Stone Heart

by **Kwon Yuri** Пон Апр 07, 2014 7:57 pm

Жанр:драма,романтика,комедия

Главни герой : Сън Йонг (ОС) , Хан Ъл (OC) ЕXO ,VIXX ,4minute

Поддържащи герои :Сънг Джунг (ОС) , TOPP DOGG, f(x)

Резюме:
"Дори не съм смятала ,че да се боря със живота е толкова трудно.Макар и на крехки години открих ,че борбата ми вече е започнала.Отраснах в „нормално семейство”.Майка ми ,макар и да беше красива външно,тя беше гнила от вътре.Не мога да повярвам,как жена ще намрази до такава степен родната си дъщеря си.Да.Тя ме мразеше.Малтретираше ме,биеше ме за всяка една лоша оценка. „Ти боклук такъв!Разочарование долно!Умри!!Срам ме е от теб,чу ли ме!СРАМ МЕ” Думите й все още кънтят в главата ми.Честите шамари които получавах от моята майка понасях със стиснати зъби и насълзени очи .Не помня кога за последно усетих ,че обичам това семейство.Баща ми.Този боклук,виждаше всичко на което ме подлагаше онази жена.Виждаше ,чуваше ,но никога не ми помогна.Нанавиждах ги.Ненавиждах всичките.Сънг Джунг моя брат,бе единственият човек който можех да понасям.Помня как след всяка вечеря се гушвах при големия си батко и заспивах с насълзени очи.Но и той беше уплашен точно като мен.Годините се редяха ,а а постепенно изградих имунитет срещу злобата на родната си майка.Положението не ставаше розово обаче.Баща ми поиска развод.И,да.Получи го,но за съжаление ,съдята даде брат ми на него.Така аз останах напълно сама и безпомощна в затвора ,който майка ми създаде.Не говорих месеци наред.Закъсвах все повече в училище.Там срещнах първата си любов.Това не ми донесе нищо по-различно от редовните мъчение на които вече бях свикнала.Болка?Не вече не я чувствам.Всъщност,аз вече нищо не чувствам.Едниствено празнота ,която зяеше в пропуканата ми душа. Е това е моята исторя,казвам се И Сън Йонг и съм на 16.Моята борба тепърва започваше ,защото благодарение на ...едни хора аз бавно започвах отново да чувствам.Лека по-лека аз се съживявах ,защитните стени ,които бях изградила около сърцето му се пропукваха,а очите ми жадни за искричка любов живнаха.Но все пак допуснах поредици от грешки ,които все пак успях да оправя.Загубих приятили,спечелих си нови и отново открих любовта.Е това е моята история..Преди бих казала ,че е жалка ,но бих изтърпяла отново всичко за да успея да постигна това което успях.Обичам те,любими мой . С това последно писмо ,ти казвам сбогом.Обичам и вас мои верни приятели,борете се както правих аз.Борете за са щастието си,защото всеки го заслужава.Вие ме променихте ,благодаря ви.Никога няма да ви забравя,не ме забравяйте и вие.Усмихнете се,докато четето това.Не ме изпращайте със сълзи.Спомнете си прекрасните моменти които изживяхме ,усмихнете се на живота и смело вървете напред. А сега спирам ,защото намокрих листа ,хаха,глупави сълзи.Нямах досатъчно смелост да се изправя пред вас и да ви кажа всичко това ,но нали ме знаете аз съм страхливка.Още по-малко ми се иска да се сбогувам.Наистина съжалявам.Знайте винаги ще си останете моето семейство.Ох,проклети сълзи .Да знаетe в момента се смея!Е,мисля че е време.Ръката ми трепери ,ух...Сбогом"

