Планинска верига Тхебексан

by **Soyou~** Чет Юли 05, 2012 1:52 am

Търсачка на силни усещания! Тя живееше само за това ... да рискува! Дори и в днешния ден не пропусна такава възможност.
В разни брошури, които Бора домъкна от някъде си в апартамента на момичетата, СоЮ видя една, която привлече вниманието й!
"Искаш нещо различно? Е, това е мястото ти!"
Все едно беше писано за нея. Моментално поогледа за какво става въпрос и се обади на телефона, за да и запазят място. Щеше да се катери по най-стръмната планинска верига в Южна Корея - Тхебексан. Помоли се и на момичетата, но на никоя не й се катереше в шест сутринта, предпочитаха да си спят сладко в леглата, вместо да се мъкнат със СоЮ.
Сутринта стана, облече набързо спортни дрешки и излезе от апартамента им. След няколко автобуса тя се добра да мястото.
Имаше няколко човек и нито един познат. Щеше да си скучае днес. Тогава се блъсна в някой. Обърна се, за да му се извини.
- Съжалявам! - ЛЕЛЕБОЖЕГОСПОДИ!!! ДонХе стоеше пред нея. Бяха я учили да запазва хладнокръвие, щом срещне някой известен. Все пак не трябваше да прилича на една от лудите им фенки.

by **Simon Dominic** Вто Юли 10, 2012 9:31 am

Свободен ден за Донхе най-сетне откога чакаше това!От много време не се беше забавлявал и това много му липсваше.Какво му се правеше?Определено не му се седеше във обежището му .Нахлузи спортния си екип като преди това не изпусна да се изкъпе и излезе със леко влажна коса. По пътя сложи слушалките си във ушите си и пусна музика като не спря да си тактува и да си тананика.Стигна до автобусната спирка и изчака търпеливо превозното средство което днес се движеше като костенурка ... стара костенурка!След около 20-30 минутки пътуване със различни автобуси стигна до Планинската верига Тхебексан.Ходеше си спокойно и изведнъж някакво момиче се блъсна във него.
-Хей внимавай ! -Погледна жената след кратко време на размисли се сети че товае СоЮ от SISTAR .
-О ъм няма нищо.-ДонХе продума като се усмихна леко глупаво и се почеса по главата като се огледа наоколо.
-Защо си тук?-Попита и я погледна с не особен интерес.Сигурно и двамата бяха дошли тук за едно и също.Е поне нямаше да е сам .Сети се че все още е със слушалки във ушите затовабързо извади телефона от джоба си и изключи музиката и го прибра обратно във джоба си .

by **Soyou~** Вто Юли 10, 2012 6:43 pm

- О ъм няма нищо.
Ама, че и мил. Тя и от преди го знаеше, но сега се убеди на живо. Сети се за предаването в което нейната адашка Джи Хюн му се обади и го помоли за 5 милиона вона. И той беше готов да й ги даде. Естествено, това си беше само и единствено на лъжа. /Имам страшно объркани мисли, моля простете ми!/
Беше го гледала понеже с ХьоРин щяха да участват в същото предаване, но с U-Kiss. Спомни си как я сватосаха с Кевин. Е, не успя да отрече, че момчето е хубаво.
- Защо си тук?
Момичето изчака Донхе да спре музиката си и тогава да му отговори. Щеше да е много смешно, ако тя му говори разни работи, а той да не успее дори да я чуе.
- Идвам за катеренето по планината. Ами ти? - Може би той идва само да се разходи по някоя от пътечките и да се наложи СоЮ да си се катери сама. Е, нямаше да е сама, но щеше да е с обикновени хора, който може би щяха да я засипят с куп въпроси, молби за снимки, автографи и какво ли още не.
Двамата продължаваха да да си ходят все едно са костенурки на плажа. Без да бързат, бавно и флегматично. Това малко раздразни СоЮ, но си замъча. Може пък човека да не може да ходи бързо.

by **Simon Dominic** Сря Юли 18, 2012 9:41 pm

ДонХе гледаше земята докато със СоЮ се разхождаха из планината , но я слушаше внимателно , дори и да не го показваше.От време на време леко кимаше или просто хмм-каше и аха-каше , но не каза много просто я слушаше всяко момче знаеше , че всяко момиче обича да говори.

-И аз съм тук за катеренето.-Момчето се престраши да я погледне , усмихна грейна на лицето му като се загледа към небето и слънцето заблестя във очите му и го накара да кихне.Дам имаше това „умение’ , ако можеше да се нарече така колкото и пъти да погледне винаги ще кихне.

-Ъмм ... предполагам , че може да пийнем по нещо след това ,защото аз нямам друга работа , но разбира се ако си заета ще те разбера.-Усмихна се тъмнокоското и погледна към краката на момичето които бяха дългички.Харесваха му дълги крака.Всъщност имаше моменти когато дори самия той не знаеше какво му харесва.Телефона му извъня погледна кой ... ъхх най-вероятно беше някой от момчетата затвори преди да е видял кой се обаждаше.

-Извинявай.-Усмихна се със своята ангелска усмивка.

by **Soyou~** Пет Авг 31, 2012 1:04 am

-Ъмм ... предполагам , че може да пийнем по нещо след това ,защото аз нямам друга работа , но разбира се ако си заета ще те разбера.

- Да, разбира се! И аз съм свободна тези дни. Може да се разберем и друг път да се срещнем. - СоЮ го удостой с една усмивка и тъкмо да му предложи нещо друго и телефона му звънна. Той се извини и се отдалечи. Побъбри си с някой и затвори.
Щом се върна няколко момичета ги разпознаха и веднага започнаха да шушнат. Айде пак слухове!
Седемте момичета, да Джи Хюн успя да ги преброи, ги заобиколиха и започнаха да молят за автографи. Двамата ги удостоиха с няколко драсканици и няколко снимчици. После пожелания за късмет и хайде, всеки по пътя си. Джи Хюн леко се изнерви, че малките им фенки прекъснаха мисълта й и сега забрави какво щеше да казва на ДонХе. Усети силен удар в гърба си който я накара да залитне върху ДонХе, който от своя страна не очакваше това и падна назад ... към пропастта. Нямаше дърво което да ги спре и двамата слизаха на кълбета до долу, а бяха на средата на планината. СоЮ усещаше как ще умре, да тя беше голяма песимистка, но този път с основание се тревожеше. Това не беше шега, може и да не се събуди повече. ДонХе, дали остана някъде или продължи надолу не стана ясно за вокала на SISTAR. Тя успя да се спре на едно място и усети силна болка в ръката си. Едвам мърдаше, а жаркото слънце безмилостно светеше в очите й!

by **Sehun.** Съб Мар 08, 2014 3:28 pm

Дните минаваха бавно.Звука от отброяващите всяка секунда стрелки дълго време бяха саундтрака на жалкото съществуване на О Сехун.Всеки ,проклет,божи ден ,момчето все повече затъваше.Потъваше надолу в дълбоките дебри на своя затвор.Заключваше се и оставаше сам.Сам за завинаги.Ехото от все още биещото му разбито сърце отекваше заедно със стрелките.Това беше един отчаващ,измъчен дует.Задушаващата ,тровеща вина бавно го изяждаше отвътре.Разкъсваше го. Емоциналния срив ,който преживя пред Банг Мина беше последния признак за емоция в Сехун.Всичко в него се вкамени.След смърта на любимата му баба , спасението му беше невъзможно.Това беше тъжната му съдба.Той щеше завинаги да живее в плен на отвратителната болка от вината.Нямаше си никой.Нямаше никой на който да разчита.Сестра му?В нейните очи беше само Джун Мьон.Може би Лухан ,беше човека ,който щеше да му помогне?Да,така си мислеше и макнето докто в живота на любимия му хьонг не се намести и Ейли.Всички му обръщаха гръб.Джонг Ин си гледаше от край време само онази с бебето.Тао и Крис се занимаваха с малкия Кристиян.Чаньо ,Чен ,Бекхьон и Кьонг Су си имаха живот защо им беше да се занимават с някакъв път пубертет?! Макар че трбваше да им се сърди на Сехун въобще не му пукаше.Сякаш на някой му пукаше за самия него.Пха.Да това беше жалкото.Жалкият Сехун..останал напълно сам,забравен и замръзнал.

