Чакалнята

- Аз съм добре. - отговори му тя.
Момичето се огледа около него и седна на пейката като му посочи мястото до нея с поглед. Джехьо послушно се настани до по-голямата си сестра. Той винаги се вслушваше в съветите на Хьойон, който бяха смислени за разлика от тези на Теил. Когато тя му кажеше да не прави нещо, той не го правеше и знаеше, че дори в четири часа сутринта той можеше да разчита на нея.
За разлика от момчетата от Block B, той беше малко по спокоен, ама като казваме малко, то е наистина малко. Джехьо обичаше да се филмира, но сега въобще не му беше до това. Искаше само да хванат онзи Mr.Lee и да се приключи по въпроса Stardom и парите на Block B.
- Къде отиваш? - беше въпросът й.
Знаеше, че няма смисъл да я лъже. Тя щеше да разбере по един или друг начин за истинското му състояние. Облегна се назад и вплете пръсти в косата си. В момента искаше да хване нещо и да го строши в земята, все едно така щяха да свършат проблемите. По този начин той само щеше да си излее яда върху нещо, което не е виновно да нищо.
- Заминавам. Ще ходя в Бусан при дядо и баба, все пак не съм ги посещавал от много време .. липсват ми. - каза Джехьо, но това не беше точно така.
- Пък и без друго вече няма какво да правя тук. - допълни той с тъжен глас.

п.с. Съжалявам, че е кратко и толкова безсмислено, ама не успях да съчиня друго .-.

- Да ще замина, отдавна съм го решил и ОБЕЩАВАМ, че ще се върна до една седмица! - закле се той и `и се усмихна.
Бе успяла да го разубеди да не заминава завинаги, а само за една седмица. Беше горда с това постижение, защото понякога бе много трудно да убедиш лицето на Block B и затова доста хора се проваляха. Но Хьо му беше сестра и винаги успяваше да се справи с него и успяваше да го убеждава, защото тя му беше по-голямата сестра и винаги я слушаше.
- Радвам се, че ме послуша. - каза тя.
Телефона `и из вибрира в джоба на дънките `и. Извади го и видя, че е получила съобщение. Беше от лидерката - Ким Тейон. В съобщението пишеше:

" Хьо, прибирай се по-бързо. Утре е важен ден и трябва да се наспиш. Кого толкова видя, че толкова се бавиш? "

Момичето се подсмихна и `и отговори на съобщението.

" Прибирам се, онни. Срещнах брат си.^_^ "

Прибра телефона и отново се обърна към Джехьо.
- Аз имам още време до полета, но ако искаш тръгвай, все пак ти току-що се прибра и едва ли ти се седи тук. - предположи той. - Сигурен съм, че искаш една топла вана и един здрав сън.
- О, да. Мечтая си за нея от много отдавна. - отговори тя.
Стана от стола. Наведе се и го целуна по бузката.
- Тръгвам. - каза тя. - Обади ми се като пристигнеш.
Тръгна към изхода като се обърна да му помаха...

