцето и все още блъскаше силно, та чак и беше неприятно да стои на едно място. Не можеше да мисли трезво, но все пак през главата и премина мисълта как е възможно този да е певец, актьор, айдъл или какъвто изобщо беше. Не е следила чак толкова много новините за него, просто напоследък все се говореше как щял да напуска нещо. Ако го е направил, за да убива хора, много хубаво е постъпил. Мислейки си а това, отново се сети за ужасната картина, разиграла се пред очите и. Ами ако това се случеше и с нея? Не, не.....беше твърде млада да умира. И твърде хубава. Но какво можеше да направи, за да се спаси? Този беше луд най – вероятно. И напълно сигурно – доста по – силен от нея.

„Майната ти“ – искаше и се да му каже в лицето, след като горилата се опитваше да пуска тъпи шеги, но не успя да го каже. Беше все още шокирана и изплашена. Досега не и се беше налагало да се страхува за нещо по – различно от маникюра си, косата си или сценичните си грим и костюм. Нахалникът продължи да и говори, спускайки ръката си по крака и. Тя се намуси, или отврати...беше трудно да се каже, но опитът и да се отдръпне накъдето и да било постигна нулев ефект. Вероятно в друг сценарий въобще не би е отвратила от него. В някой друг свят, където този не беше психопат, убиец...вероятно изнасилвач, спрямо някои от намеците му...
- Ще се видим по-късно. – беше последното, което каза той. Тя дори не успя да осмисли казаното, когато той я дръпна надалеч от стената и тя усети внезапна, силна болка в тила. Мигновено и причерня пред очите и тялото и се свлече в нечии ръце, вероятно тези на И Джун. От там всичко стана черно.

***

Без ориентация за време и пространство, певицата започна да идва на себе си. С много усилия отвори бавно очите си, но първоначално не успя да фокусира нищо. Помръдна се леко и веднага изохка, защото имаше тъпа тъпа болка в тила. Бавно, малко по малко, спомените започнаха да нахлуват в главата и. Изправи се бавно, скована от страх. Започна да осъзнава незавидното си положение. Беше жива, но незнайно къде. Страха отново се просмука през нея. Какво трябваше да направи? Къде беше този психопат? Хьомин се изправи, още повече изплашена от тъмнината в неприятната стая. Въздухът беше застоял, а светлина не се промъкваше от никъде. Чувстваше се прекалено изплашена, за да стане. Ами ако той или някой друг бяха някъде наоколо? Изправи се в седнало положение и обхвана краката си с ръце. Облегна се на някаква стена зд себе си и от очите и започнаха да се стичат сълзи. По принцип Пак Сънйонг беше прекалено горда за подобни изпълнения. Но сега...за пръв път беше напълно сама, заплашена и несигурна. Онзи не я беше убил...но какво смяташе да прави с нея? Мразеше филми на ужасите, но за жалост беше гледала няколко. И това, което и дойде на ум от тях никак не и хареса.

След няколко минутки на рев от страх и несигурност, тя вдигна очи и осъзна, че те са свикнали донякъде с тъмнината. Огледа се и разбра, че няма никого в стаята. Няма и почти нищо. Може би само матрака, върху който се беше събудила. След още няколко минути събра смелост и се изправи. Кракът и се огъна и падна на твърдият под, осъзнавайки, че почти не си усеща вкочанените крайници, а токчетата не и помагаха особено. Изправи се и стигна с усилие до единственото прозорче. Беше малко, и естествено заключено. Не че можеше да излезе, очевидно беше на втория етаж на къща. Не виждаше много добре, но навън беше пустош. Домъкна се до вратата на стаята, подпирайки се на стената. Не че не беше сигурна, че ще е заключено, просто нямаше други опции. Беше затворена. Облегна гръб на вратата и паниката и сълзите и отново я победиха. Защо трябваше това да се случва на нея? След около минута чу нечии стъпки, сякаш някой се качваше по стълби. Сърцето и отново се разхлопа като на малко животно, и препъвайки се тя се озова отново върху може би мръсният дюшек на пода. Сви се в ъгъла, гледайки подозрително към вратата. Нямаше какво да използва за защита, стаята беше съвсем празна. Без да се осъзнае събу по най – бързия начин едната си обувка и я вдигна заплашително до главата си с токчето напред. Не че щеше да нарани някого с него, макар да беше дълго и остро. Точно след секунди вратата се отключи, отвори и на нея се появи силует.

by Lee Joon Пет Яну 30, 2015 12:13 am

Джун отдавна не гледаше на болестта си като на душевно състояние, душата му стоеше забравена на някой прашен рафт в адския килер, непотребна дори и за Дявола, който я беше купил за жълти стотинки. Сега на нейно място имаше птица, която той държеше в клетка през повечето време. Не я оставяше да умре, но често гладуваше, за да може когато излезе навън да грее в целия си смъртоносен блясък. Джун беше свързан с нея така, както само един мъж може да бъде свързан с лудостта, докато тя не го обземе напълно и той престане да съществува.

***

Съвсем "скромно обзаведена" биха описали къщата, където държеше дългокраката си пленница. Джун беше сигурен, че Хьомин няма да оцени факта, че я беше сложил да лежи на единственото удобно място в къщата. Самият той седеше на земята, водещ поредната битка в главата си, с някоя от многобройните си същности, всичките до една извратени. До него на пода бяха проснати личните вещи на Хьомин, прилежно пребъркани и проверени като полите на съученичките му в гимназията. Имаше мобилен телефон и цяла купчина боклуци, повечето от които не му говореха нищо, следователно трябваше да са гримове. Хвърли бегъл поглед към масата, която всеки човек с нормално зрение би сбъркал с табуретка (може би защото представляваше именно това), и двата опаковани сандвича на поне два дни и се сети, че глупавото му човешко тяло се нуждае от енергия, за да съществува. Планирането на убийството беше завзело по-голямата и по-трезво мислеща част от мозъка му, и жизнените му потребности бяха останали на заден план. Да вървят по дяволите Дарвин, маймуните и цялата биология - нямаше време да бъде гладен. Това беше първия път, в който не знаеше какво да прави с жена, намираща се в леглото му. Докато се самосъжаляваше по свой собствен, изнервящо нелеп начин, от горния етаж се чу познатия шум от високи токчета и глада му се изпари там, където нямаше да го намери поне още няколко часа.
Заизкачва се по стълбите по-нервен, от колкото му се искаше. Все още не беше измислил какво да прави с женската, която хлипаше от другата страна на вратата. Затвори очи и пое дълбоко въздух, възмутен от обзелите го чувства, присъщи на един страхливец. Джун извади ключа от джоба си и отвори вратата, за да се озове лице в лице със заелата отбранителна позиция, нищожно малка в сравнение с него, Пак Хьомин. Сподави успешно смеха си, не искаше да убива куража и още в първия момент, играта е забавна само, когато се играе от двама.
- По дяволите! - Изсъска през зъби с поглед, прикован към прозореца. - Ченгетата... - Съжали че е тъмно, за да изпита напълно задоволството от изражението, което сега виждаше частично пред себе си. В момента, в който чу вълшебната дума, Хьомин погледна натам, накъдето гледаше Джун и му даде достатъчно време да я "обезоръжи", грабвайки обувката от ръцете и.
- Тц, май ми се е привидяло. - Ухили се насреща и, отстъпвайки на безопастно разстояние - можеше да усети сърцето и във въздуха, който между другото беше на привършване не само за нея. Сега, когато я виждаше ясно на бледата светлина от прозореца, Джун съвсем загуби всяка нишка от несъществуващия си план за действие. От една страна беше осъзнаването, че не може да я убие - щяха да си направят труда да разследват, все пак е известна, медиите ще бъдат фиксирани върху случая с месеци. От друга - по дяволите колко му харесваше тази женска... Затвори очи за няколко секунди, и след като ги отвори се фокусира върху точка в стената зад нея.
- Знам, че си уплашена, но не си ми от полза с инфаркт, окей? - Приближи крачка напред, но съжали в момента в който го направи. Хьомин се избута възможно по-навътре към стената, точно като някое уплашено животинче. Ех, само ако не му харесваше така...
Остави обувката и на земята както престъпник оръжие, взет на прицел от полицай. - Не съм въоръжен, ето виж. - Върна се няколко стъпки назад. Седна на пода с кръстосани крака и скри лице в шепи - не можеше да стане по-зле.
- Виж, трябва да си поговорим. По принцип не съм по тази част, затова трябва да се чувстваш специална. - Замълча за минута, подреждайки следващото изречение в главата си. - Истината е, че не мога да те убия, колкото и да би улеснило това нещата, но не бива да се радваш предварително. От отношението ти зависи дали ще се разбираме, или ще трябва да се напъна и да измисля някое гениално оправдание защо си решила да се самоубиеш с шепа хапчета във ваната. Слушай, Хьомин ши, ще ми трябва мнението ти по следния въпрос - ще ми съдействаш ли, или ще помоля за съдействие първия човек от телефонния ти указател? Вече споменах, че не съм много словоохотлив и съм почти сигурен, че ще се наложи да убия някой твой... абонат. Не мислиш ли, че ще е най-добре да се разберем двамата? - Лепна най-мазната усмивка, на която беше способен в момент като този. Не беше сигурен дали блъфира или просто е уплашен.

