Спирката

by Youngjae. Нед Апр 20, 2014 11:46 pm

Затворих телефона и го оставих на шкафчето. Разговора с Чан Ли беше ужасен и груб както винаги. Казах й, че искам да се видим, за да й върна нещо. Не искам абсолютно нищо, което да ми напомня за нея. Въпреки, че това исках да показвам, съвсем не беше така. Въздъхнах и излязох. Срещата ни беше на някаква спирка „Аз и спирки?!”. Както и да е. Вървях доста, стискайки в едната си ръка ключове, а в другата нейния часовник. „Къде по дяволите се намира тази спирка”. Видях един човек и го попитах къде мога да намеря спирката в крайните квартали. Той ми показа в коя посока, кимнах и благодарих. Тръгнах по посоката и след 5 минути видях на едно място да чакат хора. „Това трябва да е проклетата спирка”. Отидох при един човек и го попитах дали това е спирката на 260? Той ми кимна и аз се усмихнах. Застанах там и започнах да я чакам. Дано само да не ме подведе. Мина доста време и си помислих, че няма да дойде и без това мястото изобщо не ми харесва, реших да си тръгвам. Тъкмо се обърнах, когато я видях идваше към мен съвсем спокойно, но когато ме видя се намръщи. „По дяволите толкова ли ме мрази?” Усещах как ще се развият нещата. Или ще свърша с прерязано гърло, или като в "уан шат" в края - с куршум между гърдите. В този момент ми мина през акъла да драсна едно съобщение на Дехьон, в което да му кажа, че му завещавам всичко мое, в случай че нещо ми се случи, а то щеше. Китайката се приближи.
- Чудесно място избра за среща, нямам думи. – недоволно я посрещнах.
Подадох й часовника, като ехидно се засмях и й казах:
- Вземи, това е твое. Явно си го забравила в нас. От доста време го подмятам, но не ми трябват твоите боклуци, затова си го вземи. Видях, че се ядоса. Тя замахна с ръка и ме удари.
- Тъпачка, как смееш да ме удряш? За каква се мислиш?. Замахнах и аз, но преди да
успея да я ударя съвестта се обади „Нима ще удариш момиче”? „Не, разбира се”. Тя стоеше и очакваше да я ударя и аз, но я разочаровах. Стиснах зъби като изкърцах:
- Няма да падна толкова ниско, че да ударя жена! Но ще си платиш за шамара. В този момент изобщо не мислех какво правя, тя стоеше толкова близо до мен. Въпреки, че я „мразех” се радвах вътрешно на близостта ни. През цялото време се гледахме злобно. Винаги съм се разтапял в нейните очи, но сега толкова ме дразнеше. Вместо да й забия шамар, ударих стената до нея, а тя подскочи.
- Махай се и да не съм те видял пред очите си повече, иначе не отговарям за
последствията! Разбра ли ме?
Тя ме гледаше все толкова ядосано и тръгна да ми удря нов шамар, когато грубо хванах ръката й, като я стиснах.
- Да не си посмяла! – изскърцах през зъби.
Нарече ме „нещастник”.
- К’во каза аз ли съм нещастник?
Викахме и се карахме като луди. Добре, че тъкмо беше минал рейса и никой не ни гледаше. Ах, колко ме дразнеше, а толкова я обичах. Проклятие, идеше ми да си изтръгна сърцето и да го размажа безмилостно. Да му поставя две условия или да забрави за нея, или да умре на часа.
- Трябваше да се освободя от теб, защото ми писна да чакам влак на летище. Ти не искаше да се срещнеш с мен, защото си още по-голяма нещастница, и не ми остави избор. Писах ти съобщение, за да не чувам противния ти глас. – въпреки, че това говорех, съвсем не го вярвах. Стисках все още ръката й, а тя викаше и се опитваше да се отърве от хватката ми.
- Няма да те пусна, не искам после да имам следи от пръстите ти по лицето си и заради теб да слагам двойно повече грим, за да ги скрия. Да, но тя рязко дръпна ръката си и се отскубна. „Проклетница”. Виждах колко ме мрази. Външно се радвах и исках да покажа, че и аз я мразя, но вътрешно не. Имах чувството, че всеки момент ще умра, до такава степен ме болеше сърцето. Тя ме разсея и ме извади от мислите.
- Гледам колко жалко и нищожно същество си. "Мразя те, глупачко такава, ненавиждам те". Не знам какво съм видял в теб, с какво толкова ме грабна? Това глупаво сърце, защо не избра някоя по-стойностна, а не такава като теб?
Това още повече я ядоса, замахна и отново ме удари, но този път по-силно.
- Проклетница! – извиках и въпреки, че беше под достойнството ми я
ударих доста силничко. Тя залитна и падна, като хвана мястото където преди малко я ударих. „О боже мой какво направих?”.Пристъпих към нея и я вдигнах от земята. Тя все още държеше мястото, явно я бях ударил доста силно. Сърцето ми се разби при тази моя постъпка и като гледах колко тъжно и болезнено ме гледаше, но също и с толкова омраза.
- Извинявай, a..аз не исках да те удрям или поне не толкова силно. Не исках да те обиждам и да изричам лъжи, всичко което ти казах са долни лъжи. Тя ме погледна объркано. Лицата ни бяха на милиметри едно от друго. Не издържах и слях устните си с нейните в една дълга и страстна целувка. „Господи какво става с мен, мразя я, но я обичам”/логика/. Когато се отделихме, тя ме изгледа странно. Въздъхнах и проговорих:
- Не те мразя, обичам те. Не мога да те мразя, въпреки че много искам. Обичам те мамка му. Проклетото сърце не пита. - Погледнах я и смених ядосания си поглед с по-мек. – Искаш ли да се върнеш при мен? - Не знам защо я попитах това, не знам защо, но го исках.

