Супермаркетът

Sup` white people?

А уж днес трябваше да е спокоен почивен ден. Не че все още не беше. Но можеше ли да има такъв късмет? Не стигаше този следобед, ами и сега трябваше да виси в този магазин. Колко досадно. Дългата опашка все някак се търпеше, ала когато няколко момичета влязоха със смях в супермаркета, докато току-що затворените им чадъри правеха малки локвички на пода, Су А осъзна, че престоят й щеше да се удължи. Не изглеждаше така, сякаш щеше да вали! 
От малка не харесваше дъжда и нямаше намерение да се мокри точно сега. Пък и пътят й до вкъщи не беше чак толкова кратък. Колкото и да беше топло, нямаше да излезе. Настиваше лесно, пък и... нямаше да стане. Не харесваше дъжда. Трябваше ли да си забравя и чадъра... Не, всъщност, кога ли го бе носила просто така?
- Госпожице? - гласът на касиерката я накара да извърне глава от новодошлите момичета, които все още се смееха, понамокрени от времето навън. - Тр хиляди уона?
- А... да, заповядайте - Су А плати, бързайки да отстъпи мястото на касата и се запъти към края на магазина. Единствените свободни столчета бяха до витрината. Е, нямаше кой да я види в момента, предполагаше. 
Все още се чувстваше гузно, задето не бе платила в онази книжарница. Никога не беше правила така, но пък не знаеше какво друго да направи. Беше прекалено стресирана, за да се върне обратно веднага. Пък и... с какво бе виновна, задето онзи бе решил да я отпрати, без да й вземе пари? Но нищо. Просто щеше да пази книгата повече и да я върне, след като я прочете. Ако пък не успееше да я опази в това състояние, то поне щеше да се върне да плати?
Тъмнокосата потръпна от хладния въздух, идващ от постоянно отварящата се врата на супермаркета. Не знаеше кога щеше да спре тази досада, която валеше навън. Ако продължаваше така, щеше да се стъмни от облаците и да й е още по-трудно да се прибере. Да, Су А искрено се надяваше дъжда да престане, преди да се е наложило да тича до вкъщи и да се оправя с паниката си по-късно. Защото това щеше да последва, ако сега излезеше, и тя го знаеше много добре. 
Тя отвори големия пакет с оризови кексчета, решена, че докато чака, може поне да хапне. Не беше вечеряла и не беше добра идея, но какво можеше да направи? Просто да стои на този стол и да гледа през прозореца, докато някой не я изгонеше или стомахът й не започнеше да къркори? Явно щеше да се размине с щастливото домашно кино, мислеше си тя, докато притеснено гризеше от оризовата тортичка в ръката си.

Су А наистина подскочи, което я превърна в една наистина забавна картинка, изпускайки оризовото кексче на земята и опитвайки да задържи плика с двете си ръце. Тя ставаше наистина непохватна, щом се изплашеше. Поглеждайки нагоре, изражението й премина от уплах в изненада, след което... отново в уплах.
Този?
- Мислех, че би могла да си купиш целия магазин? - продължи той, онова зловещо изражение отново намерило място на лицето му.
Су А стана от стола и се отдръпна, стискайки единственото нещо, което имаше в себе си, освен чантата - плика с кексчета. Виждайки как непознатият се приближава още повече, тъмнокоската едва ли не се препъна в крака си и със съжаление установи, че следващата крачка назад само я накара да забие гръб във високата масичка до витрината.
- О, да не си си изгубила джобните? - гласът му сякаш се приближаваше повече отколкото той самият. Беше странно. - Чакай, ще ти услужа с моите четири милиарда...
Той... заяждаше ли се? С нея? Но защо? Да не би да си искаше парите? Може би съжаляваше, задето я бе отпратил без да я накара да плати.
- Какво... - думите на Су А прозвучаха леко пискливо, затова тя прочисти гърло и опита отново, с нова смелост. - Какво искаш?
Очите на непознатия се стрелнаха към нейните, тялото му достатъчно близо, за да усети миризмата на дъжд. Не й харесваше. Принципно. Тя пристъпи нервно от крак на крак, след което остави плика на масичката.
- Да не ме... проследи? - попита тя накрая. - Ако искаш парите за книгата си, трябваше да кажеш...
Тя затършува из чантата си, видимо паникьосана. Може би не звучеше така, както би искала. Искаше й се да бъде смела и отворена, както много момичета бяха. А за момента единствената смелост на Им Су А се състоеше в това, че не бягаше наникъде, както би й се искало. Просто неговото яке миришеше прекалено силно на дъжд...

