Re: Чакалнята

by **Mei Li** Сря Дек 25, 2013 8:06 pm

Добре може би този път великото й чувство за хумор и беше от полза защото щом му каза ,че тя и дядото са добре ,той й се усмихна или поне очите му де.От шала пред половината му лице не можеше да се види добре.Важното във случая обаче беше ,че очите му като ,че ли се засмяха.Лол това трябва да се отбележи в историята Мей Ли успя да използва хумора си.Ти да видиш!Принципно шегите й винаги са били плоски и тъпи и никога не са водели до желания резултата ,но този път беше успяла.Може би защото все още беше леко неловко между тях и за това.Когато на госпожицата й беше неловко започва да се смее истерично на абсолютно всичко сега обаче се държеше прилично.
- Забелязах, че все пак говориш добре езика. Забелязва се акцента на моменти, но е готин!
За пореден път Хуанг почувства ,че ще излети някъде в небесата от щастие.Беше й толкова хубаво.Всъщност беше прекалено хубаво за да е истина.Нима Хуанг Мей Ли заслужаваше това щастие?Всмисъл ,тя винаги е била кърък.Пръво жалкото й съществуване в тази държава,дълговете към нея ,към обществото .Всичко беше наопаки.Срещата й с Господин Чонг беше дар от Бог ,може би за да й напомни ,че не е време да се отказва.Да,поределно това я мотивира.Брей,Господи имаш си ти нещо наум.
- Хубаво е да се намираш на място, което ти харесва. Ето например едно от нещата, които аз харесвам в работата си е, че пътувам и виждам други страни и се запознавам с хора. Срещам и различни националности. Това доста ми липсваше в казармата, но чакането си струваше. С изненада разбирам, че фенове от други континенти също не са ме забравили, докато съм бил в казармата...
Сладкарката го изслуша ,докато кимаше със глава.Не й трябваше нищо друго,наслаждаваше се на момента.Наживо и без микрфони ,гласът му беше адски топъл и омайващ ,чак китайката щеше да притвори очи да продължи да се наслаждава.Да,оставаше и да заспи пред него и това щеше да е върхът на сладоледа!”Стегни се Мей Ли!”-напомни си тя и преглътна с трудност.Момичето съсредоточи погледа си върху неговия .
- Извини ме, вероятно те отегчавам с тези приказки...-след като това излезе от устата на Джи Хун ,Ми Йон започна енергично да върти главицата си в отрицание.
Сестрата на Тао обожаваше да слуша.То било нечий глас,приказка,музика или просто тишината.Винаги е изпадала в едни такива мирни състояния в които поне може да забрави действителността за минутка и да се наслади на мига.Беше толкова красиво там.За съжаление в последно време не можеше да намери това тайно местенце.Имаше твърде проблеми с които трябваше да се справи,все пак вече беше възрастна имаше си отговорностни и задължения.Ох,беше толкова трудно,но нима имаше избор.
По въпроса за шапката ,идолът отговори ,че не би я задържал защото била специална за нея.
Смая се отново.
- Не се притеснявай, имам още няколко минути!-да това я успокои.Тя мушна ръце в дълбоките си джобове и така успешно успя да стисне юмруци така че певеца зда не види нервността й.Сега само я усещаше ,което беше достатъчно ,че той да се смути.
„...нека те почерпя с нещо” ....Добре ,това определено беше скрита камера.Скришом Мей се огледа.Уф тея с камерите явно се бяха скрили доста добре.
Скоро двамата бяха пред кафемашината.Госпожицата успешно изрови дребните стотинки от прокъсаното й почти празно портмоне.Взе си чай и след това се дръпна ,така че и Райн да се вземе .Докато го чакаше ,сладкарката замислено разбъркваше горещия чай и внимателно следеше издигащата се пара.
- С какво се занимаваш? Какви интереси имаш? –попита мъжът и успя да привлече вниманието й.
Мей Ли погледа нагоре към него премигна нялколко пъти после сведе глава към чашата между ръцете си.Двамата се отдръпнаха малко така че да не пречат на хората ,които може би искаха да си вземат топла напитка.Джи Хун се облегна на полираната стена и разбърка своята напитка.Беше кафе май и миришеше хубаво.
-Ами...работя.Имам пекарна.Правя сладкиши.Също така ходя на лекции от време на време...Но май скоро ще се наложи да ги спра.-китайката наведе леко глава.Искаше й се да се изучи ,но нямаше никакви възможностни.Мей Ли прехапа устината си и после понечи да отпие от чайчето.
-Пари!!Айш.-изсъска ,отдръпна ,а очите й се насълзиха.Опари си езика.По- голяма излагация нямаше на света!Тя се обърна към Рейн и му се усмихна извинително едвам-едвам.Пое си въздух.
-Оппа...наистина ли си бил болен?Няколко фенки ,ъъ,твърдяха ,че си настинал.-смени бързо темата Ми Йон .Вдействителност ,няколко от най-запелените му фенки във форума раздухваха най-различти клюки.Бяха много тъпи и добре че никой не им се връзваше,но това за болеста...Мей просто искаше да се убеди ,че той е добре.
Груб ,висок ,мъжки глас я прекъсна.Беше един ,едър грозноват японец ,който се беше блъснал в рамото й.Чашата със топъл чай ,извърча от ръцете на момичето ,а съдържанието му се беше разпиляло на пода.
-Съжалявам,съжалявам!-щом се съвзе ,балерината се извърна и моментално започна да се покланя възпитано пред този грубянин,който от своя страна я гледаше гневно,сякаш тя се беше блъснала в него ,а не той в нея.Какъв му беше проблема?!Бързо Мей му обърна гръб и погледа й попадна на Джи Хун.Тя пристъпи към него и също се облегна на стената.Въздъхна.Онова японско лекенце се беше отдалечило ,но все още гледаше едно към нея.На свой ред Ми Йон го гледаше с лека насмешка.Беше й писнало от такива като него!

