The future for me is already a thing of the past

Джунг Кук беше адски  изморен. Бе се опитал да поспи малко във колата ,но Техьонг пееше през целия път заедно със Хо Сок . Тези двамата сериозно бяха големи фенове на СИСТАР. След като стигнаха до Alone  се спряха поради простата причина ,че Ви беше откъртил на задната седалка още на последния припев на Give It to Me . Макнето не смееше да гъкне. Не защото всичките му хьонг-овци бяха в колата , а защото наистина нямаше сили. То си стоеше свито и почти легнало върху Джимин и дремееше. От време на време се чуваше някоя друга псувня от устата на Нам Джун , но и той насън често правеше така. Какво да се прави ,музиката беше постоянно във главата му. Добре ,че само Джи Хоун не риаше защото всички знаем неговата конска порода и страст към бърди двжинения с краката a.k.a  танци.  Промоциите на групата почти бяха свършили и съвсем скоро щяха да почнат със концертите. Честно казано имаха нужда от почивка. Натовареният им график им изпиваше силиците. Добре ,че бяха феновете ,че да го правят заради тях.  След двайсетминутно пътуване със служебния ван , момчетата стигнаха пред компанията си. Колата се вмъкна бързо във подцемния паркинк и живи -умрели BTS  излязоха от вратите. Нам Джун имаше работа със отдела по документите за някакво реалити шоу ,пък Джимин и Джи Хоуп щяха да ходят във залата за тренировки.  Джунгкук подире им се завлачи право къв асансьорите. Вички бяха твърде уморени ,че да говорят. Особено Хо Сок ,за който дърдоренето беше ,като дишането. Добре ,че поне него някой го слушаше ,че когато почнеше сам да си отговаря ,положението ставаше страшно. 
-Гладен съм..- измрънка тихо макнето и се облегна странично на желязната стена на асаньора.Точно в момента умираше за някоя друга средна пица или пиле. От както бяха минали всичките им подготовки за албума и беше разпръснал цялата си енегрия на сцената ,той се момчето се чувстваше празно. Тази празнина редовно се запълваше от някоя друга пица ,половин детско меню от един немски бар или китайско. 
-Куки ,ние отиваме да видим новите трейнита. Адиос! -каза му изведнъж Джимин ,като му тупна една приятелска лапа по рамото и заедно със Джи Хоуп изкочиха от асаньсора ,когато той стигна до третия етаж.  Макнето ги проследи с поглед лениво и просто се пресегна за да натисне бутона за затварянето на вратите. Въобще не му се слушаше истеричния смях на Джимин. Макнето тъкмо щеше да натисне копчето за да се върне на Граунд Флор и да се добере до лобито от където да излезе през главния вход ,когато някой викна аснсьора. Той тръгна нагоре и мигащия бутон за петия последен етаж му подсказа ,че ще се повози още малко. Със дълга и дълбока въздишка ,Джунгкук посрещна отварянето на вратите когато асансьора стигна до етажа ,когато обаче пред него се разкри спираща дъха гледка . Тъмнокосия зяпа когато насреща му осъзна ,кой седи.  Но ,нима очите му го лъжеха или пред него не стоеше И Юн А , онази И Юн А ,отличничката на Seoul School of Performing Arts ,едно от популярните НЕ-звезди момичета. Онази красива нуна ,по която Джунгкуки  беше точил лиги ,от както я видя във отбора по волейбол и после във часовете по пеене и хорът . Не ,това не може да бъде тя. Нямаше как... тя беше завършила кога-кога.  Въпросното момиче влезе във асансьора и не даде абсолютно никакви отзиви ,че тя също го е познала. Те двамата се познаваха , но никога не са били приятели ... просто макнето беше хванал бас ,че ще се запознае със нея и макар ,че надеждата му се вдигна когато тя веднъж го поздрави ,явно защото е била твърде притеснена от втренчения му поглед, от тогава на татъка ,двамата все се подминаваха по коридорите. Момичето му се поколони във един възпитан маниер и младото момче усети ,че пак се беше вгледал във нея.
Вратите на асансьора се затвориха и той най-сетне отби поглед .
-За кой етаж сте? -попита Джунгкук колкото да почне разговора. Наистина искаше да я попита дали е тази за която я мисли. Щеше да много странно ,ако направо почне със въпроса си. Затова й той просто подходи така по-тактично.

Ръката на макнето беше замръзнала във въздуха ,точно когато се пресягаше за да натисне някой от бутончетата на етажите. Боже , Юн А беше станала още по-красива. Не че преди не е била. Просто Джунггук беше свикнал да я гледа със онази жълта униформа  ,но дори  и с нея - тя просто беше забележителна.  Може би вътре в себе си ,момчето таеше една надежда ,че ще го разпознае ,но неловката й реакция му подсказваше точно обратното. Юна не го позна или просто никога не го е запомняла.