...Благодаря... ♥

Stone Heart Tumblr_mjpwy0kH1F1s5ttbqo1_500

Stone Heart Tumblr_mjpwy0kH1F1s5ttbqo1_500

by **Kwon Yuri** Вто Апр 08, 2014 2:52 pm

Stone Heart Tumblr_mzx8xcjkXY1tqzeipo1_500

ПЪРВА ГЛАВА

Тъмнината отдавна беше пропълзяла в стаята ми.Не виждах почти нищо.А и какво да виждам...всички цветове бяха безцветни за мен.Нищо нямаше значение.Не ми пукаше.Стоях свита на топка завита през глава с топлото одеялце ,което до някаква степен облекчаваше наранения ми гръбнак.Този път мама беше по-оригинална.Вместо с длани и юмруци ,този път беше хванала една точилка.На лицето ми се изсписа жалка усмивка ,която беше забелязана само от моите приятели Тъмнина и Самота.Бяхме доста близки.Само те биха останали до мен в моменти като тези.Колко мило.Преди да си помислите нещо,аз не съм луда.Просто съм твърде отчаяна.От всичко.От жалкото си съществуване ,което другите наричаха живот,от майка си от всички.Бяха изминали две години от както се преместихме в Сеул.Новото училище беше ...беше просто ужасно.Все още помня погледите на съучениците си.Да аз бях грозна,и никога не съм имала чар,излъчване и така нататък.Може да се каже ,че бях много по-трагична от нормалните момичета.Те бяха винаги засмяни ,а аз мълчах отдалечена от тях,те бяха със прически и готини дрехи,а аз бях със старите си дрешки със спусната си дълга черна коса.Често се криех зад дебелите си кичури,но това не ме предпазваше от погледите и подигравките им .Първите месеци бяха най-мъчителни.В началото съучениците ми бяха добри със мен.Уважаваха желанието ми да съм сама и се научиха да не ме търсят често.Но това ,че постоянно се отделях и си нямах приятели ,ме превръщаше във лесна мишена.Тогава ,както и сега просто стисках зъби и се надявах всичко да свърши.Понасях истеричните смехове на учениците и подигравките им.Не беше хич лесно ,но на мен не му пукаше или поне претендирах ,че е така.Но и аз бях ранима!И аз имах чувства!Безупречният ми покер фейс ,естествено прикриваше всяка следа от каквото и да е било чувство.Това беше единственото хубаво нещо у мен.Според мен.Онази първа година ,срещтнах и него.Най-красивото момче което някога бях виждала.Той беше висок ,готин..беше всичко за което никога не съм и мечтала.Влюбих се в него от пръв поглед.Никога не бях изпитвала подобно чувство .Беше толкова приятно.Толкова изпълващо и топличко.Всеки път когато ме подминаваше в коридора ,прехапвах устни подтисвайки желанието си да го извикам или най-малкото да погледна очите му поне веднъж.През целите тези две години ,не му убелих думи нито го погледнах ,а любовта ми към него си стана тайна.Помня веднъж когато го видях с новото му гаджето ,да се държат за ръце в коридора.Сърцето ми се сви в болезнени спазми,не можех да си поема въздух.Бях съкрушена.Очите ми се напълниха със солени сълзи ,и тогава за пръв път срещнах неговите засмяни красиви очи.Разминахме се и повече никога не се обърнах назад.Щом се скрих зад ъгъла бързешката се спуснах надолу по стълбите.Горчивите сълзи вече се сипеха по изкривеното ми от болка лице.Не бях във сътояние да мисля трезво,просто исках да се махна ,да се отдалеча достатъчно от него за да мога да забравя .
-Хей,внимавай!
Хлипейки високо и криейки с длан жалките си сълзи и се опитах да подминах притежателя на гласа.
-Хей добре ли си??-бързо добави нежния мъжки глас и усетих как някой хваща ръката ми,възпирайки ме .Гърдите ми се повдигаха бързо и едвам си поемах въздух.Дръпнах рязко ръката си и продължих надолу.
Сега когато си спомням за този ден ми се иска да се бях свила в ръцете на това момче,никога да не бях пускала ръката му ,знаейки ,че ще го загубя скоро завинаги.Ако можех да върна времето назад и поне да не го срещам .Беше толкова болезнено