by **Hyomin.** Вто Фев 03, 2015 11:55 pm

И Джун се показа на вратата, а Хьомин го гледаше намусено, мислейки си за това, как вероятно страхът и може да се усети на километри. За пръв път не и пукаше, че е с разтечен грим пред непознати, още повече от противоположния пол. Може би в миналото си бе помисляла за него, че е добре изглеждащ, виждайки го в някоя драма или реклама, но кой би предположил, че е някакъв психопат. Хьомин често смяташе, че такива хора нямат място сред нормалните. Мразеше хората с психични проблеми и смяташе, че трябва да бъдат затворени като животни. Под красивата и външност не се криеше добро сърце. Може би беше заслужила всичко това. Не и според нея, естествено.
- По дяволите! Ченгетата... – изсъска Джун, обръщайки глава към прозореца. Още преди да осмисли ситуацията, тя също се обърна към прозореца. Малка искра на успокоение и надежда се разпали, но беше мигновено потушена от бързото движение на актьора към нея. За пореден път сърцето и щеше да изскочи, а той отскубна обувката от ръката и, и се отдалечи назад.
- Тц, май ми се е привидяло. – каза самодоволно, а нейните очи отново се напълниха със сълзи. Въобще не искаше да показва подобна слабост пред някой като него. Мразеше да изглежда така в очите на хората, освен ако не и изнася. Но сега не можеше да се контролира. Абсолютно нищо не зависеше от нея. Зависеше от него. Може би бе дошъл да я убие. Никак не и се умираше, но красивата и глава не можеше да измисли начин за бягство. Телефонът и беше в чантата, която не беше наоколо. Сведе леко глава, не искаше да се виждат предателските сълзи на страх, които я правеха да изглежда като лигла. Вероятно очите и на двамата бяха привикнали в тъмното и можеха да се виждат добре един друг.

Джун си пое въздух и започна да и говори. Тя го слушаше, но не реагираше. Когато мъжът опита да се приближи, тя се заби още повече в студената стена и той се спря. Съобщи и ,че не е въоръжен и остави обувката и на пода. Тя вдигна очи и го погледна подозрително. Размазваше и се всичко, заради сълзите и проклетата очна линия.
Трябвало да поговорят. Изобщо не и се говореше с него. Искаше да се махне от тук и да не го вижда. Ако някога се измъкнеше жива, той щеше да олицетворява нейният страх. Най – жалкото беше, че страхът и имаше такова хубаво лице, дори в такъв момент нямаше как да не го признае. Беше хубав, макар да я отвращаваше всичко което научаваше за него. Също го мразеше, задето я поставя в ситуацията, която е сега. Никой е не виждал Пак Сънйонг в такова жалко състояние. Никой не го заслужаваше. Искаше и се да му се нахвърли и да му издере очите, но способностите и се изчерпваха с това. Би било много глупав ход и със сигурност щеше да си изпати много. Живееше и се, затова колкото и да се потъпкваше гордостта и сега...тя го слушаше.

Стисна зъби, когато той заплаши да убие някой неин близък. Приятелките и нямаше да ги докосне, те също са известни, но семейството и не беше. Този изрод...беше бясна, но и прекалено скована от страх да го покаже.
-Ти си болен! – изписка насреща му и за секунди смъкна втората обувка от крака си и я метна някъде встрани от него. Не беше ясно дали иска да го уцели, но и да искаше, дори това не успя да направи. Тя беше типичната драматизираща жена. Дори да не успееше да го победи физически, поне щеше да му скъса нервите, ако изобщо имаше нервна система на човек. Беше като някакъв демон, и на тази светлина изглеждаше още по – демоничен. Или по точно казано – в тъмнината. Прилепи се за пореден път в стената. Беше и студено, но това беше най – малкият и проблем. Лицето и пареше и главата я болеше, както и тила. Вече не се стичаха сълзи, защото очите и започнаха да пресъхват.
-Какво искаш да направя? – попита с изтънял глас. Колкото и да мислеше, не можеше да измисли начин, освен да го изслуша. Не искаше да умира, още по – малко някои неин близък да умира. Не беше най – добрият човек, но все пак имаше някакви чувства към близките си хора. Обърна лицето си към него, заглеждайки се в самодоволната си усмивка. Беше я страх какво ще каже той. Щеше да и говори а убийството, със сигурност. Не желаеше да си спомня за това, но смяташе да се прави, че нищо не е видяла.

by Lee Joon Пет Фев 06, 2015 11:45 am

Джун можеше да види как жената пред него се бори със себе си - ако зависеше от нея, той отдавна щеше да е история - в съзнанието му нахлуха десетки начини как може някой като нея да го убие с подръчни материали. Той обаче беше спокоен, знаеше че такива мисли му идват само на него, може би точно за това беше луд. Поведенческият му анализ беше прекъснат от летяща обувка, която май беше предназначена за него, само че жената не беше в най-добрия си ден и го пропусна. Джун предположи че това е някаква защитна реакция, породена от собственото и безсилие, а и за а го държи далеч. Предположи също, че ако обстоятелствата бяха различни, може би щеше да и е необходима. Макар че, когато той искаше нещо, всичките нескопосано хвърлени обувки по негов адрес не биха могли да го спрат.
В крайна сметка Хьомин се предаде под натиска и беше частично готова да му сътрудничи, само да беше наясно какво да я прави...
- Радвам се че се разбрахме. - Продължаваше да държи мазната усмивка на лицето си, сякаш беше пред камерите в някое предаване - правеше точно това, което се очаква от него. Настани се малко по-удобно на иначе адски неудобния под и в главата му започна засилена мисловна дейност, като от време на време изскачаше мисълта как праха на земята започва да добива космополитни размери и май е време да почисти. А можеше да накара нея, само че едва ли беше използвала метла през целия си живот. Можеше и да я накара да му сготви, само да имаше къде в двуетажната, празна планинска хижа? Да, май че беше хижа.
Не си беше направил труда да слуша досадното бръщолевене на брокера, който му я продаде. Хвърли му парите и два-три подписа и след има-няма два часа, къщата беше негова. Това не беше неговата "къща", където живееше или отсяда лятото, беше предназначена за спешни случаи като този, когато нещо в плана се обърка. Джун беше достатъчно педантичен, за да не позволи това да се случва често - беше се случило да убие човек на долния етаж, но само веднъж. Надяваше се, че няма да му се наложи да убие пак, този път на горния. Не обичаше набързо скалъпените стратегии за оцеляване в стил "Ще спася света щом убия мумията, която ме гони и о, Господи, от къде по дяволите се взе тая мумия?" Харесваше му всичко да върви гладко и подредено, като механизма на стар швейцарски часовник. Още от самото начало, още от първото убийство, от първата капка кръв - всичко беше изрядно. Затова и нито първата, нито последната капка можеха да бъдат намерени - Джун си носеше и белина, заедно със всичките други боклуци. Понякога, докато почистваше след себе си си мислеше, колко ли би била горда майка му, че най-накрая се е научил да го прави - да чисти, не да убива.
- Искам да знам какво правеше в онзи подлез. Разбира се, че не си ме следяла, не изглеждаш достатъчно... как да кажа, компетентна за подобна задача. - Огледа я отгоре до долу, този път с нотка на презрение във вече изтормозения му поглед - как само мразеше да общува с хора, особено в моменти като този, когато умората е взела превес над тялото му и трудно може да се концентрира на това да бъде глупавия хубавец от неделната драма. - Има ли някой, който те чака да се прибереш? Предлагам ти да ми кажеш истината, търпението не ми е силната страна. Но нека бъдем честни, ти сигурно вече си го разбрала.