"Не закъснявай за фотосесията и интервюто, а аз ще се справя с Шин" - прочетох смс-а и се успокоих. Не знам какво щях да правя, ако нямах някой отговорен като Хьон Джунг в групата си. Ето че макнето пак създава проблеми и мен пак ме няма като трябвам. Наистина трябваше да помисля повече, преди да се нагърбя с толкова неща. Договор с Cube, договор с AVEX, грижите за J.tune...браво Джи Хун, много хубаво си се насадил. И после се оплаквам, че все трябва да тичам насам-натам. Но няма какво друго да се направи. Вече бях постигнал голям напредък и си имах задължения.
Ето ме...в чакалнята на летището, маскиран добре и очакващ полет за Хонг Конг. Бях успял да поспя малко, но вече знаех, че в самолета отново ще се спи. Стоях си спокойно измежду хората. Явно този път маскировката ми си я бива. Освен това вече петнадесет минути си бях забил погледа в смартфона и проверявах графици, задачи, отметки и си разменях съобщения с Ким Хьон Джунг.
Прозинах се широко. Не можеше да се забележи, благодарение на парчето плат пред лицето ми. Видях групичка момчета да минават с подобни преди малко. Сигурно са някоя бой банда пак. Сериозно трябва да спрем с това за маскировка, защото отдалеч си личи, че се крием. А феновете са умни. Но пък не мога да измисля по - удачна идея за маскировка, пък и сега не му беше много за слънчеви очила.
Спокойното ми съществуване в тази чакалня се сгромоляса с гръм и трясък за миг. Една дама, която беше на седалката срещу мен се разпищя и започна да тропа. Както се бях отнесъл и пак се прозявах, за малко да си прехапя езика и взех, че си изтървах джи ес ем-а. Добре че ми падна на краката и не се счупи. Да, определено съм свикнал за толкова време на подобни реакции, ама сега наистина се бях отнесъл. Тя започна да бръщолеви на китайски най - вероятно. Изсмя се, а аз я погледнах леко стреснато. Никога не ми е харесвало да бягам от феновете си, но сега се налагаше. Първо, че ей сега щяха да се вдигнат поне още няколко човека и да ме заобиколят, второ, че някои фенки са опасни. Пределно ясно ми е, че съм три пъти колкото нея, ама сега сасенгите са на мода. Така че не можеш да вярваш. Вдигнах си едрата маса от седалката и потеглих накъдето ми видят очите. Момичето се развика след мен да я чакам, но това всъщност значеше "бягай, че ида". Забързах крачката, като се бях обърнал да я видя къде е, и дали не е повела армия след мен. Заради това си невнимание, взех че се блъснах в цяла камара куфари, които бяха наредени на пътя ми, и паднах със все купчината напред. Браво, прекрасно, чудесно...идеално просто. Е не е като за първи път да стана за смях. Опомних се набързо и видях към мен да тичат поне 6 момичета и няколко момчета. От другата страна дамата, която ме беше забелязала първа вече беше при мен и май ми подаваше ръка за помощ да стана. Загледан в задаващите се фенове, аз се изправих по най - бързия начин, като почти забравих за тази до мен.
- Тя е виновна, че оппа падна!! - креснаха едни тийнейджърки и тръгнаха нахъсано срещу нас.
Облещих се насреща. Еми добре...сега и двамата сме леко така в опасност.
- Ъъъъ....ела- изрекох тихо и я помъкнах нанякъде, преди да са ни одърпали и двамата. Сега остава само някой да каже, че Рейн е започнал да отвлича млади момичета по летищата...
Много ще съм доволен. Ама не можех да я оставя там. За по - малко от две минути се бяхме навряли по някакви объркващи коридорчета, но важното е, че феновете бяха далеч от следите ни. Обърнах се към горката дама. Сега не можеше да се каже кой е по - откачен от двама ни.
- Аз...извинявай. Ако беше останала там, щяха да ти се нахвърлят. Ставал съм свидетел на какво ли не...- опитах се да оправдая държанието си.

Замълчах и я изгледах неразбиращо. Имах чувството, че нищо от това, което казах не стигна до съзнанието и. Това ме притесняваше. Абе възможно ли е да убиеш някой само с присъствието си? Дано не е възможно. Случвало ми се е фенки да припадат. Всъщност това са сред най - неприятните ми спомени от срещи с фенове. Как да не се почувстваш виновен, когато някакво невръстно момиче писне, каже ти името или прякора и припадне насред улицата, рискувайки да бъде прегазена от тълпа от други фенове? И най - лошото е, че дори не мога да се уверя, че са добре. Обикновено ми се налага да се махна от там по най - бързия начин. За зрял мъж като мен това си е доста недостойна постъпка, но имам ли избор? Компаниите ми ще загубят много, ако нещо ми се случи. Феновете също няма да са доволни. Ами това си е животът на звездите. Той не представлява само положителни емоции.
Цялата ситуация започна да става още по - странна, когато тя се подпря на стената и изглеждаше все едно и прилошава.
- Ъъ..добре ли си? - смотолевих, но не посмях да мръдна от мястото си. След това се разрева. Да. Тя просто се разрева. Ох, какво още ще ми дойде до главата днес? Да не би и тя да си е помислила, че съм я отвлякъл или нещо такова? Да не би пък да се е разочаровала нещо от мен, след като ме видя на живо? Всъщност изобщо не знам какво да си мисля. Но пак усетих проклетото чувство на вина. Какво да направих, че да я разплача? Запомнете - мъжът става доста слаб психически, когато някоя жена плаче в негово присъствие. Или поне повечето мъже сме така. Има копелета, на които не им пука.
Тя се свлече на земята. Да не вземе да получи някой удар? Каза ми да се махна, а аз продължавах да стоя с неразбираща физиономия, която вече бе започнала да става и стресната. Феновете са много странно нещо. Досега никоя не е ревала така. Плакали са от щастие, но сега това момиче не ми изглежда щастливо. Никак даже. Не разбирах нищо. Обърнах се да си вървя. Не е лесно да я оставя така, но и да остана, нямам представа какво да направя. Просто не съм изпадал в такава ситуация. Тъкмо бях направил две сигурни крачки, и тя ми отправи съвсем тиха молба да не я оставям. Обърнах се бавно, почти на пръсти. Отидох до нея и приклекнах.
- Как ти е името? - попитах като за начало. Трябваше да знам как да се обръщам към нея. А и ако ми се представи и се запознаем като хората, ще разбере че и аз съм просто човек и ....не трябва да плаче...в мое присъствие.
- Какво има? Мога ли да направя нещо за теб? - попитах я спокойно.