by **Kwon Yuri** Вто Апр 08, 2014 2:58 pm

Stone Heart Tumblr_mzy9n6tCtc1tqzeipo1_500

ВТОРА ГЛАВА

След този ден,отчаяното ми съществуване стана по-отчано.Не мислех ,че това ще е възможно ,но ето че то беше факт.Не ходих на училище защото се разболях.След всичко което преживявах организмът ми се предаде първи.В това състояние в което бях изпаднала ми се искаше да умра на място и да си спеста всички мъки.Бях психически уморена,уморена от всичко.Ще си кажете ,от какво ще е уморено едно 14 годишно момиче?Да,беше странно,но повярвайте аз наистина страдах.Преживах твърде много.Жената която ме беше родила най-редовно ме биеше.Веднъж баща ми ми беше казал ,че има психически проблем.Това го разбрах още първия месец ,когато й се разхолапа дъската.Рязките изблизи на бяс,допълнение с алкохол и ненормално поведение.Още отдавна подозирах ,че майка ми е луда.Както и да е ,тате ,реши да си спасява кожата ,когато положението стана много,много по- сериозно.Мама напълно откачаше.Той без да губи никакво време пусна молба за развод .Мислех си че ...някак си все пак съм обичала баща си ,защото той поне се държеше с мен като с нещо.Мислех ,че съм разчитала на него ,но той просто ме остави.Остави ме.Взе брат ми,Сънг Джунг.И така двама може би важни за мен хора напуснаха бързо живота ми ,а аз останах с онова чудовище.Тя се влошаваше все повече и повече.Уволниха я от работа,спря да излиза от нас.Това ме правеше честа мишена върху която да си излее всичко.Болеше.Наистина болеше,но аз мълчах.Сълзите се изливаха като водопади,гърлото ме болеше от сподавените хлипове и викове.Аз просто мълчах.Както винаги.Дните минаваха и скоро успях да се възтановя достатъчно ,че да се върна пак в училище.Отново щях да го видя него с гаджето му,още при тази мисъл ми се свиваше сърцето.
Двора на улилището беше много уживен.Разбира се не благодарение на моето завръщане.Просто беше пролет и слъчицето нежно галеше ,ах,беше толкова приятно.Порадвах му се доста време ,но скоро звънеца би.Поех си въздух и стиснах зъби.Отново всички щяха да ме гледат като паднала от Марс.Бях отслабнала със 7 килограма заради болеста.Просто не можах да ям през цялото това време.Не усещах вкуса на храната.Навела глава аз продължих напред.Вървях по пълния с ученици коридор все така със сведен поглед.Това което ме зарадва е че никой не ми обърна внимание.Очаквах разни реплики по мой адрес от сорта на „ГМО-то се завърнааа” , „А пак ли тая,не беше ли умряла,бе?” .Щом обаче влязох във класната си стая,класът ми замлъкна гледайки ме.Въздъхнах още веднъж и се отправих към далечния чин където стоях. Часът мина доста бавно,трябваше да наваксвам ,ако не искам лудата ми майка да ме бие на промоция заради лоши оценки.
-Хей,Сън Йонг,как си?-звънливо женско гласче привлече моментално уморения ми поглед.Не можа да поврявам след всичкото това време някой.... говреше с мен.Сега си спомних ,че не бях говорила от сигурно три седмици и повече...Първо нямаше с кой и второ имаше ли смисъл,някой щеше ли да чуе безгласна буква като мен?
-Оздравя ли вече,доста пропусна...-продължаваше весело да чурулика съученичката ми.Отбих поглед за секунда и просто кимнах,след това отново се осмелих да я погледна в очите.Тя клекна за да може по- лесно да се гледаме.Беше една от красавиците в класа,за които не подозирах,че виждат по далеч от носа си.
-Аз съм Хан Ъл,нали помниш..първия учебен ден ... ударих те с букета си ?-тя се засмя и открих ,че така тя беше още по-красива.На лицето ми от месеци наред не се беше появанала усмивка ,но ето че устните ми се извиха леко.Това беше адски голям напредък за мен.Дори не бях мечтала ,че скоро ще съм отново нормална.Че отново ще се усмихвам спокойно или говоря с ..приятели.
-Ако искашш..мога да ти дам да препишеш плановете от моите тетрадки.Много уроци взехме.Особено по психология,да не говорим по математика.-сега вече направи някаква сладка муцка.Тя беше ...наистина сладка.Никога нямаше да бъда като нея,ноо поне можех да я гледам.И това беше нещо,щеше да ми повлияе някак си. Щастлива по незнайна причина ,аз й кимнах два пъти докато съвсем леко се подсмихвах.Момичето плясна с ръце и се изправи.Тръгна към своя чин
-Аз...-гласът ми беше адски дрезгъв и странен.Очудих се,сякаш за пръв път в живота си проговарях.Съученичката ми се извъртя шашнато,както и половината клас.Беше настанала неловка тишина.Но на мен не ми пукаше аз гледах само Хан Ъл.
-Благодаря ти.-след поредната си стъпка аз лека по -лека се превърщах в човек.Бях успяла да се усмихна, да говоря .Щях завинаги да съм благодарна на Хан Ъл ,защото наистина бях отчаяна ,а тя просто дойде и ме спаси.Някак си нещо в мея ме караше да й вярвам.Имах нужда от нея.Не знам защо.

