Im Su Ah's flat

Су А затършува из чантата си, когато със съжаление установи, че господин Ким не бе на работа. Сигурна бе решил да се прибере заради бурята. Тя намери ключовете си, докато се чудеше как можеше да улесни прибирането на непознатия до дома му...
- Е, аз ще си ходя. Не е нужно да ми благодариш.
Су А тъкмо се обръщаше, за да възрази, да каже нещо, когато чу някакъв ужасен звук и следващото, което видя, бе как непознатият се изправяше от земята, покрит с кална вода и държащ се за лицето. 
- Гнус.. Ще умра... - промърмори той и погледна ръката си. След това започна да попива лицето си с якето... Не че беше добра идея по мнението на Су А 
- Да си представим, че съм все толкова привлекателен - измърмори той отново, този път обръщайки се към нея за малко. Но той... имаше кръв.. По якето му и по...
- О... - Су А възкликна, слагайки ръка на устата си от изненада и инстинктивно пристъпи към момчето с две подскачащи стъпки. - Ти имаш...
Тя несъзнателно протегна ръка напред, но бързо я спря по средата на пътя й, примигвайки уплашено.
- Добре ли си? - Су А ококори очи срещу непознатия. Ръката й все още висеше странно неловко във въздуха. - Господи, съжалявам...
Въпреки че непознатият беше зает с това да попива лицето си с якето си, което вече изглеждаше под всякаква критика, той все пак намери време да погледне към тъмнокосата с някакво странно изражение. Тя не можеше да прецени дали беше изненада или погнуса... Но каквото и да бе, то не промени отношението (и съчувствието?) й в момента. 
- Ти кървиш - констатира особено "прозорливо" тя и отново се зае да рови из чантата си. Опитвайки се да го спре, преди да си е тръгнал, тя добави: - Чакай. Вземи това.
Тя му подаде някаква кърпичка, която не беше използвала и постоянно стоеше при нещата й. Само това имаше под ръка. Но непознатият се бе ударил зле, съдейки по дължината на резката на лицето му. Тя се огледа наоколо, сякаш леко виновно, и въздъхна. Още валеше. Определено нямаше къде да се отиде по това време. Не че беше късно, но определено не бе подходящо за разходки до където и да било. Су А знаеше какво трябваше да се направи. 
- Ти... Ами... - запъна се тя, оглеждайки момчето, след това ситуацията около тях. - Имаш нужда от...
Тя посочи колебливо собственото си лице на мястото, на което се бе ударил странникът. Той отново я изгледа странно, спирайки действията си, очевидно чудейки се защо се бе забъркал с подобен човек като нея... Вероятно. Дори беше присвил очите си, което си беше нещо ново. 
- Ами, такова... Горе имам... - Боже, Су А не познаваше този човек, не би трябвало да му предлага подобни неща. Никое момиче не трябваше, особено с толкова "подозрителен" човек. Но по една ужасна причина, наречена "характера на Им Су А", тя се чувстваше изключително виновна за миналите събития, макар че всеки човек би казал нещо от сорта на това, че той си го заслужаваше... Въпреки това се чувстваше зле. И не успяваше да направи друго, освен да предложи помощта си. С мило отношение се стигаше далеч, нали? - Ами имам аптечка. Още вали толкова и ти... Няма къде да отидеш?
Последното бе прозвучало направо като въпрос, макар да не бе такъв. Тя изсъска леко стреснато, сякаш се случваше на нея, когато забеляза как червената течност отново потече по лицето му, тъй като той бе прекратил действията си.
- Само ще ти дам лепенка... - опита да прозвучи успокоително и небрежно, дрънкайки с ключовете в ръката си и гледайки към нея. По дяволите, нямаше друг начин, нали? Колкото и да я беше срам или страх, не можеше да се прибере и да го остави да си ходи в това състояние в това време. Е, да се надяваме, че нямаше да й се случи нещо кой знае какво... - Тц, хайде..