Той се шегуваше. Смехът означаваше, че се шегува, нали? Онази зловеща гримаса се бе превърнала в някакво подобие на смях, което сякаш леко я успокои. Макар че нищо в тази ситуация не би трябвало да е успокояващо. Вероятно наивността й беше отговорна за реакциите й. Вместо да избяга или да повика помощ (не че имаше за какво), тя се бе примирила, че не може да отиде по-далеч от масата. Вместо да се опита да приключи този безсмислен "разговор", тя продължаваше да опитва да разбере какво желаеше този странен непознат от книжарницата. Който продължаваше да бъде така заядлив и Су А не можеше да проумее с какво бе заслужила това. Щом не бе за пари, очевидно искаше нещо друго от нея. За кратък миг се бе хванала на думите му, макар че надали щеше да реагира по по-различен начин от това да стои вцепенена пред него. Истинска изненада бе, че тя успя да осъзнае "шегата".
- Дойдох да ти кажа едно "здрасти" - продължи той, подобието на усмивка все още върху устните му. - Не сме ли приятелчета? Дружки?
По някаква причина се беше приближил още повече до Су А, а тя още малко и щеше да събори ако не цялата маса, то поне нещо от нея. Не можеше ли да говори на по-голямо разстояние? Не се познаваха, тя не можеше да проумее какво желаеше този странник от нея, а фигурата му вече се извисяваше над нейната доста притеснително.
- Тайфичка? - той явно не смяташе така... - О, или може би точно заради това ми даваш пари? Така ли си свикнала?
Какво? Тук Им Су А наистина искрено се обърка. И подразни. С какво право този човек й приказваше подобни неща? Ако желаеше нещо конкретно защо просто не кажеше какво е? Дишането на тъмнокоската стана малко по-тежко и накъсано, а очите й се присвиха раздразнено.
- Извинявай! - тя се шмугна покрай него, използвайки факта, че беше по-ниска и определено по пластична. По някаква причина се наведе да вземе боклука, който бе направила като изпусна кексчето преди малко, и го остави на масата до плика си.
- Какъв е проблемът ти с мен? Тоест... - този път стоеше малко по-встрани от него. Сигурността в гласа й сякаш изчезваше с всяко следващо изречение и това се дължеше да факта, че момчето отново промени физиономията си и се обърна към нея с онова изражение, което я караше да се чувства... странно. Да, странно, не знаеше как. - Тоест... Не разбирам какво съм ти сторила. Не знам какво... да направя, за да престанеш... дори не те познавам, аз...
Тя несъзнателно се заигра с пръстите на ръцете си, като дори не гледаше надолу. Навик. Ала вместо да сведе глава от уплах или неудобство, тя кокореше очи срещу чуждите, чудейки се какво прави все още там. Един бърз поглед към витрината отговори на въпроса й. Валеше. Все още. И то още по-силно.
- Ох... - измърмори тя по-скоро на себе си, правейки някаква измъчена физиономия. Защо й се случваше това... Не искаше да спи в глупавия магазин. Искаше вкъщи, на топло, на тишина и спокойствие. Искаше... Просто не искаше някакъв непознат да се заяжда с нея, докато навън пороят започваше да я плаши все повече и повече. Не можеше да се прибере, абсурд. Ако започнеше и буря, това щеше да е... Не, не искаше и да мисли.

