Тихият пролетен дъжд...

by **Haru** Вто Окт 22, 2013 7:49 pm

Тихият пролетен дъжд..
Тихият пролетен дъжд... 289aba6e3bd891de

Жанр: Драма, романтика ;
Главни герои: Suho ( EXO ), Ahn Ah Ra ( OC ), Heo Na Ri ( OC ) ;
Поддържащи герои: EXO, Heo Ha Na, мъжът с белега ;
Резюме: Тихият пролетен дъжд нежно трополи по прозорецът. Разказва тъжната, и едновременно с това, нежна приказка за двама влюбени, които се събрали благодарение на него. И пак, благодарение на него, се разделили. Чертае истории и ги унищожава.

Пролетта. Най-нежният и чист сезон от всичките четери. Зимата – сурова и студена, отнема живот. Лятото – горещо и знойно, също убийствено. Есента – прохладна и буреносна, но опасна. А пролетта... Пролетта е едно бягство от смъртта. Това е сезонът на живота. Животните и растенията са отново готови за живота си. Плодните дръвчета разцъфват с прекрасните си цветове, които по-късно ще се превърнат в плодове на живота. Дъхавата трева разстила зеления си килим навсякъде по света, готов да приюти всяка малка гадинка, изпаднала в ужасяваща беда.
Но без дъжд няма свежест. Без него никой не може да усети дъха на природата, готова за прераждане. За ново начало. Но както дъждът може да дава, така може и да отнема. Ако не нещо дребно, то тогава може да ти отнеме най-голямото щастие. Това, което с пристигането си е предало смисъл в живота ти. Да отнеме смисъла на съществуването ти, да разбие представите ти за идеален живот. Да те унищожи отвътре! Да те убие от мъка! Да изпие последната капчица от теб, оставяйки единствено споменът за съществуването ти на тази земя под формата на бледа и почти нереална фантазия.
Ако ТОЙ я бе послушал и я бе пуснал, сега нямаше да стои пред гроба й, треперещ, с чадър в едната ръка, с букет бели хризантеми в другата. И със сълзи, напиращи да излязат. Но ТОЙ нито един път не им позволи да се покажат пред НЕЯ. Ако я бе послушал, сега щяха да стоят във вилата му на остров Чеджу, да се разхождат по плажа. Да бъдат щастливи. Но не я послуша и пролетният дъжд му я отне. Завинаги. Изпрати я във вечността.
-Съжалявам, Ара.. – тихо излезе от посинелите, му от студа, устни. – Не успях да те опазя от всичко... Ако беше жива, щеше да ми кажеш, че ми прощаваш заради чистото си сърце. Но аз не мога да простя на себе си.
Наведе се, остави цветята върху мократа трева. Загледа се върху надгробната плоча от бял мрамор. Върху нея бе изобразен летящ гълъб, носещ в човката си роза. Отиваше към вечността. Под гълъбчето бе изписано: „Ан А Ра ; 28.09.1992 – 06.04.2012“. Мъжът премигна няколко пъти докато покаже на сълзите, че не бива да потичат. Обърна се и тръгна по алеята между гробовете, за да стигне до главния вход. Там го чакаха част от приятелите му. Само тези, които се престрашиха да го придружат до гробището.
-Хей, Ким Джун Мьон. Как мина? – отблъсна се от колоната до входа един от тях. На вид бе висок, със стегнато тяло, месести устни. От онези, които в гимназията се славят като „Охоо, какво си имаме тук?“ и „Ще ти звънна в междучасието!“. На кратко казано – плейбоите.
- Джонг Ин! – сряза го друг. Той бе по-дребен, а цялото му същество подсказваше, че е доста сериозен човек. – Не бъди такъв..
- Остави го, И Шинг – от гърдите на Джун Мьон се отдели дълбока въздишка. Някак си, нежелана. Изтръгната с мъка.
- Добре ли си, Сухо? – попита загрижено трети. Той също се извисяваше нагоре. Черните му като гарванови пера, очи бяха подчертани от естествени черни кръгове.
- Как ще съм добре, Джи Тао? Кажи ми? Не мога да си постря това, което се случи с нея заради моята физиономия – изхлипа Сухо.