Поредната безсънна нощ накара момчето да прекара тъмните часове ,свит на терасата ,гледащ звездите.Отново беше пълнолуние.Като онази вечер.Онази..ужасна вечер.Тръпки полазиха по скованото му тяло ,а лицето му се пропука и каменната фасада ,която тай така умело потдържаше се пропука.Той беше грозен.Цялата тази мъка и болка го направиха грозен.Гниеше.Беше просто въпрос на време О Сехун просто да изчезне.Тоест..той вече го нямаше.Това не беше О Сехун.Никога нямаше да е същия.
В ранните часове на изгряващото утро телефона на момчето иззвъня.С въздишка ,той се вдигна от обичайното си място и влезе на топло в стаята.Беше прекарал нощта на терасата ,в студената глуха нощ.
Банг Мина.
Сехун стоеше и гледаше изписнато име докато телефона продължаваше да звъни.Не искаше да има нищо общо с нея.Не искаше да я вижда,не искаше да си спомня за това момиче и определено не искаше нейната помощ. Скоро отново настъпи тишина,но не след дълго нова вибрация я наруши.

"Нека се видим,ела на спирката на автобус 825 в 07.30ч :)"
Гласеше смс-а ,изпратен му от Мина.Зещо беше будна толкова рано?Защо го търсеше и по-важното защо искаше да се видят?Той нямаше нищо каквото да й каже.Достатъчно добре му беше и без нейната намеса.Тя щеше само да влоши нещата защото момчето знаеше ,че ако отново я погледнеше в онези ,големи ,мъчни,ерни очи щеше да я обвини отново или по-лошо..да й съчувства.Не искаше да изпитва никакви чувства към това момиче.Само това му липстваше.При срещата им имаше само два варианта да я намрази или заобича.Колкото и да не му се вярваше тя беше като него.Същата.Преживяваше същото.Знаеше какво е!
Противно на всички свои обеждения и мисли в 07.15 Сехун стоеше на уречената спирка.С ръце на топло в джобовете си и със тъмни очила , висока яка на кожено яке и каменно лице ,сигурно изглеждаше доста плашещ.Не че му пукаше особено.Беше тук заради нея.Тази мисъл го стресна.Наистина ли? Това не беше така.Той беше дошъл защото..защото.. Без да губи много време ,О се отлепи от стента на ,която се беше облегнал и се приготви да си ходи.Беше изминал няколко метра ,когато чу онзи глас.
"Не се обръщай Сехун,не се обръщай.Просто продължавай,махай се!Върви!"нареждаше си наум .Спомени нахлуха ростно в главата му и го връщаха онази вечер в апартамента му.
Въпреки вска една болка,сълза,вопъл,целувка,лъжа -той се обръна.Той просто се обърна.

by **Bang Minah** Съб Мар 08, 2014 8:14 pm

Времето беше странно явление - минаваше различно за различните хора. За някои се отмерваше в секунди, минути и часове, за други - месеци и сезони. Имаше обаче и трети тип хора, за които времето се подчиняваше на събитие, променило живота им. Мина беше една от тях.
За нея времето се отмерваше в дните, минали от срещата със Сехун - първата и единствена среща, която обаче беше напълно достатъчна да преобърне стрелките на часовника в обратна посока. Към какво се стремяха? Към минутата, в която момичето ще събере достатъчно кураж и ще набере номера му.
Един ден след срещата с него. Седмица. Месец. Мина не искаше да стига до година.
Един бутон - това я делеше от желанието, завладяло мислите ѝ; едно "здравей" беше достатъчно, за да чуе гласа му и да усети онова гъделичкащо чувство, за което копнееше. Е, това не се случи, тъй като Сехун не вдигна, но девойката нямаше да се откаже - не сега, когато не знаеше дали ще има втора среща.
След като изпрати смс-а, Мина се засуети пред гардероба като гимназистка, която има среща с "любовта на живота си". Беше смешно - Сехун дори не беше такъв. Тя просто имаше нужда да види лицето му; имаше нужда да чуе гласа му и да го заключи в съзнанието си на сигурно; имаше нужда да знае, че той е добре. Това не беше любов, а просто чувство за отговорност с привкус на задъхано сърце.
С бързи крачки Мина се насочи към уреченото място, опитвайки се да укроти натрапчивите мисли. Дали Сехун ще дойде? Дали ще е топло облечен? Дали ще се усмихне? Дали ще се зарадва да я види?
Щом стигна до спирката, краката ѝ се подкосиха, а токчетата ѝ изтракаха в сутришната тишина. Побърза да прибере ръце в черния си шлифер, който беше прекалено тънък, за да я стопли, но горещината в душата ѝ бе достатъчна.
- Сехун. - слабият глас на Мина се разнесе из въздуха и накара момчето да се обърне. Беше дошъл.
Девойката не можа да скрие радостта си и уморена усмивка украси изпитото ѝ лице - най-вероятно приличаше на умиращ човек, преживяващ последната си радост. Всъщност тя бе точно това.
- Благодаря ти, че дойде. - не спираше да се усмихва Мина, приближавайки се към Сехун и не откъсвайки поглед от него.
Поемаше красивите му черти в опит да ги запечата в невидимия си албум със снимки. Макар видимо опетнено от болка и вина, лицето му не губеше запленяващото си въздействие. Разбира се, много по-добре щеше да е, ако можеше да се усмихне и да стане същия слънчев лъч Сехун, но Мина беше доволна и на това - стигаше ѝ да вижда лицето му, нищо друго.
Пътуването мина мълчаливо, поне привидно. Мислите отекваха в съзнанието на момичето и не я оставяха на мира. "Липсваше ми!", "Как си?", "Мислеше ли си за мен?" танцуваха в ума ѝ, но не можеха да стигнат то устните. Страхуваше се от отговора, затова просто си открадваше погледи към Сехун, докато той се заглеждаше из прозореца и нямаше опасност да я хване. Щеше да е неловко. По-неловко, отколкото вече беше.
Тиха въздишка се откъсна от гърдите на Мина, когато дойде спирката и можеха да слязат. Не знаеше дали може да се контролира още дълго.
- Искам да се снимаме на върха! Хайде да се изкачим дотам! - престорено въодушевено плесна Мина с ръце и пусна широката си усмивка в действие.
Това бе просто жалко извинение, за да си открадне повече време със Сехун, защото имаше нужда от него. Просто ѝ беше нужен по странен начин, който я караше да го жадува всеки ден и всяка нощ. Доказателство за това бяха безсънните нощи, прекарани в прекалено голямото легло, което беше необичайно студено и празно. Откакто Сехун влезе в живота ѝ, не бе спала повече от 2 часа на денонощие.
- Моля те... Сехун. - натърти на името му, защото ѝ харесваше - звучеше ѝ като дом; като спасение.

