Ледената пързалка

Вървях бавно и спокойно по улицата. Времето не беше много лошо и дори слънцето си проправяше път измежду белите памучета в небето наречени - облаци. Хората около мен бяха забързани, заети и твърде хаотични. Те не се спираха, за да се насладят да гледката в небето, на красотата, която представляваше слънчевият лъч, преборил се с гъст облак и пронизващ го като стрела. А дори да отделят време от натоварения си график, те просто бяха забили поглед в телефоните си, таблетите или минувачите без да усетят атмосферата на днешния ден.
И докато подобни мисли ме разсейваха аз бавно, но устремено се отправях към автобусната спирка, поради простата причина, че отново излязох твърде късно от нас. Още от малка се приготвям бавно, и правя нещата в последния момент. Но тогава дори най-простото нещо, като това да пуснеш писмо в пощата, се превръщаше в малко приключение и ставаше една идея по-забавно. Да, аз все още пиша писма на ръка - и това ми харесва. За жалост този начин на комуникация вече не е толкова популярен, колкото е бил навремето. Не, че бях против технологиите, но просто имаше моменти, в които ми се иска подобни традиции да се запазят. Все пак едно писмо на ръка може да каже много повече от един имейл.
Осъзнах, че се бях спряла и загледала в небето. Хората минаваха покрай мен, а някои дори ме блъскаха в бързината си. Погледнах към часовника си и веднага се втурнах напред към спирката . Автобусът вече трябва да е на спирката и аз не мога да си позволя да го изпусна точно сега. Тичах с всички сили, но когато пристигнах той тъкмо потегляше. Гледах как се отдалечава бавно от мен и не можех да направя нищо по въпроса. Какво да правя? Оставаха ми още десет минути. Тогава ми хрумна да си хвана такси. Бързо започнах да махам на първото такси, което забелязах по пътя, но то ме подмина като влак - малка гара. Сериозно ли!? Въздъхнах шумно, но продължих да махам към следващото. То спря и аз скочих в него като казах:
- До ледената пързалка, ако обичате.
Когато пристигнахме извадих пати от чантата си и платих. Таксиджията отпраши бързо, а аз притичах до площада, където беше мястото на срещата. След още един поглед към часовника, установих, че съм пристигнала почти навреме. Само 5 минути закъснение това си беше цял рекорд за мен. Започнах бързо да се оглеждам и тогава чух гласа му да ме вика някъде зад мен. Обърнах се и като видях лицето му една голяма усмивка грейна на моето. Ето го и него, моят Ханбьол - спасителя ми, приятеля ми, причината да не съм се потрошила от несръчност и виновник за бързото туптене на сърцето ми, като изключим бягането до сега, за усмивката ми и още много други положителни емоции и моменти.
Той се изправи, а аз тръгнах към него. Не исках да вървя нито твърде бързо, нито твърде бавно. Но каквато и да беше скоростта ми имах чувствата, че се приближавам твърде бавно към него. Не ускорих крачка, иначе можеше да се спъна и да падна, а това нямаше да е особено приятно, нали? Най-накрая стигнах до него, само на няколко крачки от пейката, на която стоеше допреди минути.
- Здравей! Съжалявам, че те накарах да чакаш. - казах леко гузно, но това едва ли си личеше, заради усмивката, която още не беше се махнала от лицето ми.

Ханбьол ме попита за какво се извинявам и бързо ме придърпа и прегърна. Сложих ръцете си на кръста му и облегнах глава на рамото му. Бях щастлива дори, когато стоим така само за няколко секунди. Чувствах се много добре в обятията му - защитена и обичана. Затворих очи, за да се насладя на този малък, но толкова хубав жест. Винаги съм смятала, че една прегръдка може да покаже толкова много неща, да изрази емоции, понякога дори  по-добре и от думите. Усетих, че Ханбьол си е сложил онзи хубав парфюм, който му бях показала веднъж, докато се разхождаме в Шопинг центъра. Усмихнах се на мислите си и отворих очи. Надигнах глава към лицето му и в същият момент той погледна към мен. След това прошепна нещо в ухото ми. Аз се засмях тихо, а той побърза да ме целуне по бузата, преди да имам възможността да кажа "Благодаря". Това не се случваше много често и аз останах леко изненадана, но в добрия смисъл на тази дума.
Той ме пусна от прегръдката си, но не ме остави сама твърде дълго и веднага хвана ръката ми. Не бях сигурна дали го прави, защото го е страх че ще падна, или просто защото не иска да ме изпуска. Във всеки един от случаите бях доволна. Усещах, че днес е в много добро настроение и това само ме радваше. Последва обичайният за нас въпрос - дали съм паднала докато идвам. Това ме накара да се засмея.
- Не, не съм... поне засега. - след това отново се засмях. - Благодаря ти, но не бъди глупав! - добавих малко по-сериозно. - В такива обстоятелства няма да достигна невредима до мястото на срещата, дори ако имам цял век на разположение. - върнах по-забавния тон.
Ханбьол ме познаваше добре и се надявам да се досети, че се чувствам ужасно, когато нещо му се случи и никога не бих искала да съм причина той да е зле физически, емоционално или психически. Може би тези чувства са достигнали до него, защото той отново ме целуна по бузата и предложи да отидем да си вземем кънки. Аз кимнах с глава и се отправихме към пързалката. По пътя натам бяхме мълчаливи. Не бях сигурна за какво си мисли Ханбьол, но имах чувството, че е нещо сериозно, защото се беше загледал замислено в една точка. Прииска ми се да го попитам, но зная, че ако има нещо той ще ми каже. Не искам да го притискам, затова не казах нищо.
Взехме кънките си и започнахме да се обуваме. На мен, разбира се, ми отне повече време, но исках да съм бърза и ми се получи..до някъде. Отново се хванахме за ръце докато излизаме на пързалката. Той се плъзна плавно като падащо листо през есента, като пухче повлечено от летния бриз. Докато аз..опитвах да запазя равновесие. Въпреки, че бях участвала в предаване, където ми се отдаде възможността да бъда кънкьорка за кратко време, бях изгубила трейнинг. И в този момент се почувствах като новак в това занимание. Зачудих се как съм успяла да се справя тогава. Помня колко скептични бяха и близките и познатите ми, казвайки, че ще се потроша още в момента, в който си обуя кънките. Това ме мотивираше. Положих всички усилия, за да навляза по-бързо в темпото на движенията, да усетя леда под краката си и рязането на кънките върху него.
След пет-десет минути старателно пазене на равновесие бях започнала да привиквам отново. Тялото ми си припомняше движенията и извивките. Усмихнах се. В главата ми изникнаха спомените на едно от движенията, които бях правила в предаването. Не беше сложно, което беше перфектно за мен. Пуснах ръката на Ханбьол и се отдалечих малко от него. Исках да опитам онова движение. Мъжът инстинктивно се обърна към мен и аз му показах уверена усмивка. След това започнах да движа краката си в стил "Лунна походка", също както бях тренирала толкова много пъти. В началото изглеждаше тромаво и стегнато, но когато забелязах, че успявам се отпуснах и го направих по-добре. Засмях се и погледнах Ханбьол, който изглеждаше притеснен до един момент. Изражението му беше много смешно - смесица между притеснение, отчаяние и радост. Дори не зная как го правеше. Засмях се и се приближих отново към него, като отидох по-близо до него.
- Научи ме на някое движение, моля те! - казах ентусиазирано и го погледнах в очите.
Надявах се да се съгласи. Много исках да науча нещо ново и интересно. Сигурна съм, че ще е забавно, а и после ще можем да го правим двамата.