by **RAIN.** Нед Яну 19, 2014 9:14 pm

Явно не и бях станал досаден с въпросите си. Или пък просто беше учтива. Тъжно, но истина- може да съм голяма звезда в Корея, може да съм пример за много от новите звезди...но че съм скучен - скучен съм. Когато не давам житейски поучения на дори няколко години по - млади, задавам скучни въпроси, за да завързвам разговори. Много често ми се налага да си общувам с по - младите, а аз не обичам да мълча като пън. Някои понякога дори се плашат от мен. Дали е заради ръста и мускулите ми?
Отговора и ме накара да се замисля.
- Да ги спреш? Но защо..? - побързах да отклоня погледа си. Ставам нахален. Освен това ми каза, че се занимава със сладкарство. Доста хубаво начинание, обичам сладко. По едно време момичето си опари езика на чая. Направих се, че гледам настрани, защото май и беше неудобно. Като бях по - млад постоянно ми се струваше да правя глупости, бях непохватен и всички ми се смееха. Дори и сега ми се случват подобни неща понякога, просто се научих да замаскирвам нещата. И да, не забравяйте, че аз съм човекът, който си спраска гащите в ефир! Великия Би Рейн. После Джун се почувства длъжен да сподели излагацията ми, като спраска и той неговите. И при него беше по - голямо шоу. Тцтц, това хлапе...
-Оппа...наистина ли си бил болен?Няколко фенки ,ъъ,твърдяха ,че си настинал.- бързо ме извади от мислите, и се опомних къде съм.
- Ами...честно казано да, бях настинал леко. Но няма нищо страшно, беше просто настинка - усмихнах се
- Постарах се да се оправя бързо, защото гласа ми ми трябва - засмях се по - широко. Секунди след това някакъв индивид се блъсна в Мей Ли и реши да грубиянства. Мразех такива мъже, и то много. Но за съжаление ги има навсякъде. Преди да успея да направя каквото и да било по въпроса, момичето успя да се справи с него, макар че не беше виновна тя. По принцип не трябва да се оставяш на никой, но с разум можеш да се отървеш от много проблеми. Очевидно е умна и неимпулсивна. Ей такава жена искам, защо тези с 10 години по - големи от нея не са такива? Напротив - една дума да им кажеш и ти викват насреща. Еми ще си умра сам и това е. Да е жив и здрав Рейн, поне знам че има жени, които ме харесват. Успокояващо е.
В този момент съобщиха за полета ми и се сепнах. Мислех, че имам повече време, но явно не.
- Това е полета ми. - усмихнах се отново на момичето и се заех да махам шала от врата си. Свалих го, както и шапката и и ги подадох. Ето, че пак съм мишена. Време е за екшън.
- Радвам се, че се запознахме и ти благодаря за тези...бяха ми много полезни. - взех си чантата от пода, огледах се и направих една крачка. Обърнах се отново към Мей Ли и се ухилих:
- Приятно ми беше, надявам се пътищата ни да се пресекат пак! - помахах и за чао и се запътих с великанските крачки към указания тунел за моя полет. Дано нямам поремеждия докато се кача на самолета, макар че силно се съмнявам.

by **Mei Feng** Съб Авг 16, 2014 8:42 pm

- Земя, О, сладка земя! - зарадвах се щом слязох от самолета и стъпих на твърдо.
Най-накрая.
Не че полетът от Пекин до Сеул беше зле, даже напротив, но просто далеч предпочитам да стоя някъде на сигурно, отколкото да се люшкам из небето.
Защото да си стъпил на земята е сигурно и безопасно!
Не знам защо, но с майка ми бяхме решили, че задължително самолетът, в който пътувам, ще се разбие и ще умра в големи мъки на някой забравен от Господа остров. Даже имаше период, в който бях решила да стигна до Южна Корея с кораб, но тогава брат ми реши да гледа Титаник и ме отказа от идеята. Колко добричко братче имам само.
И все пак, самолетът ми беше единствения вариант. С влак или кола не можех - налагаше се да минавам през Северна Корея, а от там надали ще ми разрешат да мина. По-лесно е да се влезе, отколкото излезе от там.
Е, както се вижда, самолетът не се разби и пристигнах благополучно на летище Инчон. Какво щастие! Сега само да си оправех картите на телефона или да намеря някакъв, за да съобщя на мама, че съм оцеляла през полета.
Една от стюардесите ме побутна леко.
- Госпожице, моля, качвайте се вече в микробуса. Нали няма да оставате тук?
Изгледах я объркано за части от секундата, сбърчих вежди. Отне ми известно време, за да асимилирам факта, че тя ми говори на корейски.
Ама.. ама.. аз съм китайка. Напълно чиста при това! И при това слизам от самолет на китайска компания? Не е ли повече от логично да ми го каже на китайски?
ЗАЩО МИ ГОВОРИ НА КОРЕЙСКИ?!?!?
Не че не я разбрах, де, но все пак.... националната гордост преди всичко.
- А.. ъ.. Да, да, разбира се - заклатих глава, отговаряйки на корейски.
Е, говоря езика сякаш ми е матерен. По същия начин говоря английския и японския.
Като примерно добиче се качих в един от трите микробуса, плътно следена от стюардесата.
С цялата си душа се надявах Мей Ли да е там и да ме чака. Беше ми обещала преди всичко, но доколкото я познавам най-вероятно е забравила тотално напълно погълната от света на сладкишите. Познавам си приятелката много добре. Джи Мин пък ми беше казала, че няма да може понеже била заета в YG. И ако Мей Ли е забравила, не ми остава нищо друго освен да заживея на летището за неопределен период от време, докато госпожицата най-накрая се сети, че приятелката й я чака.
Добре, че не съм мъж, защото ако се наложи да я чакам, брадата ми сигурно ще стигне от Великата китайска стена.
Микробусът предвижи мен и още доста народ до сградата на летището. Слязох, не видях едно нещастно колче, тръгнах да вървя и си ударих театрално крака в него. Замръзнах.
- Ау... - беше единственото, което изрекох. Очите ми се насълзиха от болката.
Накуцвайки влязох в сградата. Застанах на опашката за проверка на паспорт и лична карта, след което се зарових в света на дамската ми чанта. Значи, когато нещо ми потрябва, никога не го намирам, а откривам неща, за чието съществуване дори не подозирам.
Докато си издирвах паспорта и портмонето, открих дъвки с вкус на ягода и банан, пакет изсъхнали мокри кърпички, манга "Lovely Complex", два чифта чорапи... Буквално бърниках като някой клошар в казан и още малко оставаше да изсипя цялото съдържание на чантата ми на пода.
Дойде моя ред, приближих се тромаво, хванах си чантата и изсипах всичко на плота. Момичето насреща ми ме изгледа стресирано. Усмихнах й се извинително, подадох й паспорта и личната карта, след което започнах да си прибирам боклуците.
Минавайки проверката, тръгнах към пътеката, за да си взема двата куфара. Вече бях доволна от живота - пристигнах жива, само веднъж се ударих, намерих си документите, така че какво повече да искам? И тъкмо си го мислех, когато не видях една нещастна колона и не си забучих носа в нея. Чантата ми увисна на палеца ми, някакво момче изтича покрай мен и я грабна.
Набързо пуснах кулата, разтърках си удареното чело и нос.
- Ей! - викнах след него и тръгнах да тичам. Добре, обаче на летище е доста трудно. Поне сто пъти се препънах в чужди куфари и крака и като за да е пълен цирка, изгубих крадеца от полезрението си. Направо ми се плачеше, но поне документите и мобилния ми бяха в мен. В чантата нямаше много скъпи неща... като изключим слушалките, но ще го преживея. Но чантата също е скъпа!!!
Тогава червената лампичка над главата ми светна. Усетих се. Портмонето ми и всичките ми пари са в скъпата чанта! Бях останала с празни джобове!
Вече вървях из чакалнята и се оглеждах като патка. Никъде не виждах лицето, което на пица и е притежание на онзи нагъл тип. Затворих очи за един кратък миг и усетих как се блъсвам в някого. Много по-висок от мен. С твърди гърди.
Блъснах се, опитах се да се задържа на двата си крака, но неуспешно. Седнах си на четирибуквието върху полирания бял под.
Погледнах типа, в който се блъснах от земята.
- Съжалявам, господине - наведох покорно глава. И не издържах. Очите ми се напълниха със сълзи, хлип се изтръгна от гърлото ми и се разплаках.
В черен петък съм родена! Определено! Никъде сама не мога да отида без да ме ограбят, без да се нараня. Пълен провал съм! Не заслужавам да живея!