Су А не слушаше особено внимателно коментарите на непознатия, докато влизаха в апартамента й. Тя бегло се дочу нещо, свързано с килима й, но не му обърна внимание. Ако заядливата му форма се бе възвърнала, не й беше до това. Вероятно вода капеше по пода й в момента, а раната на лицето на странника изобщо не изглеждаше добре. Затова тъмнокоската се бе заела с това да търси из някакъв шкаф в банята това, което й трябваше. не след дълго тя се появи в хола, носейки малка бяла кутия. Момчето си стоеше точно там, където го бе оставила. Да не би да не .. смееше да влезе?
- Кхъм. - тя му кимна с глава, сочейки дивана до себе си. - Ела, там ли ще стоиш...
Поставяйки кутията на масичката в хола, тя виждаше как странникът бавно все пак реши да пристъпи напред, докато накрая не седна колебливо на ръба на дивана й. Сякаш се страхуваше, че ще го изцапа с нещо. Ама че глупаво, беше се ударил зле, а се чудеше къде да си намери място из дома й. 
- Заповядай - тя протегна ръцете си, в едната държейки лепенка, а в другата - памук. - Оправи го, преди да се е замърсило.
Той какво правеше? Защо я гледаше така, все едно му бе казала най-странното нещо на света? Вярно, може би не го очакваше от нея, но пък... Предлагаше му помощ, не можеше ли да я... Чакай малко. Да не би... Очите на странника шареха между лицето й и протегнатите й ръце, като че в тях имаше нещо непознато. Преглъщайки изненадано, след което повдигайки вежда, той наистина започна да потвърждава съмненията. Не можеше сам, нали? Не знаеше как да почисти раната на лицето си, пък и не виждаше, тъй като нямаше огледало. О... Явно...
- Ъм.. - Су А остави лепенката за малко и се повъртя неловко наоколо, след което се приближи колебливо напред. - Дай на мен... 
Тъмнокосият се отдръпна съвсем леко, но рязко назад, все едно него го беше страх повече, отколкото нея. Нямаше начин да е така, но Су А все пак пое дълбоко въздух, преди да се престраши да се приближи отново.
- Просто... Стой мирен за малко - тя не знаеше откъде намери смелост за толкова... цяло изречение, но го изрече доста уверено. Преглъщайки отново, тя се надвеси над непознатия. Чувстваше се странно, изглеждаше по-различен от тази височина, след като тя беше права. Явно не беше чак толкова внушителен...
- Само още малко - каза тя, протягайки се за лепенката, след като вече нямаше какво да почиства по чуждото лице. - Само да...
Тя постави лепенката на раненото място, забелязвайки нещо странно. Непознатият не се дърпаше, не я гледаше злобно или пък странно, или пък... Всъщност, гледаше доста отнесено. Су А дори не беше сигурна накъде гледа. Нормално ли беше лицето му да бъде така бледо от една рана... Може би имаше и друго...
- Добре ли.. си? Изглеждаш... - тя прекъсна изречението си в момента, в който момчето пред нея залитна настрани и накара Су А отново да възкликне изплашено, отстъпвайки назад. Защото в момента странникът лежеше на дивана й, с крака, висящи от него, очевидно... изгубил съзнание? Страхотно! 
- Господи... - промърмори си тя, чудейки се какво да стори. - Той не мърда... Какво да правя... 
Тя започна да обикаля наоколо, паникьосвайки се. Имаше непознат в дома си, при това изпаднал в безсъзнание на дивана й. Това.. беше много лошо, нали? Дали щеше да се събуди сам? Су А вдигна якето му от земята, сякаш това беше важно изобщо, и го постави на дивана до себе си. Така и така се бе намокрил от... ами, от момчето, което се бе разперило на него. Не по свое желание, разбира се... 
- Ей, ей! - тя разтърси чуждото рамо, преглъщайки уплаха си. Беше по-важно да го събуди, нали? - Ей, събуди се! Не можеш да правиш така! 
О, Боже, той не й обръщаше внимание, дали беше сериозно. Не, навярно беше просто замайване.
- Ставай! - викна малко по-силно тя. - Какво ти е, моля те, събуди се!