by **Sehun.** Пон Мар 10, 2014 3:04 pm

Трябваше да продължи.Трябваше да й обърне гръб още онзи ден!Отново правеше тази грешка.Отново среща очите ,които допреди няколко месеца плакаха заедно с него.Онези очи ,които тя умело прикрива...всяка една емоция ,всяко едно чувство.Всичко блестеше там,а сега те бяха пусти.Намястото на онези блещукащи очи сега имаше едни изморени ,потъмнели от мъката и безсънните нощти очи.Помнеше когато тя ходеше с Джонг Ин и с Крис и с Шиумин.Помнеше смеха ,който се изтръгваше от изписаните й розови устни,искрите в погледа й ,усмивката ,която не слезаше от зачервеното й лице.Къде беше тази Банг Мина?Нямаше и следа от нея или ако въобще имаше тя угасваше като малко пламъче,догарящо в пепелта ,самичко.
- Благодаря ти, че дойде.-гласът обаче беше същия.Сехун стоеше и я гледаше от високо.Все още не беше свалил слънчевите очила и не смяташе да го прави.Знаеше ,че тя ще види онова ,което то така се стараеше да си остане скрито за всички.За нещастие ,той беше живото отражение на огледалото в което се оглеждаше Мина.Беше точно като нея и дори не го осъзнаваше още повече щеше да приеме. Доста дълго време двамата стояха и се оглеждаха един друг.Момчето най-накрая кимна и се обърна изцяло към нея.Е ,явно нямаше да му се размине срещата.Преди да се усети вече се беше на седалката до Мина и заедно пътуваха към един от националните паркове ,планинската верига Тхебексан.Беше едно наистина красиво място.Може би макнето щеше да го оцени в целя му блясък ,ако не спираше да се измъчва и тревожи.Говореше ,че в тази планина има множество параклиси и манастири и се водеше свещено място.Дали точно те трябваше да стъпват там?Не беше редно. Челюста на момчето се отпусна ,а от зъбите му се промуши продължителна,остра въздишка.Той стоеше и зяпаше право навън.Проследвяше всяко дърво ,което сякаш прелиташе до пътя.Доста път ги очакваше ,но се струваше защото ,просто имаше надеждата ,че тази планина ще го освежи малко или поне ще му олекне.Наистина така се надяваше.Пътуването беше мълчаливо ,а и заради движението на автобуса надали щяха да се чуят и разберат.Поне такова беше оправданието за страхливоста да заговори на русокосия.Истината е ,че през цялото това време имаше толкова да й ..крещи ?Но сега когато тя беше пред него ,не можеше да обели и думичка.
- Искам да се снимаме на върха! Хайде да се изкачим дотам!-каза "развеселено" Мина и даже плесна с ръце.Сигруно даже беше подскочила,както правеха по филмите.Какво по-дяволите?!
Господин О я изгледа продължително ,но тя не можеше да види безличния му поглед заради слънчевите очила ,което все още красяха лицето му.
- Моля те... Сехун. -името му се плъзна по устините на момичето и това леко сконфузи .Без причина или поне така си мислеше.Той мушна ръце в джобовете си.
-Ще видим.-беше единственото ,което каза ,след което й обърна груб и се направи ,че зяпа близката карта за маршрута на еко-пътеката.Не беше отказал твърдо и рязко,както правеше преди,което изненада самия него.Нямаше дълго време да стои така ,така че крайно време беше отново да срещне очите й.Така й направи.Извъртя се на петите си и с тиха въздишка застана пред Мина .Хвана ръката й.
-Нека да тръгваме,искам да хванем някой от манастирите .-каза й и тръгна към началото на пътеката ,която беше обсипана с дребни камъчета.За щастие ,понеже беше още рано ,нямаше много посетители или туристи ,които да ги притесняват.Скоро двамата навлязоха под зелените разцъфнали дървета и се наслаждаваха на тишината на природата около тях. Сехун осъзна ,че все още стискаше ръката на Мина затова побърза и я освобиди.Отново въздъхна ,бръкна в якето си и от там извади кутия с цигари.Извади една и я сложи между устните си.Забърка допълнително за да изрови и запалката си .Докато го правеше наклони главата си към тъмнокосото момиче и докато все още стискаше крехката цигара ,каза през стиснати устни:
-Искаш ли?
И в този момент осъзна колко приличаше на онзи Кай и тази мисъл леко го потресе .Бързо се оттърси защото не му пукаше,но мисълта ,че точно така щеше да си помисли стария Кай го накара да зашари нервно с очи,което бяха скрити зад дебелото ,черно стъгло.

by **Bang Minah** Пон Мар 10, 2014 9:27 pm

Защо трябваше да пуска ръката ѝ? Не можеше ли да я държи на сигурно в своята? На Мина ѝ беше толкова приятно - да усеща допира на студената му кожа върху своята собствена; да си помечтае, че може би атомите, които ги изграждаха, създаваха неразривна връзка помежду си; да поема частиците от него, с които щеше да сглобява пъзела Сехун в студените и самотни нощи, прекарани в несподелени желания.
Нямаше значение, дори малкото беше повече от достатъчно за нещастника, който знаеше, че скоро всичко ще изчезне. Дали това плашеше Мина? Не, по-скоро я натъжаваше. Натъжаваше я, защото смъртта значеше край(тя не вярваше в дивотии като прераждане и живот след смъртта); значеше, че по-скоро от желаното, щеше да се намира на метри под земята, затворена в не много скъп ковчег, който вече бе избрала, и сама щеше да чака трупът ѝ да стане храна за червеите. Освен всичко това, смъртта значеше нещо още по-болезнено и трудно за преглъщане - раздялата със Сехун.
Да, звучеше детински и нелепо, но беше факт - Мина не искаше да се разделя със Сехун. Докато живееха в един свят и дишаха един и същ въздух, срещата им не беше невъзможна. А после какво? Мина щеше да се превърне в спомен, а Сехун - в неизпълнено желание. Това не беше решение!
Следващото действие на Сехун накара момичето да погледне невярващо и да се спре за миг, забивайки токчета в пътеката, обсипана с дребни камъчета.
- Ти сериозно ли?! От кога пушиш? Не знаеш ли, че цигарите са вредни? Могат да те убият. - с насмешка изрецитира една от многобройните анти-пушач кампании, които тя самата намираше за забавни.
И в този момент просветлението я удари - това беше начинът на момчето да се наказва непрестанно за станалото. Като че ли щеше да промени нещо. Мина разбираше донякъде мотивите му, но в никакъв случай не ги оправдаваше. Искаше ѝ се да измъкне цигарата от устата му, както и цялата кутия и да ги запрати в небитието, където никой нямаше да ги открие. Е, не го направи.
- Хм, защо не? Така или иначе ще умра. - засмя се горчиво Мина, след което извади една цигара от подадената ѝ кутия.
Запали я от тази на Сехун и смело всмука, вдишвайки задушаващия катран, примесен с тютюн. Как ги пушеше Сехун изобщо?! Момичето имаше чувството, че ще се задуши.
- Както и да е. - поде Мина, опитвайки се да поеме чист въздух. - Първо ще минем през някой манастир, а след това ще се изкачим горе, такъв е планът. Няма да избягаш, надявам се. - погледна го изпитателно тя, докато двамата крачеха по пътеката разсеяно.
Моментно желание сви сърцето на Мина и без да усети, шмугна ръката си в сгъвката на тази на Сехун. Чувстваше се по-силна, когато го докосваше - нямаше опасност да се строполи на земята дори с тези неудобни токчета на неподходящата настилка, защото Сехун беше там и я пазеше. Или поне на нея така ѝ се искаше.
За да избегне неловкото "Защо?", Мина побърза да отклони вниманието на момчето:
- Какъв е този интерес към манастирите? Да не искаш да се пречистиш? Ще ни е трудно, нали знаеш. - думите ѝ звучаха по-остро, отколкото в главата ѝ. Това не се понрави и на двамата.
Истината беше, че самата Мина нямаше нищо против да пробват това с манастира. Може би пък все още имаше надежда за Сехун. За момичето това бе достатъчно.