by **Hyomin.** Пет Фев 06, 2015 11:08 pm

Лудият се позамисли доста, преди да каже отново каквото и да било. Хьомин стоеше все още напрегната и го наблюдаваше мълчаливо. Все още не знаеше дали и е топло или студено. Трепереше, но не от студ и и макар в тази стая да беше ужасен студ, в тялото и имаше поне малко адреналин, който я топлеше. Напълно безполезен, но го имаше. Той продължаваше да мисли, а това я притесняваше все повече. Не знаеше какво се върти в главата му...едва ли нормален човек би искал да знае. Можеше да измисли как да я убие и в какъв точно чувал да сложи после трупа и. Макар да и беше казал, че не мисли да я убива, тя не му вярваше. Но все пак се надяваше той да не прави тази грешка, защото много хора щяха да я търсят. Нямаше да му се размине лесно, колкото и да умееше да си прикрива следите. Така се успокояваше на ум тя, но все пак я беше страх. Наистина можеше да посегне на някого от близките и, или да навреди на самата нея по някакъв начин, без да я убива. Въздъхна беззвучно. Вече не ревеше.

Най – сетне плътният му глас отново изпълни помещението, задавайки въпрос към певицата. Питаше я какво е правила в подлеза. Със сигурност не е следяла него. Ако зависеше от нея в момента изобщо не би се доближила до този болен мозък, още по – малко да го следи. А и какво могат да правят по принцип хората в подлез?
-Прибирах се. – отговори му тя, като в нежния и глас се усещаше враждебна нотка. Хьомин не беше свикнала да крие неодобрението си към някого, макар сега ситуацията и да не беше подходяща за нещо подобно. Щеше да продължи да си мълчи относно това, което е видяла. Ако я попита защо се е опитала да избяга ще каже, че е чула гласове и не е искала да минава през тъмния, страшен подлез. Доколкото си спомняше, жертвата му не беше особено тиха, докато я убиваше. Кой би бил? След това продължи да бръщолеви за търпението си и че не било много, а и я беше попитал още нещо.
- Разбира се, че ме чакат! Поне още пет момичета, като не броим най – добрата ми приятелка, която чака да и се обадя. – каза му тя уверено, стисвайки зъби след това. Е добре де, на момичетата от групата едва ли им пукаше чак толкова, та да обърнат внимание, че не се е прибрала. Имало е и други такива случаи. Но разбира се той нямаше нужда да знае, че това е блъф. А и така или иначе винаги я търсеха, за да проверят все пак дали не е пияна в някой бар или забъркана в неприятности. А Бом знаеше, че тя още не се е прибрала. Оннито със сигурност беше заета с други неща сега, но все щеше да се сети. Но не се знаеше какво щеше да се случи с Хьомин до тогава. Тя все пак се стараеше да не изглежда вече толкова стресната, макар все още да беше притисната до стената. Беше видяла умора по лицето на актьора. Дали можеше да се възползва от това по някакъв начин?

Докато се опитваше да крои някакви планове, а Джун обмисляше своите си неща, навън се чу звук от двигател. Нямаше как да не го чуе. Откакто се беше събудила до сега, навън цареше пълна тишина. Първо беше звукът, после тя можеше да различи светлината от фаровете, проникващи през прозореца. Някой идваше!!!! Още преди да забележи физиономията на И Джун, тя скочи към прозореца. Успя да види двама мъже, слизащи от колата, бяха облечени странно...приличаха на представители на някаква секта. Свидетелите на Йехова, ако паметта и не я лъжеше. Често и се беше случвало да не им отваря нарочно, когато е вкъщи, но сега се надяваше те да и помогнат. Не се замисли какво правят тук по това време, инстинктът и вече я беше накарал да потърси помощ. Да се надяваме, че не бяха някакви приятели на Джун и нямаха намерение да я използват за някое жертвоприношение. Единият мъж вдигна глава и със сигурност я видя, но преди да успее да се разчука по прозореца и да вика за помощ, усети силните ръце на похитителя си да я издърпват назад. Започна да се бунтува и да хапе ръката, която беше на устата и, но и тя беше уморена. Много, много уморена.

