Вход
Latest topics
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 107 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 107 Гости Нула
Най-много потребители онлайн: 143, на Нед Окт 13, 2024 7:49 pm
Моста над река Han
5 posters
Страница 1 от 1
CL- YG Ent.
- БФФ : Park Luna, T.O.P, BOM
Половинка : YeSung♥♥♥
Брой мнения : 2233
Join date : 25.02.2012
Re: Моста над река Han
by G Dragon ♥ Вто Юли 03, 2012 1:39 pm
- It`s weird going to church without Young-Bae, isn`t it?- whispered the leader
He had to admit that It was a good idea, after all . Tabi`s head wasn`t always full with pictures of naked girls and nice food. Sometimes he gave good suggestions to Ji - Young what he should do. He was the oldest one and sometimes this is shown in the form of smart decisions and wise advices....But in really rare cases. This time Tabi decided that the church is a great place for the leader to spend the sunny afternoon. He wasn`t feeling really good this days and the four boys were concerned about him.
Ji - Young just didn`t seem to be the old childish and always smiling leader who loved his band members more than anything in this world. Actually, these days he wasn`t that "in love'' with them. GD was trying his best to avoid meeting them, especially the youngest one. After all, he was the one who started all of these problems in GD`s life. He is the one responsible for the misery the leader was going through .
Now he understands why he hated 2ne1 so much. It`s because the maknae was left behind because of them. They were more important than Seungri. So many promises were broken because of them, silly ones but still... And Ji -Young regretted not keeping them- not going to the cinema with Ri to see the new stupid action movie, driving him back home or taking him to a sushi bar. GD could bet that Seungri didn`t even remember these promises but he really wanted to make it up to him.
And he was doing that by pushing away the four girls.
He wasn`t used to praying. He wasn`t used to asking for help. But how could God help him ? Make Seungri understand, make him break up with Bom and run to GD ? How could he ask for such thing ? So the whole " procedure " in the church lasted not longer than five minutes.
GD never looked up to the older man through their journey. He felt like only one look at another person would feel as cheating...except Mint...but that was a whole different thing.
He had to admit that It was a good idea, after all . Tabi`s head wasn`t always full with pictures of naked girls and nice food. Sometimes he gave good suggestions to Ji - Young what he should do. He was the oldest one and sometimes this is shown in the form of smart decisions and wise advices....But in really rare cases. This time Tabi decided that the church is a great place for the leader to spend the sunny afternoon. He wasn`t feeling really good this days and the four boys were concerned about him.
Ji - Young just didn`t seem to be the old childish and always smiling leader who loved his band members more than anything in this world. Actually, these days he wasn`t that "in love'' with them. GD was trying his best to avoid meeting them, especially the youngest one. After all, he was the one who started all of these problems in GD`s life. He is the one responsible for the misery the leader was going through .
Now he understands why he hated 2ne1 so much. It`s because the maknae was left behind because of them. They were more important than Seungri. So many promises were broken because of them, silly ones but still... And Ji -Young regretted not keeping them- not going to the cinema with Ri to see the new stupid action movie, driving him back home or taking him to a sushi bar. GD could bet that Seungri didn`t even remember these promises but he really wanted to make it up to him.
And he was doing that by pushing away the four girls.
He wasn`t used to praying. He wasn`t used to asking for help. But how could God help him ? Make Seungri understand, make him break up with Bom and run to GD ? How could he ask for such thing ? So the whole " procedure " in the church lasted not longer than five minutes.
GD never looked up to the older man through their journey. He felt like only one look at another person would feel as cheating...except Mint...but that was a whole different thing.
G Dragon ♥- Green Ent.
- БФФ : Mint~;Bang Yong Guk;
Половинка : single
Брой мнения : 1849
Join date : 16.02.2012 -
Re: Моста над река Han
by Bang Minah Сря Авг 07, 2013 7:32 pm
Дните се изнизваха от календара като перли от скъсана огърлица. Светът не спираше и за миг, животът кипеше, хората препускаха в ежедневието си. Нямаше нищо различно – просто непрестанният пулс на човешкото съществуване.