by **Kwon Yuri** Вто Апр 08, 2014 3:05 pm

Stone Heart Tumblr_mzyerdV6aB1tqzeipo1_500

ТРЕТА ГЛАВА

Мина седмица и Хан Ъл се оказа права.Бях изпуснала адски много материал,трябваше да наваксвам ,ако не искам проблеми с мама.Вече й бях свикнала и нямаше значие.Щях да я изслушам как крещи да стисна зъби докато ме удря и после да се затворя в стята за да съм далеч от нея. Доверието ми към Хан Ъл все повече нарастваше и тя беше причината заради която идвах на училище.Тя ме караше да се чувствам нормално момиче.Благодарение на нея даже се засмях веднъж.Тя правеше чудеса с мен.При всяка удобна възможност ходих до нея,дори ако не можехме нищо да си кажем нищо ,на мен ми стигаше ,че имам вече близка.Дали тя самата осъзнаваше ,какво беше постигнала?Беше ме спасила.Вечерта щом се запознахме онзи ден се помолих за нея.Може да ви се струва смешно ,но наистина съм набожна.В трудните моменти освен със тъмнитата и самотата съм се отдавала и на Господ.Повярвай и вие бихте прибягнали към религията щом осъзнавате ,как няма смисъл да съществувте.Доста често съм се спасявал от мрачните си мисли като отправя някоя друга молба към Всевишия.
-Хейй,готова ли за обяд?Чух че днеска ще сервират и мъфини за десерт!-каза засмяно Хан Ъл докато сядаше върху чина ми.Досега не бях стъпвала в стола за хранене.Предимно стоях в стаята или се разхождах навън повреме на обяда.Не ми се искаше да пропилявам времето си в ядене.А и тогава не ми трябваше храна.Бях дебела.Дори и сега когато бях остслабнала с почти 8 килограма се чувствах пълна.Не исках допълнителни подигравки.Сега когато съм щастлива всяка обида ще я понасям доста по-дъблоко.Това щеше съвсем да ме съсипе.А щом вървях до Хан Ъл ,определно ставам мишена за погледи.С нея бяхме напълно противоположни.Тя беше висока ,винаги със сресана и направена коса,дрехите й бяха модерни,винаги се усмихваше.Тя беше перфектна.А моя милост която се тътреше зад нея.Едно...напълно отчаяно ,ниско,бедно момиче с чорлава коса.Никога не съм се смятала за красива ,а и никой досега не ми беше давал повод да се почувствам така.
Стараех се да се бавя колкото може повече.Не бях готова да вляза в онази зала със всички ученици от горните класове.Но приятлеката ми ме познаваше и просто ме дръпна за ръката.Докато вървяхме ,тя ми подаде един черен ластък.Даде ми иструкции да си вържа косата.В първия момент се стъписах и даже спрях да вървя.Винаги съм се крила зад черните си коси ,а е сега всичко щеше да е открито.Аз,грозното ми бяло като платно лице ,белезите по него, измъчените ми очи и вдлъбнати от рязкото отслабване, бузи ...
-Оф ,довери ми се,Сън Йонг ~-насърчи ме Хан Ъл и издърпа ластичката от замръзналите ми пръсти.Застана зад мен и грубо подхвана косата ми.Върза я висока опашка, после се върна пред мен.Огледа ме.
-Осъзнаваш ли колко си красива?-попита с напълно сериозен тон.Уплашена посегнах да спусна отново черната си звеса за която нямах търпение да се скрия ,но тя ме хвана за ръката и ме повлече отново към столовата.Чувайки многото оживени гласове,знаех че наближаваме и все повече се опъвах назад.Не исках да ме виждат,не исках никой да ме вижда.В отчаян опит вдигнах ръка за да си сложа поне качулката на сивия си суитчър .Но действията ми замръзнаха ,когато се оказах лице в лице ..със всички.Затворих очи инстиктивно сякаш очаквах да ме изгонят защо не съм като тях,не съм достояна за да съм в нормална среда като тази .Очаквах някой да избухне в смях,но това което получи беше пълно невнимание.Всички ученици се хранеха и си говориха през масите,смееха се и никой дори не обърна главата си към мен.Приятелката ми ме дръпна към опашката за храна.