by **Sehun.** Сря Мар 12, 2014 2:39 pm

"Хайде Мина ,реагирай!Развикай ми се!"-примли й се наум ,Сехун докато все още ровеше за запалката си.Не беше редно да пуши.Беше толкова жалка работа ,че нямаше накъде.До къде ли щеше да стигне всъщност??Следващия път може би щеше да изненада с някоя игла или пък шишенце водка?Един бог знаеше какво се случцваше със О Сехун.Самия той нмаше обяснение ,просто извенъж му се приизка да се направи на готин пред Мина.Искаше да й покаже ,че е силен.Че не се затваряше при всеки угоден случай в някоя стая натъмно,че не спеше редовно защото го беше страх да затвори очи,че едвам сдържаше емоциите си.Всеки божа секунда ,той усещаше как каменната му фасада се пропукваше лека полека.Беше въпрос на време съвсем да се срине и да разкрие още по-жалката картинка.Истиския Сехун.Онзи Сехун ,който никой така и не опозна.
- Ти сериозно ли?! От кога пушиш? Не знаеш ли, че цигарите са вредни? Могат да те убият. -това беше началото на желаната реакция от страна на момичето.Тя стоеше до него и го гледа изненадано.Макнето хиляди пъти предпочиташе да чуе отново високия и настойчив глас предпочиташе да усит шамара й ,който да го съвземе ,но вместо това получи:
- Хм, защо не? Така или иначе ще умра. -и веднага след това изречение Мина си взе от белите прилежно сгънати цигари.За секунда ,момчето застина ,а ръката му се вцепени.Бързо обче се освести и най-накрая извади запалката ,която се намираше в задния му джоб. Така и така вече беше почна и нямаше намеренита да се отказва и да се изложи защота той направи завет на цигарата ,която все още стърчеще измежду устните му и я запали.Веднага вдиша дъблоко ,а завладяващия пушек се го обзе и не след дълго излезе през ноздрите му.От толоква малко време пушеше пък вече имаше тактика.Хах.
Русокосия беше напълно концентриран върху пламъка навърха на цигарата и едвам се тътреше напред по пътя.
- Както и да е.-чу да казва Мина и обърна леко главата си към нея или по-скоро й кимна.- Първо ще минем през някой манастир, а след това ще се изкачим горе, такъв е планът. Няма да избягаш, надявам се.
Въпреки усилията да оцени шегата й ,опита му да се усмихне беше безуспешен.Гримасата ,която се изписа на лицето му беше в пъти -по измъчена от колкото трябваше да иглежда.Щом си дръпна за ореден път от никотиновата отрова чертите на Сехун се изгладиха идеално сякаш нищо не беше казала. Тихо потвърждение излезе от устните му и заедно с момичето отново крачеха притихнали.
В следващия момент усети леката ръка на Мина да хваща лакътя ми.Сехун не реагира и просто продължи с действията си.От цигарата не беше останало много.
- Какъв е този интерес към манастирите? Да не искаш да се пречистиш? Ще ни е трудно, нали знаеш.
Макар ,че му се искаше отново да задържи каквато и да е емоция ,този път Сехун не успя да се въздържи и дръпна ръката си от тази на Мина под претекст ,че се запътваше към близкото кошче за боклук ,което беше на не повече от 2-метра от тях.
-Да ,Мина ,знам,но точно това възнемерявам да сторя.Възможност е и аз ще се възползвам от нея.Независимо дали ще има успех.-студено й отвърна когато се обръна .Не искаше да се карат точно тук .Въздъхвайки за стотен път ,той се придвижи напред ,но после се спря за да я изчака.Както и очакваше тя го следваше . Настъпи дълго мълчание и единственото ,което отекваше в тази дълбока тишина бяха песните на ранобудните птички и стъпките им.
-Красиво е.-прошепна тихо Сехун ,когато се спря и си пое дълбоко въздух.Щом отдъхна ,той посегна и свали слънчевите очила разкривайки тъмните си очи.Отледа се с новия си мироглед наоколо,а на каменната плоча ,която му служеше за лице се появи някаква странна пукнатина ,която същност трябваше да е усмивчица. Очите му стигнаха и до тези на Мина.С бързи вижения,той отново разгледа всяка една изваяна черта от бледното й лице.
-Красива си.-машинално прошепна ,но лекия бриз който галеше лицата им понесе думите му със себе си.

by **Bang Minah** Чет Мар 13, 2014 1:03 am

"Красива си." - това неговият глас ли беше? Или просто вятърът действаше като халюциноген, сбъдващ съкровените ѝ желания? Което и да беше, Мина се радваше на този глас - този специален тембър, събиращ в себе си и детето, и мъжа Сехун; този специален тембър, който звънтеше в съзнанието на момичето и разтуптяваше сърцето му; онзи специален тембър, който си бе проправил също толкова специално място в живота на нашата героиня и нямаше вероятност скоро да излезе от него.
Тиха въздишка с вкус на неизречени блянове се откъсна от сухите устни на Мина.
- Ти си луд. - поклати неодобрително глава, след което се усмихна вяло.
В момента тя беше всичко друго, но не и красива, а Сехун - всичко друго, но не и себе си.
Девойката пристъпи напред, усещайки как коленете ѝ омекват под зоркия му поглед, но нямаше да се откаже от тези малки крачки, които щяха да я доведат до голямо съкровище. Все още стискаше догарящия фас между пръстите си, отвратена от това, което поглъщаше. Не откъсваше очи от Сехун, изпивайки чертите му като алкохолик, пресушаващ бутилки с уиски.
След като вече се намираха на съвсем малка дистанция, Мина можеше ясно да забележи уморените му очи, които до този момент бе крил зад слънчевите очила; можеше да види и терзанието, което бавно го погубваше и рисуваше грозни щрихи по хубавото му лице; можеше да види и колко си приличаха двамата сега - явно не беше нужно тялото на човек да умира, за да умре и душата му.
Мина искаше да го хване за раменете и да го разтресе силно, за да съживи поне малка част от момчето - искаше да види човека Сехун, а не сянката му.
Чернокоската върна фаса в устата си, всмука прекалено много, което породи кратка кашлица, и протегна ръка към лицето на Сехун. Пръстите ѝ трепереха при мисълта да докоснат отново това уморено и мъртво, но все още красиво по свой начин, лице. Искаше да премахне белезите от скорошните събития с едно движение на палеца, да ги изтрие от невинната му кожа. Уви, не можеше.
Вместо това пръстите ѝ се намериха в близост до устните на Сехун, където допреди малко се мъдреше цигарата.
- Не пуши повече. Смъртта няма да ти помогне, а и не ми харесва. - тонът ѝ бе майчински с лека заповедническа нотка, която трябваше да се забие надълбоко в Сехун.
След това Мина демонстративно изгаси своята цигара и я изхвърли в кошчето. Искаше да си изкашля дробовете, но трябваше да се сдържа.
- Знаеш ли, радвам се, че все пак търсиш начин да се оттърсиш от миналото, или поне да се почувстваш по-добре. Надявам се да успееш. Хайде, да вървим. - ведро нареди Мина, след което отново хвана ръката на Сехун в своята и го задърпа напред по пътеката.
Може би трябваше да разглежда наоколо и да се радва на красотата на природата, на вековните дървета, издигащи се чутовно нагоре, но в нейните очи имаше само едно красиво творение на Природата - Сехун. Несъзнателно се втренчваше в лицето му вместо да гледа къде върви. Всичко беше наред обаче, защото нейният спасител беше на няколко сантиметра.
- Мисля, че стигнахме? - предположи след известно време, прекарано в мълчаливо бродене и пропуснати удари на сърцето от страна на Мина.
Двамата се намираха пред стар манастир - с високи тухлени огради, приличащи повече на стени; с двор, затрупан от зеленина, а в дъното се мъдреше не много голяма къща в стар азиатски стил, която явно беше самият манастир.
- Сехун, ще влизаме ли? - след като сне поглед от манастира, Мина се върна на момчето и потърси в очите му отговор.
Беше я страх - страх от това хората вътре да не разберат тайната им. Може би се превръщаше в параноичка, може би просто трябваше да се губи в очите на Сехун и да се успокои. Така и направи.

by **Sehun.** Пон Мар 17, 2014 3:53 pm

- Ти си луд.-беше единственото ,което излезе от устата на Мина след поредната й въздишка.Да ,той наистина беше луд.Дори му личеше.Всяка една налудничава мисъл свързана точно с нея се забиваше болезнено в мозъка му предизвиквайки остра болка ,която свиваше не само гърдите ами и безжизненото му сърцето .Да ,определно беше луд. До толкова луд ,че не можеше да познае себе си.Всеки ден заставаше пред огледало с надеждата ,че поне там ще срещне стария О Сехун.Внимателно се вглеждаше в отражението ,търсейки дори най-малка следа от изгубеното си Аз.Къде бяха онези остри ,но в същото време пълни с блясък очи?Къде беше онази крива усмивка ?Нямаше ги.Тяхното място беше зето от едни тъмни,дълбоки почти мъртвешки ,изпити от непресттанна мъка и вина ,очи .Пламъчетата горели не оттдавна там,бяха напълно угаснали ,а лицето му изцяло вкаменено.Устните му ,когато нкога наистина се разтгаха в широка ,засмяна гримаса ,вече не трепваха ,изпънати в строга ,тънка ,линия.Това не беше О Сехун!
- Не пуши повече. Смъртта няма да ти помогне, а и не ми харесва.-едва успя да чуе гласът на Мина макар че тя беше точно пред него.Беше забил празния си поглед върху нейните почти огледални очи .Той така и не го откъсна ,макар и да знаеше ,че отстрани би изглеждал ,като пълен шизофреник,който не мига загледан в една точка.Неговата мишен в случая беше Банг Мина.
- Знаеш ли, радвам се, че все пак търсиш начин да се оттърсиш от миналото, или поне да се почувстваш по-добре. Надявам се да успееш. Хайде, да вървим.
Напразни приказки се изливаха от устните й .Всичко беше просто напразно.Следващото ,което момчето усети бе как ръката му беше във тази на момичето.Леко хладната ръка ,отново го докосваше.Беше странно ,но и сладко в същото време защото дланта на Сехун беше два пъти колкото нейната.Вместо хванатите им ръце той гледаше единствено и само главата на тъмнокосата.Сякаш ,дългите ,тъмни коси му говориха.Момчето се оттърси от натежалите му мисли и стисна женската ръка внимателно ,подхвана темпото й и вече вървеше рамо до рамо с нея.
Вървяха сякаш с часове,което беше странно.Обикновенно в природата всичко беше доста по -забързано,но ето че вече двамата стояха пред входа на предполагаемия ,стар манастир ,който издирваха.Русокосия освободи ръката си и пристъпи едва крачка напред.Не можеше да пристъпи свещената земя затова той се закова на сантиметри от входа.Не беше редно ,не трябаше да идват!
- Сехун, ще влизаме ли? -едва успя да асимилира въпроса на Банг .Той извърна леко живналия си от внезапна тревога поглед към нея и за секунди върху нейния.Наколоу беше нереално тихо ,затишие пред или след буря.Дори птиците не смееха да нарушат ,спокойната тишина.Във въздуха се носеше приятния аромат на горящи свещи и някакви билки.
-Да си вървим,това беше грешка.-каза тихо Сехун и се извъртя ,хвана отново ръката на Мина и се приготви да я дърпа ,ако се наложи.Точно се обръщаше напълно с лице към пътеката ,готов да бяга ,когато нечие присъствие го стресна и закова на място.Пред него стоеше ,възрастен ,почти изсъхнал от староста мъж ,в оранжево манастирско облекло,на главата му имаше широка сламена шапка ,която криеше половината му лице. Мъдрите му очи незабавно хванаха уплашените на Сехун.
Тишина.
-Какво ви се е случило на вас.-грохналия му дрезгав глас наруши сякаш вековната тишина.Това определено не беше въпрос.Този мъж знаеше,знаеше всичко.
-Чаках ви.-бяха думите ,които поразиха Сехун и Мина.

