Един пролетен ден през 1994, детската площадка

by **Jieun** Пон Окт 28, 2013 10:14 pm

Баба ми обеща, че ако си изям всички зеленчуци на обяд по-късно ще ме заведе да си поиграя на детската площадка. А аз много обичам да ходя там, ама не обичам зеленчуци...Намусих се сърдито на баба, но все пак се заех с гадните неща в чинията ми. Щом се налагаше щях да ги изям, тя седеше на масата срещу мен и ме следеше внимателно. След 15 минутна мъчителна борба изядох всичко.
-Виждаш ли бабо, всичко си изядох, а сега ще ме заведеш ли на площадката?- но, баба ме прати да си почина малко. Трябвало да спя да порасна голяма. Ама аз не искам да пораствам! И не ми се спи! Искам на площадката! Скръстих сърдито ръце, но баба все пак ме накара да спя.
-Бабооо, ама не искам да спя...-продължих да мрънкам, но тя не ме чу и отиде в другата стая. Няма пък ще седя така докато не дойде да ме води на площадката и ще и покажа, че не ми се е спяло!
Изведнъж чух някой да ми вика името и отворих сънено очички. Оказа се ,че баба, която се опитваше да ме събуди. Добре, де може малко да съм позаспала, ама беше от скука, не защото ми се е спяло. Скочих веднага от леглото и с помощта на баба се преоблякох и бях готова да ходя на площадката.Най-сетне! Любимата ми част от деня! Няколко минути по-късно тя изпълни обещанието си и вървяхме нататък.
Баба ме остави и като обещах да внимавам и да не тичам и да не се катеря по катерушките нависоко, тя тръгна към нейната приятелка в другия край на площадката доста далеч от мен. Веднага щом видях гърбът на баба започнах да тичам наоколо да си видя всичките си приятели. Разбира се веднага се засилих към катерушката. Била висока за мен, да бе да! Вече съм на 5 и съм достатъчно голяма, за да се качвам на големите катерушки сама! Започнах да се катеря и малко по-малко стигнах до средата. Както се радвах изведнъж се изпуснах и паднах на плочките. Веднага усетих болка и започнах да плача.
-Баабооо- викнах едвам едвам като държах ожуленото си коляно. Баба обаче, не ме чуваше, викнах отново и продължих да плача, защото много ме болеше.

by **Lee Min Ho** Пон Окт 28, 2013 10:43 pm

Едно нещо ме дразни в какичките и батковците! Те казват, че училището не е яко. Тогава защо на мен ми харесва толкова? Вярно, че не ходя от чак толкова много време, но все още не ми е омръзнало. Даже с желание ставам сутрин. Учениците от по - големите класове изглеждат доста измъчени, но явно това е цената за добро образование и блестящ ум. Аз през тези години ще уча много. Освен това ще стана много силен мъж, който няма да изглежда изморен само заради едното учене. Определено ще стана!
Вече бяха започнали да ме пускат да се прибирам понякога сам. Та аз съм мъж, за какво ми е големите да идват до училище и да ме повеждат за ръката? Хваща ме срам понякога. Да не съм бебе? Определено не съм вече. На 7 съм! Макар увещанията ми, баба беше настояла да ме чака в единия парк до детската площадка. Бас държа, че искаше там, за да се види с дъртите си приятелки и да клюкарстват. Но не ми пречи. Дори може да успея да я убедя да си остане там и да се прибера сам до вкъщи. Само дано е оставила нещо сладичко, че умирам от глад.
Тръгнах си от училище заедно с едно от приятелчетата си. Честно казано май засега имах само него. Другите ми изглеждат големи идиоти. По пътя си играехме с куклите ни супергерои. Аз бях вирнал моя Батман, а той неговия Спайдърмен. Така се разпалих, че без да искам счупих ръката на Спайдърмен. За щастие той не ми се разсърди. Радвам се, че сме приятели. Дадох му Батман, за да престои при него до утре, а аз взех Спайди. Прибрах счупената ръка в джобчето си. Ще накарам тати да ми помогне да го оправим. Стигнах бързо до въпросния парк. Беше доста оживено. И пълно с деца по - малки от мен. Забелязах баба ми в единия край да си говори с друга баба. Оф, сега ще започне да ми нарежда какво да права и как да го правя. Точно минавах покрай една от катерушките, когато нещо падна отгоре.
- Хеей, да ме премажеш ли искаш? - озъбих се леко към падналия. Смекчих се като видях, че е малко момиченце и я боли. Досега почти не бях контактувал с момичета. Само в училище, но с тях не си говоря. Много са смешни и досадни.
- Извинявай, много ли те боли? - клекнах до нея. Момичето плачеше и подсмърчаше, а аз не знаех какво да правя и как да и помогна. Аз не себе си дори не знам как да помагам в подобни случаи. Просто гледам да се държа като истински мъж и като цяло гледам да не се наранявам. Погледнах коляното, за което се държеше. Като цяло не изглеждаше нещо много сериозно, явно само го беше обелила и сега течеше малко кръв.
- Хей, не мисля, че е много сериозно. След малко ще ти мине и ще спреш да плачеш!