Ама че досада... Наистина ли щеше да лежи там? Дишаше нормално, не беше чак толкова зле, нали? Господи, наистина ли това се случваше на нея? Никога досега не й се бе налагало да се оправя с подобни неща, може би защото никога досега не бе пускала в дома си ранен непознат, който не я харесваше. Не че тя го... Но няма значение, тя си беше виновна... 
- Аххх, Им Су А... - тя въздъхна, стояща пред дивана с момчето, двете й ръце на кръста, сякаш се караше на някакво дете. - Браво на теб. Боже, сега какво...

Беше му забавно. Наистина му беше забавно! Колко... ах, колко нагло. 
Су А не можеше да повярва, че този... този непознат би й извъртял подобен номер. Той не знаеше ли колко лесно се плаши?! Тоест... не, разбира се, че не знаеше.. Не се познаваха, напомняше си тя отново. И въпреки това, той нямаше правото да прави така. Каква неблагодарност, мислеше си момичето. Очевидно заядливостта му бе единственото му качество, проявяващо се пред други хора. 
- Благодаря за гостоприемството - изстреля той, изтупвайки още неизсъхналото си яке. - Хайде, със здраве. 
Су А го последва, видимо раздразнена, но и объркана, докато странникът излизаше през вратата на апартамента й. 
- Добре съм... - рече той, след като видимо замаяно се подпря на стената в коридора. Ха, да не би да смяташе, че все още бе забавно? Су А може и да беше малко по-наивна през останалата част от времето, но той наистина ли я подценяваше до такава степен?
Разбира се, че беше добър актьор, признаваше му го. Но всичко друго беше просто... ами, просто нагло. 
- Да... - промърмори тя. - Виждам, радвам се... 
Тъмнокосата въздъхна, почти избутвайки изненаданото момче с вратата на апартамента. В момента, в който я затвори обаче, веднага я отвори обратно, спечелвайки си още един странен поглед. Може би причината бе, че не очакваше момчето да е все още там и тя почти не го удари с рамката на вратата. 
- Тц.. Още вали, ако искаш да знаеш... - каза му тя, гледайки надолу, а последното си го каза почти на себе си. Не че изгаряше от желание да му помага пак, но... ами... Откъде да знаеше защо му помага. Нямаше представа, окей? 
- Охх... - тя въздъхна раздразнено отново и веднага изчезна оттам, отивайки нанякъде в апартамента. Не след дълго се върна, а в ръката си държеше голям прозрачен чадър. Може би щеше да му се стори момичешки, но какво значение имаше. Не стига че му помагаше... И без това непознатият ходеше из дома й сякаш там бе умряло нещо. 
- Ето, заради мен счупи своя - Су А му го подаде и бързо дръпна ръката си. - Ако искаш... Ами, ако искаш чакай да спре...
Той отново стелна погледа си към нея. Су А бегло се зачуди как ли изглеждаше тя от неговата височина. Макар че какво значение имаше как я вижда този... 
- Както искаш - заключи тя, радвайки се, че поне успя да каже това като пълно изречение. Тъмнокосата се врътна, опитвайки да не обръща внимание на лекото чувство на вина, породено от факта, че бе затворила вратата на един непознат, който очевидно не се чувстваше добре. А може би Су А преувеличаваше, знаеше ли...

Какво, чай ли? 
Су А не беше сигурна дали изненадата или възмущението й надделяваше. А може би беше странният й срам от непознатия. Това момче беше странно. Плашеше я, но в същото време я караше да се чувства доста неудобно, сякаш трябваше да бъде отговорна за нещо, което и тя не знаеше какво е. А тя се дразнеше, че я кара да се чуди по този начин какво чувства и какво трябва да направи по въпроса. Ама че... наглост и... чай?
Преди да се усети, Су А вече се връщаше към вратата, която по някаква причина не беше изцяло затворена. Това си беше пълна безотговорност и невнимателност от нейна страна. Пф, сякаш очакваше... нещо. Тъмнокосата намери непознатия да прави странни крачки на място пред апартамента й, въртейки прозрачния й чадър с една ръка. Наистина беше искрен, така ли? След като все още се въртеше пред вратата й, Су А предположи, че думите на странника не бяха подвикнати съвсем на шега. Тя отвори вратата, правейки място на момчето да мине. 