by Lee Joon Съб Фев 07, 2015 9:26 pm

Всичко се случи прекалено бързо - шума от приближаваща кола, после изключването на двигателя. Джун вдигна поглед тъкмо навреме, за да види залепената на прозореца Хьомин - не знаеше какво има отвън, но не можеше да рискува да я видят. Изправи се за части от секундата и я дръпна назад, стараейки се устата и да бъде запушена - изглежда беше готова на своеволия, които можеха да му струват скъпо. Придърпа я зад рамката на прозореца, игнорирайки жалките и опити да се освободи от хватката му. Погледна през прозореца - какво по дяволите беше това?
Не виждаше добре цветът на колата, но силуетът и сам по себе си подсказваше че е по-стар модел и от неговия собствен. Очевидно не бяха ченгетата - не би купил подобен боклук дори за баба си, камоли специалните сили да се придвижваха с подобни. Към входната врата на хижата вървяха двама мъже, които сочеха към прозореца и си говореха нещо. Значи я бяха видели. Отново трябваше да измисли план за действие, преди изобщо да има време да бъде спонтанен.
Хьомин беше престанала да се дърпа, очевидно осъзнала че от това няма никакъв смисъл. Липсата на болка в областта на ребрата го подсети, че тя все още е в ръцете му. Наведе лицето си до нейното.
- Защо продължаваш да правиш всичко по-трудно? - Без да и даде време (или възможност) да му отговори, все така стискайки я в ръцете си, я се дотътри до банята, която беше на няколко крачки от стаята, където я държеше. Намокри ръката си и избърса размазания грим от лицето и, после се избърса в дънките си и я огледа по-добре - да, изглеждаше окаяно, но сега нямаше време да я приведе в по-приличен вид.
Хьомин, иска или не, сега вървеше пред него, все така с ръка на устата, но вече по-податлива на контрол, движението по стълбите към първия етаж беше малко по-лесно, от колкото си го представяше Джун. Бяха по средата на стълбището, когато на вратата се позвъни - проклетия брокер беше сложил звънец. Джун вече го беше сложил начело в черния си списък. Побърза да стигне до долу, и когато бяха на площадката, на няколко метра пред затворената входна врата, прошепна в ухото на Хьомин, с най-студения глас, на който беше способен.
- Ако ме издъниш сега, ще те накарам да съжаляваш, че не те убих в онзи подлез. Не знам какви са тези, но се моли да не търсят теб. Просто се усмихвай и не изглеждай толкова... нещастна. - Свали ръка от устата и, но я "прегърна" през кръста, готов да счупи някоя от костите и при само едно грешно движение или дума. После се придвижиха към вратата, все така долепени един за друг, а гледката, която се разкри пред вече отворената врата го накара да се запита защо по дяволите живее на този свят. Или Господ помагаше на треперещата в ръцете му женска, или Дявола си беше купил пакет пуканки и се наслаждаваше на гледката.
Двамата мъже, единия по-нисък и плешив от другия, сякаш бяха облечени от пенсиониран гардеробиер на долнопробен театър, с парцалите, красящи полицата "изгубени вещи". Вратовръзките им бяха толкова хлабави, че дори не можеха да се обесят на тях, а ризите толкова изпомачкани, сякаш бяха шити преди да измислят ютията. Обувките им, от които Джун не пропусна да се възмути, бяха еднакви, като че ли са ги купили в супермаркет, вързани с една обща връзка с етикет "две за лев". Разбира се, картинката нямаше да бъде пълна без кафявите, няколко пъти подвързани библии, толкова стари, че приличаха на ветерани от Втората световна война. И двамата носеха очила, които Джун обичаше да нарича "зубърски" и съответно да ги чупи, ако принадлежаха на гореспоменатия вид хора. Косите (където имаше такива) бяха прилежно прибрани назад с толкова гел, че и Кристиано Роналдо би останал впечатлен. Глупавите им усмивки бяха разтеглени чак до ушите и на Джун му се прииска да им избие всичките зъби до един, да си направи огърлица и да я изгори ритуално - в името на Йехова, разбира се, защото тези смешни пингвини май си бяха гъсти именно с него.
- Здрвайете, здравейте... - Започна по-ниския. Джун не беше сигурен дали думата "мазен" би била подходящо определение за гласа на някого, но това беше първото, което му дойде на ум. - Поуплашихме ли ви, а? По това време на нощта... - "Ти сериозно ли?" - Съвсем се загубихме тук, в планината, как се оправяте вие, а? Сигурно живеете тук отдавна, хехе. Е да, ние отивахме да среща на групата, може би ни познахте? Ние и нашата група сме лесно разпознаваеми. - Погледна Хьомин с надежда, на която беше способен само един тежко болен, гледащ към лекуващия го лекар. Джун я придърпа по-близо до себе си и отговори вместо нея.
- Ексо? - Предположи Джун и премигна озадачено към говорещия му насреща пингвин.
Мъжете пред него май не схванаха шегата, но възмущението се изписа на лицата им.
- Ние, виждате ли... - Посочи към библията в дясната си ръка. - Сме свидетели на Яхова. Имаме среща тук, с нашите, с останалите свидетели... но се загубихме. Надявахме се вие и прекрасната ви жена - Отново погледна към Хьомин. - да ни помогнете.

by **Hyomin.** Нед Фев 08, 2015 5:56 pm

Джун я замъкна в някаква мизерна баня и започна да мие лицето и от разтеклия се грим. Това я изненада малко, мислеше си, че ще я заключи там или нещо по – лошо. Беше я страх още повече, но нямаше как да го покаже. Не знаеше въобще дали да има надежда спрямо тези долу. Похитителят беше реагирал по начин, който би трябвало да и хареса. Едва ли бяха негови приятели или съучастници в глупостите, щом се опитваше да я скрие от тях. Хьомин се дърпаше съвсем леко, но това както и преди, не даваше никакъв резултат. За нейна още по голяма изненада я замъкна долу по стълбището, а звънеца иззвъня. Той за пореден път и прошепна заплахи в ухото, на които нямаше време и намерение да отговори. И Джун я прегърна през кръста, което я караше да се чувства много повече заплашена, отколкото защитена.

Не знаеше какво да си мисли – дали наистина някой бе тръгнал да я търси? Дали изобщо някой бе надушил следите и и бе разбрал, че е тук? Поне беше известна, и ако някой я търсеше – щеше да я разпознае. Оставаше само да се надява на късмета си. Не искаше да прави погрешни стъпки и този тук да я убие. Беше прекалено млада и красива, за да и се случват подобни неща.
Гледката, която последва , донякъде уби надеждите и. Дори я накара да спре да се опитва да се отлепи поне малко от хватката на актьора. Двамата мъже пред нея изглеждаха...отвратителни. Често съдеше книгата по корицата и сега това можеше да съсипе шансовете и. Това определено не бяха супергероите, които трябваше да спасят дамата в беда. Видя библиите в ръцете им, сигурно бяха секта или както си помисли по – рано – Свидетели н Йехова. И както разбра от думите им по – късно – бяха точно такива. Единият започна да говори, а Хьомин само ги наблюдаваше с изтормозен поглед и не знаеше какво да прави. Ако и изглеждаха...по нормални хора, веднага щеше да започне да крещи, но сега... Защо просто всичко трябваше да е толкова трудно. Можеше да се окажат по – лоши и от Джун. Той поне знаеше коя е и каква е, нямаше толкова лесно да и навреди, докато те изглежда не разпознаха никой от двамата. В крайна сметка реши да прави каквото иска Джун. Засега.
Били се изгубили в планината и тръгнали да търсят помощ. Ами защо пътуват толкова късно? Или защо не си вземат джи пи ес. Помолиха за помощ и този, който говореше задържа мазния си поглед върху нея.

През това другият скръсти подмолно ръце пред себе си и загледа Джун.
-Ще може ли да излезете да ни покажете пътя, чрез който да стигнем до главното шосе, видях, че имате кола? – Тя бавно вдигна поглед и видя сериозният поглед на психопата до нея. Очевидно въобще не му се занимаваше с тях. Дали щеше да ги убие? Не и харесваха изобщо, но честно казано не желаеше да става отново свидетел на убийство.
-Или пък...ако не ви се занимава...може да ни подслоните до сутринта. Няма да ви пречим, разбира се. Не ни се стои в колата. – включи се по – ниският, който досега беше оглеждал певицата от главата до петите. Тя се направи, че не го вижда, а и беше съсредоточена да наблюдава И Джун и това, което смяташе да направи. Усети захвата му около талията и да се затяга, което беше започнало да става болезнено. Беше замислен дълбоко и може би бесен. Може би дори не го правеше нарочно, а беше ядосан. Каквото и да ставаше, тя нямаше какво да каже или да направи. Дори тези да я мислеха за собственичка на тази...грозна къща, тя не беше такава. И не искаше да си навлича нечий гнява, правейки погрешни стъпки.