by **Jieun** Пон Окт 28, 2013 11:27 pm

Бях паднала до някакво момче, което първо ми се развика, че съм щяла да го премажа, ама да не съм искала да падна.Пък и не мога да си избирам къде да падам! Ревнах още по-силно, а той все че клекна до мен. Сигурно щеше още да ми се кара. Ама и тези момчета, много бяха досадни понякога. Погледнах го тъжно и кимнах само като ме попита дали ме боли. Ако не беше така нямаше да плача. Аз плача само с повод! Ако не си бях ожулила крачето нямаше да е така.
-Много ме боли...- подсмръкнах и се опитах с едната си ръка да избърша част от сълзите, въпреки че продължавах да плача. Ама все още ме болеше. А и ръчичките ми бяха мръсни от катерушката, така че май само си нацапах лицето. Ама не ми пукаше! Само баба после щеше пак да ми се кара, че съм като малко прасенце.
Момчето огледа коляното ми каза, че щяло да мине и ще спра да плача, но ми прозвуча грубо. А точно си мислих, че той е добро момченце. Погледнах го сърдито през сълзи. Ами той като е по-голям от мен за много велик ли се има, ако беше паднал той и той щеше да плаче като мен. Момчетата винаги се правят на големи, ама не са.
Както седях се извъртях и му обърнах гръб. Болеше ме още крачето и нямаше да успея да стана, че да отида при баба. Иначе досега да съм се махнала от този. Погледнах го отново нацупено през рамо.
-Боли и ще си плача! Ако беше ти и ти щеше да плачеш! И си лош! - заявих сърдито и пак се хванах за ожуленото коляно. Все още подсмъчах и не можех да спра да плача. Сега и баба щеше да знае, че съм била на катерушката и можеше да не иска да ме води повече! Или да ме кара да стоя с нея и досадните бабички. Това ме накара да заплача с нова сила.

by **Lee Min Ho** Вто Окт 29, 2013 4:45 pm

С всяка изминала секунда момичето започваше да плаче още по - силно. Ама защо момичетата са толкова лигави понякога? Каза, че много я боли и започна да си бърше сълзите, но ръцете и бяха мръсни и се омаза.
- Ъгх..-направих физиономия.
След като се опитах да я успокоя, че ще и мине, тя взе, че се заяде и след това ревна още по - силно. Също така се обърна на другата страна и ми каза, че и аз съм щял да плача.
- Аз не плача! - викнах възмутено
- Та аз съм мъж, мъжете не плачат! И не съм толкова лош...- казах и вирнах носле. Мълчах няколко секунди, а тя взе че писна още по - силно. Какво стана пък сега? Намусих се. Как ми се иска да си тръгна и да я оставя да си реве, но пък после ако разкажа на татко, ще ми каже, че не съм постъпил добре. А ако му кажа, че съм помогнал на непознато малко момиченце, може да получа и награда. И без това тоолкова искам онзи войник в големия магазин за играчки...
- Няма ли никой с теб? Ако има трябва да го посъветвам да ти промие раничката със спирт. Ще те заболи още повече, но пък няма да получиш някоя болест.
На мен винаги ми промиват раните със спирт. Така де напоследък вече гледам да не се наранявам толкова, но и на мен ми се случва да падна през лятото и да обеля някое коляно.
- Не трябва да си играеш по такива мръсни катерушки. Виж си ръцете и лицето. - не можех да не я посъветвам. Все пак аз съм възпитан и спретнат и не е хубаво за децата да си играят по такива мръсни места. Още малко ще започне да се търкаля в калта с прасенцата, защото е забавно...

by **Jieun** Сря Окт 30, 2013 7:26 pm

Въпреки че му обърнах гръб момченцето не си тръгна, а остана до мен. След малко чух възмутено да ми вика как бил мъж и не плачел. Да бе да, не го вярвах това! Мъж бил… обърнах се и го погледнах любопитно. Не ми приличаше на мъж, не беше голям като тати, още си беше малко момченце. Аз бях малка, ама не бързах да ставам голяма, той за къде се беше разбързал.
-Не си мъж още! –казах му и вирнах глава.
Момченцето започна да ме разпитва дали има някой с мен и нещо за някакъв спирт. Ама какво беше спирт? Между хлипанията ми не го чувах много много , затова се опитах да спра . Щях да убедя баба пак да ме води, нямаше нужда да плача сега и за това.
-Баба е там някъде- казах след няколко хлипания и посочих в неопределена посока. Не исках да вика баба или да ме води при нея. Момченцето преди това спомена нещо, че и катерушките били мръсни. И ми каза да си видя лицето, ами как да го видя… никой не си вижда лицето. Обърнах се едвам едвам отново към момченцето.
-Никой не си вижда лицето без огледало, глупчо. –казах му, като все още леко хлипах. – Много ли ми е мръсно лицето?- попитах момченцето като си погледнах отново ръчичките, по който все още имаше мръсотия.
-Моля те, не казвай на баба, не искам да се прибирам все още… а и тя ще ми се кара… моля те- казах на момченцето като го гледах тъжно. Опитах се да не плача и хлипам, защото май се дразнеше от това. А не трябваше да го дразня, ако не искам веднага да каже на баба, нали така?
-Какво е онова нещо дето каза за раните? То помага ли? Ама нали боли от него?- сетих се за онази думичка, която не разбрах. Той беше казал ,че се промиват раните с него, ама аз не се сещах много какво е това. Може би онова гадното, от което ми щипе баба като ми сложи.