Честно казано си бях притеснен и то доста. Мда, доста често феновете ме плашат. А и дори да не са ми фенове, хората, които ме разпознават, реагират по подобен начин. То и аз като бях малък се вълнувах при среща със звезда, независимо, че не съм им бил фен. Не съм психолог, и не мога да кажа защо е така.
Притесняваше ме какво ще последва от тук нататък. Пф, а уж бях започнал да се справям в такива ситуации. Явно хората са прави - очаквай неочакваното. Това момиче ме хвана на тясно. Рядко ми се случваше да мълча като глупак и да не зная какво да направя. По принцип успявах да комуникирам с феновете, но сега ме беше страх да не направя някоя погрешна стъпка.
За мое огромно щастие, младата дама се опомни. Успя да ми се представи, и след това започна да се извинява. Усещах някакъв акцент, защото по произношението на някои думи си личеше, че корейския не и е майчин език. Изправи се, и аз направих същото. След като започна да говори и да се усмихва, като че ли камък ми падна от сърцето. Спомена, че ми е голям фен, което накара и мен да се усмихна. Накрая спомена и че не е луда.
- А не казват ли така всички луди хора? - попитах с усмивка. Браво бе, Джу Хун! Точно сега пък ти е момента да пускаш лафове...
- Извинявай, беше шега. - размахах ръка. Изглеждаше ми напрегната, затова си поех въздух:
- Нека започнем отначало. Аз съм Чонг Джи Хун, приятно ми е да се запознаем! - усмихнах се и хванах ръката и в своята лапа и я разтърсих леко. Навикът за ръкостискане ми се струваше доста глупав, но уви..и аз го използвах.
- А не се притеснявай за станалото. Може да се случи на всеки. Само недей да плачеш повече, моля те! И без това усмивката ти е много хубава. - надявах се да ми изпълни молбата. Доста беше неловко да не мога да направя нищо, за да спре да плаче.
- Искаш ли автограф и снимка? - попитах. Обикновено феновете това ми искаха.
Секунди след въпроса ми, в закътаното ни коридорче довтаса някакъв дребен мъж. Извърнах се бързо на другата страна за всеки случай.
- Тук е само за служители. Вие какво...-започна той и спря. Явно бе забелязал, че е плакала. Очите и все още бяха насълзени, а лицето мокро.
- Госпожице? Да не ви е направил нещо? - попита той и спря на разстояние. Може би защото беше доста по - нисък и дребен от мен. И ако в действителност бях опасен тип, за какъвто вероятно ме мислеше, нямаше да ми струва много да се оправя набързо и с него.