- И идея си нямам за кой етаж съм…Днес ми е първи ден тук и все още не съм научила кое къде се намира.-отговори му бързо . Джунггук ококори очи и обърна главата си си в профил ,за да не я изплаши със шокирания си поглед. Нима тя работеше тук ? Беше трейни ! Първата му мисъл ,беше разбира се ,колко е благосклонна съдбата към него и после бързо слезе на земята.  Колко ли неловко щеше да стане ,ако той й се представи и й каже ,че в действителност се познават отпреди . Младежът въздъхна дълбоко  , успя да овладее лицето си и отново погледна към момичето. Погледите им се срещнаха и сякаш времето забави своя ход. Поне Куки усети това . Само ,че му стана изключително неловко защото се притесни. Сети се за онези пъти ,когато се разминаваха по коридорите  и как нито веднъж тя не го бе погледнала. А ето ,че сега тя беше фокусирала изцяло красивите си очи върху него. Всичко това беше просто нереално! Джунггук отказваше да повярва на истинността на ситуацията.Въпросът й  заместонахождението на  залата за вокални уроци едва достигна до него ,но все пак той някак си успя да кимне три пъти и да се насили да натисне бутона за петия етаж ,където се намираха всички зали и студия . Понеже си беше глътнал граматиката през последните няколко секунди  ,атмосферата във асансьора беше станала неловка. Когато обаче вратите се разтвориха на петия етаж ,Джунгугк не се усети ,че е излязъл и правеше жест на Юна да го последва.  Осъзна се някъде посредата на коридора ,по който бяха поели. С едно рязко движение ,той се обърна към нея:
-Как се казваш ?Тоест ,как се казвате?- попита я директно ,докато я гледаше през рамо и не спираше да върви. Нарочно забави ход даже. Добре ,че се усети ,да говори формално . Щеше да си получи едно конско за възпитанието си ,ако някой го беше чул. 
-Юн А ,нали ?-изтърси най-безцеремонно. Със сигурност вече беше успял да е стресне. Една глуповата усмивка се появи на устните на момчето ,което свенливо се почеса зад врата. Вече беше оплескал нещата. Кой не би се уплашил ,когато някой, напръв поглед напълно непознат ,ти каже името  най-спокойно.
-Или може би - Сомин ? Сънгми ?- Джунггук опита да замаже положението ,като се направи ,че опитва да отгатне името й. Когато я погледна отново  ,от устата му се изтръгна един припрян смях.

Лицето на младото момче почти се беше вкаменило. Беше успял да оплеска всичко ,при това яката. Усмивката му беше застинала и сигурно изглеждаше ,точно като онези порцеланови кукли. Не можеше да си позволи да трепне ,защото щеше да стане още по-подзрителен. Това беше отвратителен старт. Страхотно. Юн А обаче дори да беше видимо ... изненадана или направо потресена  , успя да се окопити и му се представи ,като го поздрави ,че е познал.  Джунгкук щеше да въздъхне разочаровано ,когато тя го попита за неговото име. Наистина се почвуства гадно. Затова ,той просто извърна глава от нейните прекрасни очи . Осъзна ,че са спряли да вървят и точно поради тази причина побърза да тръгне напред и я изпревари с няколко крачки. Усети ,че момичето го последва бързо.
- Извинете, но познаваме ли се от някъде? – попита го Юна и почти веднага успя да улови погледа му – Изглеждате ми познат от някъде 
Макнето на  прочисти гърло и продължи да върви бавно напред.
-Ами , казвам се Джунгкук. Сигурно ви изглеждам познат ,защото съм ...от  BTS ?- каза й и я погледна през рамо. Реацията й беше просто неочаквана. Юн А го се вгледа в него и присви леко очи. Нима наистина се знаеше за групата му ? Не ,че нещо ,но на последък с групата му бяха доста известни. Не беше възможно да не го знае! Момчето се взря в нея и тайничко очакваше тя да се сети за него ,но уви , всичките му надежди бяха напразни. Момичето не каза нищо. Тиха въздишка се откъсна от устните на тъмнокосото момче. То отново извърна поглед от нея и го премести върху вратата на края на коридора.  Защо толкова бързо стигнаха ?!