by **Lee Min Ho** Сря Окт 30, 2013 7:59 pm

Малко по малко, започна да намаля силата на плач. Това ми се струваше добре, защото не ми понасяше някой около мен да се смее силно, да вика, да пищи или да реве. Не знам защо, но ми е неприятно и ми се иска да ида далеч. Напомних си още веднъж, че не трябва да бъда толкова критичен към по - малките деца. Още повече, че това тук бе пострадало. Тя взе че ми каза, че не съм мъж.
- Ти много разбираш - измърморих си тихо. Всичките приятели на мама и тати казват, че съм доста умно дете. И че съм пораснал бързо. И на ум и на ръст. Сигурно като порасна ще съм съвсем висок. Това би било добре. Много искам да мога да стигам навсякъде, където поискам, а не както сега.
Чудех се дали момичето ще отговори на нещо от казаното, когато ми посочи и каза, че баба и е някъде там. Погледнах в посоката, но наоколо имаме много бабички и дядовци. Те като не ходят на работа, и явно се развличат именно така - като се събират в парка.
Докато блеех и търсех моята баба с поглед, тя ми каза, че никой не можел да си види лицето без огледало. Стиснах зъби.
- Не ти и трябва честно казано. - казах пак не много високо. За какво и е да се вижда разплакана? Най - много да се разплаче още по - силно.
Момиченцето ме помоли да не казвам на баба му, а след това ме попита какво е онова нещо, което съм споменал.
- Няма да и кажа. Знам колко досадни могат да бъдат големите понякога. И аз трябва да се отбия при баба си след малко, чака ме някъде наоколо. - хвърлих бърз поглед и я намерих, но беше далеч.
- Това нещо...спирт...ами да, помага. Миризмата му е силна и понякога неприятна. Като ти намажат раничка с него, малко боли и главно щипе, но маха микробите, които биха попаднали в кръвта ти. През раничката. Такива микроби биха могли да ти изпият кръвта, или да ти докарат болести. Затова не се противи, когато искат да ти промият раната! - чувствах се като мъдрец, обяснявайки това.
Поразмърдах се, защото краката ми започнаха малко да болят. Вече не знам колко минути стоя клекнал.
- Ако не се измиеш, баба ти ще те види и ще ти се кара повече! Искаш ли да ти помогна да се изчистиш? - доста неохотно, но тя кимна лекичко и аз и помогнах да се изправи. Не можеше да седи така все пак, нали? Явно кракът я заболя, когато стъпи на него. Помогнах и да се облегне на мен, като внимавах да не ме изцапа с тези ръце, и бавно я заведох до една близка пейка. Беше детска, и облегалката представляваха някакви жаби. Бяха много смешни. Седнахме там и аз извадих мокрите кърпички, които винаги си носех за спешни случаи. Обичам да ми е чисто. Извадих две, и и ги дадох:
- Избърши си ръцете. - казах спокойно и извадих още една. Започнах внимателно да бърша лицето и. Тя май нещо се засрами, затова я прекъснах.
- Не можеш да се видиш без огледало, нали? - беше реторичен въпрос и не дочаках отговор.
- Затова просто остави на мен...

by **Jieun** Вто Ное 05, 2013 9:47 pm

Това момченце май съвсем ми се ядосваше… ама защо тогава седеше с мен. Когато ми каза, че не ми трябва огледало се нацупих малко. Аз исках да видя колко ми е мръсно лицето, мама казва ,че имам хубаво личице и трябва да го пазя. Аз винаги, ама винаги слушах какво ми казва мама! Тя винаги знаеше кое е най-добро за мен.
Поне той се съгласи да не кажа на баба. Това беше мило от негова страна, ама аз и нямаше да му кажа коя е баба, така че нямаше как да я намери все пак. Той се огледа явно търсейки негова баба.
-И твоята баба ли идва тук? Дали се познават с моята? Мисля, че да, те всички баби тук се познават. Като идват всеки ден. Ама това е хубаво имат си по много приятели и аз искам така да си имам много приятели. – започнах да говоря , а момченцето май пак ме гледаше ядосано. Ама какво съм му направила. Вече даже не плачех!
-А знам го това…много е гадно, не го обичам… оппа, ще трябва ли баба да го ползва? Не искам, оппа, много ми щипе…-погледнах го тъжно, след като той ми каза какво е спирт.
На него май му омаляха краката и той ми каза, че баба ще види, че съм паднала, ако не се поизмия. Нямаше как да го направя сама… ,ама той ми предложи да отидем на пейката и да ми помогне. Много мил оппа! Но все още ми изглеждаше сърдитко. Той ми помогна да стигна до пейката и като седнахме извади мокри къртички. Даде ми едната и се заех да си чистя ръчичките, а той започна да ми чисти лицето. Дръпнах се леко и го погледнах учудено. Само мама и баба ми чистеха лицето… Това, което той ми каза, беше вярно, нали аз му го казах, ама как ми краде думите! Затворих очички и го оставих да ми доизчисти лицето.
След като беше готов го погледнах и му се усмихнах широко.
-Благодаря оппа! Много си мил! Сега ми е хубаво личицето, нали? Оппа… аз мога ли да ти казвам оппа? Ти нали си по-голям? Аз съм на пет! –казах гордо и вдигнах ръка, за да му покажа и с нея, че съм на пет. Вече се чувствах голяма, ама не исках да пораствам все още. Не беше хубаво да си голям май, трябваше и на работа да се ходи, а това е досадно.
-Оппа, защо си такъв сърдитко? Усмихни се малко… -казах му и отново му се усмихнах насреща.

