32 улица

Водеше право към центъра, но никой не минаваше през нея. 32 улица бе известна със всичките си жертви...

Къде и беше умът? Сякаш не знаеше какво ще се случи? Защо дори реши, че има право да стъпва тук... защо се върна? Защо преследваше това скапано минало така устремено... глупачка... а все си повтаряше, че ще върви напред... това бяха думи без смисъл, явно нямаше начин да се отърси и да загърби стария живот...
Приятното чувство, което я обля, когато стъпи на 32 улица - отиде си, отиде си заедно с надеждите, че някога пак ще може да стъпи тук. Но ако трябваше да бъде честна я заболя най - много от едно. Това беше онзи, който първи срещна тук, който я подмами и я предаде напред... Да, той беше страхливец. Защо не я довърши сам? Защо остави на онези няколко глупаци, които и преди Джулиет не харесваше, да свършат мръсната работа. Тя не можеше да крие от себе си, че има чувства към него и че винаги е имала. Да, не искаше да си го признае, но това беше реалността - харесваше този глупак. В него се съчетаваха едни от най - долните качества, които човек може да има, но и едни от най - прекрасните - Джулиет беше намерила начин да ги отключи у него.
А сека той избяга и я остави. В първия момент Джулиет просто изкрещя да я пуснат, защото мислеше, че може и да се получи, но не - те продължиха да я държат и да и говорят нагло:
- Ким, Ким... попадна ни в ръчичките - изкиска се единият - нямах си преставка, че ще дойдеш - продължи да се хили той.
- Глупак нещастен... - измрънка момичето - казва се нямах си и представа, а не...
- Не ме поправяй! - изкрещя той.
Ето колко глупави хора има, ето с какви отрепки е дружала някога - това може би са причини да не съжалява за решението си да се махне от всичко това. Да - ето една причина.. ето нещо, което уж да успокои мислите и и да я накара да престане да се връща назад. Това беше като малка сламка, която да хванеш, за да се спасиш от бурното море. В този момент Бил - така го наричаха всички, защото звучеше яко - да, той не искаше никой да знае смешното му корейско име, удари с юмрук Джулиет в корема, а момичето извика толкова силно, че може би звукът се разнесе из цял Сеул.
А точно тогава от ъгъла идваше някой. Да тичаше към тях. Нейните нападатели не я видяха, защото бяха с гръб към нея.
- Пуснете момичето ... Е, щом ви се мре, нямате проблем! - тези думи бяха чути само от Джули и сякаш в мрака за нея проблесна лъч светлина, но как това крехко момиче щеше да се справи?
Явно тя прибърза в преценката си...
Новопоявилата се буквално с лекота се справи с двама от глупаците, като безпроблемно им раздаде по няколко юмрука, а на по - противящите се - и ритници. Първите избягаха, но останах двама, които явно не искаха да паднат толкова ниско - набити от момиче, но това не смути спасителката на Джулиет. Те и нанасяха удари от всякъде, а тя избягваше всеки един. И после, точно когато изглеждаше, че няма да се справи, с един удар свали двама на земята. Наоколо беше като след война - да, момчетата бяха живи, но сигурно не го осъзнаваха.
- Спокойно, няма да ти навредят вече! - тя подаде ръката си, а Джулиет и смутена, и уплашена я пое.
- Аз... - каза тя, докато се опитваше да стане - не знам... как да ти се отблагодаря. Беше невероятно!
После се изтупа, защото беше станала цялата в прах и тук там в петна от кръв. Погледна към момичето и се смути, защото беше забравила да се представи.
- Ким Джулиет - тихо каза тя - а ти... как се казваш?
Преди нейната спасителка да и отговори, Джулиет се огледа и реши, че е е по - добре да се махнат оттук. Имаше нужда да забрави всичко, да отиде някъде, където да се почувства добре... като например в някой нощен клуб? Повика момичето след себе си и след един завой излязоха на главната улица. Джулиет се обърна:
- Не беше добра идея да оставаме там, ченгетата са навсякъде, а не си заслужава да се тормозим, заради онези тъпаци... та как ти беше името?