След не много време той се съгласи хладно.Онези отидоха до колата, набързо измъквайки си някакви одеяла...след което влязоха в къщата.
-Тук е доста...семпло обзаведено . – каза по – ниският, който беше застанал от страната на Хьомин и очевидно заговаряше нея. Тя за пореден път замълча като риба. Хватката на Джун отново се затегна около кръста и и тя побърза да извади нетипичен за нея, вежлив тон.
- Сега се нанасяме и още...не са ни докарали...багажа. Нали знаете...не е лесно да си в планината...- опита се дори да изглежда забавна, като за малко да се оплете в собствените си думи. Добре че по принцип бе добра в импровизациите. Усмивката на онзи отново се разтегна до ушите. Сега съвсем и се отщя да бъде тук. Не искаше да е с тези тримата на едно място. Надеждата и се беше смалила до минимум и отчаянието се опитваше да пробие. За момент, само за момент се облегна на рамото на Джун, прекалено изтощена психически и физически от всичко.

by Lee Joon Пон Мар 16, 2015 12:35 am

Двамата смешници можеха да го целунат отзад, те и глупавия им Господ. На Джун не му трябваха подобни глупости, не му трябваше ничий измислен бог. Той беше достатъчно умен за да знае че велики са хората, не боговете, а на света нямаше по велик от него. Поне така стояха нещата в главата му.
Джун познаваше хората, колкото и жалки да бяха те в неговите очи. Тези двамата бяха типични представители на вида си - отвращаваха го със самото си съществуване . И все пак имаше нещо гнило. Нещо не се връзваше в цялата им скалъпена история. Защо бяха тръгнали толкова късно? Защо заглеждаха Хьомин по мръснишки, отколкото я заглеждаше той? А може би глупавата им църква е за бавноразвиващи и все още не са стигнали до онази част от Десетте божи заповеди, където ти забраняват да пожелаваш жената на ближния си... При всяко положение той се чувстваше странно нервен в тяхно присъствие.
Нямаше никакво желание да оставя Пак Хьомин насаме с тях. Беше развил собственическо чувство върху нея, принадлежеше му по всички неписани правила на престъпния свят, само така както може да принадлежи жертвата на своя похитител.
"Жертвата" му беше заповядала да се качи на горния етаж и да донесе свещи, защото "О, каква изненада." в дупката му в планината нямаше ток. Нямаше и свещи, разбира се, но Джун щеше да оповести това на всеослушанието на човеците на долния етаж, след като ги търси из несъществуващите шкафове и кашони на горния, в продължение на няколко минути. В момента се разхождаше от стая в стая, издаваше различни шумове, с каквото му беше възможно. Истината е, че играта започваше да му омръзва, а нощта едва сега започваше. Щеше да се примири с инатестата, но беззащитна Хьомин, но не и с Давид и Голиат от неделната църква на баба му. Тъкмо беше в настроение да подхвърли още някоя и друга саркастична забележка в главата си, когато косъмчетата по ръцете му настръхнаха, а дори не беше завършил "остроумната" фраза. Някой на долния етаж изпищя, и освен ако топките на някои от свидетелите на дръж-ми-шапката не бяха пострадали, то вика беше женски. Джун беше дал достатъчно поводи на Хьомин да вика в през последните няколко часа - позна гласа и веднага.
Рефлексите му бяха достатъчно тренирани, за да не губи безценни секунди в панически шок, а направо да се затича към долния етаж.
Беше преполовил стълбището за отрицателно време - време, в което ситуацията му стана повече от ясна. Не знаеше как точно, но определено искаше да убие по-ниския от двамата. Беше приклещил Хьомин в ъгъла на полу-празната стая, в която ги поканиха по-рано. Беше единственото място в цялата хижа, където имаше признаци че същинската постройка е действително обитавана от нещо друго, различно от хлебарки.
Стрелна се към мъжа, който туко-що беше подписал смъртната си присъда, без дори да мисли за другия, който стоеше някъде наоколо - да, Джун го виждаше с периферното си зрение, и все пак всичко му беше замъглено.
Сграбчи го за ризата, грубия плат пасна идеално в ръката му. Не му трябваха почти никакви усилия, за да разкара джуджето от Хьомин, всичко се свеждаше до едно просто движение, но на Джун не му беше достатъчно. Насилието никога не му беше стигало.
На свой ред опря нещастника в стената и започна да го налага където свари - искаше му се гърба му да усети колко точно-грапава е повърхността на стената.
- Не ти стига екшъна в педалската ти църква, а? - Хвана го за врата, вдигна го във въздуха и го удари няколко пъти в корема - въпросът му беше риторичен, отговор не се изискваше. - Искаше да пробваш с нещо женско, за разнообразие... Само че не си познал. - Остави го да се свлече на земята. - С моите играчки играя само аз. - Изрита го в корема много по-силно, от колкото беше нужно, за да бъде сигурен че няма да има сила, да му отговори, нито да прави нещо по-различно от това да се опитва да диша. Сякаш му просветна отнякъде, че в стаята има още някой, освен пихтията в краката му. Обърна се назад за да види приятеля на пихтията, свит и ридаещ безшумно в другия ъгъл на стаята. Нещата ставаха все по-розови.

by **Hyomin.** Пон Апр 20, 2015 2:21 pm

-Тук е...доста тъмно, не мислите ли? – мазният глас на единият отново изпълни помещението. Хьомин вдигна поглед към Джун, но той отново стоеше и гледаше гадно към тях. Сигурно му струваше много да не ги нападне и вероятно убие. Нямаше да се изненада от нищо. Можеше да види как някакви заплашителни искри святкат в очите му. Този човек можеше да загуби разсъдъка си всеки момент. Тя осъзна, че не иска да присъства на още едно убийство.
-Скъпи...? Защо не се качиш да провериш за свещи? – усмихна се тя с възможно най – чаровната си, престорена усмивка. Въобще не знаеше какво прави, но реши, че така ще може да го разкара поне за малко и така той да се успокои. Ако изобщо бе възможно това. А току виж и тя успяла да се измъкне. Звучеше прекалено добре, за да е истина, но нямаше да спечели нищо ако само се подчинява и си стои. Психарят и хвърли някакъв неопределен поглед. През ума и мина мисълта колко ли много му се иска в момента да изкорми и нея. След около половин минута той се обърна и се заизкачва по стълбите. Певицата усети застрашителната ситуация, чак когато се оказа насаме с тези двамата. Беше тъмно, и още по – плашещо щом очите и бяха привикнали с тъмнината. Можеше да види всяка грозна черта по лицата на двамата, както и досадните им погледи .

-Трябва да ми помогнете...- в един момент се откъсна от устата и. Все пак надеждата не бе напуснала душата и и тя се надяваше тези двамата да са нейни спасители, а не просто два тъмни и страшни силуета в нощта. Първите няколко секунди не последва отговор, само поредната усмивка на по – ниския, който хвърли поглед към стълбището, после го върна обратно към нея.
-Разбира се, госпожице. – мазният му глас и се стори крайно съмнителен. В следващия момент дебелата му, къса ръка обхвана грубо нейната, запращайки я отново с гръб към стената. За втори път за последните часове изпита това болезнено чувство. Мазникът сложи ръка на устата и, за да не изпищи, а тя започна да се съпротивлява. Идеше и да зареве отново? Какво се случваше пък сега? Какво ставаше, кои бяха тия? Приятели ли бяха на Джун или просто животът и беше обречен? Защо трябваше да скочи от трън та на глог? Всъщност нямаше представа кой е по – лош, Джун или те? Опита се да се измъкне, но не можеше. Мазната гадина я бе приклещила в ъгъла. Идеше и да повърне. От него се носеше миризма на застояла пот, чесън, пушек, развалени зъби, мухъл и спешна нужда от баня. Никога не бе позволявала на толкова неподдържана личност да се доближи дотолкова към нея. Докато стомахът и се обръщаше , намери сили да захапе гадната му ръка със все сила, и тя машинално се махна от устните и. И тогава Хьо изпищя. Не можеше да повярва, че го прави, но искаше да привика И Джун обратно, макар да не знаеше дали той би и помогнал. Може би беше достатъчно извратен, та да си вземе пуканки и да наблюдава. Свинята притисна тялото си към нейното, привидно ядосан от това, което е направила, но преди да свари да направи каквото и да било, някой го отскубна от нея. За секунди тъпанарът се оказа забит до нея на стената, а очевидно Джун го беше притиснал сега и го налагаше където свари. Сънйонг пренебрегна отново парещите си очи. За момент се загледа в тях, радвайки се на мъката на ниският глупак и осъзнавайки колко се радва да види Джун. Но това не траеше дълго. Изтормозеното и съзнание отново започна да обмисля как да я измъкне. Тя погледна вратата, както и Джун, който беше твърде зает да се занимава с говедото. Без да осмисли ситуацията, тя се отскубна от ъгъла и хукна към вратата. На пътя и се оказа по – високия „гост“, тя не разбра дали се опитваше да я спре или просто стоеше там, вероятно второто, но гениталите му се срещнаха в острото коляно на Хьомин. Той се сви на земята и зарида, а тя излезе боса през вратата. От очите и вече се стичаха сълзи, но тя продължи да тича към спряната на близко кола на двамата мизерника, без да се обръща назад. За щасти вратата беше отворена, а ключовете бяха вътре, благодарение на което успя да запали. И тук идваше следващия проблем – Сънйонг нямаше книжка, не знаеше как да кара кола. Знаеше за щастие поне основните неща, като например кой педал за какво е и как да подкара колата, как да сменя скоростите, макар и трудно...