Су А очакваше ... Е, може би нова нападка или... Не знаеше. Нямаше представа какво очаква, ако трябваше да е честна. Затова може би се изненада в момента, в който непознатият реши да я остави намира, пожелавайки й приятно пазаруване. Той си тръгваше, при това по своя воля и Су А не смяташе, че думите й бяха причината. Щеше да е по-вероятно да се засмее над тях, отколкото да реагира така. Не знаеше какво бе накарало момчето да се откаже, но тя с радост усети, че всичко върви добре. Вече. 
До следващия миг, разбира се. До мига, в който чу последните думи и разсеяно видя как странникът излиза от магазина и вяло и маха през стъклото. До... сутринта? Той се шегуваше, нали? Дразнеше я. Тя погледна отново навън, едрите капки зловещо се удряха в прозореца. 
- Е,... - познатият глас я изтръгна от ужаса, с който зяпаше навън, и тя се обърна. Той какво... Защо се връщаше? Искаше да я дразни още? - Избирай. Да те изпратя или... да ти дам чадъра? Но трябва да ме намериш и да ми го върнеш. Това е условието.
Моля? Су А вдигна очи към чуждите и се напрегна. Той помощ ли й предлагаше? Или се опитваше да я сплаши още повече? Защото тя не беше сигурна което от двете се получаваше. Вероятно и двете, тъй като неочакваната му покана бе странна смесица с непроницаемия му поглед и сковаността му, докато "почти" подаваше чадъра си с една ръка напред. От друга страна, ами ако той беше прав? Ако наистина тази буря не спреше цяла нощ? 
Тъмнокоската преглътна шумно, а очите й шареха между непознатия и витрината на магазина. Чувстваше се наистина странно, но като че ли не можеше да пренебрегне чувствата, които изпитваше към отвратителния дъжд навън. От една страна, тя така и така бе решила да се върне в онази книжарница и да върне книгата. Можеше да направи същото и с чадъра. Честно казано, нямаше да се чувства гузно, задето щеше да остави непознатия да се прибира сам под дъжда. Така му се падаше. Пък и спомена нещо за метро. Нямаше да пострада особено. Ами да - трябваше да грабне чадъра, да си излезе и да се прибере суха. Само дето не това беше проблема. Влагата не й пречеше чак толкова.
Пречеше й мисълта да върви до вкъщи сама, докато звуците от пороя се забиваха в съзнанието й. По-скоро... По-скоро щеше да спи в магазина, отколкото да върви сама под дъжда. Потръпвайки при мисълта, тя заби поглед в земята. Това ли беше единствения начин? Този непознат ли трябваше да е изходът й? Плашеше я мисълта да остане насаме с него, но пък и не можеше да си представи обратното. На всичкото отгоре не знаеше как да го каже. Не можеше просто така да си признае. 
Но... Су А взе чадъра от ръката на момчето и без да мисли, се запъти навън. Щеше да успее. Какво толкова - щеше да стигне до вкъщи и да върне чадъра по-късно. С малко повече късмет. Можеше, разбира се, нямаше да се унижава така...
Добре, не можеше, не можеше, не можеше... Повтаряше се тя паникьосано, докато стоеше само на две крачки от магазина, а дъжда вече шумеше около нея. Тя дишаше дълбоко и опитваше да се накара да направи следващата си крачка, като малко дете, което се чудеше дали да скочи в басейна. В нейния случай не я беше страх да се намокри - тя просто почти се вцепеняваше, докато бавно опитваше да превъзмогне паниката си. Може би ако тичаше до апартамента... Дали щеше да стане? Защото вече една минута стоеше пред магазина, стискаше дръжката на чадъра и се оглеждаше наоколо. Трябваше да тръгне, непознатият сигурно я гледаше през витрината и й се смееше. Не че имаше значение.