Рави се разхождаше безцелно из града. Дали по някаква странна случайност, но просто реши да мине покрай 32 улица, на която и се носеше славата на една от най-опасните отбивки. Докато вървеше с бърза крачка напред бе пресрещнат от група мъже или момчета някъде на около неговата възраст. Бяха приклещили едно момиче в ъгъла и май се канеха да я изнасилят. Ако беше някой страхливец щеше или да избяга или да ги отмине и да ги остави да правят каквото искат с момичето, но той не бе такъв. Обичаше да е искрен с хората и да помага на всеки в беда. И разбира се като пълен глупак се намеси без никаква защита за себе си. Просто се почувства длъжен да защити момичето, което неволно бе попаднало в беда.
Подсвирна на един от мъжете и всички извърнаха поглед към него.
- Защо не си намерите някой във вашата категория, а нападате беззащитни момичета.
Мъжете се спогледаха и се изсмяха.
- Малкият, я се махай от тук.
- Ще си тръгна, но с нея.
Мъжете изсумтяха и двама от тях тръгнаха към Рави. Докато вървяха към него единият взе някаква ръждива тръба в ръце и посегна да удари момчето по главата с нея. Уон се извъртя и отбягна удара. Озова се зад мъжа и го трясна с една тухла по главата, която намери наблизо и той се свлече като чувал с картофи на земята.
- Един повален, остава още един.
Този, който стоеше още на крака изръмжа и с рев нападна Рави. Момчето усети остра болка в корема си, но не й даде воля на разпространение и я пренебрегна.
- Можеш и по-добре.
Онзи пак нападна, но Рави се отмести и явно онзи бе много тъп щом се заби направо в отсрещната стена и падна в несвяст на земята. Обърна се към другите двама, които бяха останали да пазят момичето и им привлече вниманието.
- Хей, кратуни празни! Защо не се изправите и вие срещу мен. Или по-добре се омитайте ако и вие сте лесни като тези тук.
Онези се спогледаха и тътриха да бягат. Рави се засмя и отиде до момичето.
- Добре ли си? Нараниха ли те?
Дори не беше погледнал кое е момичето, а и нямаше възможност, защото болката от раната с ножа, която му бе нанесена преди по-малко от минута стана по-силна и го накара да се свие на земята.
- Върви преди да са дошли още. Аз ще се оправя.

Болката бе непоносима и се разливаше по цялото му тяло. Когато се опита да стане изохка и рукна обилно количество кръв. Рави прехапа устни в опит да не извика и се върна на мястото си.
- Не мисля, че ще мога да вървя дълго. Дори да успея да се изправя на крака най-вероятно до ъгъла на улицата и ще загубя съзнание от кръвозагуба. Онова копеле ме наръга.
Погледна момичето и се опита да я фокусира. Когато я видя и я разпозна му идеше да крещи.
Пак бе попаднал на бившата си приятелка Че Йон. Май им ставаше навик да се срещат все в такива моменти и той все да я спасява.
Засмя се на късмета си, но бързо усмивката му падна като го присви от болка.
- Какво за бога правиш на това място?
Успя да я попита през сила.
- Да не си се побъркала или си станала самоубийца?
Отново направи опит да стане и този път бе успешно. Притисна ръка към раната и тръгна напред.
- В коя посока живееше? Този път ще приема поканата ти, защото едва ли ще успея да стигна до някоя болница преди кръвта ми да изтече.
С подпиране към стената Рави вървеше с бавни умерени крачки, като при всяко движение изсъскваше от болка.

Да си признае на Кевин изобщо не му се вървеше с нея. Искаше само да се прибере и да си почине, защото на сутринта го чакаше нов претоварен ден, но беше длъжен да я изпрати. Тръгна недоволно в посоката, която и Дасом. Двамата увеличиха крачката без да проронят и една дума, колкото по-бързо я изпрати, толкова по-добре. Чуваше се коремът на айдълката, който издаваше разни звуци и стъпките им, и от време на време движението на някоя кола. Вървяха бързо и всеки си мислеше за своите си проблеми. Минаха покрай една пицария или нещо подобно и миризмата на нещо топло и вкусно завладя въздухът. Кевин не беше гладен, преди да се прибере с момчетата се нахраниха, но Дасом да. Тя застана на едно място и певецът успя да види светналите й очички и лигите, които щяха да излязат от устата й. Усмихна се на една страна.