Завъртя ключа и натисна педала за газта. Колата потегли изведнъж, притискайки дребното и тяло към седалката. Сърцето и за пореден път блъскаше в гърдите, а главата я болеше прекалено, и сякаш вече не можеше да мисли. Цялата беше скована от страх. Не знаеше изобщо как да кара тази кола, нито накъде да отиде. Едва я управляваше. Излезе на някакво тясно и разнебитено шосе, а наоколо се виждаше само гора. „Шофираше“ е силно казано,но го правеше от пет минути някъде, които едновременно и се струваха като цяла вечност и като няколко мига. Постоянно се оглеждаше в тъмнината, мислейки си, че отнякъде ще и изскочи някой. Всяко едно дърво наоколо сякаш беше силует и всеки шум от листата му сякаш беше шепот. Този шепот започна да се блъска в главата и, подлудявайки я напълно. Без да иска стисна по – силно лоста за скоростите, увеличавайки скоростта прекалено, а невниманието и, породено от откачащия и ум и позволи да направи няколко метра и да се блъсне в някакво дърво. Дори нямаше време да разбере какво става.Само успя да изпадне в поредният шок.
Беше полу-будна, когато отвори очи и премреженият и поглед фокусира местоположението и в разбитата отпред кола. По цялата и дясна част на лицето се стичаше течност, чиято рана идваше от главата или челото. Не можеше да помръдне тялото си, чудеше се дали изобщо има връзка с него. Щеше да изпадне в безсъзнание всеки момент, ако мириса на изтичаща газ не я бе сепнал. От „леката“ и катастрофа бе изминала няма и минута,но тя не знаеше това. Дори лигла като Хьомин беше гледала достатъчно филми, за да разбере какво може да се случи с нея всеки момент, ако не излезе от колата.

Използва буквално последните си сили, за да отвори вратата и да се измъкне от там. Лазейки започна да се отдалечава. Под тялото и имаше пръст, трева и камъни, Забиваха се в кожата и деряха ръцете и, но тя сякаш не им обръщаше внимание. Единствената и мисъл се състоеше в това как трябва да се отдалечи, ако не иска да се превърне във факла. Представата и за време отдавна бе заглушена, но известно време след това силен взрив разтресе цялото пространство около нея, мощна светлина озари тъмнината. Хьомин се чувстваше сякаш главата и и ушите също избухват заради силният шум, и цялото и тяло се разтрепери. Усети дори топлината. Не спря да се тресе, докато не загуби съзнание, тотално изморена от всичко случило се и от целия този физически и психически шок. За пръв път през целия и живот и се прииска просто всичко да свърши и желанието и за живот бе на минимум.

by Lee Joon Чет Апр 23, 2015 12:14 pm

Когато най-сетне се съвзе, пред Джун се разкриха два нови проблема, а в момента дори не можеше да прецени кой е по-притеснителен. От една страна беше нещастника от гейската псевдо църква, потънал в собствена слуз, а от друга... къде беше Хьомин? По дяволите, за момент си мислеше че е готова да му съдейства поне малко, че за първи път тази вечер нещата ще се обърнат в негова полза. Но не, инатестата и вече напълно мобилна поради липсата на високи обувки Хьомин, правеше живота му възможно най-сложен. Погледна за миг към живия си гост, след това наклони главата си към пода, където лежеше не толкова живия му приятел. Надяваше се да схване посланието. Нямаше време да говори с него, нямаше време за нищо в границите на хижата - важното беше да намери Хьомин колкото се може по-бързо.
Докато овързваше новата си жертва като пуйка за 4-ти юли, Джун обмисляше на какво беше способна Хьомин сама в гората. Познаваше доста жени и перфектно знаеше - която и да е било жена, сама в гората не вещае нищо хубаво.
Навън беше тъмно, невъзможно беше да се ориентира. На него самия му беше трудно да намери пътя денем, какво оставаше за една крехка и въз уплашена жена по нощите. Никак не му се вярваше да е толкова дийп, че да се ориентира по звездите... Не можеше да и позволи да се нарани, а още по-малко да се измъкне. Не му се вярваше да има някой друг живеещ в района, беше проучил мястото, преди да го купи. Ако имаше друг психопат наоколо - най-малкото щяха да се съберат на по едно малко някой път, да обменят опит, но доколкото Джун знаеше, такъв приятен образ не му беше известен. В гората можеше да няма хора, но толкова високо в планината имаше други не-особено дружелюни същества - животни, готови да те разкъсат за едното нищо, почти като самия него. Беше скрил свидетеля на Йехова на сигурно място на втория етаж, за да е по-близо до Господ, и тъкмо слизаше надолу по стълбите, когато чу звук, който за пореден път тази вечер сви стомаха му на топка.
Затича се навън, краката му машинално изпълниха полу-ясните команди на мозъка му. Веднага забеляза, че колата на двамата мъже липсва. Двамцата са били достатъчно глупави да оставят ключа в стартера. Типично. Господ беше пропуснал урока за това как а не си изпоросим някой да ни открадне колата.
В момента в който осъзна че колата липсва, на Джун му стана пределно ясно какво точно беше станало. Нямаше време да мисли, просто тичаше по посока на дима, който пълзеше нагоре към небето като някаква гротескна илюстрация. Миризмата на пушек във въздуха беше достатъчна сама по-себе си за да го заведе към мястото, но това дори не бе нужно - експлозията беше станала на място, достатъчно близо, че физическите следи ясно я описваха, дори преди самият той да я види. Можеше да я бива в танците, пеенето или там в каквото беше добра (Джун не следеше Тиара чак толкова изкъсо), но в шофирането със съгурност беше кръгла нула - един голям, перфектно начертан кръг. Следите от гуми, които колата беше оставила, започнаха да криволичат извън шосето почти толкова скоро, колкото и се бяха качили там. Само на няколко метра от него огъня беше погълнал каквото беше останало от колата. Джун побърза да потърси с поглед Хьомин, въпреки че надеждите за това да е имала достатъчно разум да се разкара навреме да бяха нищожни. Вече наистина не знаеше какво да прави, сега когато нея я няма. Сърцето му ускори ритъма си за пореден път тази вечер, нямаше никаква следа от капчица здрав разум. Единственото, което можеше да направи, беше да обикаля колата, лицето му и ръцете му вече пареха, а погледа му бързо се замъгляваше. Какво щеше да прави сега, как ще ше да обясни изчезването на жената, когато следите и доведът някой чепат следовател до него? Ами ако пламъците се разпростат и предизвикат пожар, ако всички дървета в района изгорят? Все някой щеше да забележи, щеше да разследва... Всичко беше станало прекалено сложно, дори и за него. Изведнъж всичко, което беше направил започна да му се струва като игра, в която загубилият беше той. Една добра партия шах, може би. Знаеше, че няма смисъл да се прибира, всичко беше свършило тук. Погледна към колата и за първи път, докато гледаше как пламъците лумтят все по-силно и по-високо, в главата му изникна мисълта за самоубийство. Може би само така щеше да се спаси. "Страхливец" - думата отекна в главата му. Погледът му вече беше толкова замъглен от дима, че не можеше да разпознае почти нищо пред себе си. За миг го отдалечи, само един миг, не знаеше дори защо му пука дали ще вижда или не. Но на него повече не му и трябваше - един миг беше достатъчен, за да види това което му трябва. В момемнта в който видя тялото на Хьомин на няколко метра от колата, полу-скрито зад дънера на едно дърво, всичко му стана ясно. Запъти се нататък бавно, всяка крачка по-тежка от предишната, надявайки се че жената е жива. След като допря пръст до китката и и сам потвърди за себе си, Джун знаеше че или я спасява сега, на момента, или и двамата умират тук. Не мисли твърде много, преди да избере първото.
Не знаеше откъде има сили, изобщо не му пукаше. Вдигна нараненото и тяло, като внимаваше възможно най-много, после се запъти към хижата, която изобщо не беше опция в живота му през последните няколко минути.
Не знаеше колко време беше вървял до там, нито как беше успял да си отвори вратата. Нямаше представа как беше сложил Хьомин на стария матрак, на който я беше сложил и по-рано този ден. Изобщо не мислеше, когато легна на пода до нея и заспа.