Тя изглеждаше доста изненадана след онова, което изтърсих първо. Ами така става. Старческия ми хумор не винаги е разбрах от младите. Не е като да съм с 40 години по - възрастен, ама пак има разлика и тя доста често се усеща. По - често успявам да намеря обща тема с младите хора, дори с децата, но не винаги. Май имам опит благодарение на племенниците си. Както и на многовот хора, с които се срещам ежедневно. Хубаво е, че дори тийнове слушат музиката ми. Сега малко съм загубил популярността си заради казармата, но познайте кой е готов да се върне на върха!
След всичко, което казвах, момичето изглеждаше все по - изненадано. Ама какво пак направих? Да не би феновете да си мислят, че не мога да говоря нормално? Но нали са ме чували. По интервюта си говоря, смея се, пускам си от старческите лафове. Явно няма да разбера това никога.
И аз се изненадах малко от себе си. Имах навика винаги да се представям като Би Рейн. Но този път исках момичето да ме почувства по като приятел, за да спре да плаче. Стейдж името ми носи блясъка който имам, този с който се показвам на сцената и пред обществото. А моето си име олицетворява обикновения аз. Двете заедно изграждат двете ми същности. Да бъда изпълнител вече ми е влязло под кожата след толкова време и е много важно за мен.
След като онзи се появи и се наложи да се обърна на другата страна, момичето ме отърва, като се справи само със ситуацията и на мен не ми се наложи да обелвам и дума. Той ни показа някаква врата и буквално ни изгони. Естествено, че не ми допада да бъда гонен, но вече не съм млад и глупва, не съм кавгаджия и знам кога да отстъпя. В ситуацията беше по - добре да си замълча и да се махнем. Да се върнем навън. Каква идилия ще е. Особено ако групичката фенове още ни търсят.
Точно преди да отворя вратата, дочух гласът на Ми Йон. Този път аз бях изненадания. Извади от раницата си една шапка и един шал и ми ги подаде, за да не ме разпознават хората отвън. Взех ги несигурно. Определено не бях свикнал да нося такива. Бяха сладки, и ми се струваше - доста важни за нея. Не можах да не се усмихна на жеста. Приех, за да уважа жеста и. Нали и без това после щях да и ги върна невредими.
- Много ти благодаря, Ми Йон - казах с усмивка. Сложих си шапката внимателно, защото на моята тиква изглеждаше доста малка. Увих си шала, беше приятен и мек, миришеше добре и ми беше адски удобен. Свикнал съм да нося доста по - груби, типични мъжки от магазина. Този е направо райски пред тях. Отворих вратата и излязохме. В началото се огледах, всичко ми изглеждаше нормално. Засега. Като че ли онази групичка беше изчезнала, или се мяркаше някъде наоколо. Сградата беше доста голяма и можеха да бъдат навсякъде. Дано са забравили за нас. Тръгнахме бавно нанякъде.
- За къде ще пътуваш? - попитах и се обърнах към нея. Прозвуча доста смешно, защото боботех под шала. Някои от хората ме позаглеждаха, но никой не писваше. Не винаги едри мъже се разхождаха на летището с шапка панда, бяло шалче и красива госпожица. Но ето че маскировката, която ми даде работеше доста ефективно. По някаква причина ми беше приятно в присъствието на момичето, или просто се чувствах виновен, задето и причиних всички онези емоции. Затова се надявах да не ме сметне за нахален, че съм се залепил за нея и съм започнал да я разпитвам.

Усмихнах се. Надявах се да е започнала да свиква с присъствието ми. Отдавна свикнах с всичко това, но ми е някак приятно когато успея да предразположа събеседникът си, дори той да ми е фен.
Макар шапката и шалът и да не ми ходеха много на пола и възрастта, се чувствах доста добре с тях. Все ми се налага да нося неща, които са естетически красиви, но не и удобни.
Тя отговори, че чака самолета с пощата. На въпроса и вече разбрах, че акцента е китайски. Понякога съм наистина доста разсеян или просто не слушам много с цялата дандания около нас. Тя доказа предположението ми, като каза, че е китайка. Преди да успея да отговоря каквото и да било, освен малката усмивка, която не се виждаше заради шала, някаква тълпа ни избута, и загубих Ми Йон.
Дочух славянска реч и предположих, че са руснаци. Езика им бе доста странен, и ми звучеше странно. Вероятно и нашия им звучи така де...
Днес е доста интересен ден, или ще падна в камара с куфари, или ще ме изгонят от някъде, или ще ме избутат. При това веднъж ще си намеря компания и да я изгубя на десетата минута. Ами човек със късмет съм си и това е. По едно време разпознах гласа на момичето някъде в тълпата. Направих няколко крачки и я разпознах по косата. Да си висок е голямо предимство.
- Тук съм! - подвикнах и и помахах. Дръпнахме се по - настрани, дано сега не се натъкваме на такива разпалени чужденци.
- Добре ли си? Да не са те изблъскали или съборили? - беше си притеснително като си я представя на фона на онези едри руснаци. Може да стане всичко с толкова хора на едно място. Опасно си е за дребна жена. Е, тя е долу горе висока на фона на повечето жени, но на мен пак ми иде ниска. На пръв поглед изглеждаше добре, но не можех да кажа дали не я боли нещо. А всеки възпитан мъж би проверил първо това. Да не забравяме, че вече съм и доста зрял и трябва да мисля за по - младите.
- На колко години си всъщност? - поинтересувах се, но после ми стана неудобно. Може би не трябва да питам така. Иначе бих се радвал да разбера какво работи и така нататък, но не всеки обича да отговаря на лични въпроси.
- Ако искаш не отговаряй. - казах приятелски. Сетих се, че не бях успял да отговоря и на нейния въпрос отпреди малко.
- А относно пътуването ми...заминавам за Хонг Конг. Май имам още време до полета - казах, като си погледнах часовника. Бях подранил, но това не беше проблем, защото нямах къде другаде да ходя.
- Забелязах акцента ти, няма нужда да се извиняваш! - китайците ми бяха доста приятни по принцип.
- От колко време си в Корея? - попитах и се огледах. Не бях сигурен дали иска да остане с мен докато не дойде време да си хващаме пътищата, но предполагам искаше. Или поне това ми беше показала. А наоколо все пак трябва да има някоя по - спокойно място, че тук точно в средата най - много да ни отнесе пак някоя група.