-Хайде!-подкани я и тръгна да влиза в пицарията, а Дасом след него, като му мрънкаше нещо относно фигурата си и всякакви подобни глупости. –Тогава си стой гладна!-студено й отвърна той. Нямаше намерение да й се моли. Тъкмо се обърна да излезе от заведението, когато видя макнето да влиза. Точно сега едва ли й е до фигурата, пък и се съмняваше от едно парче пица нещо да й стане. Избра си една от масите и се настани на един стол, кръстосвайки крака и чакаше момичето да си поръча. Само това му липсваше сега щеше и да я гледа как се храни и докато я изпрати до дома й и се върне в своя, щеше да е станало време да тръгва към компанията. Най-сетне Дасом се появи пред очите му с топла и голяма пица и седна на стола пред него. Кевин си изкара телефона, а батерията му беше много слаба, едва 30%. Нищо щеше да си поиграе малко, пък и сега не му трябва телефон. Чат-пат хвърляше поглед на хранещото се момиче и се усмихваше като я гледаше как налита на вкусотийката. Сладка беше, въпреки че в момента доста го дразнеше, нищо, че му беше помогнала. Продължи да шари пръсти по екрана на телефона си, докато момичето ядеше. След около десетина минути тя вече се беше наяла и беше готова да си тръгват. Сънг Хьон прибра телефона си, като процентите на батерията му вече бяха на половината. Излязоха от пицарията и той можеше да усети колко доволна беше Дасом. Продължиха да вървят напред и да мълчат. Не знаеха какво да кажат. На Кевин му се стори, че вече са минали по това място и сега просто се въртяха в кръг. Повдигна рамене и продължи да върви. Вятърът се усилваше, а с него и тъмницата и скоро почти нищо не виждаха. Кевин се спря.
-Къде изобщо отиваме?От няколко минути обикаляме едно и също място няколко пъти. –нервно прекъсна мълчанието. Наоколо се чу зловещ смях вероятно от някоя пияница или някой наркоман. Момчето усети притеснението на макнето. Огледа се, но освен тъмни тук-там осветени от някоя улична лампа улици, друго не виждаше. Изкара телефона си, за да провери къде се намират и да повика такси, но в този момент последният процент от батерията му се обади и телефонът му се изключи. А така. Зловещият смях започваше да се приближава, а страхът в айдълката се увеличаваше.
-Спокойно, спокойно!-опита се да я успокои. –Нищо няма да ти се случи докато си с мен!Трябва да намерим начин да се измъкнем от тук. Хвана треперещата й ръка и продължиха притеснено да вървят, но колкото повече вървяха, толкова повече се губеха. Вокалът на U-KISS усети, че момичето трепери вероятно от страх, а може би и от студ. Разкопча коженото си яке и го свали от гърба си, поставяйки го на раменете й, като остана само по потник. Поне да не го обвинят, че освен всичко останало я е и простудил.

Сънг Хьон усети вятърът,който се удряше в голите му рамене и караше кожата му да настръхне. Въпреки това нямаше намерение да го показва и затова остави студът да се слива с тялото му. Продължи да върви, целейки най-вероятно да се загуби още толкова, когато беше издърпан от ловките ръце на Дасом. Тя отмести якето му от едното си рамо и го постави на гърба му. Какво по..?Кевин направи неуспешен опит да се измъкне, тъй като момичето го държеше здраво.Извъртя очи и остана в якето си, заедно с нея. Извърна глава от нея, поглеждайки някъде в тъмното пространство. Бяха много близо един от друг и Сънг успя да усети парфюмът й, който в този момент се сливаше и с мирисът на шампоана й. Да, Дасом го дразнеше, но му беше приятно да седи до нея. Бързо се осъзна и се отдели максимално от макнето, оставяйки само едното си рамо наполовина загърнато. Това яке било и разтегливо.
- Защо не намерим къде да преспим за вечерта? Защото за първи път виждам тази част от града, и липсата на светлина едва ли да помогне на мен или на теб в откриването на правилната посока.Думите й го разтърсиха. Какво?Иска да каже, че досега са вървели в грешна посока?Айдълът веднага се отдели от нея, оставяйки частта от якето, която беше на рамото му да падне и й хвърли злобен поглед, поне колкото това беше възможно, в този мрак.