by **Bang Minah** Пон Мар 17, 2014 9:12 pm

Спокойствието, което цареше на това място, караше косъмчетата на врата ѝ да настръхват - имаше нещо нееестествено в тишината, която галеше ушите и даваше усещане за душевен мир. Мина имаше чувството, че времето е спряло - не чуваше досадното жужене на хиляди размити гласове, нито пък неспирните акумулатори на автомобилите; нямаше го онова напрежение, породено от забързаното ежедневие, което може да ти докара инфаркт или някоя нелечима болест. Явно това бе мястото човек да си напомни, че преди дадена фигура в обществото, извоювана с много усилия, той е просто човек - свързан неразривно с Природата, зависим от нея и подчиняващ се на нейните закони.
Иронична въздишка се изтръгна от устните на Мина. Тя имаше ли право въобще да се счита за дете на природата? Заедно със Сехун бяха нарушили един от човешките закони - бяха отнели живот. Трябваше да получат наказание за това престъпление... може би вече го понасяха - изтерзаният вид на лицата им, мъченията, на които самите те се подлагаха, бяха част от природното възмездие.
А дали монахът знаеше за случващото се? Можеше ли да прочете присъдите им само по лицата? Мина искрено се надяваше отговорът да е "не". Трябваше да си признае, че я бе страх, а с последните думи на стареца стомахът ѝ се сви на болезнена топка. Момичето инстинктивно се притисна към гърба на Сехун, търсейки опора, защото имаше чувството, че ще рухне като къщичка от кибритени клечици. Не се осмеляваше да направи и крачка без него.
Мина проучи с поглед лицето на Сехун и прочете страха, играещ там. Значи и в неговото съзнание се водеше ожесточена битка.
- Сехун, хайде. - след секунди напористи погледи ту към момчето, ту към монаха тя най-накрая реши да вземе нещата в свои ръце.
Подхвана Сехун за лакътя и го задърпа натам, накъдето ги водеше старецът. Минаваха край красиви алеи с пролетни цветя, които засилваха усещането за спокойствие. Мина се обърна към своето собствено цвете, Сехун, и му кимна окуражително, борейки се да затрие тревогата от собственото си лице. Тя трябваше да поеме отговорност за него, защото вината за страданието му беше нейна.
- Всичко ще е наред, ще видиш. - пошушна Мина едва едва към Сехун, но явно и монахът бе успял да я чуе, защото я удостои с поглед и утешителна усмивка.
Щом влязоха в манастира, мъдрецът им посочи мястото, където трябваше да оставят обувките си да сочат към вратата, както и всички непотребни в този момент вещи като телефон, ключове и пари.
Събувайки се, Мина се нацупи - най-вероятно изглеждаше като мравчица в сравнение със Сехун, който беше поне с 2 глави по-висок.
- Гигант. - изсмя се под дъха си момичето, скръствайки ръце и гледайки укорително нагоре към Сехун.
- Оттук, моля. - старецът се намеси, посочвайки им стаята, намираща се в дъното на коридора.
Докато вървяха Мина можеше да забележи колко непокътнато беше всичко - изчистен и семпъл интериор, завършващ с красиви инкрустирани вази, които може би бяха национално богатство.
Монахът плъзна платнената врата, влезе в стаята и даде знак на двамата посетители да го последват. Мина седна на колене на дървения под, както бе виждала по филмите, а Сехун повтори действието ѝ.
- Е... - монахът наруши неловката тишина и извади Мина от вглъбеното разглеждане на стаята. - Какво ви мъчи, вас двамата? Мога ли да помогна с нещо?
Мина замръзна на място, не смеейки да диша. Дъвчеше нервно устни в опит да възпре онези думи, които напираха да излязат - думите, които щяха да провалят бъдещето на Сехун.
Момичето обърна уплашено глава към Сехун, опитвайки се да разчете реакцията му. Не знаеше какво да прави, какво да каже, всичко зависеше от Сехун - дали той щеше да иска да излее всичко, пълнещо душата му с отровни капчици?
Погледът ѝ блуждаеше, сякаш се опитваше да попита момчето какво да правят. Щеше ѝ се Сехун да пусне товара, който мъкнеше на плещите си вече толкова време, но дали той го искаше?