by **Max Changmin** Съб Авг 16, 2014 9:42 pm

Ранното ставане както винаги се оказа наказание, излязло от Ада. Тази сутрин станах в кисело настроение, рошав като неостригана овца и буквално със задните части нагоре. Трябвало да пътувам сам до Пекин. Трябвало да стана рано. Било важно. Исках да си легна пак и да не стана в близките два дни. Напоследък бях тройно изморен и недоспал, и като парцал заради фитнеса, на който ме бяха накарали да ходя.
А капака на всичко.........да те облекат в рокля и да те накарат да танцуваш женски танц. С женски, високи обувки. Това, което най - мразя, което ранява мъжката ми гордост като със остър нож, та направо ми я отрязва и хвърля на уличните кучета. И на всичкото отгоре на феновете им харесва, което предвещава все нови и нови подобни мъчения. Аз мразех това. На някои от айдълите им харесваше да се обличат като жени, но не и на мен. Не мерси. Не ме занимавайте повече с това.
Взех един доооста дълъг душ, който ми пооправи киселостта и компенсира ранното ставане. Помага ми повече и от кафето. Блаженство. Облякох се както винаги малко по - стилно, все едно ще ходя на изложба. Трябва да компенсирам онзи ужас от женската рокля. Косата ми бързо бе приведена във хубав вид, и бях готов за тръгване. Накарах шофьора ми да ме закара, защото нямах намерение да си оставям колата на летището. Щях да се върна скоро, но предпочитах да си е в гаража.
Натиках си слушалките в ушите и по пътя мислех за колкото все може по - приятни неща, отколкото за предстоящото пътуване. За щастие заради натоварения трафик, пътуването се удължи.
Но ето ме най - сетне на летището. Мразя летището. Винаги е пълно с хора, едни те разпознават и ти налитат, другите те блъскат грубо и ти се иска да набиеш някой. Особено нацепените мъже, които ако се блъснат в теб, то задължително ти си се блъснал в тях. Бъди надута звезда и си ходи с частни самолетчета и бодигарди, ама неееее...нали ще се правя на великия Чангмин, сега ще търпя това. Нека ми. Нареждах се на ум както всеки път на подобно място, докато си търсех билета. Погледнах часа и с досада установих, че е рано още. Свих се на една от седалките в ъгъла, току виж никой не ми обърнал внимание. Исках да съм сам на фона на всички останали. Ако ми се натрупат фенове, ще е неприятно. Както никога относно това имах късмет и никой не дойде да ме занимава. Не че не обичам феновете си, просто когато дойдат на тълпи, ми става гадно и задушно. По принцип мразя тълпите.
Чаках известно време, слушах музика, играх Angry Birds на телефона, след което бавно и славно се запътих към гишето. И там си почаках доста, и то в любимата ми задушлива обстановка. Всъщност добре че съм сам. Юно едва ли щеше да понесе киселото ми настроение днес. Ще мисля за положителни неща. Нямам багаж и фенове на главата. И телефонът ми е зареден, нося си слушалките.
А защо ли мразя да летя. Не точно мразя, но от малък ми става лошо, главно от самолети, хеликоптери и всичко, което е нависоко. Не ме е страх от високото, става ми лошо просто. Така че всеки полет е приключение!!!
Най - сетне дойде моят ред и подадох нужното на момичето, удряйки с пръсти по гишето от нервност.
- Господине, полетът ви е отменен. Извиняваме се за неудобството. - каза почти напевно момичето и ме погледна извинително.
- Отменен? - попитах нетърпеливо и разочаровано - Кога е следващия? - добавих след секунда
- Утре по същото време. - отвърна ми. Подвих си опашката и освободих мястото,за да мине следващия. Това е безобразие. Сега ли се казва, че е отменен. Станах рано, чаках, дори не съм ял, а умирам от глад като прасе, държано гладно. През главата ми минаваха всякакви хейтърски мисли,а стомахът ми вече бе надал вой. Отново се опитах да мисля положително. Няма да премина през онова приключение днес. Но ще трябва да ставам пак рано утре, а мениджъра няма да е доволен, че закъснявам с графика. И какво? Накрая отново макнето ще си отнесе всичко. Обичам си живота, обичам си работата, обичам полетите и обичам всички. Трябва да мислим положително!
Тръгнах с вирнат нос, оглеждайки дали наоколо няма храна. Ако имаше, щях да взема нещо и да си замина, ако не - щях да си измисля от другаде. Заради вирнатия нос не видях пред себе си нисичко, хубаво създание от женски пол, което се блъсна безпощадно в гърдите ми. Забелязах че е такова, чак когато сведох поглед, а тя беше направо на земята. Погледна ме и се извини, а преди аз да успея да отговоря или направя каквото и да било....ревна. Погледнах я стреснато, след което се огледах. Веднага привлякохме внимание, разбира се. Сега пак ще изляза виновен, че съм разревал момиче. Свалих слушалките и клекнах до нея.
- Шшшт...шшт....-започнах да шиткам успокоително, все едно е малко дете. Добре, бях тръгнал и на фитнес, но да съм чак толкова здрав, че да я заболи и да ревне е безумие. Трябваше да я успокоя, просто исках да престанат да ме зяпат. По дяволите...какво и направих. Ами ако съм я ударил сериозно?
- Госпожице....госпожице...успокойте се. Много ли ви ударих? - опитах се да повдигна колкото се може по лекичко брадичката и, за да погледне към мен. След станалото, направо ме е страх да я пипна.
- Май аз трябва да се извиня. - продължавах да говоря леко успокоително.
- Всичко ще бъде наред, станете. - буквално я изправих, без дори да и се налага да използва свои усилия, но пък успя да се задържи на краката си. Подадох и чантата и мълчаливо я заведох да седне на най - близката седалка.
-Имате ли нужда от нещо? Боли ли ви? - правех всичко повече заради това да не привличаме внимание и да не изпитвам угризения. Иначе рядко съм такъв джентълмен. Само дано някой не ме е снимал. Представям си заглавията : "Шим Чангмин нокаутира беззащитно момиче на летището. Сигурно му е антифенка или се е подиграла за женската рокля миналия ден. "