-Знаете ли ,вероятно се питате ,от къде познах името ви и това е защото аз ви познавам.- каза изведнъж Джунгкук и се спря  за да я погледна. Незнайно защо се чувстваше толкова уверен. Може би защото разочарованието го беше заредило достатъчно ,освен това ,той беше от типа хора ,които нямаше да си трае дълго ,особено когато това нещо го глождеше отвътре. Правеше го за свое собствено добро. 
-Имаме общ приятел.- поясни и несъзнателно кръстоса ръце пред гърдите си . Нямаше намерение да изглежда толкова сериозен и въобще не му мина през ума ,колко въздържан беше. -Искам да кажа ,че той -приятеля ми ,ми е говорил за вас и честно казано изглеждате точно както той ви описа. Нямаше как да не ви позная. Звучи много странно ,знам. 
Макнето повдигна рамене ,въздъхна и посочи с пръст вратата не далеч от тях ,след което се обърна отново към Юн А.
-Беше ми приятно да ви видя.- каза без наличие на каквато и да е било емоция в гласа си . Той й се поклони и тръгна да я заобиколи за да си тръгне. Честно казано -чувстваше се наранен. Беше точил лиги по това момиче почти три години , а тя дори не го помнеше при положение ,че са се запознавали вече. Не искаше да й се ядосва затова искаше просто да се махне от тук.

Джунгкук винаги е бил странен по природа. Преди в училище винаги е бил от онази групичка деца ,които се подвизават ,като тъй наречените зубъри. Той беше влязал в абсолютно всеки клуб в училещето. Театралния , вокалният , математическия, спортния  - буквално поне за срок е оставал във всеки един. Любим му беше и хора ,защото често засичаше там и Юн А . Понеже беше по-голяма , тя помагаше на госпожата с писането на разни песени, поставянето на вокали между участниците ,четенето на сложните ноти и така нататък. Макнето с удовоствие ходеше на хор защото знаеше ,че тя ще е там. Сега спомняйките си колко спомени има с нея му ставаше все по-кофти. Не искаше да й се ядосва защото ,когато това става самия той не може да се познае. Винаги казва някакви думи за които после изпитва вина и съжаление. Знаеше ,че има много да й казва ,но самият факт ,че тя не го познава ,  го дразнеше още повече. Силно се надяваше ,Юн А да не е сред новите трейнита ,защото това означава ,че и тук ще си създава моменти само за себе си. Дали ако тя остане тук ще запомни поне името му ? Едва ли.
Когато ,Джунгкук понечи да си тръгне усети топлата й малка ръка да го спира. Макар и да предусещаше ,че така ще стане , той се обърна за да види какво щеше да му каже.
- Кой е този приятел? Аз нямам много такива..- думите й бяха спокойни и дори тихи ,но това не попречи момчето да реагира с широко отворени очи сякаш ги бе изкрещяла в лицето му. Нямала много такива... само едно цяло даскало се биеше да й стане приетел. Честно казано на тъмнокосото момче му стана малко забавно и едвам задържа устните си свити. Щеше да е адски невъзпитано ако се изхили точно в момента. Но от друга страна ... Юн А го докосваше при това напълно съзнателно. Меката й длан  сякаш пареше върху неговата. Това го накара да усети някаква топлина да пълзи по лицето му.
- Съжалявам .. – каза му тя ,пусна го и дори му се поклони .- Също така искам да ви благодаря за това, че ми помогнахте да стигна до тук. Надявам се някой ден да можем да излезем да пием кафе или нещо такова.- на лицето й греше онази прословута усмивка ,която огряваше коридорите на училището и за щастие Джунгкук получи дежа вю . Върна се отново точно пред кабинета по химия ,където за първи път видя тази усмивка. Силата с която  тя грееше на красивото й лице ,бе същата като сега .
-Всъщност !- побърза да каже макнето и се обърна изцяло към нея.- За общия ни приятел.
Щеше да го направи и без това от толкова много време си представяше как го прави , но сега му се струваше най-удобно. Сега или никога.
-Той е от училището ,което си завършила. Две години е по-малък от теб . Той е ...- момчето се засмя горчиво.- Отдаден зубър така да се каже. Бяхте в хорът заедно и ти не веднъж си му помагала с проклетите ноти. Той е онова момче ,което всеки път щом те види да минаваш през коридора ,те зяпа сякаш си единствената . - Джунгкук въздъхна и усети ,че колкото повече говореше ,толкова по му олекваше.- Той наистина те харесваше и му стигаше само да му отвърнеш с усмивката си  , да го поздравиш ,да го запомниш.
Момчето погледна към нея и едва -едва се усмихна.