~~ПП. Честно казано не виждам бъдеще за тях~~

by **♕ T.O.P ♕** Пон Апр 21, 2014 6:52 pm

Затвори телефона и едва се сдържа да не го удари в земята. Но телефонът не и беше направил нищо, за разлика от този, с който говореше до преди малко.
При нормални обстоятелства, не би говорила с него за нищо на света, но сега я търсеше, за да и каже, че е оставила часовника си в дома му. Часовникът и беше скъп - имаше сантиментална стойност и това бе единствената причина Чан Ли да се съгласи за среща с Йонгдже. Всъщност, у него бе останало нещо повече от нейния часовник, върху който бе написано името и. Нещо, което никога нямаше да си върне..
Бе избрала за място спирката, която се намираше в крайните квартали. Но Ю надали знаеше значението на тази дума, та камо ли да се добере дотам. Точно поради тази причина спокойно можеше да иде дотам и ако той не отидеше при нея скоро, да го обвини, че не е отишъл. Нищо чудно, ако не само не отидеше, а се изгубеше по пътя..
"Разглезено богаташче." - помисли си Сонг, въпреки, че точно в това разглезено богаташче намираше нещо, което не виждаше у никой друг. Поне засега. Онова нещо, което я караше да трепери само при едно невинно докосване, да иска още, когато я целуваше..
Ли разтри очи при мисълта за това. Нямаше желание да си го припомня, или поне това се опитваше да си натякне, откакто се разделиха.
Спокойно тръгна по улиците на Сеул, като този път не си позволи да върви със слушалки в ушите. Странно защо не и беше до музика.
Крачеше бавно и спокойно, нямаше да бърза, главно защото си нямаше и на идея дали бившият и ще е там. Нищо чудно, ако не беше.
Тя въздъхна и когато вече се намираше там, забеляза го. Тръгна към него, като на лицето и се изписаха най - различни емоции. Вероятно само това, което наистина чувстваше, не можеше да бъде доловено. Това я зарадва до известна степен. Сега със сигурност, ако си говореха нещо, Йонгдже щеше да я обиди по всевъзможен начин. За нищо на света нямаше да изрази чувствата си към него. Самочувствието не и позволяваше.
- Чудесно място избра за среща, нямам думи. - измрънка момчето, но на Ли не и пукаше какво мисли. Той и подаде часовника и се засмя ехидно. - Вземи, това е твое. Явно си го забравила в нас. От доста време го подмятам, но не ми трябват твоите боклуци, затова си го вземи.
Думите му я огорчиха. Посегна да го удари, като имаше чувството, че следващото му изказване щеше да я нарани повече.
- Тъпачка, как смееш да ме удряш?! За каква се мислиш? - той замахна с ръка, за да повтори нейните действия, но се осъзна и се спря. Стисна зъби и изскърца злобно. - Няма да падна толкова ниско, че да ударя жена! Но ще си платиш за шамара. След известно време, прекарано в гледане на кръв към срещуположния, Ю удари стената до Чан Ли, което я стресна. Не го очакваше.