by **Mei Feng** Съб Авг 16, 2014 10:19 pm

За пореден път се провалих. Не струвам и това е. Вече дори чувах нарежданията на дядо ми в главата си. Наистина трябваше някой да дойде с мен, ама не! Гу Мей Фенг реши, че ще покаже, че може да се справя сама в този голям свят.
Какво си мислех въобще и къде ми е бил мозъка, когато направих решението да пътувам без никого?
А уж съм интелигентна особа. Ха.
Някой да ми подаде пистолет, за да се гръмна.
Стараех се всеячески да не изпадам в неприятности, но сякаш името ми върви ръка за ръка с тези неприятности. При все, че заглавието ми няма нищо общо с тези работи. Означава "красив вятър", а не "пари на богат и мазен чичко", "всичко за крадене", "тъпкано с пари камикадзе" или "баба ми е в менопауза и си търси наследници".
Защо? Защо все на мен? С какво съм предизвикала небесата в онзи втори ден на февруари, когато съм проплакала? И днес не ми е ден, както всеки друг от тъпото ми съществуване.
Мъжът започна да ми шитка насреща, което ме изплаши още повече. Този какво? Да не мисли, че с това "шттт" ще ме успокои? Объркал си рейса, пич!
За капак беше и клекнал пред мен. Боже, беше толкова близо! Усетих как лицето ми става цялото червено и пламва като някой домат.
Защо е тази близост?! Не се познаваме! Махни се и не ми стой на сантиметри от лицето! Дишаме си въздуха! О, Боже. Мей Фенг, ДИШАЙ!
Сълзите продължаваха да си текат, хлиповете също да излизат. Дори се разсуполивих, за да ми е прекрасен света.
Хората ни зяпаха така сякаш сме полезни изкопаеми и не са виждали момиче да реве, а момче да се мъчи да я успокои. Ще полудея направо. Не обичам да ме зяпат, а те продължават упорито да го правят! Сега, ако и не припадна от притеснение, просто няма да бъда аз - Гу Мей Фенг, с която никога не е скучно, защото все ще се блъсне някъде.
Той ме хвана леко за брадичката, за да го погледна. Нужно ми беше малко време, за да си фокусирам очите върху него, но го направих. И беше прекалено близо!
Паниката все повече се надигаше в мен. Не знаех какво да правя! Не знаех как да се справя с това!
Просто си седях на земята, продължавайки да рева с пълно гърло като някое петгодишно. Наистина ми беше дошло в повече. Имах съвсем други планове, а именно всичко да мине нормално без инциденти.
Господинът ме вдигна от пода, за което му бях безкрайно благодарна. И най-важното е, че успях да се задържа на двата си крака без да залитна на някоя страна. Дори ми помогна да седна на една от най-близките седалки. Май наистина щеше да е далеч по-добре да изчакам родителите си и да дойдем заедно, а не да се правя на важна и можеща. Но пък исках час по-скоро да се видя с Мей Ли.
Тъпа кратуна.
- Аз... аз... - започнах, а гласчето ми трепереше заради плача. Хлъцнах и с ръце изтрих сълзите. - А... ам... Такова... Б-б-благодаря, ама... В-в-вие... не сте... виновен.
И казах всичко това на пресекулки без да си поемам и за момент дъх. Започнах да дишам тежко, за да си набавя необходимия кислород в белите дробове, след което отново хлъцнах.
- Аз съм вин... овна, защото не гледам къде вървя. Наистина... аз... съжалявам. Не ис... исках - отново глътка въздух. - Не плача, защото съм се.. блъснала или паднала.. Просто това ми дойде в повече и.. днес-с-с.. наистина просто, такова.. не ми е ден. И един ме ограби... Остави ме без пари, поне документите ми са в мен, ако не друго.
Отново цялата кръв в тялото ми се премести в лицето ми. Пак пламнах като някой светофар и подсмръкнах. Заопипах джобовете на панталонките си. Нямах кърпичка, за да си издухам носа.
Каръкът се ражда карък и остава карък за цял живот.
Погледнах отново типа до мен. От глава до пети внимателно го изучих. Паниката в главата ми се надигна наново. Ами ако този господинчо Май-аз-трябва-да-се-извиня е съучастник на онзи с лице като на пица?! И иска да ми вземе документите, защото с другия са открили, че липсват?
Няма да стане!
- А-а-а-а! - викнах. Разтърсих глава и успях да ударя неговата с моята. - Ти си му съучастник на онзи! Веднага те познах! Не си мисли, че ще ми вземеш и самоличността!
Скокнах от мястото си вдигнах си четирите крайника уж в някаква бойна поза.
- Аз... знам карате! - заплаших. - Хайяуууууу - и докато се правих на много бойна залитнах и се проснах с цялата си 170 сантиметрова дължина на пода. При това свръх елегантно.
Въздъхнах и останах в позата си тип "Ангел".
И нека просто умра.

by **Max Changmin** Съб Сеп 06, 2014 2:47 pm

Бях готов още малко песнички да и запея, само да спре да привлича внимание. Аз самият имах огромен късмет, че все още никой не ме е разпознал, та да започне да ми писка насреща.
Момичето започна да се обяснява на пресекулки, а аз бях вперил поглед в лицето и, навързвайки нещата. В крайна сметка не се оказа толкова сложно, а и ми стана ясно, че не се е разстроила толкова заради сблъсъка ни, а защото има лош ден. Дори спомена, че са я ограбили. Инстинктивно се огледах, но всичко беше спокойно, поне доколкото спокойна можеше да бъде една чакалня на летище. Но не видях никой подозрителен, вероятно беше офейкал.
Тъкмо се канех да и предложа да звъннем в полицията или да намерим някакъв начин, защото може би са много пари, когато тя нещо се развика и си удари тиквата в моята.
- Ау, ма! - откъсна се от устата ми без да искам, и веднага потърках мястото, където ме беше ударила с твърдата си глава.
- Това лице утре има фотосесия! - отбелязах дрезгаво , коренно различно от миловидния начин, по който говорех докато плачеше. Ех, как силно ме изши с тази нейна малка, но корава кратунка, чак започна да кънти! Докато все още се съвземах от кънтенето в собствената си глава, тя започна да говори някакви безобразия, как съм бил съучастник на някакъв и как ме била познала. Тя скочи, а аз се изправих.
- За какво ми е самоличността ти, имам си своя! - казах, вече спирайки да си търкам челото. Защо попадам в подобни ситуации? Защо тук не е Юно, някой от Shinee, Super Junior или Exo?Ще ми се да видя Кюхьон в такава ситуация. Ама не! Аз трябваше да съм.
Докато въздъхвах някак уморено, момичето заплаши, че знае карате и зае някаква бойна по за, която дори не сварих да видя. Защото падна. Да, падна. Направих опит да се врътна и да си замина. Сериозно, извъртях се за момент! Очевидно тя и нямаше желание да и помагам, нямаше нужда да се правя на джентълмен, какъвто не съм чак толкова. В този момент забелязах отново погледи върху себе си, някои от които обвинителни. Зачервих се леко и отново се обърнах към момиче,то което лежеше на пода. Господи, дали не беше мъртва? О, по дяволите. Приклекнах, като видях че мига. Нищо и нямаше май.
- Удари ли се много? Боли ли те? - казах малко по - меко. Дежа вю с миналия път, който беше едва преди две минути. Какво да се прави. Така както падна можеше да си удари главата или нещо друго сериозно. Ами ако се беше ударила в седалката, която е едва на сантиметри от нея?
- Как се казваш? - подадох и ръка, ако иска да и помогна да се изправи. Явно нямаше да нахалствам и да я изправям сам. Направих опит да се усмихна приятелски.