-Какво?Не знаеш къде се намираме ли?По дяволите!-грубо проговори той и се обърна с гръб към нея. В момента беше страшно ядосан и на себе си, и на момичето.-Няма да нощувам никъде, още по-малко с теб.-изпуфтя и инатът продължи да върви, а след него и момичето. В момента въобще не му беше до нея, а сигурно и на нея до него. Как за бога се забърка с Дасом?Кой знае къде се намират в момента. Наоколо имаше само тъмнина, тук-там се виждаше слаба светлина от някоя улична лампа и нищо друго. Зловещият и ужасен смях се увеличаваше, а те сякаш вървяха право към съществата, издаващи този звук. Кевин нямаше намерение да остава под открито небе цяла нощ. Дори часът не знаеше колко е. Как се беше озовал тук?Изобщо не подозираше, че близо до дома му има подобно място. Така е, след като не се застояваше в дома си. Господинчото усети ръката на момичето, която го накара да спре да върви. Обърна се към нея и опита да се вгледа в очите й, които дори в тъмнината блестяха.Да, беше сладка, красива и талантлива, но това хич не го интересуваше, не и в този момент. Можеше да усети колко притеснена беше тъмнокосата  и сигурно всеки момент щеше да се разплаче. У въздъхна и смени ядосаното си изражение с безразлично, само тези две настроения редуваше. Сега да се ядосваше нямаше смисъл, от значение беше само да намерят изход от тази задънена улица. Запази спокойствие, въпреки че му идеше да се разкрещи. Беше си инат по рождение и не слушаше никого, нито дори стоновете на уплашеното момиче и продължи да навлиза в мрака и да се слива с него. На Ким не й оставаше друго, освен да върви редом с него или рискуваше някой да я нападне. Няма що добре си държеше на думата да я пази и нищо лошо да не й се случи докато е с него!Минаха под някакъв тунел или поне това, което беше останало от него.Сега не приличаше на нищо, освен леговище на бездомни, наркомани и всякакви подобни твари. Хвана ръката на момичето и продължиха да вървят. Кевин се спря, а след него и макнето. Срещу тях имаше мъжки силует, който се клатеше и се смееше сам на себе си. Вокалът усети как Дасом стисна ръката му до такава степен, че имаше чувството, че костите му ще се прекършат на две. Двамата замръзнаха на място и следяха силуетът, който се приближаваше към тях, залитайки. 
-Спокойно.-тихо прошепна той, надявайки се Дасом да го е чула. Отместиха се в страни, правейки място на мъжът да мине. Айдълите продължиха да се взират в силуета, който спря точно до тях. Запазиха тишина, колкото това беше възможно, дори и дишането си прекъснаха за кратко време. Сънг Хьон не си представяше смъртта така. Мъжът си промърмори нещо под носа, кикотейки се зловещо и шумно, а след това продължи по пътя си.Кевин издиша насъбралият се въздух в дробовете си.
-Добре, да пренощуваме някъде, но къде?Нямам представа къде сме.-точно в този момент той дълбоко съжали, че си беше играл с телефона. Сънг вече се отчайваше, че ще се спасят и затова започна да обвинява и себе си, естествено не на глас, и момичето.Обърна се с гръб към нея,но продължаваше да държи ръката й. Изведнъж светлина ги освети за част от секундата, а след това се чу и силен гръм Гръмотевици и светкавици една след друга раздираха небето. О не, само това оставаше и дъжд да почне да вали.

Кевин се ядосваше на Дасом няколко минути, след това осъзна, че няма смисъл и продължиха да търсят лъч светлина, който да ги изкара от това затънтено място. Започна да вали. Момчето се ядоса от факта, че са се затрили и ще ги навали дъжда. Хвана ръката на макнето и започнаха да тичат, търсейки място където да се скрият поне от дъжда. Капките дъжд постепенно се увеличаваха и вече валеше порой. Е, поне отрепките в тази улица нямаше да ги закачат, защото сигурно са се изпокрили. Това вдъхваше поне малко успокоение у Сънг. Той съзря в далечината нещо като тераса и веднага тръгна на там, без да му пука дали е обитавана или не. За тяхно успокоение нямаше никой нито под терасата, нито наоколо. Застанаха под нея, но вече беше късно. Кевин бе вир-вода мокър.