by **Lee Min Ho** Вто Ное 12, 2013 7:42 pm

Така определено ми харесваше повече. До минута и нещо, тя съвсем бе спряла да плаче. Затова пък някакви други хлапета наоколо се разреваха и отново започнаха да ми бъркат в големия мозък.
Момичето се изненада, че споменах баба си. Ами понякога ми се струва, че всички старци се събират в парковете. Явно парковете са нещо като детските площадки за децата.
- Да, тук е. Решила е да ме чака. - казах недоволно. Дори не знам как си признах, че е дошла да чака мен. Нали съм голямо момче вече, срамно е да ме посрещат от училище.
- Ноо...мисля, че го направи повече за да може да се види с приятелките си. - побързах да кажа, макар да знаех, че главно е тук заради мен и второстепенно заради приятелките си.
-Не знам. Може да се познават. - казах спокойно. По принцип не познавам внучетата на всички приятели на баба. Тя е доста приятна жена и вероятно затова има много приятели. Почти винаги е усмихната и винаги ми се кара, че съм сърдит или сериозен. Бил съм дете и трябвало да бъда слънчев. Пфф. Не, не съм дете вече. Аз съм мъж. И няма какво да ме забавлява постоянно, че да съм все усмихнат. Би било доста уморително, като се замисля. Явно все пак се бе досетила какво е спорт. Та как да не се сети, аз по принцип мога да обяснявам толкова добре! Мама е горда. И има за какво.
- Ами ако не ти е много голяма раната, може и да го избегне. Но най - добре просто потърпи щипане за няколко секунди. - посъветвах я. Няма нищо лошо в това да си сигурен. Ако искаме да пораснем здрави и големи, трябва да се грижим за себе си, или в нейния случай, да оставя техните да се грижат за нея. Не че моите родители не се грижат за мен, просто аз вече не съм малък и се мъча да правя някой неща сам. Но мама и баба все едно са глухи относно това. Защо мама все още ме хваща за ръка пред хора?
След като се преместихме на пейката и я изчистихме, лицето и светна. Мда, определено е по - добре така. Не трябва да се цапа повече, защото така е много сладка. Като се замисля, досега не съм си и помислял, че друго дете е сладко. Това е много странно.
- Моля. Ами...можеш. Като се замисля никой не ми е викал "оппа" досега. - беше ми странно да го чуя, но някак и приятно.
- Аз съм на седем. И дори ходя на училище. Знаеш ли колко е хубаво на училище? Като тръгнеш и ти ще видиш - казах на един дъх. Засега наистина училището ми харесваше много. Там си намерих поне 1-2 приятеля. Забавно е с тях.
Както се бях замислил, следващия и въпрос ме озадачи. Попита ме защо съм сърдитко и защо не се усмихвам.
- Същата си като баба! - казах критично, но с доста по - мек тон от преди.
- Не съм сърдит, но защо ми е да се усмихвам, след като няма нищо смешно наоколо? - скръстих ръце пред себе си и вирнах носле. Да се усмихваш напразно е загуба на време.
- Направи нещо забавно и може да се усмихна. - казах. Загледах се в малкото и лице. Не бях отговорил на въпроса, но лицето и наистина беше хубаво така. Големите каки и батковци винаги тичат едни след други, което ми се струва безмислено. Дали батковците въждат същата тази красота в лицата на какичките, щом ги погледнат? Ама аз защо мисля така сега? Колкото и да съм голям, вероятно все още съм малък за това.
- Лицето ти наистина е по - хубаво така! - заявих. Рядко си премълчавах. За какво да си премълчаваш неща, след като имаш уста, с която да кажеш какво мислиш?
- Ти можеш да ми викаш оппа, но аз не знам как да се обръщам към теб. Как се казваш? - най - сетне се бях сетил да попитам. Извърнах се на една страна, и видях баба ми да става от пейката заедно с приятелката си и да тръгват към нас.О, не. Не искам още да си тръгвам! Обърнах се към малкото момиче и се направих на ударен. Баба вероятно още не ме беше видяла, че съм се обърнал.