- Тогава... - тя въздъхна тежко, сякаш се чудеше дали да каже това, което щеше да каже. Или по-скоро, сякаш се притесняваше. Не че не беше съвсем така. - Тогава ми върни това.
Тя протегна ръката си, гледайки в предмета в чуждите ръце. Той на свой ред бе колебливо подаден, като че непознатият се изненадваше от действията й. Су А бегло се зачуди дали наистина бе способна да изненада някого. Досега не бе усещала подобно нещо и, честно казано, никога не бе гледала на себе си като на особено непредвидима личност. Хората не се изненадваха от нея, като цяло, никога. Така или иначе, момичето взе чадъра си и го постави в ъгъла до вратата, близо до закачалката за ключовете й. Погледът й не посмя да се издигне по-нависоко от собственото й ниво, сякаш щеше да срещне нещо страшно, ако го направеше. Момичето се врътна и продължи навътре в дома си, ала спря едва на третата си крачка.
- Изчакай в хола - каза тя, прочиствайки гърло леко неловко. - И затвори след себе си. Аз... кхъм, аз ей сега...
Тя избърза напред към кухнята, пръстите на ръцете й си играеха едни с други. Су А се чудеше, наистина се чудеше какви ги вършеше. Досега не бе чуло и видяло подобно нещо от нейна страна. Разбира се, беше чувала и гледала, за много хора подобни неща не бяха странни - да каниш непознат в дома си, да му помагаш и... Ами не знаеше какво е, досега не й се бе случвало. Затова тя се чувстваше наистина странно и най-лошото беше, че не успяваше да определи дали беше по-скоро "зле странно" или "хубаво странно". Макар че... второто звучеше малко смешно и, ами, плашещо. Възможно ли бе нищо и никаквият й инстинкт да помага и вроденото й бегло чувство на вина за всичко да бяха довели до това странно положение? Какво бе накарало почивния й ден да се превърне в тази странна случка? Су А реши, че кършенето на ръце не й помагаше особено, пък и нямаше време за това в момента.
Девойката почти не беше усетила кога бе попарила чая на котлона в кухнята си. Тя можеше да го прави дори в просъница, затова не му бе отдала голямо внимание и бе запълнила времето си с различни размисли. Мислите й като цяло се занимаваха с това да се въртят около едно нещо, а самата Су А - с това да въздиша и да се върти неспокойно на мястото си. А след като и чаят бе готов, момичето не можеше да си намери друго оправдание да си остане в кухнята. 
О, стига - сякаш имаше нещо страшно в хола й! Та там имаше просто човек. Странен и на моменти доста неприятен и арогантен човек, но пък... Все пак не се нанасяше там, просто чакаше дъжда да спре. И колкото и неприятна да й се струваше възможността той отново да започне да се заяжда с нея, тя чувстваше, че трябва да му се отблагодари някак. Дори да не го бе изказала така гласно. Су А се отправи към хола, спирайки за малко на прага при вида на непознатия. Добре, все пак беше решил да влезе и не си беше въобразила. Тя продължи напред, балансирайки подносчето в ръцете си внимателно. Не искаше да дава повод на странника да й се присмива отново като пуснеше нескопосаността си на свобода. Успя да стигне до малката масичка в средата на помещението и да постави таблата в края й, сваляйки от нея двете чаши, пълни с жасминов чай. 
- Ъм.. заповядай - Су А седна на малкия фотьойл, оставяйки дивана за госта си. Като че високата му фигура щеше да пасне по-скоро там. - Не е много горещ, мисля...
Тя отново се размърда неловко в мястото си, все още не докосвайки чая си. За щастие, познатата миризма на жасмин я успокояваше донякъде.

Су А наблюдаваше, докато непознатият правеше различни физиономии на чая си. Или поне натам бе вперен погледът му.