by **Sehun.** Пет Апр 04, 2014 5:21 pm

Гледайки мъдрите ,плуващи очи на дядото пред себе си,оглеждайки се в тези дълбоки ,тъмни очи О Сехун изтръпна.Обзе го плашещо неспокойство и имаше наистина лошо предчувствие.За секунда момчето щеше да изгуби своя самоконтрол и да се строполи на колена пред мъдреца ,но високата му гордост не му позволи и едниственото ,което направи той бе най-накрая да издиша въздуха ,който толкова време беше таил.Магнетичните очи на стареца не изпускаха тези на Сехун,сякаш четеше нещо;изучаваше душата му и със всяка една секунда момчето все повече се плашеше защото тайната му ,болката му ,грехът му щеше да бъде разкрит от този монах.Беше ли всъщност възможно?
- Сехун, хайде. -достигна до изпразнилото му се съзнание.Той склони глава надолу ,най-сетне беше успял да откъсне поглед от онези очи.Следващото което усети беше как несъзнателно вървеше по алеята след монаха.В този момент главата му беше буквално празна.Можеше да се закълне ,че чуваше ехото от ехтящия ритъм на притесненото си сърце. Главата му пулсираше болезнено ,а гърдите му отново се свиха в онези проклети спазми.Не,нямаше да се пречупи точно сега.Трескава глътка въздух успя да разшири свитите му дробове и ето ,че макнето вече беше в кондиция,като изключим краката му които сякаш не чувстваше.Поoчиняваха се на нещо по- силно от мозъка му и продължаваха да се движат напред след мъжът.
- Всичко ще е наред, ще видиш.-чу отчетливо шепотът на Мина и асимилирайки ги думите й рязко вдигна очите си.
"Не,Мина,нищо няма да е наред!"-отвърна й в главата си,но беше твърде уплашен за да й го каже.Да,той наистина беше уплашен,колкото и пъти да си беше нареждал да не го показва или казава то си беше факт.Бебето Сехун в момента беше със свито сърце.Преди да се усети и да осъзнае ,колко жалък изглеждаше отново ,тримата вече влизаха в манастира,който спокойно можеше да мине за малка, спретната къщурка в типичен старинен ,корейски стил.Русокосият се усмели и я огледа отгоре -отгоре.Приличаше ,като излязлана от някоя стара драма.Горчива усмивка пречупи отново лицето на момчето.Искаше му се това да е само филм,искаше му се.
Ето ,че вече Мина и Сехун,великите ,грешници се намираха на свещена земя,а пред тях стоеше монах.Единственото ,което можеха да направят беше просто да стоят на коленете си сякаш чакащи прошка.През цялото време ,момчето не вдигна погледа си.Стоеше все така със сведена глава ,свито сърце и влажни очи.Ето отново му се ревеше.Искаше да реве ,да си признае всичко ,да си изкара болките и мъката и вината ,която го изяждаха отвътре.Изгаряха го бавно и мъчително.Искаше покой.
- Какво ви мъчи, вас двамата? Мога ли да помогна с нещо?-в същата секунда раменете на денсъра се разтърсиха от лазещите тръпки по гръбнака му.Пръстите му преплетени един в друг изстинаха рязко.Очите му започнаха да шараят по дървения под сякаш търсеше нещо важно.Да ,той търсеше нещо в момента ,търсеше го така трескаво ,че не беше истина ,колко жалко беше.
Търсеше смелост.
-Момче ти...-започна монаха меко,но гласът му дори в тази малка ,светла стаичка ,накара сърцето на О да трепне и секунди след това отново да забие учестено.Не можеше да го погледне този мъж.Със своите грешни ,тъмни очи,просто не можеше .Тови тръпки разтърсиха тялото му и с трескави треперещи ръце Сехун се размърда и в следващия момент с ръце пред челото си той се поклони до земята и остана в тази позиция.Това представялваше най-официалния поклон въжащ в това време.
Единственото което достигаше до ушите на му в този момент беше дъхът му ,който излизаше на пресекулки от разтворените му ,пресъхнали устни.
След секунди гърления ,смях на монаха ,го накара да затаи отново въздух.Мъжът си замърмори нещо и съдейки по звуците -се изправяше .Сега ли беше момента в който ще тоягата за да го набие здраво по гърба?
Сехун стоеше послушно и чакаше все още не отлепяйки глава от земята.
-Изправи се ,момче.-нареди мъжът докато слагаше някакви съдове на масата пред тях.Съвсем бавно ,той се изправи ,но очите му както винаги бяха заковани върху пода.Изкушен обаче ,Сехун за секунда погледна към стареца и масата ,върху която бяха наредени разни съдове явно съставки .. за чай?От своя страна ,дядото вече беше взел малка паничка и мачкаше някаква билка.
-Ще ми помогнете ли?-попита ги без да ги поглежда. Денсъра погледна с крайчицата на окото си Мина.Не след дълго ,с все още колебаещи си ръце той се портегна и взе една дървена паничка .
-Това е дива хризантема.-изкоментира замислено монаха без да погледжа към Сехун.-Едно ,толкова нежно ,малко цветенце,носещо приятен свеж аромат.Легендата говори ,че пиеш ли чай от дива хризантема на пълнолуние ще спиш спокойно до следващата пълна луна..Аромата му ще успокои душата ти ,ще облекчи дишането,а самия чай.. ще излекува всяка една тайна болка вътре в теб.-след последните думи мъжът вдигна глава и се вторачи в Сехун ,който на свой ред се загледа в него. Момчето едва преглътна и сведе очите си отново към паничката къде лежеше ароматното цвете.Всяка болка така ли?

Съжалявам ,нямам време за редакция ,така че се извинявам за всички правописни и граматични грешки :)

by **Bang Minah** Пет Апр 04, 2014 9:11 pm

С крайчеца на окото си Мина следеше внимателно всяко движение на Сехун - всяко негово трепване, всяко неравномерно повдигане на гърдите и всеки блуждаещ и тревожен поглед. Толкова лесно ли щеше да се предаде? Цялото му тяло отразяваше ехото на писъците в душата му. Това не беше на добре.
Мина искаше да го успокои - да хване треперещата му ръка в своята и да я стисне толкова здраво, че да върне Сехун на земята; искаше да погали лицето му със студените си пръсти и да премахне греховете от там; искаше да шепне магически думи в ухото му, които да погълнат болезнените спомени. Уви, не можеше да направи нищо друго, освен да го наблюдава с крайчеца на окото си, докато сърцето ѝ се свива от вина.
Потънала в мисли и тревожно наблюдение на Сехун, Мина някак се озова с дървената паничка в ръце. Момичето примигна объркано, сякаш не можеше да асимилира ситуацията, в която се намираше в момента. Измести поглед от красивото лице на Сехун към растението в съда. Как се казваше то? Азалия? Не. Спетифилиум? Не, много дълго и сложно. Мина помнеше откъсчлено за какво служи, но името на това бяло цвете ѝ се губеше. Може би вече преминаваше към онази фаза от болестта, когато туморът притиска дадени центрове на мозъка.
Девойката повдигна едва забележимо рамене, сякаш за да отпрати натрапчивите мисли, след което се присъедини към Сехун и монаха.
- Това ще е забавно. - напълно излишно вметна след секунда, като сама усети фалшивостта на думите си. Защо просто не си мълчеше?
Мина заби поглед в масата, следвайки прецизните движения на стареца. Е, не ѝ се получаваше особено, съдейки по растението, което вместо намачкано, беше разкъсано, но какво пък - нямаше да се задави от по-едрите парчета (може би).
Истинският въпрос беше дали този чай щеше да помогне. Мина забелязваше искриците надежда, които проблясваха в иначе угасналите от отчаяние очи на Сехун, и се молеше да са намерили лек. Звучеше налудничаво, но за отчаяния нещастник и лудостта може да бъде спасение. Пък кой знае - може би Сехун наистина щеше да излекува раните си; може би щеше да успокои разярената си съвест, която го разкъсваше; може би щеше да прости и на Мина. Може би.
- Сега сложете вода. Хванете чайника внимателно, защото пари и бавно залейте хризантемата с вода. Перфектната дозировка е малко над половината от чашата. - инструктира спокойно монахът с усмивка и показа нагледно.
Хризантема! Мина едва се сдържа да не плесне с ръце, когато най-накрая си спомни за името на растението. Вместо това погледна към Сехун, който старателно следваше примера на монаха - дългите му, бели пръсти се плъзнаха по дръжката на чайника, хващайки я здраво. Какво ли щеше да е усещането тези пръсти да обходят лицето ѝ? Как ли щеше да бие сърцето ѝ, ако той я хванеше толкова здраво в прегръдките си?
В момента Мина искаше да се чувства като чайника - крехка под докосването на Сехун, сякаш всеки момент ще се разпадне на хиляди парченца.
Прочиствайки гърло, момичето стисна здраво чашката в едната си ръка, а с другата хвана внимателно чайника, притегляйки го към себе си. Нещо обаче не беше наред. Мина можеше да го усети по изтръпването на пръстите си, по пълната скованост на крайниците си.
Следващото, което съзнанието ѝ прие, бе летящия надолу чайник, а след него шумното разбиване на порцелан в пода. После дойде болката в бедрата - болка, която изгаряше кожата ѝ дори през дънките. Всмукваше се надълбоко, оставяйки грозни следи след себе си, които Мина скоро щеше да види.
- Много съжалявам! - извини се веднага момичето, навеждайки виновно глава,почти заравяйки я в коленете си. - Ще я платя.
Искаше да ругае и да крещи, но тук трябваше да покаже благоприличие. Достатъчно неприятности бе причинила.
Мълчаливо и с очи, пълни със сълзи от парещата болка, Мина се зае да събира пръсналите се парченца порцелан. Дори не смееше да погледне Сехун - сърцето ѝ умря за миг при мисълта, че той най-вероятно с удоволствие би я удушил. Грешките ставаха твърде много.