by **Hyomin.** Сря Юни 03, 2015 8:28 pm

Утринните лъчи се процеждаха през същото малко прозорче, под което се беше събудила и първият път. Но сега бе дори по – лошо. Едва отвори натежалите си клепачи, макар че повече и на сила не можеше да спи. Крайниците и бяха изстинали, всичко я болеше. С мъка осъзна, че отново се намира на онова място. Все още беше затворник, можеше да си умре тук. Но не и отне повече от няколко секунди, за да се сети какво точно се беше случило. Не бе умряла в огънят от онази катастрофа. Погледът и попадна върху тялото до нея. Това Джун ли беше? Тя не реагира по начин, по който би трябвало да се реагира на нейно място. Просто стоеше и го гледаше, без да си мръдне и пръста. Чувствата и сякаш се бяха притъпили след всичко станало. Не усещаше чак такъв страх от него, нито от това къде се намира. Определено беше разочарована и обезнадеждена, но не и уплашена. Несъзнателно вдигна ръка и я прокара по бузата му. Допирът на кожата му беше съвсем нормален – леко грапав, вероятно заради някое предишно бръснене, но и нормален – той беше известен и все пак се грижеха за кожата му. Тя бавно смъкна пръстите си и обви с тънката си длан предната част на шията му. Само ако впрегнеше силите си, докато той още спи...Кошмарът щеше да свърши. Щеше да се оправдае, че е било самозащита, и със сигурност имаше доказателства.

Как можеше изобщо да си помисли нещо подобно? По най – бързият начин придърпа ръката си обратно към тялото, без да попречи на съня му. Очевидно спеше, защото можеше да види как очите му се движат под клепачите. Във всеки случай, тя не беше убийца. Не беше като него. Нямаше да си почерени живота и съвестта с подобно нещо. А и с кариерата щеше да е свършено. Щеше да заклейми не само себе си, но и групата си и компанията си в това криминално деяние. По принцип не беше толкова грижовна към останалите, но сега бе различно. Изправи се в седнало положение и се огледа. Виеше и се свят и не знаеше дали ще може да седи на краката си. По лицето си със сигурност имаше засъхнала кръв. Отне и доста време да се изправи и да отиде до мръсната мивка, на която Джун бе измил разтеченият и грим снощи, Пусна водата и започна да мокри лицето си, усещайки отново болката. Сигурно главата и бе сцепена...имаше нужда от лекар, но определено нямаше намерение да бяга, дори това сега да означаваше свобода. Сама нямаше къде да отиде, най – много да си докара още проблеми. Чу шум от една от стаите. „Дали искам да знам какво има там?“ – зададе си сама въпрос. Дали имаше и други заложници? Отвори вратата на малкото помещение и веднага разпозна кой беше вътре. Единият от онези откачалници стоеше овързан и проснат на земята, гледайки я със зачервени очи. Огледа се за нещо, което да използва, и видя някаква много стара и ръждясала ножка върху прашасалия скрин. Клекна и я насочи към лицето на мухльото.

-Не, не, моля Ви...- пресипнали му глас дори не можеше да излезе изцяло.
-Кои сте вие всъщност и какво търсехте тук? – попита го тя със изненадващо твърда нотка в гласа.
-Просто дребни крадци...моля ви,не беше моя идеята. Аз просто дължах услуга на другият, не исках да ви направя нищо...имам жена и деца, за които трябва да се грижа... – той се разрева, но тя като че ли не проявяваше особена жалост. Всичко през последните няколко часа и дойде твърде много.
-И не сте свидетели на Йехова? – попита го, без дори да знае защо.
-Моля ви, госпожице....! Той ви държи насила, нали? Моля ви, развържете ме и ще ви помогна да избягате! Ще избягаме заедно от него! – едва му разбираше какво говори. – още преди да му отговори...се чуха полицейски сирени някъде по пътя отвън. Насам ли идваха! Сънйонг стисна зъби. Това беше чакала цяла нощ, но...всъщност не знаеше какво да прави. Този Джун беше луд и истински психопат...но я бе спасил на два пъти, нищо, че той си беше виновен от самото начало. А и медиите щяха да гръмнат ако се разбере, че е била отвлечена и то от него.
- Това са полицаи. Да не си издал нито гък! Ако го направиш, ще те обвиня за всичко, разбираш ли? Човекът в съседната стая е известен певец и актьор, мислиш ли, че някой ще ти повярва на теб? Да не говорим, че си и крадец! – съскаше насреща му Хьомин, докато сваляше шала от врата си и го връзваше на главата си, за да скрие раната.
- Защо му помагаш...?- зарида отново онзи, но Хьомин му изшътка злобно и се втурна надолу по – стълбите, още преди да вдигнат шум със звънеца. Крадецът беше изплашен, щеше да я послуша. А Джун, по – добре да не се будеше. Може би правеше най – голямата грешка в живота си, но я правеше. Отвори вратата и се направи на облекчена, че ги вижда. Всъщност допреди няколко часа щеше да бъде. Всеки на нейно място би бил.

- Съжалявам, че ви притесняваме, госпожице. Имало е инцидент надолу по извън пътя. Една кола се е блъснала в дървета, и тази къща е единствената в този район. Искахме да ви питаме, дали знаете нещо? Някой минавал ли е?
- О, господин полицай! – започна да разиграва веднага тя.
- Имаше крадци...представиха се за свидетели на Йехова по средата на нощта, също така, че са се изгубили. Не знам какво щяха да ми направят, ако приятелят ми не ги беше подплашил. Не очакваха да има още някой и избягаха. После...чух огромна експлозия, но не посмях да изляза повече. Тази нощ беше кошмар...- почти се разплака, а единият полицай сложи утешително ръка на рамото и. По очите им можеше да забележи, че и вярват.
- Не се страхувайте, ще разследваме случая. Приятелят ви тук ли е? – тя знаеше, че ще последва нещо такова, но нямаше как да се оправдае, че се е справила сама.
- Отиде да вземе някои неща от града, макар да не искаше да ме оставя. Мисля, че ще се върне чак по обед. – избърса една сълза от бузата си, надявайки се скоро да си тръгнат.
Попитаха я защо не е звъннала по – рано, а тя успя да се оправдае с липсата на обхват и все още липсата на ток, разказвайки им набързо как къщата е купена наскоро. Дори да я разпознаеха, едва ли някой щеше да може да раздуе скандал. След малко полицаите си тръгнаха, а тя се върна горе. Легна отново на матрака, нямаше сили да стои. И да искаше, и да не искаше трябваше да изчака Джун да се събуди. Имаше нужда от лекар или поне от превоз и само той можеше да и помогне сега.