- Махай се и да не съм те видял пред очите си повече, иначе не отговарям за последствията! Разбра ли ме?
Момичето погледна ядосано и отново замахна с ръка, но опитът и да го удари бе спрян. Бившият и грубо хвана ръката и и я стисна. Изпита болка на мястото, което бе стиснал.
- Да не си посмяла!
- Долен нещастник! - злобно изсъска Сонг и присви очите си от ярост.
- К’во каза, аз ли съм нещастник?
- Да, ти, що!?
Караницата им продължи доста време, като и двамата се обиждаха възможно най - гадно, знаейки как да целят слабото място на другия. Само дето за Дже можеше думите и да нямат никаква стойност, но при всяка негова дума, Чан Ли усещаше как шурикен се забива в сърцето и.
- Трябваше да се освободя от теб, защото ми писна да чакам влак на летище. Ти не искаше да се срещнеш с мен, защото си още по - голяма нещастница, и не ми остави избор. Писах ти съобщение, за да не чувам противния ти глас!
"О, така ли?!" - повече нямаше да му каже и дума. Не, че щеше да му пука за това, но все пак..
Тя продължаваше да се дърпа, правейки всевъзможни опити да измъкне ръцете си от неговите, но не пожъна успех.
- Няма да те пусна, не искам после да имам следи от пръстите ти по лицето ми и заради теб да слагам грим, за да ги скрия.
"Ама ти не носиш ли грим и без това!?" - едва се сдържа да не го изрече на глас. Ако не друго, то поне я биваше в забивките право в земята.
И ето, че тогава и се удаде чудесната възможност да се отскубне от него. Предизвика недоволството му. Той я нарече жалка и нищожна глупачка, каза и колко я мрази и че съжалява, задето е бил с нея. Тя съжаляваше повече, но не каза нищо. Просто отново му удари шамар. Този път бе по - силен. Заслужаваше си го.
- Проклета кучка!- изкрещя момчето. Ами да, проклета кучка е, защото бе с него! Той направи същото като нея - зашлеви я. Заболя я. Тя се олюля назад и падна на студената земя, като постави ръката си на мястото, на което Ю я бе ударил. Изпитваше пареща болка. Погледна го, като в може би тъжния и поглед се четеше презрение. Момчето се извини и каза, че не е искал да я удря, нито да я лъже и че нищо от казаното преди малко не е вярно.
Последва целувка. Хареса и, но не искаше да продължи. Само ако имаше смелостта да се отдръпне..
Момчето и каза, че иска да я мрази, ала не може. След това я попита дали желае отново да бъдат заедно.
- Нямаш право да ме целуваш! - очевидно раздразнено каза. Всъщност не го мислеше. - А колкото до това дали искам да бъда твоя пак.. съжалявам, но ще ти се наложи да чуваш противния ми глас всеки ден. Което ми напомни.. - пое си глътка въздух. - ..да спра да говоря.
Взе си часовника обратно, обърна се и тръгна, но бе спряна.
- Какво?

by Sponsored content

Спирката

Спирката

Re: Спирката

Re: Спирката

Re: Спирката