- Ама ти нормална ли си? - бе последвано от няколко бързи действия, които Су А почти не успя да улови, до моментът, в който двамата стояха по средата на улицата, чуждата ръка се бе отдръпнала от нейната и вместо това държеше чадъра високо над главите им. 
Тъмнокосата преглътна изненадано, след което сведе поглед. Май нямаше да успее да си тръгне сама. Вероятно непознатият се бе отказал да върви под дъжда и не желаеше да му отнемат чадъра, но по някаква причина вече не се заяждаше, а й помагаше. Да не би да предпочиташе да я изпраща? При положение, че вече я бе стреснал толкова много и че, очевидно, не изпитваше грам симпатия към нея откакто я бе срещнал в онази книжарница? Може и да бе спрял да я обижда, но тя бе сигурна, че втората им случайна среща не му бе допаднала. Разбира се. Той явно имаше някакъв сериозен проблем със себе си или пък с хората около себе си, за да се държи така. Честно казано, не й приличаше на престъпник или нещо такова. Всъщност, като се замислеше, не й изглеждаше опасен по никакъв начин, съдейки по факта, че не чувстваше уплах от доста време насам. А държанието му в момента само я объркваше, доста при това. Нищо друго. 
Но това нямаше абсолютно никакво значение и причината бе една - не можеше да си тръгне сама, не можеше да си го признае също. Колкото и озадачаващ да й изглеждаше факта, че този продължаваше да върви до нея, да не я харесва и пак да стои до нея, без да я познава, Су А не протестираше. Искаше й се, но не успяваше да се накара да му каже да си върви, че може да се прибере сама... Тези неща, нормалните. Вместо това тя стоеше до него, правейки бавни крачки, за да провери дали все пак той я следваше. Да, вървеше до нея. Е, малко зад нея, но достатъчно близо, за да може да бъде и той под чадъра. Разбира се, че й беше неудобно. Много даже. Вървеше към апартамента си с един непознат заядлив човек, който по някаква причина бе решил да й държи чадъра. Картинка като тази би стреснала всяко момиче. По принцип и нея. Ако не ставаше въпрос за неспособността й да запази самообладание, ако се прибираше сама. Кой знае какво си беше помислил той. Дали... си беше помислил, че наистина я е страх от дъжда? Хах, сигурно изглеждаше доста глупаво в очите на другите - смятаха, че се плаши от водата или нещо такова... Не че някога щеше да се наложи да се обяснява, така че нямаше голямо значение. Пък и непознатият не бе избухнал в подигравателен смях. Все още.
- В тази посока съм... - колебливо посочи тя една улица, примирявайки се със ситуацията. Чувстваше се така, сякаш прегръща срама си и не беше сигурна дали не се бе изписало на лицето й. Слава Богу, в гръб не се виждаше цвета на кожата й. - Натам... няма метро, обаче...
Тя не спря да върви. Продължи да крачи бавно, но не спря, тъй като съвсем малко я беше страх да не бъде оставена да се прибира сама. Нямаше да се учуди, ако чуеше едно "О, така ли, тогава сбогом, оправяй се!" и после се окажеше, че няма чадър над главата си...
- Кхъм.. - тя без да иска прочисти гърло малко по-шумно от необходимото, след като мълчанието бе единственото, което последва думите й. Су А не беше много сигурна защо онази миризма на дъжд (или пък нещо друго) от чуждото яке не изчезваше, въпреки че вече бяха навън...
Тъмнокосата се чудеше на какво разстояние от вкъщи щеше да успее да се прибере сама, на бегом. Макар че, мислейки кога по-точно да си тръгне, отървавайки и непознатия от неприятната му компания, тя почти не регистрираше факта, че много скоро вече щяха да са стигнали...