-Видя ли??Никой не те изяде!Дииишай...-окуражи ме тя докато носехме таблите с храните си към някоя от свободните маси.Все още не смеех да се огледам и се правих на приятно заинтересована от картофеното си пюре.Беше права днес имаше мъфини със шоколад.Не бях яла такова нещо досега,така че нямах търпение да го опитам. Изглеждаше вкусно.Повреме на храненето ни няколко момчета минаха покрай нашата маса и поздравиха Хан Ъл.Да,тя беше една от красавиците на училището кое нормално момче ще я подмине.Все още свела поглед и едвам едвам дъвчейки пюре ,продължавах да се абстрахирам от всички тези хора.Не бях готова за чак такава стъпка към нормалното,но ето че от опит глава не боли.Отново се почвуствах адски благодарна към това момиче.Трябваше някак да й го покажа затова вдигнах глава и веднага срещнах нейните очи.Усмихна й се със пълна уста.Тя премигна няколко пъти и изведнъж се засмя.Осъзнах че все още имам храна в устата си я преглътнах глейдайки я очудено.Тя продлъжаваше да се смее високо привличайки доста внимание.Идеше ми да се скрия под масата от срам.
-Нормалана ли си Хан Ъл??-попита весел мъжки глас зад мен.Замръзнах.Познавах този глас...Приборите ми се изплъзнаха от ръцете ми ,и аз побързах да се шмугна за да ги взема.Не това не се случваше.
-Сън Йонг,кхъм,това е брат ми..Сън Йонг излез изпод масата де!-каза вече спокойно приятелката ми ,но аз продължих да стоя наведена отдолу.Прехапах устни,а очите ми започнаха да щипят.
-Здравей.-този глас режеше стомаха ми блезнено.Най-накрая вдигнах глава и срещнах очите му.Неговите очи,които толкова време търсих..неговите очи за които компнеех,неговите очи в които се влюбих..
-Аз съм Хан Сол,приятно ми е.-всичко в мен беше като пометено от ураган.Отново се почвувствах безтегловна и едниственото което успях да направя бе да премигна с вече влажни очи.Нещо се пречупи в мен и в същия момент откъснах поглед от неговия.Грабнах таблата си и се отдалечих с бърза крачка.Сълзите напираха в очите ми и усещах топлина в бузите.Сложих таблата където сварих ,взех си каксчето и затичах към изхода.
-Съжалявам..-едвам отроних с пресепнал глас ,когато се разминах с една група момчета и се блъснах в рамото на един от тях.Това момче се извъртя рязко и ме хвана за китката ,извърщайки ме към него.
-Заради теб се полях със...-тръгна ядосано да ми обяснава ,но тогава видя влажните ми очи и замлъкна шашнат.
-Кай,остави тази грозница,не си струва.-щом чух това чашата преля,изхлипах високо, рязко отскубнах ръката си и отново побягах.Беше ми писнало все да бягам и бягам. Беше ми омръзнало от хора като тези..мразих ги,мразих ги,мразих ги!Тичах из коридорите и скоро излязох на двора където се спрях.Покрих лицето си с ръка ,а раменете и гърдите ми безмилостно се тресяха в сдържани хлипве.Хълцайки високо продължих да вървя и да се отдлечавам.Исках да се скрия някъде. В следващите няколко минути се успокоявах,но сълзите продължваха да се сипят по лицето ми.Вдигнах ръка и спуснах косата си.Тя веднага ме скри.Някак си се почвуствах по-добре.Поставих кесчето на пейката до мен и скрих лицето си с двете си длани.Не знам колко време беше минало ,но знаех че вече закъснявам за час.Наоколо беше толкова спокойно и тихо,чуваха се само птичките и приятната песен на вятъра.Скоро хлиповете ми се успокоиха .Поех си дълбоко въздух.Все още подхълцвах ,но вече не ревях като продот.
-Бягаме от час,а?-макар и безкрайно нежен този глас ме стресна.Извърнах зачервените си очи към притежателя.Беше точно над мен.Усмивка цъвтеше на прекрасното му лице.Помних този глас...Щом се оттръсих от спомени ,тръснах главата си откъсвайки поглед от него.Подсмръкнах и се изправих .Понечих да си тръгна или отново да избягам.
-Ей ,чакай ,кексчето ти!-каза след мен момчето и скоро ме настигна .Подаде ми го,но аз не бях в състояние да го погледна нито него нито вкусното мъфинче.
-Ти го изяж.-прошепнах с дрезгав глас и отново тръгнах напред.Нямах търпение да се махна от него.Вече за втори път ме виждаше в такова жалко състояние.
-Аз те помня!-подвикна отново зад мен той.Точно сега трябваше не трябваше да се обръщам не трябваше да срещам лицето му.Трябваше да продължа напред за може никога да не се запонавам с него.Никога да не го бях срещала!Ако знаех какво ще преживея заради него в бъдеше нямаше да стъпна в това училище повече.Знаейки колко ще го нараня ,бих предпочела да се хвърля от някъде..Но не...аз се обърнах.Погледите ни се срещнаха.
-Ти беше ...-тръгна да обяснява той,но аз го изпреварих.
-Не знам за какво говориш.-след това се изъртях и с бърза крачка се отдалечих от него.

by Sponsored content

Stone Heart

Stone Heart

Re: Stone Heart

Re: Stone Heart

Re: Stone Heart

Re: Stone Heart