by **Jieun** Вто Ное 12, 2013 8:39 pm

Оказа се, че бабата на момченцето наистина е тук. О колко хубаво! Ако бяха приятелки с баба и ние станехме приятели с него! Щеше да е забавно и щяхме да си ходим на гости и да се виждаме често.
-Ще е хубаво да се познават! –казах само на момченцето, а все още си правех планове как бабите ни са близки приятелки. Тя баба имаше много приятелки и дори да не бяхме тук, често идваха някакви у нас. Някой си водеха внучетата, ама не всички ми бяха приятели и не с всички ми беше забавно, някой бяха много скучни… Ама като дойдат у нас какво да правя… трябва да си играя с тях.
След като бяхме на пейката погледнах отново коляното си, раничката ми не беше голяма, май само си бях ожулила коляното. Оппа, ми каза, че все пак било добре да ми го почистят със спирт. Ама аз не исках, не исках да ми щипе. Не можеше ли само с вода да го почисти баба, но пък изглежда момченцето разбираше и май щеше да се наложи.
-Ама какво толкова може да ми стане? Виж само ожуленко е –вирнах крачето си нагоре, за да му покажа. – Ще кажа на баба все пак, да сложи спирт! Ще бъда смела! – казах му накрая. Исках да види, оппа, че съм смело момиченце, не като другите лигава. Да и аз си играех с кукли, ама и на футбол обичах да играя с момченцата. Баба ми се караше понякога, да не съм била момченце, ама на мен ми беше забавно.
След като момченцето м идаде да му викам оппа, много се зарадвах! Винаги съм искала да си имам оппа. А той ми разказа даже ,че ходил на училище!
-Ооо оппа и аз искам на училище! Нямам търпение да мога да ходя. Мама казва, че може тогава да се преместим. – разприказвах се набързо.
-Искам като порасна да знам и аз неща като теб! – казах му след малко и му се усмихнах много широко. Баба понякога ми се караше като се ухиля така, но сега я нямаше.
Исках много оппа да се усмихне, ама сега не знаех какво да направя. ЩЯх да измисля нещо забавно. Какво ли щеше да му хареса? Седях и си мислих, а оппа потвърди, че лицето ми наистина било хубаво.
-Всички така казват! –казах самодоволно. – Ще стана известна като порасна! – продължих като пак се бях ухилила.
Погледнах към бабите и видях как моята ми маха и тръгва към мен. Ама защо сега? ИСках да остана още… Беше ми забавно с оппа.
-Аз се казвам ДжиЪн ,оппа, Сонг ДжиЪн – казах тъжно, защото баба вече се приближаваше. – Баба идва, ама не искам да си ходя. Оппа, преди баба да дойде ти как се казваш? –реших, че дори да му викам оппа трябва да му знам името. Надявах се като дойда пак и оппа да е тук и да се видим пак. Беше ми по-забавно да си говоря с него, а и той беше голям и знаеше много повече от мен.

by **Lee Min Ho** Вто Ное 12, 2013 9:08 pm

Момиченцето каза, че би било хубаво да се познават, и аз кимнах с глава в отговор. С внуците на приятелките на баба не се разбирах особено много.Тя доста често ми повтаряше, че трябвало да бъда мил, защото иначе другите баби можело да се разсърдят на нея. Но не ми пука. Аз да не съм принуден да си играя с другите деца. Още повече, че някои съвсем не са ми приятни. Толкова шумни, лигави и дребни...
Тя си повдигна крака и аз погледнах раната и. Наистина не беше толкова голяма. Това беше плюс. Преди да кажа каквото и да било, тя каза, че ще бъде смела и ще каже на баба си. Мда, това момиченце определено ми допадаше поне малко, за разлика от другите деца. Усмихнах се незабележимо. Значи все пак успя да ме накара да се усмихна! Браво на нея.
- Браво на теб! Да ти кажа....колкото по - малка е раната, толкова по - малко ще щипе. А твоята не е голяма. Следователно може едва да го усетиш. - бях убеден в думите си и това със сигурност трябваше да я успокои.
Докато приказвах за училище, забелязах интерес в очите и. Явно бе любопитна. Не и оставаше чак толкова време, докато тръгне и тя. Но татко казва, че като си малък, времето минава по - бавно, отколкото като пораснеш. Явно при мен започна да се забързва със всички тези домашни и учене.
- Имай търпение и си играй до тогава. Учителите понякога са доста строги и дават доста домашни! - чувствах се доста добре така, като имаше кого да съветвам и поучавам. Определено ми харесва.
Каза ми, че искала да порасне и да знае много неща като мен. Това ме поласка и се почувствах още по - добре. Всъщност ние не сме с чак такава голяма разлика във годините. Просто като сме на тази възраст и всяка година личи доста. Нали забелязвам децата около себе си.
Отговорът и беше доста интересен.
- Аз също! Смятам да стана актьор. Родителите ми много ме хвалят, като започна да имитирам онези комедийни актьори от предаванията. - не пропуснах да се похваля. Ако не съм актьор със сигурност ще съм някоя важна клечка. И ще съм красив. Какво по - представително от красив бизнесмен? Или началник на някоя голяма фирма. О, нямам търпение да порасна и да видя всичко, което ми предстои!
Момичето побърза да спомене името си и каза, че баба и идва. С изненада забелязах, че моята баба е с нейната. Явно наистина се познават.
- И Мин О - казах набързо, защото имах вече друго наум.
- Джиън! Убеди баба си да те доведе утре тук по същото време. Като се връщам от училище, ще те чакам до онова дърво! - успях да и се усмихна с много рядката си красива усмивка. Тъкмо да знае, че не се бъзикам.
От там вече баба и я взе и я поведе нанякъде. Надявах се да ме послуша и да изпълни заръката ми. Моята баба се спря при мен и ме подкани да тръгваме. Колкото и да ми се искаше да се прибирам сам, тръгнах с нея. Както винаги започна да ме разпитва по какво са ме изпитвали, какви са оценките, дали съм си предал домашното и най - различни подобни глупости. По необясними причини, отсега нямах търпение да иде утре.