Су А за миг помисли да му каже, че такси нямаше да успее да хване в това време. И на това място. Беше прекалено оживено и такситата бяха вечно заети. Но се почувства прекалено нахално. Ако настояваше, че липсваше превоз, щеше да прозвучи така, сякаш не му даваше да се прибере. А това не беше така. Всъщност, нямаше нищо лошо в това да се прибере с такси, стига да имаше такова. Тъкмо щеше да е на сухо и на спокойно. Да, всичко щеше да е перфектно в този план, стига да не беше фактът, че коли липсваха. Затова тя не можеше да направи друго, освен да продължи да върви до непознатия.
И, да, от време на време да се оглежда притеснено, когато поредната гръмотевица се чуеше. Надяваше се да успее да прикрие паниката си поне докато се прибере. Вкъщи щеше на спокойствие да излива чувствата си, нали? Само не пред този непознат...
- Страх ли те е от гръмотевиците...
- Хм? - учуди се Су А и обърна поглед към чуждото лице. Всъщност, беше си почти хлъцване, особено след като видя изражението на момчето. Не знаеше какво трябваше да означава то, но не беше... безизразност.
Той дали наистина бе решил, че я е страх? Беше ли разбрал за глупавата й паника, причинена от бурята? Е, нямаше как да му обясни с поглед дългата история или объркаността на всичко, което причиняваше въпросната паника. Но пък можеше успешно да изглежда като уплашена млада девойка, която дори не можеше да се прибере. Колко глупаво... Тя изобщо не искаше да предизвиква подобни асоциации у другите хора, но за жалост нямаше какво да направи по въпроса. Вероятно тези неща ги знаеха само баща й и по-близките й хора. Колкото и малко да бяха те. 
- Не, аз... - тя погледна отново напред. Следващата гръмотевица я накара да направи крачка назад, почти (за щастие почти) блъскайки се в момчето зад нея, сякаш й се подиграваше. 
- Не точно... - измърмори тя недоволно, придружавайки думите си с дълбока въздишка. - Няма значение. Живея ето там...
Тя посочи сградата, намираща се на една пресечка от тях. Познатата стъклена постройка я успокояваше и тя почти усещаше аромата на апартамента си. Хвърляйки един бърз поглед към странника зад себе си, тя забеляза досадата, която растеше на лицето му, правейки странна комбинация с изражението от преди малко. Без да иска, Су А се усети, че мисли за него с гузна съвест. Както правеше с повечето хора, дори да имаше причина да се страхува.
Той очевидно не я харесваше, но бе проявил странно чувство на загриженост, предлагайки й чадъра си. Губеше своето време заради нейната глуповата реакция към времето навън. Дали той живееше далеч? Може би и на него щеше да му е трудно да се прибира в тази буря... Тъмнокосата закърши ръце, мислейки си дали господин Ким щеше да се съгласи да й направи услуга. Управителят на входа беше мил и услужлив и Су А винаги бе имала добри отношения с него. Дали топлата му стаичка щеше да е достатъчна за да приюти непознатия, поне докато дъжда спреше... Ами ако днес се беше прибрал по-рано?

Янг се разхождаше безцелно из магазина и се чудеше какво да пазарува. В къщата нямаше почти нищо, а освен него нямаше кой друг да излезе на пазар. Силон не се беше прибирал от няколко дни и сега къщата им беше станала царството на Янг Хюнсунг.
По обиколи няколко пъти и най-накрая реши, че е време да пазарува.
"Да си бях направил списък май щеше да е по-лесно. Ама къде толкова мозък да се сетя?"
Зеленчуци, плодове, подправки... Всичко, за което се сетеше. Отиваше взимаше и заминаваше към следващото място. Обичаше да пазарува. Предимно дрехи, но и храната си е забавление. Но само като се сетеше, че трябва да готви и му ставаше зле. Не го биваше много в готвенето. Готвеше колкото да не остане гладен, но иначе не го търсете да готви ако ви се живее. Ако не умрете, то ще прекарате доста време в тоалетната.
Най-накрая се обеди, че е взел всичко нужно му и тръгна към касите когато най-неочаквано някакво момиче изскочи пред него и се сблъскаха.
Колички, продукти... Всичко се разхвърча при сблъсъка. Двамата се намираха на земята, а Хюнсунг не спря да ругае.

Момчето се изправи от земята, поизтупа се и започна да събира покупките си. След като се обеди, че ги е събрал реши да се направи на кавалер какъвто не беше и да помогне на момичето.
- Ти си Съни, нали? Познахте. Харесвам групата ви.
В същият момент някакво момиченце дотича при тях и каза "мамо" на момичето.
- Дъщеря? Не знаех, че си женена. Много е хубава. Нека се реванширам за неудобството и ви заведа някъде. В някоя сладкарница, заради малката госпожица.
Усмихна се на момиченцето.
Наистина беше сладичка и приличаше на майка си. Хюн също искаше някой ден да намери жената на живота си, която да му стегне юздите и да си имат дете. Мечтаеше си за момиченце. Не разбираше, защо точно момиче, но сърцето му го теглеше натам. Хората са прави като казват, че на най-големите женкари или им се раждат момичета или искат момичета. Е, при него за сега е едното, но можеше и двете да са след някое и друго време.
Събраха вещите на двете момичета и тръгна с тях към касите. След като плати покупките си направи още едно мило дело като плати и тези на Съни.
- Е, съгласни ли сте да дойдете с мен?
Той клекна до малкото момиченце и я помилва по главата.
- Как се казваш?