-Това момче бях аз - Чон Джунгкук.- щом изрече последните думи , жалката усмивка от лицето му изчезна за миг. Той се извърна и тръгна напред по коридора. Не се обръна ,дори не погледна назад, продължи да върви и бързо се озова пред вратите на асансьора. Наложи му се да го чака едва няколко секунди и дори  след като влезе вътре не вдигна поглед към Юн А ,защото знаеше ,че ако срещнеше очите й дори за миг щеше да остане. Знаеше го.

Вратите на асансьора се затвориха и чак когато той започна да се движи , Джунг Кук вдигна сведената си глава и въздъхна. Усещаше как нямаше да има никакво настроение до края на деня и единственото ,което успя да го успокои поне ,е че нямаха никакви ангажименти с групата , никакви снимки или шоута  така че нямаше цяла Корея да научава ,че със Златното Макне се случва нещо. Предпочиташе да си го запази за себе си затова и  набързо написа едно съобщение на Намджун и мениджъра да им каже ,че ще тренира в някоя от залите и че ще се прибере късно. Наистина имаше нужда да остане сам. Момчето слезе на третия етаж и отиде до залите ,къде само танцьорите от компанията танцуваха. Нямаше как да засече някое трейни там. За негово щастие днес почти всичките танцьори се снимаха в клип за един бъдещ проект ,който компанията опитваше да реализира. В залата бяха останали няколко момчета ,които се преобличаха. Разбира се възразиха , Куки да използва залата им и го оставиха сам защото беше почти време за обяд. Младежа прекара повече от два часа в танци . Това беше най-удобния и безопасният начин да си излее всичко. Движенията му бяха мощни , а дори някои бяха силни  и вероятно отстрани изглеждаха страшни и дори неприлични за годините му. Щом мина три на обяд , Джунгкук се строполи на земята потънал в пот. Добре че се беше сетил да се посъблече докато танцува затова и танцуваше без никаква блуза. Не му пукаше ,че някоя чистачка може да получи удар ,ако случайно влезе в залата . Той отчаяно се мъчеше да си избие от главата И Юн А ,но спомена за лицето й и усмивката й го караха да засилва още повече движенията на тялото си  , та чак детето успя да ритне собствения си крак и да падне по гъз с изкълчен глезен. Накрая той просто се отказа . Излегна се на земята и задиша тежко. Без да се осъзнае бе успял да заспи и се събуди чак когато една от чистачките влезе в залата с парцали и кофи. Тъмнокосият скочи ,като ужилен и с едно движение успя да надене блузата си и на излизане навлече  суичъра си . Не знаеше какво да прави , искаше единствено да си легне в леглото ,да се наспи и утре да посрещне утрото с избистрена глава. Вместо това обаче , той се се отправи право към петия етаж ,тръгна по онзи коридор и стигна до стаите вокалните уроци и студията. Наоколо беше доста тихо ,с изключение на последната стая от която се носеше красива  и лека мелодия от пияно . Нежната мелодия бе, като възможно най- спокойния  и приятен фон на пустия коридор. Джунгкук знаеше кой свиреше в момента затова и в продължение на няколко минути остана заслушан в мелодията. Когато обаче , тя започна да стига до своя финал , момчето въздъхна и пое обратно към асансьора.  Потънал отново в мислите си  ,той се озова във фоайето на компанията за нула време . Почти като на сън излезе от асансьора и се запъти към изход , а докато вървеше натам извади телефона и слушалките си , пусна си  една музика , надяна си качулката и излезе навън. Поради облачното и дъждовно време през целия ден днес в момента небето отново бе потъмняло и макар че все още нямаше 19 часа ,изглеждаше сякаш минава 22 часа през нощта. Джунгкук вървеше напред и се надяваше да  стигне до дорма по най-бързия начин. Добре ,че поне мениджъра и шефовете му бяха съобразили да вземат апартамент не далеч от компанията за да може момчетата да са им под ръка по всяко време. Музиката бумтеше в ушите му и кимайки в такт с бийта на песента младежа вървеше напред ,по едно време се спря за малко колкото да напише едно съобщение на съмембърите си ,че се прибира и няма ключове и пишейки последните две думи пак тръгна напред.