(извинявай, че стана късо, нещо изгубих форма...)

by **Mei Feng** Чет Сеп 11, 2014 11:50 am

Сега като се замисля, сериозно трябваше да си остана седнала на четирибуквието, вместо да правя нещастни опити да се превъплащавам в китайска нинджа. Само черният костюм и чорапът на главата ми липсваха, за да е пълна картинката.
И откъде въобще ми дойде прекалено гениалната идея, че господинът е съучастник на онзи, който ме ограби? Изглежда прекалено прибързано си правя грешни изводи за всичко. Ако искаше да ми вземе и документите, щеше да го свърши още, докато ми помагаше предния път да се изправя. Нали така? Изпечените крадци така правят... или просто аз съм гледала прекалено много филми?
Да си Мей Фенг не е лесно, ама въобще! Казвам ви го от личен опит.
Леко си вдигнах главата от пода и забелязах как онзи се беше извъртял лекичко. Е, сигурно съм го засегнала с това обвинение. Не го виня за желанието му, че иска да си ходи. Има това право. Човек е също като мен, като хората на летището и като всички останали хора по света.
Започнах да мигам на парцали, а той приклекна до мен.
- Ъ.... - мигнах объркано. - Да, добре съм. Нищо ми няма. Благодаря за... загрижеността - поклатих леко глава.
Мъжът ми подаде ръка, за да ми помогне да се изправя. Можех и сама, но... по-добре с помощ, защото не се знае какво може да се случи. Вероятността да не се задържа на краката си и да се изтърся отново е доста голяма. Не ми се рискува. Затова и хванах ръката му.
Той дори ми се усмихна! Олеле... Определено е по-хубав, когато се усмихва. Намръщен, какъвто го бях виждала досега, си беше страшничък, но с усмивка на лицето... хм... приличаше на ухилена папая. Да, папая.
Толкова сладко! Този човек определено трябва да се усмихва повече.
Най-накрая стъпих здраво на двата си крака. Пуснах го и изтупах панталонките си.
- Казвам се Гу Мей Фенг - представих му се. - Благодаря, че ми помогна да се изправя и ужасно много съжалявам, че те помислих за съучастник на крадеца.
Поклоних му се в знак на извинение.
- А ти как се казваш?
Огледах внимателно периметъра и отново наведох глава към земята. Сега какво щях да правя след като парите ми и кредитните карти ги няма в мен? По дяволите, няма с какво да се придвижа! А да не говорим, че две от кредитните ми карти са без лимит, а в останалите две има доста големи суми. И в брой имам солидна сума.... Ох, по дяволите.
Дръпнах леко мъжа за ръкава, за да му привлека вниманието. Отново заговорих:
- Знаеш ли къде е охраната на летището? Трябва да кажа, че съм ограбена и по възможност да успеят да ми върнат раницата... или поне портмонето - погледнах го с мокър поглед, точно като някое кученце, което съжалява, че е изяло поредния чехъл на стопанина си. - Моля те, наистина ми е важно. Нямаше да те моля за това, ако ставаше въпрос за малка сума, но парите са наистина много...
Надявах се да се съгласи да ми помогне, защото сама нямаше да се справя на това летище.

by **Mackenzie.** Нед Май 24, 2015 9:00 pm

Цялото това ходене напред-назад между Русия и Южна Корея вече й идваше в повече. Вече лека по лека започваше да й писва.
За Бога, пътуваше на всеки две седмици, за да обърква страхотното си семейство, което я преследваше. Превръщаше се нещо като нейна ежедневна рутина, а това никак не й се нравеше. Дори багажът си не приготвяше, а стоеше в куфара. Добре, че Женевив, баба й и дядо й проявяваха разбиране към проблема й и търпяха характера й, който под напрежение ставаше двойно противен. Не че по принцип беше цветенце, но ако имаше нещо на главата си беше двойно по-избухлива, заядлива и крещеше за всичко. Хващаше се дори за най-малкото ( като например, защо капака на тоалетната е вдигнат ).
И ето я отново излизаща от терминала на пристигащите. Стискаше здраво раницата си с ръчен багаж и се оглеждаше. Надяваше се някъде сред тълпата да види подскачащата Женевив, но не й се отвори парашута. Е, нищо. Щеше да се оправи сама до дома им. Поне предполагаше, че ще се оправи...
Въздъхна с неприкрита досада, преметна раницата на рамо, сложи си слънчевите очила, за да бъде готина и тръгна към лентата за багаж. Дано куфарът й не беше последен, защото не разполагаше с никакви нерви да го чака. Искаше просто вече да се прибере, да си вземе вана и да легне да спи. Беше изтощена, раздразнена и не й се занимаваше с нищо и никого.
Застана пред лентата, скръсти ръце и зачака да се появи първата порция с багаж. Затропа нервно с пръсти по гърба на мобилния си телефон. Хайде, де. Къде се бавеше този багаж? Защо още не го бяха пуснали?
Сякаш псувните в главата й бяха чути, защото от гърлото на машината най-накрая започнаха да излизат чанти, куфари и сакове. Най-накрая излезе и нейния... последван от абсолютно същия куфар. Кензи единствено се намръщи, повдигна рамене, взе втория излязъл куфар ( с убеждението, че е нейния ) и въздъхна дълбоко. Някакво момче с черна коса взе другия такъв и замина нанякъде.
- Все тая... - смънка си под носа и тръгна към столовете.
Намести дупето си на един, отвори куфара и се зае да си търси гланца за устни. Беше го забравила в несесера и се псува през целия полет, заради което.
Да, ама не. Това не беше нейният куфар. Определено... не носеше боксерки и не се обличаше като момче. Още повече, че не носеше обувки размер 46.
- Само това ми липсваше, по дяволите - изръмжа Банг, затвори куфара и го блъсна в земята.
Сега трябваше да открие онзи, който беше взел нейния куфар, да ги разменят и да отиде най-накрая до паспортното, за да се легализира!

by **Yano** Съб Юни 06, 2015 12:08 pm

„Спри да зяпаш стюардесата“ беше казал Кидо преди има – няма половин минута, но макнето все така се препъваше в собствените си крака, за да се обръща назад.
-Ето я, ято я, слиза...- Яно се спря с отворена уста, гледайки как дългите крака на стюардесата плавно слизат по едните стълби в чакалнята на летището. Щеше да игнорира факта, че тази нуна го беше видяла как се лигави обилно, докато спеше в самолета. Също така как се задави с грозде. Като изключим тези издънки, Яно си мислеше, че поддържа така любимия си „мистериозен имидж“ ,който използва, когато е на кеф. Друг е въпроса дали изобщо имаше нещо мистериозно в глупавото му държание.
Малко след това мениджъра им ги настигна, заповядвайки на макнето да иде за багажа си и помъквайки другият рапър нанякъде. Яно си вдигна подобието на лекарска маска, но с някаква щампа отпред, горе на лицето си.