Вече не можеше да държи сълзите, които настоятелно напираха в очите му. Пред гроба й не плачеше, защото знаеше, че Ара ще иска да бъде силен. Ако не заради себе си, то поне заради нея. Да държи главата си гордо вдигната, да е стъпил здраво на краката си и да не се превръща в разглезена звезда заради славата, която е получил. Да не плаче заради нея... Но как да държеше сълзите си, след като я обичаше? Дори цяла година след смъртта й. Някои хора забравяха за любимите си известно време след като са си отишли от този свят. А други запазваха спомена си за тях и никога не ги забравяха, дори да ги принуждаваха. Не си позволяваха да обикнат други заради страха ,че ще изгубят и тях. Ще си отидат. Завинаги.
-Като страхливец си – поклати глава Кай. – Приеми факта, че Ара-нуна вече я няма и продължи напред!
- Не мога, Джонг Ин.. Ара беше единствената, която не беше с мен заради парите, а заради мен самия. Интересуваше се от мен и го показваше. Пукаше й какво правя, с кого съм, как съм. Няма да срещна друга като нея. За това не си правя и труда да търся.
Ето на това му се казва отговор!
-Щом казваш.. Но докато не потърсиш, няма да откриеш – присви устни по-младия. – Ще тръгваме ли? Депресирам се от това място. Толкова е депресиращо. Имам чувството, че във всеки един момент ще изкочи от някъде Джак Скелингтън и ще започне да ми пее на уше “This is Halloween” на Мерилин Менсън.
Всички, без Сухо, се засмяха на шегата на Кай. Тао потупа лидерът на EXO по рамото, след което тръгнаха към вана, за да се приберат в дорма. Все още валеше, а с всяка изминала секунда дъждът се усилваше. Болката, от лявата страна на гърдите му, го разкъсваше по шевовете. Тежка буца заседна в гърлото му, отказваща в скоро време да се махне от там. Не можеше да говори. А мъката го дереше като средновековния уред за мъчения Котешка лапа.
Щом се прибраха, Джун Мьон се затвори в стаята си. Приближи се до библиотеката си и извади книгата, която тя бе забравила при последното си посещение в дорма на EXO. Това бяха кратки разкази с черно-бели картини в допълнение. Отвори на произволна страница. На нея бе нарисувана млада жена, облечена в Ренесансови дрехи и стояща до голям прозорец с лампа в ръка. Под нея пишеше: „Тя искаше да крещи, но не можеше“. Да крещи.. точно от това имаше нужда. Да крещи докато не си продере гърлото и не остане без глас. Докато излее всичко, което чувства. Цялата самота, на която го бяха обрекли Ан Ара и Вечността.
-Защо ми го причини..? Защо не се спаси..? – пророни тихо, връщайки книгата на мястото й. Разтри слепоочията си с ръце. Погледна към прозореца. Дъждът се шибаше безмилостно в него. Вадичките се спускаха надолу по стъклото като две сълзи, падащи по бледите бузи. Приближи се до него и пусна щората. Не можеше повече да гледа тази картина, която се разграваше навън. Все едно природата му се подиграваше. Правеше го жалък и нещастен. Приседна бавно на мекото легло. Все още усещаше лекият и нежен парфюм на любимата си по чаршафите. Може би просто си фантазираше, че го усеща, но това го правеше донякъде щастлив. Всички моменти, които бяха прекарали в него... От първото й влизане в стаята му, първият им път, когато се гушкаха. Когато се завираше под гушката й и я целуваше, поемаки възможно най-много от аромата й. За съжаление това вече бе невъзможно.
Нощта се изтъркули. Дойде сутринта. Все така продължаваше да вали. Без капка милост. Без срам. Все едно крещеше „Виж ме! Виж кой е виновникът за смъртта й!“ Сухо не обърна внимание. Трябваше да отиде в компанията. В противен случай щяха да го изритат грациозно, както стопани изхвърлят старото си куче на улицата, оставяйки го на произвола на жестоката съдба, без да е заслужило с нищо това отношение.
Болка...