Беше разочарован малко, че му биха шута, но какво да се прави. Беше му се паднала жена с характер. Тъкмо излизаше от магазина когато малкото момиченце, дъщерята на Съни, дотича при него.
- Оппа, ще ме заведеш ли в сладкарницата? Не искам да се прибирам с мама.
Оппа?! Е, това не го беше очаквал от момиченцето, но пък за всичко си има първи път.
- Бих те завел с удоволствие, но ако беше с поне тринадесет години по-голяма. По-скоро бих извел майка ти на среща, но пък тя не ме харесва особено.
Огледа се за такси, защото нямаше как да мъкне всичко до тях и тогава видя Съни, която бързо се приближаваше към тях видимо ядосана.
- Ама тя сама дойде при мен. Не съм я викал.
Заоправдава се той. Е, оправданието му нямаше ефект като се имаше на предвид, че четири годишната й дъщеря се беше сгушила в него и с умоляващ поглед го молеше да я заведе в обещаната сладкарница.

-Прибра ли се Кевин?-чу гласът на майка си, идващ от хола. Този въпрос го мразеше от дъното на душата си. Беше най-глупавият, който може майка му да му зададе. 
-Не, как ще съм се прибрал?-отговори й той. -Още съм навън. Принципно не отговаряше и я игнорираше, но сега реши да го направи. Тъкмо щеше да се събуе, когато майка му реши че хладилникът е празен и той трябва да напазарува. Защо не му каза по-рано?Ъхх майки не можеш да ги разбереш. В Америка сестра му пазаруваше, а той си живееше спокойно. Неговото задължение беше само да учи, а тук е като домашна прислужница. Вече не издържаше майка си с променливите й настроения. В един миг е щастлива и те обича, а в следващият се държи като че не те познава. Въздишка излезе от гърлото на Кевин и той излезе от хола, като отсвири думите на майка му, гласящи какво да купи. Щом го праща до магазина, ще купи каквото на него му хареса, майка му да си гледа работата. Излезе от къщата и тръгна по посока супермаркета. "Ех Америко, Америко, как ми липсваш." Там "скъпата" му майчица почти не се прибираше. Боли я фара, че децата й са сами. Големи са вече.. дойде в Сеул и се промени. Защо и тук не си намери някой друг, на който да му пили нервите?Искаше да й купи еднопосочен билет до Америка и там да си остане, заедно с баща му и сестра му. Поне нямаше да заприлича на табуретка заради заседналият й начин на живот, а сега беше точно като такава. Само си седеше и гледаше телевизия. Да, готвеше, но Кевин рядко се прибираше, за да яде готвеното. Сънг Хьон се разсея от мисли, когато наближи маркета. Спря се пред количките и извади стотинка. Набута я където трябва и изкара една. Влезе в маркета и започна да пълни количката без да обръща особено внимание на стоката. Хващаше първото нещо, което му се изпречи пред погледа и го слагаше в количката.Напълни я до толкова, че нямаше вече място в нея и някои неща останаха в ръцете на Кевин. Огледа хората, които търчаха покрай щандовете. Разни хора, разни идеали, само същество от мъжки пол нямаше, освен него. Ами да, това си е женска грижа. Нищо нямаше да стане на майка му, ако беше отишла тя да пазарува тъкмо щеше да купи това, което иска и което трябва. Не господин У да похарчи кой знае колко пари за ненужни неща. Вече вървеше към касите с почти препълнената количка. Ако имаше нещо, което мразеше, то беше да пазарува. Вървеше си доволен към касите, когато обонянието му беше завладяно от миризмата на риба. Иууу мразеше този мирис на току-що изкарана риба от морето, както и целият рибен щанд, такова нещо не ядеше.Повръщаше му се само при вида й. Голям карък е, защо трябваше да се развони, точно когато минаваше?По най-бързият начин мина рибешкият щанд. Твърде разсеян или хипнотизиран от тази гнусна миризма, се блъсна в някого и покупките, които бяха в ръцете му паднаха и се разпиляха, а някои се счупиха. Така е като не внимава. Сънг Хьон се наведе да събира оцелелите покупки, а за другите персоналът щеше да се погрижи. Ядоса се само при мисълта, че трябва да заплати изпотрошената стока. Нямаше просто ей така да му се размине. 
-Нямам думи! -каза с последното останало самообладание в себе си, вдигна се от земята и отиде до количката. Успя да намери място в нея за покупките в ръцете си, и ги остави. Погледна към човекът, заради които се случи това. Да, позна ги. Бяха известни певици. Двете момичета го гледаха, като че е паднал от Марс. Много хубаво, че срещу него стояха звезди от известни групи, но това в момента най-малко го интересуваше. Всички са еднакви извън сцената и маската на блестяща звезда.