Скоро наистина щеше да закъснее, ако продължава да се бави, затова по най – бързият начин се юрна към лентите с багажи. Огледа се за куфара си и го грабна веднага, след като го видя. Някакво момиче там го загледа, но той така или иначе трябваше да побърза. Времето беше започнало да става доста горещо, може би точно затова макнето ожадняваше често. Клекна набързо,сещайки се, че с целият си акъл в бързината беше натикал портфейла си в куфара. Имаше нужда от нещо за пиене.
Само че вместо портмонето си, той извади сутиен.
В първият момент гледаше парчето плат с чашки, което държеше, като не можеше да осмисли ситуацията и какво всъщност се случва, после очите му се разшириха и той изруга. Няколко човека наоколо го загледаха възмутено, а той не можа да свари да натика сутиена в куфара. Боже господи, това момиче колко неща беше сложило в този куфар, та да не може да побере един скапан сутиен. Яно го навря грубо в джоба си бързайки, за да не го видят още повече хора и със трудност закопча куфара. Това не беше куфар,а бомба със закъснител. Момчето се изправи и отново хукна към лентите за багаж. Какво щеше да прави сега? Имаше важни неща в куфара, имаше дори вещина Кидо и Джениси, понеже те често товареха макнето с допълнителен багаж, който да не мъкнат. Щяха да го убият.

До лентата вече нямаше почти никой, явно хората вече си бяха взели багажите си. Яно се обърна със замах, блъскайки се някого. Този някога беше май същото момиче отпреди малко. Това което привлече вниманието му беше куфарът и, от който се подаваха неговите любими боксерки. Явно го беше закопчала, но не както трябва.
-Ейй, това е моя куфар!

by **Mackenzie.** Пет Юни 12, 2015 10:38 pm

Добре. Как се предполагаше да открие някакво си момче в огромно летище като инчонското? Беше на практика мисия невъзможна и на практика нямаше какво да направи. Освен да се моли на неволята момчето да пусне крила и да стигне до нея, друго просто не й оставаше като вариант.
От мислене главата започна да я боли. Ох, каква досада.
Въобще не си беше планирала остатъка от деня по този начин. По план-скица трябваше сега вече да е в таксито към дома на Женевив. След като пристигне да метне куфара в стаята си, да вземе дълга вана и да заспи в нея. Съквартирантката й да я събуди от мечешкия сън, да се облече и да залепне като бисквитка Орео на леглото. Определено, ако не си намереше съпруг, щеше да се омъжи за господин Легло Креватов. Позволяват на хората да се женят с кучетата си, следователно би трябвало да й позволят да се вземе с тази свещенна и безценна мебел.
Гледаше куфара, правеше гримаси и пуфтеше. Какво можеше да направи? Нищо друго освен да отиде при лентата за багаж, да се надява онова странно чернокосо пиленце да цъфне отнякъде, да си разменят куфарите и всеки да си тръгне по пътя. Само дано късметът беше с нея.
Вдигна се лениво от пластмасовата седалка, хвана дръжката на куфара и потегли към мястото. Наистина беше раздразнена, а сблъсъкът с някакво човешко същество я раздразни още повече. Този още малко и щеше да я запрати през остъклението, та чак при самолетите, които да я смажат! Ега ти.
Хвърли му един змийски поглед, когато фокусира куфара си. Аха! Ето го! А от джоба на колежанското му яке се подаваше любимият й сутиен.
Сериозно ли?
-Ейй, това е моя куфар! – заяви момчето.
Кензи врътна очи.
-А това е моят! – Банг посочи с пръст куфарът, който той държеше. – И направо да си бяхте сложили сутиена върху главата си, че да го видят още по-добре хората!
Маккензи издърпа куфара на момчето пред себе си. Чак сега забеляза, че не го беше закопчала както трябва и боксерките му висяха от едната страна, но... поне не беше толкова видно какво се подава. Само парче черен плат се виждаше... докато сутиенът й се подаваше почти наполовина от джоба му.
-Хайде, сега, нека си разменим куфарите, ако обичате – Кензи сложи възможно най-милата си усмивка на лице ( въпреки че изгаряше от желание да му се иззвери ) и го подкани с жест.

п.с. миан, че е кратко тттт

by **Yano** Пет Юни 12, 2015 11:12 pm

Вдигна поглед от куфара си и я поогледа. Всъщност се оказа някаква красавица с прикрито раздразнение в очите. Охо, интересно. Добре де, макнето не беше някаква въртиопашка, не зяпаше всяка срещната, просто понякога се заглеждаше. Не бихте ли простили на човече, което сега излиза от пубертета? От друга страна Яно се имаше за мъж. Дръпна маската си надолу и се усмихна.
-О да, извинете. Не знам как е станала грешката. – побърза да и подаде куфара и да вземе своя. Когато нейният куфар тежеше повече от неговия...тези жени не са от човешката раса. Приятелите на дядо му често казваха като подпийнат „жените не са хора“. Макар да бяха учили Яно на простотии през целия му живот, за него все още имаше надежда да стане изтънчен кавалер. Когато успее да избие лиготията от себе си, разбира се. Лиготия, която съмембърите му и Ънкуанг хьонг така упорито се опитваха да задържат.

Отново я загледа. Какво трябваше да каже сега. Нещо в него чувстваше съжаление, че сега трябва всеки да си се обърне, но какво можеше да и каже.
-Как мина полетът? – изстреля от няма и къде, даже не знаеше дали ще му се обурне внимание. Също така се сети, че ще отпраши със сутиена и в джоба. Вече нямаше къде да го крие, тя го беше видяла, даже му се беше присмяла.
-Ами то мястото му не е на главата ми. – изкиска се леко просташки и побърза да го извади.
-Ето, да не забравя да ви го дам. Извинете. – усмихна и се и побърза да и го даде, уж оглеждайки се да не ги зяпат хората.
-Оо това е доста голяма чашка. – изпусна се без да иска, като огледа по – щателно. Може би очите му се разшириха като чинийки от чаши за чай, но кога е виждал той сутиен, освен тези на майка си и баба си, когато бяха прострени да съхнат след пране. Даже на малкото порно , до което се беше докопал жените не носеха сутиени...Но това е тайна.