by **Jieun** Вто Ное 12, 2013 10:07 pm

*на другия ден*
Толкова бях нетърпелива да видя пак оппа, че на другия ден станах рано рано сутринта. Чак като отидох на закуска баба ме погледна изненадано. Да обичах да си поспивам, ама днес беше важен ден. Вече не знаех, как ще издържа до следобед.
След закуска баба поиска да ми види пак раната. Не ми се кара чак толкова много вчера и ми каза, че е горда, че не съм тичала разплакана при нея, а съм продължила да си играя. Добре, че не знаеше истината и само на МинО бях плакала. Новият ми любим оппа!
Баба ми смени лепенката на крака, специално ми беше купила лепенки с картинки и бяха много хубави. След това тя поиска да и помогна с чистенето, ама и казах, че съм заета и имам важна работа! Ама наистина беше така, не че се скътавах. Аз обичах да помагам в чистенето, то беше много забавно ,ама сега наистина исках да направя нещо. Баба ме погледна подозрително, ама нищо не ми каза и аз отидох в стаята си. Бързо затворих вратата и след това измъкнах от едното си шкафче една кутия. Не можех да я отворя сама, защото не съм била достатъчно голяма . Е все пак трябваше да помоля баба… обикновено мама ми помагаше. Взех си кутията и излязох от стаята.
-Бабоо… ще ми помогнеш ли? –викнах баба и седнах на масата , тя веднага дойда и разбира се започна да ме разпитва на кого ще правя гривничка.
-Ами бабо вчера един батко ми помогна като паднах и искам да му подаря гривничка. Мама казва ,че така е хубаво.-казах на баба и вирнах носле. Тя ми помогна и след малко гривничката на оппа беше готова. Дали ще му хареса? Баба събра всичко и прибрахме кутийката и след като прибрах гривничката за оппа, помогнах на баба да почистим.
Веднага щом се наобядвах , станах бързо от масата и отидох да спя, за да идва време за излизане.
-Бабо да ме събудиш навреме за площадката, че имам работа! – заявих на баба, а тя само ми се засмя.
Точно навреме тя ме събуди и щом се облякох тръгнахме натам. Гривничката за МинО беше в джобчето ми на сигурно място. Дано да му хареса . Щом стигнахме баба ме остави и отиде на обичайното си място при приятелките си, а аз се забързах към дървото, на което оппа беше казал да го чакам. Него го нямаше още , затова седнах търпеливо да го изчакам. Няколко от приятелчетата ми ме викаха, ама им казах, че имам важна работа и сега не мога да си играя с тях. Така де, това си беше важна работа. Огледах се наоколо и видях, че оппа идва. Зарадвах му се и веднага се усмихнах.
-Оппа! -извиках весело докато му махах.

by **Lee Min Ho** Пет Ное 22, 2013 11:52 pm

Както всяка сутрин бях станал бодър и бях отишъл с бойна готовност на училище. Денят ми обаче минаваше сууупер бавно, защото исках вече да свършва и да мина през детската площадка. Не знам какво точно в това момиченце ми привлече интереса. Може би защото почти не бях свикнал да контактувам с момиченца. Винаги са ми били прекалено лигави и си мислех, че няма за какво да си говоря с тях. Обаче Джиън ми помени мнението. Осъзнах, че ми е хубаво да давам съвети на някой по - малък. А и беше доста по - сладичка от познатите ми момченца.
На фона на леко натоварените часове, имахме час по бит и техника, в който ни накараха да си изберем какво да направим - хеликоптерче от дърво, или някакво украшение. Всичките момичета избраха да си правят гривнички, колиета, и подобни глупости, а момчетата от своя страна започнаха да вадят вече изрязаните тънки части на хеликоптера. С учебника имахме пакети с материали, от които си правехме нещата. Посегнах да извадя моите материали за дървения хеликоптер, но се замислих. Дали малката Джиън би се зарадвала, ако се опитам да и направя някоя гривна? Вероятно да. Приятелят ми и другите момчета ме погледнаха странно, като извадих пакетчето с материали за украшение, вместо тези за хеликоптера. Вирнах нос и ги оставих да си мислят каквото искат. Освен че съм умен, съм и доста сръчен. Благодарение на това успях да направя доста красива гривна.
- МинО, би ли ми подарил тази? - довтаса ми се моя съученичка.
- МинО, за някоя от нас ли я направи? - започна друга
- Сигурно харесва някоя от нас! - започна да се киска трета. Изсумтях недоволно, прибрах си произведението на изкуството в джоба на сакото и изчезнах за последните два часа.
За щастие те се изнизаха бързо и заминах към детската площадка. Дано беше успяла да убеди баба си да я доведе и днес. Направих успокоена физиономия, като видях, че малката Джиън ме чака до дървото.
- Здравей...! - казах и се усмихнах. Да, аз се усмихнах. Не беше 24-каратова щастлива усмивка, но пак беше добродушна, топла и дори щастлива. Явно съм намерил за какво да се усмихвам. С това момиченце ще станем добри приятели.
Седнах до нея. Днес изглеждаше още по - добре от вчера, защото нямаше следи от сълзи.
- Колко си хубава, когато не си плакала! - отбелязах със задоволство.
- Ако ми станеш приятелка, няма да ти разрешавам да плачеш повече...- казах. Тъкмо момиченцето да знае, че искам да сме приятели.
- Как се чувстваш? Как е крачето ти? - попитах за всеки случай. Исках да разбера това, преди да и дам гривната.
- Имам нещо за теб! - казах после с доволно изражение. Едва ли някой може да направи ръчно такава хубава гривничка като моята. Надявах се да се зарадва. Започнах да бърникам аз джоба на сакото си....