-Д..добре ли си?-иззъзна вокалът, като я погледна с влажен поглед. Сънг Хьон усещаше, че ще легне болен, но дано се размине само с настинка. Беше само по потник, който се беше лепнал за него като пиявица и очертаваше тялото му. Капките от мократа му коса се стичаха по лицето му. Дасом не беше толкова мокра, тъй като якето му попиваше цялата вода, само косата й беше мокра. Останаха под терасата с надеждата, че дъждът поне ще намалее, но не, продължаваше да се увеличава, както и гръмотевиците. Ако някой му беше казал, че ще стои в някаква бог знае колко пропаднала улица, ще го вали дъждът, ще е само по потник и ще нощува навън, нямаше да му повярва. Щеше да го сметне за леко чалнат и да му се изсмее в лицето. Студът проникваше във влажната му кожа и изцедяваше последните му сили. Голям карък си беше, все на него нещо лошо ще се случи, но въобще не очакваше това.На сутринта как щеше да отиде в компанията в това състояние? Точно сутрешният ден, U-KISS щяха да имат напрегнат ден, а Кевин не беше в състояние да отиде. Подпря се на мръсната стена, ако изобщо беше стена и дълбока въздишка излезе от гърлото му. Постави ръце си на раменете и ги разтри, колкото да успокои настръхналата си кожа. 
- Нямам си и на престава къде ще останем, наистина много бих искала да има някакъв мотел тук... Мотел?Тук?Кевин не вярваше на ушите си. Много се съмняваше тук да има такова нещо, а дори и да имаше кой знае какви индивиди живееха там. Предпочиташе да стои подгизнал под този "покрив", отколкото на подобно място, а и да имаше мотел наоколо, сега едва ли биха могли да го намерят.
-Нямаме избор, трябва да останем под това подобие на тераса, докато не спре да вали. Ако изобщо спре! - проговори той, като събра малкото останали сили в него.Беше му студено, но стискаше зъбите си, за да не издава емоциите си пред макнето. Съвсем се отпусна на мръсната и влажна стена, която допринасяше малко или много за студа му. Светкавица за пореден път разцепи небето, а след нея и гръмотевица. Явно нямаше намерение дъжда да притихне, даже напротив, увеличаваше се. Дори и терасата не можеше да ги скрие от пороят, превърнал се в буря. Покривът под който се "криеха" беше стар от времето на студената война и беше прогнил. Дъждът продължаваше да ги мокри, макар и не толкова силно. Кевин погледна с вина към Дасом, която беше не по-малко отчаяна от него и въздъхна. Да, заради него сега се намираха тук в това състояние, ако не беше толкова горд и вироглав, сега можеше да си седи на мекото легло и да наблюдава времето.
-Аз съм виновен! - каза тихо. Грубостта в гласът му беше напълно изчезнала. Започна да се плъзга надолу по стената, докато не намери опора на мократа земя. Отпусна се назад и заби погледа си някъде в пространството. Студът и дъждът продължаваха да се удрят в него, но не му пукаше. Нямаше представа какво ще се случи с тях през тази мрачна нощ на това място, което е обитавано от откачалки.

Празният поглед на У Сънг Хьон се беше спрял в една точка и мисли нахлуха в главата му. Не усети кога якето вече се намираше на неговият гръб. За секунда отдели поглед от тъмницата и погледна към момичето, което седеше до него с прегърнати колене, топлейки се. Това нямаше да й помогне особено. Защо това яке няма силата да се клонира?Защо беше най-малкия размер и не можеше да се разпъне достатъчно, че да обгърне и двамата? Пак добре, че се беше сетил да си го вземе, въпреки че през деня беше горещо. Както се казва, лятно време дрешка-не е тежка. В случая беше така, ако го нямаше това яке и Дасом да е мокра до кости. Докато мислите съвсем го бяха погълнали, усети главата на Ким, която се отпусна на влажното му рамо и косата й се спускаше свободно надолу. Кой знае как е минал денят й, за да е така уморена, но тук изобщо не беше място, където можеше да спи спокойно. Кевин протегна едната си ръка в опит да я събуди, но не посмя. Внимателно се приближи плътно до нея и обгърна част от гърба й с якето си. Погледна я и една едва забележима усмивка пропълзя по лицето му. Остави я, облегната на рамото му и отново се замисли. Този път за нея и за това колко ще се притесняват за макнето. Дано само И Йонг да не помисли, че я е отвлякъл или нещо подобно. Погледна я отново и внимателно отмести мокрите кичури коса от лицето й и ги отметна назад. От докосването на ръката му или просто някоя от гръмотевиците, момичето подскочи.