Всичко се разви за секунди. Джунгкук гледаше право в екрана на телефона си и не видя колата ,която се бе засилила по булеварда с висока скорост. Той дори не я чуваше. Не чуваше дори виковете на хората от другата страна на улицата . Изведнъж времето забави своя ход , фаровете на сребристата кола стигнаха до него и въпреки че носеше качулка ,която закривше лицето му идеално , успя да види светлината.  Обръщайки се, Джунгкук видя колата ,която летеше право към него ,но не виждаше колко се бе засилила - виждаше ,че се движи твърде бавно. Целия свят бе забавил своя ход  и въпреки това момчето не можеше да реагира достатъчно бързо ,че да се дръпне от пътя на превозното средство. Стоеше и гледаше право във фаровете ,докато светлината не го заслепи напълно. Очите му се затвориха от самосебе си и точно тогава всичко отново се промени. Всичко се случваше с нормална си скорост. Чу се писъка на гумите и спирачките , но тълпата на другия тротоар бе безмълвена... хората бяха останали напълно без думи , бяха загубили надежда. Джунгкук все още стискаше очи готов да посрещне съдбата си. Хората казваха ,че в такива моменти човек вижда живота си на лента ,но главата на младежа беше празна. Нито спомен ,нито лице на човек мина през ума му. Беше странно и това до една степен го натъжи. За кой първи да се сети - за майка си? Или може би за приятелите си ? И все пак трябваше да се примири с това. Това и направи. Точно тогава усети нечия здрава хватка да сграбчва суичъра му отзад . В следващия момент Джунгкук бе издърпан от пътя на колата. Всичко се случи за секунди. Момчето се стовари върху някой , а целия въздух от дробовете му бе изтръгнат почти болезнено .
Той лежеше върху, тялото на своя спасител и му отне малко време за да успее да си поеме въздух. Щом вдиша и  гърдите му се надигнаха пълни с кислород , тъмнокосият успя да отвори очи. Дишаше учестено, а до съзнанието му постигнаха думите " Добре ли сте?" после форсирания двигател на колата ,която току що ги бе подминала и отново възклицания на хората не далеч от тях. От шофьора на превозното средство ,което щеше да го премаже ,излязоха поредица псувни и секнуди по- късно той отпътува надолу . Джунгкук се закашля силно ,успя да намери сили за да стане от човека под себе си и да се претъркули в страни. Той се залепи за тротоара защото имаше нужда от по -стабилна опора ,че сърцето му направо щеше да гръмне. Беше жив и това беше най-важното. Честно казано му идеше да заплаче .

Джунгкук лежеше на тротоара и хладната до студена повърхност на земята почти успяваше да го освести. Макар че все още не можеше да осъзнае на кой свят се намира ,момчето усилено опитваше да остане в съзнание или поне да не изпада в посттравматичен шок .В крайна сметка паниката смесена с адреналина караха сърцето му да тупти толкова силно ,че ударите му бумтяха право в главата му . Устата му бе пресъхнала внезапно ,а половината му тяло бе вцепенено ,като на части вцепенението бе дори болезнено. Наистина му идеше да заплаче. Нямаше обяснение просто му се плачеше. То било от радост ,то било от облекчение. По едно време усети ръката на своя спасител. Миг по-късно , Джунгкук бе изправен ,но тялото му все още беше твърде отпуснато ,добре че поне не тежеше много. Натежалата му глава лежеше върху нечие рамо. До носа му достигна приятен парфюм при това женски. Последва женски глас ,който целеше да го успокои, но това все още беше невзможно.Думите й не му въздействаха това беше докато не чу името си. Тласкан от любопитство ,младежа опита да вдигне поглед към госпожицата ,но главата му все още беше твърде тежка затова и когато опита да я раздвижи се свелече в женския  скут най-безцеремонно . Със сетни сили  Джунгкук успя да вдигне дясната си ръка и отново да дръпне качулката на главата си. 
-Кажи на хората... да ...кажи им да не снимат.-измърмори дрезгаво той и скри лицето си ,като го притисна към бедрото й. Трябваше при първа възможност да се свърже с Намджун , с някой от момчетата или с мениджъра ,но уви , нямаше все още сили за да го направи. Макар и да умираше да разбере ,което е момичето което го е спасило ,нещо в него му подсказваше ,че знае коя е. Силно се надяваше да не Юн А. Всъщност ,дори не знаеше защо мислеше за нея. Беше така лесно за него защото за него всяко момиче му напомняше за нея. Трябваше да я преодолее толкова отдавна ,но не му се получаваше особено. Затова й докато си мислеше за това на лицето му се появи малка но горчива усмивка.  Чувстваше се като пълен глупак и дори сега ,когато буквално лежеше в скута на някоя непозната жена ,пак продължаваше да мисли за нея. Колко жалко ...
-Добре съм ,не викайте линейка ... - дори не знаеше какво говори , сигурно отстрани изглеждаше сякаш бълнува и въпреки че чуваше своя собтствен глас , той му се струваше далечен и дори малко непознат. Точно като първия път ,когато пя на микрофон. Сигурно бе полудял или наистина си бе наранил главата.