Кевин забеляза как две жени от персоналът минаха покрай тях и се заеха да събират стъклата и да почистват мястото. Забеляза и хилядите вперени погледи в тях. Какво на всеки се случва да се разсее, но както винаги само той щеше да си изпати. Отново погледна момичетата срещу него. Ким Дасом му хвърли виновен поглед и му се извини. Сякаш тя беше виновна. Сънг Хьон се беше отнесъл от ужасната миризма, която все още долавяше и заради тази си неотговорност сега щеше да дава пари на вятъра. Какво толкова? Смени ядосаният си поглед с по-топъл и вдигна рамене. Кевин погледна с периферното си зрение И Йонг, която идваше към тях и в очевидното й изражение нямаше и капка вина. И защо да има? Тя застана до Дасом и започна да се кара тихо на момчето. Все пак не искаше да вдига излишен шум в маркета и да си изкарат лоши впечатления за нея. У нямаше никакво намерение да вдига скандали. Това беше последното му пазаруване на подобно място, ако ще майка му да се разкъса от вътре. Чистачките приключиха с чистенето си и ги отминаха, като ги изгледаха злобно. Ами да създаваха им допълнителна работа. Кевин усети,че хилядите вперени погледи в тях се разотиваха. Game over.. Да му платят?Защо?Защото се разсея и всъщност вината за това бегло беше негова?За първи път чуваше някой да поема неговата вина и да иска да му заплати за това. Голем кеф, но не и за него.
-Не, няма нужда!-взе си покупките, които все още се намираха в ръцете на Дасом. -Гледайте къде вървите следващият път. -същото се отнасяше и за него. Тонът му беше безразличен и в него съвсем леко се долавяше нотка на студенина. Идеше му в този момент да остави всичките си покупки, да плати само счупените и да се изниже максимално бързо от тук, докато все още имаше капка запазено самообладание. Да се прибере в дома си и да прати майка си, и тя сама да отиде и да си пазарува, а той да се посвети на заслужена почивка след всичко това.Тъкмо г-жа У щеше да вдиша чист въздух.Но не, трябваше да й занесе глупостите иначе щеше да го увика и нямаше да млъкне с дни. Сякаш беше дете. Мислите отново го отнесоха. Дано това не доведе до нещо по-сериозно. Разклати едва забележимо глава и върна цялото си внимание и погледа си на двете госпожици. Представлението свърши и хората около тях се разотидоха или започнаха да си гледат това, за което бяха дошли - пазаруването. Кевин за малко отмести очи от дамите и ги заби в преливащата количка.Кога за бога беше я напълнил до такава степен?Как щеше да носи всичко това?Сигурно те тежаха два пъти колкото него. Трябваше или да повика такси, или да се направи на товарно магаре и да занесе торбите бог знае как до дома си, или да се обади на майка си и мирно и тихо да я изслуша какво точно трябва да купи. Хем щеше да си спести силите и да се прибере жив, здрав и невредим, хем и пари. Не, това не беше добра идея. Просто щеше да купи всичко това и да се моли да се прибере благополучно до дома си и ако е възможно и цял.

ПП. Съжалявам за леката безмислица. >.<