Може би трябваше да се научи да си държи езика зад зъбите – една негова негативна черта, която винаги излизаше на показ и правеше лошо впечатление. Дори на групата си навличаше проблеми понякога, заради прямостта си, която в повечето случаи се изразява с идиотски подтекст.

p.s: don't worry и моето стана такова :/

by **Mackenzie.** Сря Юни 17, 2015 11:33 am

Не знаел как била станала грешката. Този сериозно ли? По-тъпо извинение не можа ли да измисли? И двамата не знаеха, а и кой можеше да знае? Просто тъпите куфари бяха еднакви, а и определено нямаше никакви външни белези като значки, нещо драскано, ключодържател, нещо, че да се разбере кой на кого е. О, Кензи определено щеше да поправи тази своя, така груба грешка и да си окичи куфара веднага щом се добереше до дома си.
Размениха най-накрая багажите си. Момичето усети как успокоението я залива. Най-накрая беше взела това, което е нейно и можеше да тръгне към паспортното. Вече наистина нямаше търпение да се добере до банята и леглото си. Чувстваше се така, сякаш се е катерила по планините и е падала поне сто пъти върху камънаците.
- Моля? - попита изненадано.
Въобще не беше очаквала някакво напълно непознато мъжко същество да я пита как е пътувала. Какво го интересуваше? Определено го правеше от любезност, но тя нямаше никакви намерения да му отговаря също така любезно. Дори нямаше намерение да му отговори.
- О, ако искате да Ви помогна да си го сложите там? - отвърна иронично Банг, взимайки сутиена си от него. - Благодаря... - смънка, колкото да успее да я чуе.
Коментарът му за чашката й я накара да се изприщи цялата. Определено... този младеж се беше изтървал прекалено не на място. Облещи се, отвори уста и я затвори. Не знаеше какво да му каже, затова побърза да си възвърне нормалната физиономия тип "I don't give a fuck", клекна до куфара и побърза да набута сутиена си в някой от многото джобове.
Изправи се също толкова бързо и го удостои с един поглед.
- Приятен ден. Надявам се да не се налага да се виждаме по такава причина отново - метна му и една бърза усмивка, хвана дръжката на куфара си и побърза да мине покрай него по посока на паспортното. Миришеше приятно на някакъв мъжки парфюм.
Изненадващо й беше станало топло от момента, в който беше споменал, че чашката й била голям размер. По принцип би извила врата на всеки, който каже нещо такова по нейн адрес, обаче сега... не го направи. Не знаеше защо. Дори не се вбеси и не беше станала Везувий. Просто се беше престорила, че не го е чула. Сигурно беше заради външността му. Може да беше всякаква, но не можеше да си изкриви душата, че момчето беше сладур.
Нареди се на опашката за паспортното, свали якето си и си пое дълбоко въздух. Тук също щеше да отнеме доста време. За да се въздържи да не избие всички хора преди себе си, извади mp3-плейъра си, напъха слушалките в ушите си и зачака, слушайки разни руски хитове. Благодарение на това опашката лека по лека се топеше и най-накрая дойде нейния ред. С нежелание изключи музиката си, извади паспорта, визата и ги тръшна на гишето. Мъжкият зад кабинката огледа обстойно Маккензи, взе документите й и започна да ги оглежда така, сякаш никога не е виждал корейка с американско име, американски паспорт и виза, издадена от Русия. Какво му ставаше на този?
- Госпожице Банг, не можем да Ви допуснем до страната си. Визата Ви не е валидна - заяви господинът насреща й.
Момичето зяпна.
- Пожалуйста?! - викна на руски. - Почему???
Онзи определено не я разбра и замига невярващо.
- Госпожице... Корейски или английски, моля.
- The visa was issued a few days ago. How it's not valid?!? - хвана горно "До", при което се разфуча, хлъзна се и се преби върху някой зад себе си. Този някой миришеше по същия начин като младежа с куфара.

by **Yano** Чет Юни 18, 2015 9:19 pm

Беше му интересно от къде идва, след като не му беше отговорила за полета. Дори не беше сигурен дали го е чула какво казва или просто е чула мънкане. Отвърна му, че може да му помогне да си сложи сутиена на главата, но той не отвърна. Знаеше, че ще последва някоя глупост, и тя никак нямаше да е приятна и за двамата. Той не можеше да си държи устата, а от там често излизаха просташки шеги и грубости.
-Чао! - отвърна и простичко Яно, вдигайки едната си ръка за чао. Е, дали все пак щеше да е доволна, ако причината не беше такава, а друга? Все тая, бяха му казали да не се зазяпва по момичета. На останалите от групата някак им прощаваха, ама него искаха да го запазят с някакъв ужасен бебешки имидж. А беше рапър...трябваше да е лош. Опитваше се да си докара имидж с готини секси селфита, но и за тях го бяха скастрили. Не че ги слушаше и изпълняваше...

Макнето я позагледа, докато се отдалечаваше нанякъде, след което просто вдигна рамене и се огледа. О, да...все още си беше жаден и сега щеше да промени това. Красивата госпожица беше имала шанса да бъде неговата свежа глътка вода, но с това държание се оказа доста подсолен айрян. Ама с маркова опаковка. Макнето се застави да не мисли за нея и пак клекна до вече истинския куфар, търсейки портфейла си. Измъкна го и се повлече към близката бутка с по която мяркаше някакви закуски, напитки и вестници. Купи си някакъв американски студен чай, който не знаеше как е достигнал точно до бутката на летището. Премести се няколко крачки по – нататък,в близост до хората на опашката за паспортното и отвори капачката на студеното блаженство в ръката си. Отпи на голяма глътка и чаят се разля като живот в тялото му. Само, че някой беше решил да прекъсне този негов така ценен миг.

Женска фигурна, на всичкото отгоре позната, се блъсна в него. Първо, че щеше да си разбие зъбите в гърлото на шишето, второ – оля си цялата мутра, включително врата и малка част от горнището. Шишето се изплъзна и падна от ръката му, а той постави ръце, за да хване падащото момиче. Хвана я, и я задържа. Макар да не изглеждаше като Мистър Мускул, той не беше от най – кекавите. О, боже това беше тя.
-Такава среща ли имаше впредвид? – изсумтя той. Хората наоколо за пореден път ги зяпнаха. Някой се размърмора за падналото шише, а трети просто ги подмина. Ама каква беше тази съдба днес. Какво се опитваше да направи с тях двамата, че така настоятелно ги караше да изпадат в такива ситуации? Честно казано на Яно не му беше до дълбокомислени теми в момента. Тръгна да и помага да си стъпи здраво на краката, като все още не беше осъзнал къде се намираха и двете му ръце. Едната се беше увила около гърба и по такъв начин, че се спираше върху лявата и даденост. Ако го беше осъзнал сигурно отново щеше да се сети за размера на чашката. А другата му ръка съвсем спокойно се беше приютила върху голата кожа на крака и, задигайки доста нависоко полата и. Той все още не се беше усетил, но нямаше как тя да не беше усетила...