by **Sehun.** Съб Апр 12, 2014 1:05 pm

Сехун съвсем нежно мачкаше крехкото светенце ,което след всеки натиск се смачкаваше все повече.Живота от него все повече изтичаше ,а аромата на издигащата му се душа ,напълни дробовете на момчето.Забил поглед право в смачканите жълтеникави листеца,които безжиснено лежаха на дъното на паничката му.В ума му отново заваляха разни мисли ,как със всяко едно си движение отнемаше живот.Дори и сега.Баба му винаги му беше повтаряла ,как дори и цветята имали души.Момчето често хващаше жената да си говори с разтенията докато ги полива и дори им пееше.Казваше ,че те я чували.Макар и за много хора това да беше просто глупаво ,но с времето докато растеше ,Сехун повярва на думите на баба си.През целия си живот докато ходеше при баба си ,през цялото това време ,нито едно от цветенцата й не клюмна или изсъхна. Беше наистина вълшебно.Поне така си мислише малкия Сехун.
- Сега сложете вода. Хванете чайника внимателно, защото пари и бавно залейте хризантемата с вода. Перфектната дозировка е малко над половината от чашата. -интсруктира ги спокойно монаха.Момчето остреми погледа си към него и проследи с празни очи действията му.След което хвана внимателно дръжката на горещия чайник и още по-старателно и бавно започна да излива в тънка стуйка парещата вода.Прикованото на дъното цвете се понесе заедно с водита и вече плуваше наповърхността.Заедно с парата ,която се издигаше ,опиняващия ,лечебен аромат отново го връхлетя с пълна сила.Замаян леко ,той вдиша тайничко и мигновено усети покоя ,който го опияни изведнъж.Спомени се завъртяха пред очите му.Спомняше си най-обикновени случки.Как се дразнеше със сестра си,как се занимаваше със хьонговците си,как просто се смееше на някоя тъпотия.Заради всичките тези моменти ,които бяха завинаги затворени в миналото ,момчето го налегна тежка носталгия.Искаше си стария живот.Искаше да онзи О Сехун.Онова малко лекенце от EXO ,което нарочно дразнеше приятелите си,онзи Сехун ,който можеше да заспи по всяко време,оново обикновено момче с необикновени мечти.
Звукът от падането ,счупването и разпръскването на парченцата от тежкия,дебел чайник изкара русокосия от транса му.
- Много съжалявам! Ще я платя.-погледа му моментално се стовари върху Мина.Неубоздаем гняв,проряза сърцето му.Дори не знаеше на какво се дължеше това.Не знаеше защо емоциите му толкова лесно се изпускаха.Не знаеше ,но подозираше,че Мина беше виновна за това!Всичко проваляше.Всеки миг!Дори и сега.В този кратък момент на спокойствие,в този кратък момент на мир ,тя отново го беше прецакала! Надали това момиче осъзнаваше ,че днес ,точто сега стъпкваше и последната му надежда и възможност за покой!
Сехун грабна китката на момичето , стисна без да си мери силата и я дръпна съвсем леко за да може поне ако не я беше срам да го погледне в очите.Нямаше намерение да се разправя с нея пред монаха,но силно се надвяше ,че острия му пламнал поглед щеше да свърши същата работа.
-Това е само един чайник.-каза през лек смях мъжът срещу тях и отново се изправи.Русокосия все още не пускаше Мина.Беше твърде ядосан,но в крайна сметка постепенно хватката му се отпусна и накрая пусна женската китка и извърна главата си за да не я гледа.Погледа му попадна на неговата чаша ,която за щастие си беше на мястото ,а ароматната пара която все още се издигаше продължаваше да се вие нагоре.Момчето внимателно я пое в двете си ръце и я поднесе към носа си.Вдиша дълбоко за да може отново онзи поразителен ефект да му въздейства.Щом той издиша отново усещаше душевния покой който го налегна.Преди да отпие погледна с крайчицата на окото си Мина.Задържа погледа си и после отново го отби.Тъкмо щеше да поеме от топлия чай ,вниманието му беше приковано към седящия мъж пред него.Беше донесъл нов чайник.Щом погледите им се срещнаха ,Сехун се скова и понечи да остави чашата на масата.Дядото все една от паничките и отново се зае да мачка някаква билка.Щом привърши ,наля от топлата вода и постави чашата пред Мина.За пореден път момчето погледна към нея ,но бързо се отказа.Не искаше отново да се ядоса.Погледа му се плъзна по масата и накрая стигна до неговата чаша,която го чакаше посушно.Отново я хвана .
-Пий.-нареди монаха с благ глас.Без да чака втора покана ,той отново поднесе чашата към устните си и след секунда топата течнст се разля в устата му.Не беше кой знае колко сладък чай,но се усещаше ,че е чай.Леко горчивите сокве от дивата хризантема идеално докарваха онзи приятен не чак толкова натрапчив вукс на топлата вода.Щом преглътна ,съвсем усезаемо усети как тази малка ,на пръв поглед напълно обикновена клътка чай си прокарваше път през гърлото му и така надолу към стомаха.
-Говорете..какво се е случило.
Сехун стрелна погледа си към възрастния мъж.Премигна уплашено и усети как пръстите му трепнаха.Едвам преглътна насъбралата му се слюнка и за пореден път погледна към донего стоящата Мина.Сега ли?Н-не ,той не беше готов..не можеше!

by **Bang Minah** Нед Апр 13, 2014 6:57 pm

Ето че сега имаха по-голям проблем от един счупен чайник. Думите на монаха попариха Мина дори по-болезнено от врящата вода преди малко. Тялото ѝ се вцепени за миг, напълно подвластно на страха, който с всяка секунда тровеше все повече момичето.
Беше ли дошъл моментът, в който престъплението да излезе наяве? Това дали щеше да помогне на Сехун? Може би не чаят е спасението, а разговорът междувременно.
Съмненията блъскаха по стените на съзнанието ѝ, предизвиквайки досадна болка в главата. Беше почти сигурна, че Сехун не би се престрашил да признае истината, затова Мина трябваше да вземе нещата в свои ръце. Нямаше намерение безпомощно да гледа своето цвете да вехне малко по малко. Беше наясно колко ужасна може да е вината - как пуска вредните си корени в душата на човек и бавно я превръща в леха с отровни растения.
Мина не искаше това за своя спасител - не искаше красивото бяло цвете да увехне и на негово място да поникнат нови, хранещи се с отровната вина. Сехун не заслужаваше подобен живот! Той трябваше да се оттърси от станалото и да продължи; трябваше да пусне миналото и да насочи поглед към бъдещето, защото поне той имаше такова.
Мина усети как сърцето ѝ трепва болезнено при тази мисъл - не знаеше колко време от бъдещето имаше на разположение. Чуваше тиктакането на часовника в съзнанието си и броеше изминаващите секунди, отчаяно вкопчила се в тях, като че ли можеше да ги спре. Уви, времето не беше нещо, което можеш да задържиш в ръката си само защото се нуждаеш от него - то си отиваше безмълвно, както си отиваха и надеждите на Мина.
Момичето разтърси почти незабележимо глава, след което с крайчеца на окото си проследи Сехун. Не изглеждаше никак готов за разговора, но за негово добро беше той да се проведе и то сега.
- Ами... всъщност ние... аз... - започна да се оплита в собствените си думи Мина, изпускайки нишката на мислите си. Усети как страните ѝ пламват от срам и страх - страх, че Сехун ще я прекъсне със студения си глас; страх, че ще хване отново китката ѝ в здравата си хватка и ще накара сърцето ѝ да крещи безгласно; страх, че тя няма да може да изпълни мисията си и няма да доживее новото начало за Сехун. - Случи се в последните дни от миналата година. Бях решила, че имам нужда от нещо "вълнуващо" и отидох на място, на което не биваше да отивам. Бях нападната и Сехун явно бе чул писъците ми. - Мина разказваше бавно и отчетливо, свела поглед в чашата чай, мъдреща се в ръцете ѝ. Усещаше острите очи на Сехун върху себе си, които може би я изпиваха, както и любопитните тези на монаха. - В паниката, която ме беше обзела, не разбрах как съм взела желязен лост. Следващото, което усетих, беше бездиханното тяло на нападателя върху себе си, както и присъствието на Сехун. Не исках да го убивам, не исках и Сехун да става свидетел, но се случи. А сега той страда заради мен. Можете ли да му помогнете? - последните думи излязоха по-скоро като шепот, тъй като Мина беше изтощена - изтощена от това да да усеща неприязънта на Сехун към нея; изтощена от преструвките, че е добре; изтощена от жалкия остатък на живота си.
Отново беше излъгала, но така за Сехун щеше да е по-лесно, нали? Монахът нямаше да гледа на него като на престъпник, а като човек, който просто се е оказал на грешното място, в грешното време, при грешни обстоятелства. Нима Сехун не беше точно това?
Мина отпи глътка от чая и се остави на топлата вълна да залее сетивата ѝ, успокоявайки вледеняващите мисли. След това потърси ръката на Сехун и я стисна в своята за подкрепа, наслаждавайки се на допира. Знаеше, че много скоро това докосване щеше да ѝ липсва така, както всяка нощ ѝ липсваха ръцете му, изучаващи тялото ѝ; примамливият му дъх, гъделичкащ врата ѝ и изпращащ копнежи в най-съкровените части на сърцето ѝ; топлите му устни, поемащи нейните в страстни целувки, които я караха да се чувства жива.