by Lee Joon Пон Юни 15, 2015 3:30 pm

Джун рееше празния си поглед напред в нищото. Сърцето му беше успокоило ритъма си, след като видя Хьомин спяща на матрака до него. Дъхът все още не беше напуснал тялото и, спохождаше я на бавни, умерени дози, почти като хубаво, силно питие в някоя от нощите, които беше прекарал сам в хижата. Постоя загледан в нея, за да се увери напълно. Тялото му го болеше, сякаш няколко десетки демони разкъсваха ръката му на мястото, където снощи я беше опарил огъня от експлозията. Главата му не го болеше във физическото измерение, но мислите му причиняваха неимоверна болка. Не изглеждаше чак толкова зле, колкото се чувстваше. Може би имаше някакъв незначителен вътрешен кръвоизлив, защото ръката му лилавееше на места, а може би зрението му си правеше номера и не виждаше добре, но сега това нямаше значение. В устата си усещаше вкус на кръв, но това не го притесняваше, защото най-вероятно не беше неговата. Хьомин до него излгеждаше много по-зле - беше изтощена, по челото и ясно личаха няколко дири от засъхнала кръв, образуващи спретнати, прави каналчета, някои от които прекъсваха в края на затворените и клепачи, други се смесваха със следи от сълзи по бузите и. Джун обичаше кръв, да я гледа по лицето на красива жена като Хьомин му доставяше едновременно удоволствие и страх, за дето все още можеше да умре. Трябваше да се погрижи за нея, това беше приоритетът в момента.

Беше слязъл до долния етаж, където държеше аптечка, закътана в края на един от коридорите под купчина негови дрехи. Аптечката на Джун нямаше особено общо с обикновените такива, ако не се броят спирта и бинта. Вътре имаше обезполяващи, които лекарите предписваха сред обстоен преглед; приспивателни, чието съдържание не беше легализирано в Корея; няколко ампули с упойващи вещества, купища спринцовки, най-различни мазила за най-различни върешни наранявания, хапчета, чиито по-слаб еквивалент се използваше от хлапетата за да свалят момичета на купони и разбира се - бинт, много бинт. Помъкна целия този цирк нагоре и започна да действа.
Джун не беше лекар, но знеше че с действията си няма да навреди на Хьомин, а тъкмо обратното. Извратеното му хоби го беше превърнало в полу-медицинско лице. Опипа с пръсти китката и, колкото е възможно най-нежно, за да не я събуди, и използва една от пълните спринцовки, за да не му пречи да си върши работата. Нямаше смисъл да чака веществата да подействат, изпитвал ги беше достатъчно пъти и знаеше, че не е нужно да чака повече от минута. Обхвана Хьомин с две ръце и я сложи да легне по гръб. Разположи се удобно на колене, прекрачил тялото и, наведен над нея. Първо почисти раната на главата и с памук и спирт, после я намаза с един от геловете в тубички в аптечката, а накрая я превърза с бинт, като при всяко премятане на бинта трябваше да вдигне главата и с една ръка, и да работи с другата. Използва спирта за да почисти и лицето и, което и без друго беше ожулено на доста места. Ако това, което и би не беше силно, със сигурност щеше да се събуди от аромата на спирта под носа и, особено когато проми долната и, сцепена устна. Нямаше какво да и сложи там, затова просто поседя и погледа устните и известно време. Накрая осъзна че се беше отпуснал върху нея, стоеше и я гледаше от кой знае колко време. Изненада се, че не му се иска да се възползва от така създалата се ситуация. Всъщност, май той я беше създал.

Беше започнало да се смрачава, когато Джун паркира колата си пред апартамента на Хьомин. Не му пукаше колко точно репортери могат да го видят, не и точно в този момент. Беше се разровил отново в нещата и, с надеждата че нещо от съдържанието на изсипаната и преди часове чанта ще му подскаже какво да прави нататък. И като по чудо, на края на купчината с вещи подрънкваше връзка с ключове, които, за негово улеснение, бяха надписани до един. Възползва се от извратените (не колкото него) фенчета в интернет, за да открие адреса на луксозния и апартамент. Трябваха му часове за да го направи, наложи се да я дрогира още веднъж, за да не се събуди. Накрая просто я сложи на задната седалка на колата си, скри я под няколко негови тениски и ето че му се виждаше края на всичко. Или поне за сега.
Асансьорът не работеше и се наложи да я носи на ръце до горе, стъпало по стъпало, чак до последния етаж. Изглежда и тя обичаше усамотението, защото не видя ни един жив човек, а и на апартамнетите до нейния имаше телефон на брокерска агенция. Беше на ръба на силите си, когато си отключи с една ръка, подпирайки Хьомин на коляно, и я затвори след себе си. Остави я да легне на дивана в хола, който беше първата стая, в която влезе. Намери едно сгънато одеално наблизо и зави, после извади телефона и от джоба си и написа несръчно бележка на екрана с адски неудобната клавиатура: "Когато се събудиш, ще ти се губи ден. Била си все тук, виж датата на бележката за доказателство. Дръж си езика зад зъбите, ако не искаш да се срещнем пак, И Джун."

Трябваха му няколко минути в хижата, за да се сети че тъпака от църквата е някъде из самата сграда. Намери го отвързан и заспал. Каква трагедия. Искаше му се да го накара да заспи за винаги... Срита го в чатала достатъчно силно, за да се събуди.
- Кой те отвърза? - Посрещна го рояк от сълзи, придружен с безмълвие. - Говори ако не искаш да ти завра библията отзад. Трябваха му няколко мига, за да се освести и да заговори.
- Момичето, тази която говори с полицаите... - Думата "полицаи" инстинктивно накара Джун да свие ръка върху гръкляна на мъжа срещу него.
- Какво? - Извъска срещу него. - За какво говориш, копеле?
- Полицията, полиция... Беше дошла полиция. - Джун отпусна хватката си. - Момичето ги отпрати, бяха тук за експлозията, каза им че те няма и ги отпрати, отпрати ги сега ме пусни, по дяволите, не мога да дишам... - Джун стори каквото му се казва. Беше ги отпратила? Защо и е на Хьомин да го прави, можеше да го унищожи, ако само беше пожелала.
- Защо го е направила... - Запита се на глас Джун на глас.
- Не знам, нямам никаква представа! Ако бях аз... само че тя не ме пусна.. щях да те издам, да гниеш в ада дано... - Джун прекъсна тирадата, като натика най-близкото парче плат в устата му и го цапардоса с юмрук през лицето.
- Ще измисля какво да те правя. - Каза на стената пред себе си. - Защо не ме издаде, Хьомин? - Попита, но стената не сметна за необходимо да му даде какъвто и да е било отговор.

P.S. Хаха, този пост... съжалявам че стана толкова дълъг xD

by Sponsored content

After midnight, clowns aren't funny.

After midnight, clowns aren't funny.

Re: After midnight, clowns aren't funny.

Re: After midnight, clowns aren't funny.

Re: After midnight, clowns aren't funny.

Re: After midnight, clowns aren't funny.

Re: After midnight, clowns aren't funny.

Re: After midnight, clowns aren't funny.

Re: After midnight, clowns aren't funny.

Re: After midnight, clowns aren't funny.

Re: After midnight, clowns aren't funny.

Re: After midnight, clowns aren't funny.

Re: After midnight, clowns aren't funny.

Re: After midnight, clowns aren't funny.

Re: After midnight, clowns aren't funny.