Взе си душ. Облече си дрехи, подходящи за тренировка, след което излезе от стаята си. Нямаше никой в апартамента. Момчетата бяха оставили бележка на хладилника, която гласеше, че е най-добре да си почива и да не се натоварва. Били говорили с мениджъра и с треньора. Но той не можеше да си позволи този лукс. Прекалено дълго бе отсъствал, а мъжът, който ги тренираше, бе прекалено спривах, за да разбере какво се случваше в душата на Ким Джун Мьон. Никога не е преживявал такова нещо. Следователно и никога няма да го разбере. Безчувствен идиот.. Но той просто си върши работата. Какво му е крив тогава? Никога няма да стане тъп.
Сухо дори не погледна палачинките, които се мъдреха в една чиния в кухнята. Не можеше да се храни. Не можеше да диша. Не можеше да живее. Не издържаше и минута, секунда повече в този дом! Имаше нужда да излезе. Да подиша чист въздух. Да не мисли за нищо. Да се освободи от всичките си тревоги поне за части от секундите, с които го бяха дарили.
-Ако това е Рай, то тогава аз съм птичка в клетка – въздъхна лидерът, докато заключваше входната врата. Прибра ключовете в джоба си. Слезе в партера на входа с асансьора. Един свят го очакваше навън. Страшен и опасен. Заплашващ, че ще го погълне безмилостно във всеки един момент. Е, нашият герой нямаше нищо против. Даже щяха да му направят услуга ако отнемат живота му. И без това вече не откриваше смисъл да продължава да живее така. Единствено се измъчваше излишно. Измъчваше не само себе си, обаче. Заради него страха другите членове на EXO PLANET, майка му, баща му, брат му..
Ким разпъна чадъра си на мига, в който излезе. Водната стихия се изсипваше отгоре му, а негова милост най-спокойно тръгна по пътя си. Никога досега не бе обръщал такова внимание на дъжда. Не и преди онова да се случи. Тогава водицата, която се изсипва от облаците, се превърна в негов най-голям враг. Враг, срещу който трябваше да се бори ден и нощ, защото го преследваше. А вчера и днес дори плачеше с него. Какво нахалство от страна на пролетния дъжд. Но от тихичко ромолене, се бе превърнало в безмилостна буря. Сухо го сравни с вулканът Везувий. В този момент дори виновникът за унищожението на Римската Империя изглеждаше нищожество пред това, с което на певецът се налагаше да се сблъсква все по-често и по-често.
Цапаше в локвите и не обръщаше внимание на хората около себе си. Когато най-накрая благоволи да вдигне глава, покрай него изтичаха като гюлета от топове, две деца, момиченца, на около 13-14 години. Въпреки студеното време, бяха облечени раздърпани, мръсни и изключително кални анцузи, определено не по размер. Нозете им бяха обути с разпадащи се маратонки. По лицата им се стичаха водните капки и безуспешно се опитваха да изчистят мръсотията от тях. Косите им, чорлави и мръсни, вилнееха по гърбовете им и им пречеха. Едното от тях без да иска се блъсна в Джун Мьон, но не му се извини. Очевидно нямаше време да се извинява на този и онзи, защото малко след тях мина възрастен мъж, на около 50-60 с прошарена коса и с огромен белег на лицето, минаващ като X по него. Засягаше едното му око и малка част от долната устна. Стана му ясно, че онези двете са загазили много сериозно, но нямаше какво да направи. Най-много да свършеше удавен в някоя канафка. Не искаше толкова мизерна смърт.
Продължи по пътя си, но тогава чу пронизителен детски писък. Момиченце. Идваше от една от малките улички на огромния Сеул. Сухо се огледа и откри от къде идва. Вмъкна се вътре. Бе закъснял за едното. То лежеше безпомощно на земята. Кръвта се размиваше с мократа земя, а дъждът се правеше, че помага. От секунда на секунда, кожата ставаше все по-бледа. Щеше да продължи да гледа, ако мъжът с белега на лицето не го извади от транса. Мъжът насочи юмрука си към другото момиченце. Мьон се огледа. Хвана един близък камък и го запрати по главата му. Възрастният се олюля, след което се стовари като тежкотоварен камион на земята. Невинното детско създание бе спасено. То притеснено притича до спасителя си и го погледна с големите си влажни очи.
-Благодаря – едва пророни то.
- Няма за какво да ми благодариш. Само те отървах временно – стараеше се да отговаря възможно най-кратко лидерът. – Къде живееш?