Изглеждаше изненадана, като видя, че се интересувам дали е добре. Понякога беше много странно това. Разбирам, че съм известен и по принцип отдавна бях свикнал с подобни реакции. Но и ние сме хора. Имаме човечност в себе си. Какво странно има в това? На фона на всичко това се усмихнах топло, като спомена, че е щяла да смаже някакъв дядо, но бил добре. Явно имах голям късмет да ме "нападне" точно такова приятно и забавно момиче.
- Радвам се, че сте оживели. - отговорих и шеговито.
Спомена, че е на 22. Беше около годините на моите племенници. Явно наистина ме бива в комуникирането с по - млади и то донякъде благодарение на тях. А и ми се налага да работя с по - млади хора. То и мен ако питате се чувствам на 18 в момента. Кимнах и се усмихнах. Знам, че не е хубаво да питаш жени за годините им, но пък нали трябва да знам...много обичат да ме критикуват, че съм се занимавал с по - млади от мен жени и поне да съм подготвен. Ама какво да направя аз, като всички си мислят, че съм стар мръсник, а аз всъщност не съм. Просто съм приятелски настроен мъж и обичам да завързвам запознанства. В шоубизнеса рядко може да намериш някой с добри намерения, затова се старая по - често да намирам такива.
Тя отговори и на другия ми въпрос.
- Забелязах, че все пак говориш добре езика. Забелязва се акцента на моменти, но е готин! - харесва ми, когато някой говори с акцент.
- Хубаво е да се намираш на място, което ти харесва. Ето например едно от нещата, които аз харесвам в работата си е, че пътувам и виждам други страни и се запознавам с хора. Срещам и различни националности. - казах прехласнато.
- Това доста ми липсваше в казармата, но чакането си струваше. С изненада разбирам, че фенове от други континенти също не са ме забравили, докато съм бил в казармата...- усмихнах се на себе си. След това отново се обърнах към нея.
- Извини ме, вероятно те отегчавам с тези приказки...-изсмях се. Знам, че съм малко досаден на моменти. От хората, които имат навик да говорят за себе си съм а това съвсем не е забавно за другите. Просто след всички тези години на интервюта, статии и кръстосани разпити, така се свиква.
Малко след това тя ми каза, че ако бързам може да тръгвам, но мога да зържда шапката.
- Изглежда ми доста специална за теб, така че не бих ти го причинил. - наистина беше хубава шапка, вероятно наистина си я харесва.
- Не се притеснявай, имам още няколко минути! - дали пък не се опитваше да ме разкара. Все едно, аз пък съм нахален.
- Понеже нямаме много варианти, нека те почерпя с нещо топло от автомат за кафе! - посочих един в близост до нас. Много идиотско предложение, но наоколо нямаше с какво друго да я почерпя. Подканих я с усмивка и отидохме до автомата.
- Път на дамите..-дадох и възможност да си избере първа, след което си взех някакво дълго кафе. В действителност просто ми се пиеше нещо топло.
- С какво се занимаваш? Какви интереси имаш? - явно пак бях започнал с разпита. Беше ми неудобно, но иначе не знам какво да си говорим. А и аз....любопитен съм винаги. Често задавам въпроси, в случаите в които не отговарям на такива.