-Дасом, не трябва да спиш тук, не че не ми е приятно..-последното го измърмори под носа си,надявайки се тя да не го е чула. Млъкна и обърна глава, като отново погледна някъде наоколо.Дъждът намаля,а светкавиците и гръмотевиците притихнаха. Сънг Хьон бавно се изправи като залитна, остави якето си на нея и тръгна към края на терасата. Протегна ръка и след като се увери, че дъжда е намалял, реши да продължат да вървят, но на къде?Светлините, идващи от лампите не бяха достатъчни, за да продължат, а нямаха сили да се борят с хората, обитаващи това проклето място. В главата му настъпи пълна каша, мисли, сцени, картини и тем подобни се оплитаха, което още повече го объркваше. В момента не знаеше как точно да постъпи, дали да останат под това подобие на тераса, поне докато се зазори, или да си потрошат костите търсейки начин да се измъкнат. Не, това не беше добра идея. Въздъхна и се върна при Дасом. Седна на земята и заби поглед в краката си.
-Корейското ми име е У Сънг Хьон, а Кевин -американското ми и това, което предпочитам. Корейското не го харесвам. -каза, като реши да развали тази неловка тишина, която го изнервяше допълнително и само това му хрумна, пък и не се беше представил. Кой знае с какво впечатление е останала Дасом от грубото му държание?Сигурно си мислеше, че е някой груб негодник, който не се интересува от нищо, освен от себе си. Не че го интересуваше мнението й за него, но той далеч не беше такъв. Просто моментът на срещата им беше неподходящ.Как искаше да върне времето назад и изобщо да не ходи до супермаркета, дори да не си тръгва от компанията. Извъртя глава и тялото си встрани от момичето, сложи ръце на устата си и кихна, а след това още веднъж и още веднъж. Да, определено настиваше. Когато се увери, че няма опасност да се изложи пред айдълката, се обърна и бавно махна ръцете от устата си.
-Ще останем тук или ще.е.е.е.е.е.е.е-обърна се и отново се изкиха. По дяволите, дори не можа да се изкаже. -Съжалявам...-промърмори, като не свали ръка от устата си. -Ще продължим да вървим?-надяваше се тя да го е разбрала, макар и шансът да беше минимален.

След като се увери, че няма опасност да се разкиха отново, Кевин свали ръцете от устата си, след което й се усмихна някак топло или доколкото това беше възможно. Все още студът го тресеше, въпреки и якето на гърба си.
-Никъде не може да отидем. -дочу бегло, тъй като в момента само телом беше на това затънтено свърталище на олигофрени, а мислите се бяха отделили от тялото му и витаеха на други по-различни места. За момент се замисли за сестра си и баща си, които не ги беше нито виждал, нито чувал от доста време. А може би му липсваше и желание? Беше му добре самичък, дори и майка му беше излишна, а и сестра му би имала по-голяма нужда от задушаващата обич и загриженост на госпожа У. Кевин беше самостоятелен и можеше да се грижи сам за себе си. До такава степен бе потънал в мисли, че до съзнанието и слуха му не достигнаха думите на Дасом. Човек би казал, че тя си говореше сама, и до някъде би бил прав. Тя си говореше, сигурно колкото да не заспи, а господинчото си блееше в краката и изобщо не я отразяваше.
-Ъъ каза ли нещо?-попита объркано, след като се разсея от мислите си и чу само мърморенето й, от което нищичко не разбра. Явно престоят тук съвсем размътиха мозъка му или студът го замрази, а може пък и двете?Настъпи няколкоминутно гробно мълчание, след което макнето промълви, че наистина е уморена. Сънг Хьон също беше уморен от днешните събития, и не само от днешните събития, преминали през късния следобед в маркета. Всички тези тренировки, пресконференции, фалшивите усмивки,лъсващи пред камерите. Ето това най-много го измори. Едва държеше очите си отворени, но нямаше да си позволи лукса да заспи и то на подобно място. Само като си спомни, че се намираше облегнат на някаква стена и седеше на мократа земя по нощите и то в напълно непознато за него място, му се отщяваше дори и да диша, камо ли да спи. Несъзнателно усети ръката си на рамото на айдълката и я дръпна в прегръдките си. Това страшно шокира както него, така и момичето, съдейки по погледа, който му метна. Не можеше да отрече, че компанията й му беше приятна, въпреки че отначало ужасно го дразнеше по необясними за него причини. Не усети никаква съпротива от страна на Дасом, което го накара да се изуми още повече. Очакваше някоя хищна реакция, да го избута или да му зашлеви шамар, да избяга или да се разкрещи, но тя не направи нищо такова.Вероятно от умората, която я тресеше или защото знаеше, че няма накъде да бяга или кого да вика. Дасом започваше да му симпатизира, но нямаше никакво намерение да показва това при никакви обстоятелства. Хвана върхът на якето си и го закрепи по-плътно към рамото й, а другият край бе на неговото. Наоколо беше пусто и тихо, чуваше се само шумът от капките, които бълболеха в локвите. От близостта на Ким или "вълшебното" му яке, студът у Хьон започна да го напуска и да успокоява настръхналата му кожа. Макнето отново се отпусна на рамото му и той изкриви устните си в усмивка. Бавно наклони главата си към нейната, намирайки упора. При други обстоятелства нямаше да направи подобно нещо, нито щеше да й позволи да се излежава върху рамото му, но сега не му се упорстваше. Най-вероятно след като всичко това приключи и се измъкнат почти невредими от тук, нямаше да я погледне с тези очи или отново щеше да се превърне в същия грубиян.