- В Джунг-гу – отвърна момиченцето.
Един от най-мизерните квартали на столицата на Южна Корея. Толкова занемарено. Все едно бяха индийски град, извън цивилизацията.
-Нека те заведа някъде да пийнеш нещо топло. Не бива да се разболяваш – с мъка се усмихна Ким. Подаде ръка на мъничето, след което потеглиха към възможно най-близкото кафене.
Седнаха на една от масите, възможно по-далеч от прозорците. Сега Джун Мьон можеше по-добре да огледа момичето пред себе си. Бе наистина красиво.
-Как се казваш?
- Хо На Ри, господине – отвърна кротко детето. – А вие?
- Ким Джун Мьон. Можеш да ме наричаш „оппа“ ако искаш. Или аджуши.. Което си избереш. Няма значение – отново с мъка се усмихна Сухо.
Сервитьорката се приближи до тях, питайки ги какво ще поръчат. Джун Мьон поръча две големи чаши димящ плодов чай.
-Защо с другото момиче бягахте от онзи мъж? – престраши се най-накрая да я попита.
- Онзи мъж ни е баща. С Ха На бягахме от него, защото се опитваше да ни убие. Отказахме да ни продаде на сводник, който да ни превърне в проститутки. Аз се отървах, благодарение на теб, но Ха На нямаше същия късмет.. Историята ми не е никак интересна. Ами ти? Защо си така тъжен, оппа? Какво се е случило с теб, че си дотолкова тъжен, за да позволиш на душата си да страда? – На Ри погледна спасителя си с големите си кафеви очи, които блещукаха някак си, невинно.
Мъжът въздъхна. Погледна към прозореца и отново върна погледа си върху момиченцето пред себеси. Дали можеше да сподели с непознат? Хората казват, че споделената болка е половин болка. Но той не вярваше на тези измишльотини. Предпочиташе да страда сам, отколкото да занимава околните с проблемите си, които му тежат. Но... сякаш изпитваше нужда да сподели с външен човек. Човек, който не го познава. Няма представа кой е от къде е, колко има в банковата сметка. Дали е известен или не. Е, На Ри бе точно такъв човек. Най-добре щеше да бъде за него да си каже всичко, което му тежи. Но и някак си, страхуваше се. Никога не беше късно да опита нещо ново, като да сподели с напълно непознат. Значи му бе дошло времето.
-След като чаят пристигне – така успя да си измъкне още малко време, докато осмисли какво да прави. Дали да се довери на хлапето или не.
Димящите чаши с плодов чай не закъсняха. Ароматът изпълни гърдите и на двамата. Джун Мьон не сдържа усмивката си, когато видя как тя се нахвърли на чая. Все едно виждаше Ан А Ра с чая. Любимата му бе маниячка на тема чай и го пиеше навсякъде по всяко време така все едно за първи път го пие. И винаги го пиеше горещ! Не го чакаше да изстине като другите хора.
-Пристигнаха. Сега ще ми разкажеш ли? – засмя се На Ри, оставяйки голямата бяла порцеланова чаша в малката бяла чинийка. Избърса мократа си муцунка със салфетка и го погледна в очакване.
Времето, в което ще си каже всичко, бе настъпило. Изпълни белите си дробове с така необходимия за хората въздух и отново впери погледа си към прозореца. Дъждът все така продължаваше да се сипе над Страната на Утринната Свежест.
-Тя дори не се сбогува с мен. Просто ме погледна с усмивка на лице, промълви името ми и млъкна. Завинаги – така реши да започне любовната си история Ким Джун Мьон. – Запознахме се на 6-ти април, 2010. Денят бе абсолютно същия като днешния и вчерашния. Валеше като из ведро, а аз както винаги закъснявах за тренировка. Трейнерът отново щеше да ме бие с пръчката. Когато я срещнах. Бях в такси, а тя отчаяно се опитваше да хване едно. Наредих на шофьора да спре и да я вземе....
Suho POV!!!