by **Jieun** Вто Ное 26, 2013 12:05 am

Оппа дойде при мен на дървото както беше обещал и като ми каза, че съм хубава като не съм плакала веднага му се ухилих насреща.
-Благодаря, оппа! Ти си много мил. Другите момченца не са като теб. – казах му все още ухилена до уши. Много се радвах, че днес ще мога пак да си поговоря с Мин О. Заради него вече исках да порасна и да стана умна като него и да ходя на училище и да съм голяма! Защо бях още малка? Щеше да е хубаво и аз да знам неща като него.
-Щом си ми приятел Мин О , повече обещавам, че няма да плача! Ни-ко-га! –казах и вирнах високо главичка. Нямаше да го разочаровам, още повече щом вече ми беше приятел. Вече се чувствах малко по-голяма като си имам оппа. А пък и можех да казвам някои думи на срички. Повече деца не можеха, ама аз бях умна. Щях да стана умна певица!
Бръкнах в джобчето и напипах гривничката ,която с баба му бяхме направили. Дано да му хареса. Точно я вадих да му я дам и Мин О каза, че има нещо за мен. Обичах подаръци!
-Какво е оппа? – казах нетърпеливо и го погледах в очакване. Ама дали да не му дам първо моята? Брънах бързо в джобчето си и я извадих.
-Чакай оппа! Първо аз имам подарък за теб! Мама казва ,че е хубаво да се правят подаръци и да ги правим сами, че така идват от сърцето, а не да купуваме готови. – казах на Мин О важно важно и после му показах гривничката.
-Баба , малко ми помогна и виж направихме я като за момченце – подадох я на новият ми приятел. – Харесва ли ти оппа? Ще я носиш ли? За късмет е, винаги като я носиш ще имаш късмет – казах му, като го гледах ококорено на среща, за да видя дали ще му хареса. Толкова се развълнувах, че съвсем забравих, че и той каза, че има подарък за мен.
До преди да се запозная с Мин О не си бях имала такъв приятел. Повечето момченца бяха гадни и лоши и ме скубеха или бутаха и се смееха. Оппа не би направил така. Той беше сериозен и аз все още исках да се усмихне и да се смее с мен. Снощи мама пак ми разказваше как се запознала с тати и след това ми каза, как и аз един ден ще срещна някой принц. Ама не като онези от приказките, а просто мой принц. Не знам защо си мислих за оппа мама като ми разказваше. ..
-Оппа, искаш ли да си моя принц? –попитах невинно Мин О – Не като онзи от приказките – завъртях очи и се засмях весело. –Ами такъв ,за когото да се омъжа? Ти си умен и добър,аз такъв принц искам! Другите момченца не са такива като теб! – усмихнах се накрая.