-Дасом, ако заспиш, ще замръзнеш. -разтърси я леко, колкото да не я стресне.Отмести рамото си, така че да се изправи. Усети погледът й и положението отново ставаше неловко. Стана и излезе от терасата, заковавайки се на едно място.
-Не си чак толкова лоша компания.-измрънка си под носа, поглеждайки я с периферното си зрение, а след това една тежка въздишка излезе от гърлото му.

Тази проклета тъмница!Не можеше ли да се загубят през деня, а трябваше през нощта?Това е да си карък.Кевин стоеше и си мислеше кой знае за какво и изобщо не усети присъствието на Дасом до себе си. Празният му поглед шареше из околностите, а капките дъжд леко се сипеха отгоре му.Секунди по-късно, той усети якето си върху раменете си и проследи как ръката на Ким Дасом дърпаше ципа нагоре, закопчавайки якето, а той си стоеше мирно и само наблюдаваше. Явно дъждът му беше размътил напълно мозъка иначе не би стоял и гледал действията и най-вероятно щеше да я спре. В момента не чувстваше нито студ, нито нужда от якето си, но нямаше нужната сила да упорства. Тази сцена му напомни за сестра му, която по същия начин се грижеше за брат си. Винаги го завиваше докато спи или когато му е студено.Отърси се от спомените и мислите си, едва когато макнето му проговори. За момент си помисли, че е сам и думите й малко го стреснаха.
...-Искаш ли да тръгваме? -о,да, много искаше, но не знаеше дали това би било добра идея. Все още беше тъмно, мрачно и някак призрачно. Сънг Хьон се беше сковал като скулптура, цялото му тяло беше замръзнало, дори органите му се бяха вледенили, не от студа, нито от страх..просто стоеше и блееше празно в една точка, а в главата му продължи да настъпва пълен хаос от мисли, спомени, емоции и тн. Дори не усети кога започна да се свлича по земята. Просто краката му не са го издържаха, тъй като изобщо не ги усещаше, нито пък ръцете си, които впрочем все още бяха под якето му. Ако беше на себе си моментално да го е съблякъл и да го е захвърлил, защото това положение едва ли е приятно на някого. Стресна се от силното срещане на задните си части със земята и малко го заболя. Веднага реагира.
-КАКВО СТАНА?-извика стреснато, разшири зениците си и бавно се изправи. До такава степен се беше объркал, че чак сега разбра какво се случва. Разбра на коя планета е и къде се намира. Да, все още под това подобие на тераса.
-Да.-отговори на въпроса й, който не помнеше. Само знаеше,че нещо го пита, преди да изпадне в транс. Размърда ръцете си в опит да откопчае коженото си яке и успя. След това изкара едната си ръка и издърпа ципа надолу. Свали якето си и го даде на Дасом.
-Не ми е студено, вземи го и повече не ми го подмятай!-прегракнало, но грубо проговори, след което се изкашля и пак направи опит да говори, но явно гласът му се беше загубил някъде в пространството. Чудесно, а точно сега гласът му трябваше. Преглътна голямата храчка, заседнала в гърлото му.Премигна няколко пъти и направи две-три крачки напред, но му се зави свят и той бързо трябваше да намери нещо, за което да се подпре. Явно ръката му избра рамото на Дасом. Не можеше да върви, нямаше сили. След като го осъзна, Кевин се върна и седна на земята, като сви коленете си, постави лакътя на тях и облегна главата си на дланта си.
-Не мога да вървя..нямам сили.-изграчи той и се отпусна на мръсната и мокра земя.