Така бе започнало всичко между нас. В таксито си разменихме номерата. Беше любов от пръв поглед. Още в момента, в който я зърнах размяткваща ръце, за да хване такси, усетих нещо топло отляво. Сърцето ми забърза ударите си. Разбрах, че съм влюбен. На другия ден й звъннах. Поканих я на среща, която мина безупречно. И вече бяхме официално двойка. Имахме един живот, едни мечти, една любов. Тя бе до мен докато тренирах за дебюта си. Първа тя чу дебютната песен. Но не можа да доживее да ме види на сцената заедно с другите единадесет момчета от групата. Защото умря точно 2 дни преди най-дългоочакваният дебют на група от S.M Entertainment. Точно това ме съсипа. Най-голямата й мечта от момента на запознанството ни не се изпълни. Дори отидох на погребението й със закъснение заради графика, колкото и да се опитвах да се освободя по-рано. Имах чувството, че мениджърът, шефът, треньорът и всички го правеха нарочно при условие, че им бях казъл за погребението. Но знаех, че тя нямаше да ми се разсърди. Ан А Ра никога не ми се беше сърдила заради закъснения. Знаеше какво ми е и че ще ставам все по-натоварен в работата. А и тя също не бе от най-свободните хора. Съвсем скоро започваше практиката й по специалността, която учеше в университета.
Споменах, че умря два дни преди дебюта на EXO. Но не и начинът, по който си отиде от този свят. Дъждът ни събра. Дъждът ни раздели. Отново валеше като из ведро. А Ра пътуваше за Дегу с автобус. Отиваше на изпит. Вярвах в нея и във всичко, но не и в това, което се случи. Все едно някой бе проклел денят. Всичко вървеше наопаки. Но нека не задълбаваме, а направо минем на това, което се случи.
Изпратих я. Качих я в автобуса. И тъкмо щеше да тръгва, когато огромен джип мина през мрежата служеща за ограда. Буквално помете автобуса и го влачи със себе си до края на паркинга на гарата. Настана ужасна суматоха и шумотевица. Надойдоха бусове на телевизии, камиони на пожарната, линейки на болниците и коли на полицията. Не знам какво точно се случи, но знам какво видях. Тя лежеше там, затисната от седалките. Гледаше право към мен и се усмихваше. Дъждът я шибаше безмилостно по лицето. Приближих до нея.
-Джун Мьон-оппа.. – каза начесено тя. Бе и трудно да говори.
- Не говори – отвърнах й тихо и я помилвах по бузката.
Отново се усмихна, а една сълза се спусна по бледото й лице. Сърцето ми се късаше да я гледам така. Но тогава се случи най-страшния ми кошмар. Бавно затвори очи, след което... издъхна. Съдебните лекари ме избутаха от нея. Така и не можах да видя тялото й за последен път.
Author POV!!!
Сухо говореше и говореше, а лицето на На Ри все повече пламваше. Накрая лидерът свърши с разказа си и я погледна. Като я видя, очите му щяха да изкочат от орбитите си. Сложи ръка върху челото й. Цялата гореше.
-Защо не ми каза по-рано? – гласът му трепереше от притеснение.
Хо започна да кашля. Храчките й бяха кръв. Това го вкара в още по-голяма паника. Вдигна я на ръце и излезе. Хвана първото такси, което му се изпречи и на момента потеглиха към най-близката болница.
Санитарите я поеха, а от там ни се губи всичко... Без думите на главният доктор, който излезе от стаята, в която бяха закарали На Ри.
-Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но... тя е мъртва. Моите съболезнования. Направихме всичко, което бе по силите ни, но тя не успя да се пребори – докторът наведе виновно глава, след което се върна в стаята.
Джун Мьон се срина. Все едно го бяха фраснали с нещо тежко по гърба. Свлече се на земята. Сълзите не издържаха и този път. Излязоха си без ни най-малко да ги интересува, че собственика им не иска никой да ги вижда.
Бурята се бе укротила. Тихият пролетен дъжд продължаваше да вирее навън като малко по малко намаляваше. Докато не спря съвсем. Над Сеул се появи красива дъга. Дъждът си беше свършил и този път работата. Бе отнел още един живот.
Тихият пролетен дъжд – толкова надежди и толкова отчяние...

Бележка от автора: Честито! Току-що прочетохте 3 263 думи. На корицата пише "Suho :33", защото това ми е ник-а в a-fanfiction форума.