by **Mackenzie.** Нед Юни 28, 2015 8:12 pm

Идеше й да тропне с крак, при което цялото летище да замръзне. След това да започне да крещи, да се тръшка, да плаче от гняв и да заскубе косата си. Да открие някой балък и да го пребие от бой така, както е замръзнал. Накрая да го халоса с нещо тежко и той да умре на място. О, да. Щеше да бъде повече от невероятно, ако можеше да стане реалност.
Не можеше да повярва на късмета си в днешния ден! Кой я беше проклел? Някой доведен брат ли? Или пък проклетата й доведена сестра? А може би този, в чийто обятия беше паднала?
Ако беше друг тип момиче щеше сама да си завиди на късмета, че за втори път попада на него, но не. Маккензи беше от онези, които пре-спокойно можеш да сравниш със Сатана по нрав. Единствено тризъбецът й липсваше, за да ръчка с него всички наоколо.
По дяволите! Знаеха си само физиономиите при това от около 10 минути и вече не можеше да го понася! Мразеше го от дъното на червата си, дори си фантазираше как го души с тях! Е, поне я задържа да не падне, ако не друго. Изглежда не беше чак толкова хилав, колкото се виждаше на пръв поглед. Правилно са казали хората да не се съди книгата по корицата.
Може би щеше да реагира далеч по-спокойно, ако не бяха ръцете му. Какво им има на тях ли? Ами, бяха се паркирали на неправилните места. Едната най-спокойно я опипваше по гърдата й, а другата надигаше полата й, галейки кожата й. Странно, но цялата настръхваше от този допир. Имаше нещо много еротично в цялата ситуация. Това че бяха насред летището и ги гледаха хора? Това че я докосваше по такъв начин? Обаче на нея в момента далеч не й беше до това.
В очите й изригнаха два пожара, а долната й устна трепереше бясно. Дясната й ръка хвана момчето за пакета, стисвайки го, а лявата стисна косата му, отскубвайки някой и друг кичур.
- Разкарай си веднага ръцете от гърдата и бедрото ми или не отговарям за последиците! - започна да съска. За доказателство стисна още малко това в дясната ръка. Определено то му беше далеч по-скъпо от косата.
Горкото мъжко създание махна ръцете си от местата й. Кензи също махна своите и тъкмо да застане като нормален човек и се подхлъзна на... на някаква локвичка от нещо си. Имаше дори опаковка от това нещо! Падна по дупе, а локвичката я отведе до колона, в която се блъсна, опитвайки се да закрие дупето си с късия плат на полата.
О, да! Определено вече беше повече от бясна!
Отвори очи, а те вече хвърляха лазери към момчето.
- ТИ.... ТИ..... ТИ.... ТИ ШИБАНО НИЩОЖЕСТВО! - изкрещя, изправяйки се. Цялата лепнеше от проклетата течност. - МАЙКА ТИ ДА...
Не успя да довърши, защото събра прекалено голяма групичка, на която определено й доставяше да гледа и слуша сеир. Реши да не им доставя удоволствие, стисна устни и тръгна към момчето.

by **Yano** Нед Авг 23, 2015 4:20 pm

Макнето усети как момичето в ръцете му се разтреперва. Това би му докарало задоволство, ако не предполагаше, че това разтреперване е от яд. Но той така или иначе продължаваше просто да седи и да я гледа. Нямаше да си го признае, но всъщност удължаваше момента. Беше красавица, а в момента той се чувстваше като мъж. Никога не отнемайте правото на някого да се доказва като мъж!
Съвсем ненадейно, ръката и се оказа върху върху чатала му. Той и се опули насреща.
- Хей, много прибързваш, скъпа...- успя да издрънка преди тази нейна малка,сладка ръчичка да стисне топките му като менгеме. Очите му още повече се разшириха. Щеше да му стане и приятно, само да не стискаше толкова силно. Дори не усети че го дърпа и за косата. Кой го интересува косата! Най - сетне се сети да погледне къде се намират ръцете му и побърза да ги махне и да я пусне.

Потисна порива да се хване за неприлично място, за да провери дали всичко си е на мястото. Но нямаше да го направи. Нека се излага тя пред хората. Погледна я леко на кръв, а тя взе че се подхлъзна и падна. И то благодарение на неговия изтърван студен чай. Яно се стресна и направи няколко крачки към падналото момиче, което се опитваше да се справи с полата си. Яно тръсна глава и спря да гледа където не трябва. Беше се изкушил само за миг.

Както и предполагаше тя започна да се ядосва на него, макар сама да си беше виновна. Макнето стисна устни и когато тя започна да се приближава, той сложи ръце на кръста си и изправи гръб, за да изглежда още по - висок.
- Аааа не, не намесвай майка ми, невъзпитано момиче. Какво съм ти виновен аз, че имаш лош ден. Или лоша седмица. А може би си си спъната по принцип. - постара се да каже последното с дразнеща нотка. Като малко момче, което се дразни с момиченцата в началното училище. Всъщност той така и действаше понякога. А сега осъзнаваше, че с тази няма да се разбере никога, и като че ли предпочиташе да я подразни. Харесваше му момичетата да изпитват някакво чувство към него, било то и омраза,отколкото да са равнодушни. В момента малкото дяволче в главата му очакваше поредното и избухване. Само знаеше, че няма да и се остави, ако трябваше и цял ден щеше да се разправя с нея тук. Подсъзнателно нямаше и против да го направи.

by **Mackenzie.** Нед Авг 28, 2016 7:35 pm

Бавно се приближаваше към момчето. Можеше да се обзаложи, че отстрани изглежда като кралица - изправени рамене, гордо вирната брадичка и поглед, който не търпи възражения. Вече сериозно започваше да й писва от това същество. Момент. Току-що да не би да обиди без да иска невинните същества? Това тук беше някаква свръх нисша форма на живот, която дори не заслужаваше да бъде класифицирана по какъвто и да е начин. Просто... форма на живот.
Перфектно.
Подхождаше му. Идеално при това.
Форма на живот.
Кензи се подсмихна. Определено беше много остроумна.
- Как няма да намесвам майка ти, след като тя е виновна за нещастното ти съществуване, гнидо?! - започна да съска Маккензи, при което пълните й натурално червени устни придобиха почти бял цвят.
Мразеше го. Мразеше го и в червата.
Младата Банг го огледа от горе до долу и от долу до горе. Какво си мислеше, че прави това момченце? Да не би да си въобразяваше, че ще я изплаши с ръста си? Господи, дори не беше толкова висок за колкото се мислеше! Ако го сравним с онзи Крис или с Юсейн Болт, или с Майкъл Джордан ще бъде направо смешен! За Бога, дори бяха почти на една височина, а беше на равни обувки. Абсолютно всички жени в този род се славеха с това, че не бяха никак дребни и дори копелето Банг не беше изключение.
Започна да й става топло. Определено приливът на адреналин си казваше своето.
- Всичко беше повече от идеално, докато отнякъде не изникна ти! - тя тропна с крак, а показалецът й, лакиран в цвят бордо, се заби в гърдите му.
Нареди си да се успокои. Пое дълбоко въздух, издиша бавно, преброи до десет и отново се втренчи в лицето му. Той не беше нищо повече от нисша форма на живот. Припомняйки си този факт, дори се усмихна. А пръстът й продължаваше да стои забит в него.
Очите й се спряха върху петното на горнището му. Изглежда беше успял да олее и себе си.
За момент й стана жал за него. Занимаваше се с нея и противния й характер от сигурно вече десет минути и все още не й беше теглил майната. Явно беше доста търпелив. Не заслужаваше такова отношение. Според Кензи всеки, който притежава търпение, трябва да бъде уважаван и най-малко да бъде награден с някой орден от президента на Република Корея.
Бавно свали пръста си от него и въздъхна.
- Добре. Съжалявам - прехапа долната си устна. - Най-вече за държанието си. Не трябваше да си го изкарвам на теб. Не си виновен ти.
Сама не можеше да повярва, че се извинява.

by Sponsored content