Наблюдаваше, тъй като не знаеше какво да каже, особено след последното му изречение. Като че ли от известно време насам странникът бе престанал да се държи  ужасно. Вече не се заяждаше с нея без причина и най-вероятно арогантността му се бе смекчила за малко. Беше останало само странното му присъствие и озадачаващите му реакции, които караха Су А да се върти неспокойно наоколо. Дори не знаеше защо го правеше, всъщност. В началото смяташе, че единствената причина бе фактът, че бе прекарала толкова време и бе приела в дома си един непознат - нещо, което никога не й се беше случвало. Затова в началото цялото това неудобство се ограничаваше до обикновен страх - нещо, което не беше неочакван ефект у някого като Им Су А. Сега обаче уплахът не бе единственото, което караше тъмнокосата да кръстосва глезените си пред фотьойла и тя не беше сигурна какво беше другото. Наистина... странно и озадачаващо, както си повтаряше тя за стотен път. Просто странно. Може би защото нито тя, нито той говореха особено много, ако нямаха повод. Може би затова й беше неловко, нали? 
Ама че нелогично - странникът беше наистина устат и очевидно не се притесняваше от това какво щеше да каже всеки един момент, а в същото време мълчеше. Просто си стоеше там, на дивана в хола й, и зяпаше в чая си, от време на време хвърляйки по някой непроницаем поглед наоколо или към нея. А всеки път, когато това станеше, тя наново кръстосваше глезените си, забивайки поглед към тях. Беше неочаквано това, което бе казал той. Су А ококори очи (за пореден път този ден) и се намести във фотьойла си (отново за пореден път).
- Ъм... Не, просто... - може би заекването й звучеше така, сякаш не знаеше как да изкаже мислите си, ала истината беше, че Су А нямаше представа изобщо какво да каже. Камо ли пък по какъв начин. 
- Да, дано... да не вали много дълго - тя реши да отговори на друга част от изречението му, сещайки се за първоначалния си проблем - дъжда. Странно, как ли го беше забравила и бе успяла да не му обръща внимание? Хм.. - И, ъм... благодаря.
За момент девойката погледна напред. Все пак беше по-учтиво да гледаш хората, докато им говориш, особено ако им благодариш. Обноските бяха важни, колкото и странна да беше ситуацията. За нейна изненада, чуждите очи също се впериха в нейните, а в тях - изписано озадачение. Той може би очакваше от нея нещо като "моля", "няма проблем", "пак заповядай"...
- Ами... За чадъра и... - господи, какви ги говореше? Искаше да каже, че му благодари за това, че я беше изпратил и че й беше помогнал, въпреки ужасната му нападателност от момента, в който се бяха видели. Да, искаше да каже нещо подобно. Само дето не знаеше защо пелтечеше. Може би беше това, че говореше с някой като него. Някой... който определено не се държеше с нея както всички останали. И който бе превърнал деня й в толкова странен... Може би. 
- Да, говоря за днес... - една доста силна гръмотевица реши да прекъсне словата й и да й напомни за ужасния звук, идващ от перваза на прозорците. - Ххх, оу!
Су А стана от мястото си рязко, държейки ръката си настрани. Беше се стреснала от звука и фактът, че си играеше с топлата чаша с чай в ръце, й бе изиграл лоша шега. Страхотно, сега щеше да изглежда така, сякаш се страхува и от гръмотевици. Непознатият сигурно си беше намерил достатъчно поводи, за да й се присмива или да я мисли за ... как ли я беше нарекъл по-рано?
- О, супер - тя остави чашата си на масичката. Явно чаят не беше чак толкова не-горещ, защото ръката започваше да я наболява доста неприятно. - Аз... нищо, просто се стреснах. Звука. Това беше и.. тц, ох.
Глупава  Су А! Не успя да разлее подносчето с чайника, но успя да изгори дланта и китката си с чай. Тази вечер определено не й вървеше. Може би на никой от двама им не му вървеше. Къде ли беше оставила бялата кутия? В нея май имаше някакъв крем за такива неща... На човек като нея й бяха нужни две кутии, може би...