by **Lee Min Ho** Сря Ное 27, 2013 10:25 pm

Гласът на Джиън беше по - звънлив от вчера. Личеше си, че е в добро настроение. Това разведри и моето. Тя ми благодари и каза, че другите момченца не са като мен. Мъжкото ми его, което тогава беше в началната си фаза, приемаше комплименти от този сорт с отворени обятия. Кимнах леко с глава в знак на благодарност за думите.
Усмихнах се лекичко, когато каза, че щом съм и приятел, никога вече няма да плаче. Идеше ми да плесна с ръце, но се удържах. Не е задължително никога да не плаче. Мама и тате също плачат. Баба казва, че понякога е хубаво да плачеш, защото след това се чувстваш малко по - добре. Но аз мисля, че всичко зависи и от онова нещо, наречено характер. Все още имаше някои по - сложни понятия, които не можех да си представя напълно. Характера ми беше малко далечен все още. Доколкото разбрах, това е някаква част от теб. И при всеки човек е индивидуална. Боже, колко още много неща има в този свят, които чакат да ги открия и науча. Всичко е толкова вълнуващо и непознато.
След като и казах, че имам нещо за нея, тя се развълнува и попита какво е. Тъкмо започнах да бърникам из джоба на сакото си, когато тя ме помоли да изчакам. С изненада разбрах, че тя също има подарък за мен. След секунди извади една гривна от нейния джоб. Каза, че с баба и са я направили и ми я даде. Никога не съм носил такива неща, но действително ми хареса. Не беше момичешка, а и беше красива.
- Много ми харесва, малка Джиън! И ще я нося. Винаги пазя подаръци от приятел. Но нея хем ще я нося, хем ще я пазя, за да се задържи по - дълго. - взех я и си я сложих. Загледах я с одобрителен поглед и най - сетне се усмихнах щастливо.
- Явно великите умове мислят еднакво - казах тържествено
- И ти ще станеш умна като мен, че дори по - умна. - понеже видя объркания и поглед, побързах да извадя гривната, която аз бях направил за нея. Макар, че аз съм мъж, бях направил гривната типично като за момиченце. Беше в топли, нежни цветове и някой от мънистата приличаха на красиви цветя. Понеже умеех да съчетавам цветове, успях да я направя и да не изглежда като някакъв цветен боклук, купен от битака. Направих и знак да си вдигне ръчичката, и нежно нахлузих гривната на нея.
- Ох...малко ти е голяма. - казах леко разочаровано. Беше ластична, и нямаше как да я свия. Успяваше да се задържи на ръката и, просто вероятно беше леко неудобна.
- Джиън, но така ще ти е по - лесно да я носиш, като започнеш да растеш. А ще пораснем бързо, повярвай ми! - казах с лека усмивка и притворих очи като аниме героите.
- Ако ти харесва я носи. След като твоята ще ми носи късмет, моята ще ти носи сила и воля. Запомни думата воля, ако сега не знаеш какво е. - погледнах я в очичките, очевидно пак щях да давам проповеди.
- Когато му дойде времето, ще разбереш какво е волята, и ще узнаеш значението на моята гривна. В труден момент, просто си я сложи или погледни, и тя ще ти помогне да станеш смела и силна. - надявах се да запомни думите ми и след години да осъзнае истинското им значение. Джиън беше мъничка, но умна. Не се съмнявах, че щеше да ги запомни и щеше да разбере значението. Вярвах в нея. Отново погледнах своята и прокарах пръсти по нея. Стоеше ми добре. Личи си, че е била правена именно за моята ръка.
- Благодаря ти. - чак сега осъзнах, че бях пропуснал тази вълшебна думичка, когато ми я подари.
Беше настъпило кратко мълчание, след което тя ме попита съвсем неочакван въпрос. Дали искам да съм нейния принц? Стъписах се и я погледнах с очи големи, като чаши за кафе. Това беше от една приказка. Андерсен. Обичам Андерсен. Иска ми се да прочета някоя приказка от Андерсен на Джиън. В главата ми вече се зараждаха идеи. Бабите ни са приятелки, видях вчера.
Бабо...подготви се. Ще те нападна днес и няма да можеш да ми откажеш!
Бях момченце, но все пак обожавах да чета приказки. От това знаех, че принцовете са само в приказките. След секунди тя ми обясни по - подробно и загрях какво иска да каже. Определено не бях очаквал такъв въпрос. Никога не съм мислил за нещо такова. Не искам да се женя, като гледам мама как командва татко...
- Малко си подранила с мислите за това, не мислиш ли? - усмихнах се мило, и я погалих по главата.
- Джиън...все още не мога да бъда твоя принц. Не съм готов и не знам как - признах си и видях някаква тъга в очите и. Разбира се, че нямаше да оставя нещата така. Хванах малките и ръчички в своите:
- Но нека бъда твоя рицар! - рекох победоносно.
- Рицарите са смели и силни, когато принцовете се крият зад войските си. Принц е титла, която човекът е наследил заради родителите си. Рицарят е титла, която се печели трудно и със собствени усилия. Затова...аз не искам да съм принц. Ако съм рицар, ще знам, че съм положил усилия. И рицарите защитават дамите на сърцето си, а принцовете затварят принцесите в замъци. Не искам да те затварям в замък, искам да те защитавам! - потупах се по гърдите, както идях един супергерой в едно филмче да прави.
- Искаш ли да те полюлея на люлките? - попитах после. Наоколо имаше най - различни люлки, а аз не съм си играл на такива поне от 3-4 години. Смятах, че е загуба на време, а и не понасях децата наоколо. Но сега беше различно.

by Sponsored content

Един пролетен ден през 1994, детската площадка

Един пролетен ден през 1994, детската площадка

Re: Един пролетен ден през 1994, детската площадка

Re: Един пролетен ден през 1994, детската площадка

Re: Един пролетен ден през 1994, детската площадка

Re: Един пролетен ден през 1994, детската площадка

Re: Един пролетен ден през 1994, детската площадка

Re: Един пролетен ден през 1994, детската площадка

Re: Един пролетен ден през 1994, детската площадка

Re: Един пролетен ден през 1994, детската площадка

Re: Един пролетен ден през 1994, детската площадка

Re: Един пролетен ден през 1994, детската площадка

Re: Един пролетен ден през 1994, детската площадка

Re: Един пролетен ден през 1994, детската площадка

Re: Един пролетен ден през 1994, детската площадка

Re: Един пролетен ден през 1994, детската площадка