by **Sehun.** Чет Апр 24, 2014 4:32 pm

- Ами... всъщност ние... аз...-запелтечи Мина с което си спечели нов уплашен поглед от Сехун.В момента момчето ...просто не беше на себе си.Беше празен.Не можеше да преглътне всичката тази вина и болка ,не можеше ,а сега когато му се предоставяше възможност той..той просто бягаше.Свиваше като малко уплашено момченце и чакаше.Той беше страхливец.Беше го страх да поеме отговорността.Нали беше мъж!
-Случи се в последните дни от миналата година. Бях решила, че имам нужда от нещо "вълнуващо" и отидох на място, на което не биваше да отивам. Бях нападната и Сехун явно бе чул писъците ми.-разказваше Мина със привидно спокоен глас докато момчето до нея едва се побираше в кожата си. Щеше да се срине всеки момент.А жестоката истина до която стигна ,бе ,че всъщност той беше виновен.Ако не я беше последвал,ако не я беше чул ,ако не я беше решил да се прави на мъжът ,който винаги е искал да види всичко щеше да е наред сега.Той беше виновен!
Дишнането на момчето се учестяваше ,а сърцето му лудо думкаше в гърдите му дори пръстите му - сковани ледени висулки се съживиха от навлизащата му почти пареща кръв ,която кипеше в свитите му вени.В очите му беше само Мина.
-В паниката, която ме беше обзела, не разбрах как съм взела желязен лост. Следващото, което усетих, беше бездиханното тяло на нападателя върху себе си, както и присъствието на Сехун. Не исках да го убивам, не исках и Сехун да става свидетел, но се случи. А сега той страда заради мен. Можете ли да му помогнете?
Всяка една дума се запечатваше болезнено в съзнанието на момчето.Всеки един кошмарен спомен се върна и отново и отново се разиграваше пред очите му.Съкрушен ,той едва си пое въздух и склони главата и погледа си право надолу.Усещаше остра болка в гърдите.Онези проклети спазми отново се появаваха и свиваха дробовете му,а очите му всеки момент щяха да заплуват в солените водички.Нали претендираше ,че е големия мъж ,а сега отново щеше да реве?Отново щеше да склони глава ,а после да се свие в ръцете на Мина?Може би беше крайно време да се стегне.През всички тези дни на покорна болка ,той мълчеше .Мълчеше и се потдаваше все повече-сриваше се.Беше един жалък страхливец.
Нежната ръка на Мина отново се озова в тази на Сехун,но той не усети допира й..
-Не.-отвърна глухо.Непроницаемите му очите му заковани право в земята леко трепнаха .Стискайки зъби за последен път,стискайки здраво ръце той вдигна главата си и се взря в мъдрите очи на монаха.
-Аз..За всичко съм виновен аз.Аз бях този който хвана желязото,аз бях този ,който замахна и мъжът..той просто падна и повече не помръдна.-гласът му трепереше от неприятното вълнението,а очите му вече бяха влажни.-Б-Бях уплашен и не знаех какво да направя.Той я нараняваше!Не може просто да стоя.-Сехун обърна погледа си към Мина и продължи : -Наистина я мразех.Но виждайки я там,приклещена от онзи мъж,викаща и молеща със горчивите сълзи..виждайки онази надежда ,която проблясна в очите й когато я видя...Не можех просто да стоя и да гледам.
Момчето млъкна извръщайки главата си отново към мъжът срещу себе си.Сълзите се спускаха по бледното му лице.Несъзнателно той стисна ръката на Мина и отново сведе поглед.Тихо подсмръкна и си пое едва-едва една храплива глътка въздух.
-Не исках да става така.-проплака с едва увладян глас.Спазми разтресоха леко широките му рамене и той заключи устни за да не издаде хлиповете ,които напираха в него.

by **Bang Minah** Пет Апр 25, 2014 8:14 pm

Мина стоеше с празен поглед, забит в бледното лице на Сехун, недоумявайки защо - защо той бе проговорил? Защо си причиняваше болката, която тя толкова отчаяно се опитваше да заключи в тъмна стая? Щеше да се погрижи за всичко - щеше да се погрижи истината да не излиза от онова тайно място, което никой не можеше да достигне; щеше да осигури бъдеще на Сехун, каквото той заслужаваше. Защо, по дяволите, си беше отворил устата?! Явно наистина беше мазохист.
Мина стисна очи за миг, прехапвайки устни в опит да намери сили да издържи гледката, която щеше да я посрещне след секунди. Искаше да избяга, да хване Сехун за ръката и да побягнат надалеч, където никой не знае кои са; да започнат нов живот, в който Сехун бе просто нормално 20-годишно (привлекателно) момче, а Мина бе просто нещастна девойка, измерваща живота си в секунди, защото не смееше да мечтае, че ще доживее следващото утро.
Е, май нямаше как това да стане. Нищо чудно, че момчето я мразеше - кой не би?
- Сехун. - тихо и нежно промълви името му, като се надяваше гласът ѝ да докосне съзнанието му така, както неговата ръка докосваше нейната.- Сехун, стига. Знаеш, че не си виновен.
Мина пресегна свободната си длан към лицето на Сехун, вглеждайки се във влажните му очи. Внимателно посрещна с палеца си една спускаща се по страните му сълза. Сърцето ѝ спря за миг, поразено от болката, която се носеше от цялото същество на Сехун. Повече от всякога Мина тлееше в буен огън, чиито пламъци нашепваха името на Сехун - искаше да го вземе в обятията си и да спре горкото му ридане; искаше да замени сълзите му с целувки, които да се запечатат по устните и на двамата за цял живот; искаше невъзможното.
Тихо прокашляне наруши смелите мечти на Мина и я накара да премести поглед от Сехун към другия човек в стаята - монаха. Очите му гледаха остро, а веждите му бяха сключени в намръщено изражение.
- Разбирам. - равно отбеляза монаха след секунда, кимайки едва доловимо. Вярно, нали духовните лица нямаха право да съдят... поне не и на глас. В ума си сигурно няколко пъти ги бе пратил към гилотината.
- Сехун не е лош човек. - побърза да го защити Мина, все още стискайки ръката на Сехун в своята от страх, че ще изчезне толкова бързо, колкото се бе появил в живота ѝ. - Моля Ви, помогнете му. Не трябва да е в това състояние.
Мина усети буца в гърлото си, щом върна поглед върху Сехун, който не спираше да се тресе, напълно подвластен на вината и лошите спомени. Момичето започна да рисува успокоителни кръгове по гърба му, сякаш така можеше да прогони онова чудовище, което бавно го изяждаше.
- Наясно сте, че убийството е най-суровият грях, който може да се извърши. Не мисля, че един чай ще помогне. Защо момчето просто не се предаде? Каквото и да прави ще е безполезно - вината не е вирус, който да се убие с медикаменти. Аз не мога да направя нищо - грехът може да се изкупи само с възмездие. Това е единственото решение.
Мина стоеше и гледаше невярващо, неспособна дори да диша. Халюцинираше ли? Монахът наистина ли бе казал това? Не! Предаването на полицията не беше никакъв вариант, не и за Мина. Тя нямаше намерение да остави Сехун да провали живота си - той трябваше да продължи с кариерата си, да срещне нежно момиче, което да се грижи за него, да имат деца; Сехун трябваше да следва мечтите си, а не полицаите към съда.
- Трябва да има друг начин! Ще намеря, заклевам се! Ще намеря и ще Ви докажа, че има прошка за всяко престъпление! Ще помогна на Сехун, ако трябва да го влача до края на света. Сехун, ставай! Нямаме работа тук. Да си тръгваме. - почти истерично нареди Мина, едва владеейки кипящата си кръв, която бушуваше дори в ушите ѝ.
Стана бързо от пода, подхвана Сехун за подмишницата и го задърпа в опити да го изправи. Плашеше я колко скован и блед беше той в момента.

by Sponsored content

Планинска верига Тхебексан

Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан

Re: Планинска верига Тхебексан