Имаше един човек обаче, за когото нещата стояха по доста различен начин. Да, за Ън Джи – момичето, което уморено крачеше по моста с къси джинси и памучен суитшърт, чиято качулка прикриваше кестенявата ѝ коса, животът беше спрял. Какво клише, нали? Просто поредната заблудена девойка, която се самосъжаляваше, за да получи минутка внимание – нещо, което не бе получавала у дома. Точно това биха си помислили повечето хора при вида ѝ – реещ се в небитието поглед, изпито и бледо лице, на което се мъдреха тъмни кръгове и сухи устни, изгубили цвета си. Отдалеч приличаше на бездомно момиче на път да се срине. Дали пък наистина не бе бездомна? Онази проклета къща можеше ли да се нарече дом?
Домът предполагаше уют и спокойствие, топлина и нежност, семейство – все неща, които бяха просто далечен спомен. Какво имаше Ън Джи в момента? Единствено наивната си мечта, че ще дебютира, която ѝ изглеждаше все по-невъзможна. Не разбираше какво не достигаше – тренираше, докато тялото ѝ се предаде напълно и загуби съзнание; мускулите ѝ „плачеха“ от болка, а по краката ѝ можеха да се преброят поне 10 синини. Опитваше с всички сили, но все не бе достатъчно. Щеше ли да доживее сбъдването на мечтата си, или щеше да се окаже поредната жертва на индустрията, оставяйки единствено студен гроб, който никой нямаше да посещава? Напоследък вторият вариант ѝ изглеждаше доста по-възможен, а може би и желан.
На кого щеше да липсва? Кой щеше да страда, ако тя напусне този свят? Майка ѝ и сестра ѝ вече я чакаха (поне така се надяваше тя) от другата страна, а баща ѝ бе твърде зает със служебните си задължения, че да забележи какво се случва със собствената му дъщеря. Бе трудно да се повярва, че същият човек, който преди години бе напуснал работа само за да търси най-добрите детски психиатри за детето си, сега не благоволяваше дори да се обади, за да провери дали Ън Джи е жива.
Нещо топло се търкулна по студеното лице на момичето, докато крачеше хаотично по моста. Болеше толкова силно. И най-лошото бе, че болкоуспокоителните не действаха – нищо не можеше да излекува болката от самотата. Вечер ледените ѝ ръце се „плъзваха“ по шията на Ън Джи, задушавайки я и оставяйки я напълно изтощена. Сподавени ридания, чупещ се в стените порцелан и писъци – това можеше да се чуе вечер в дома на момичето. Антидепресантите, които пиеше от катастрофата, невинаги помагаха.
Брюнетката въздъхна тъжно и прибра ръце в джобовете на суитшърта си, внимавайки да не срещне погледа си с този на някой непознат. Мостът бе много посещаван, което в други случаи би я ужасило, но в момента имаше нужда от това – да чува жуженето на хората вместо крещящите мисли в главата си.
- Защо си толкова тъжна? – този въпрос се открои от другите звуци, които се забиваха в ушите ѝ.
Ън Джи бавно вдигна поглед от краката си и пред себе си видя мъж, на около 40, със стърчаща на всички страни коса, дрипави дрехи и мръсно лице, което я караше да потръпне.
- Съжалявам, но не е Ваша работа. – измънка момичето и се поклони, след което понечи да продължи по пътя си.
Усети обаче здрава хватка около китката си, която я накара да загуби равновесие и почти да падне. Вече се намираше на сантиметри от бездомника, който се усмихваше дяволито.
- Нека ти покажа решението на всички проблеми. – любезно предложи той и задърпа Ън Джи към перилото на моста. – Нужно е само едно движение и всичко ще изчезне. – изсмя се мъжът и посочи бурните води долу, където смъртта чакаше отчаяните.
Ън Джи усети как някакво скрито желание се пробужда в нея. Може би идеята не беше толкова лоша.
- Аз... страх ме е. – промълви момичето, усещайки как гласът ѝ се губеше в гърлото.
Очите на бездомника се свиха до две цепнатини, а тялото му видимо се напрегна.
- Просто скочи, тъпачке! – изкрещя той, хващайки Ън Джи за косата и бутайки я все по-напред.
Брюнетката сподави вик и леко кимна с глава. Прилепи се до парапета на моста и погледна надолу – значи тези тъмни и пенещи се вълни щяха да са последният ѝ дом.
Преметна единия си крак през перилото, тихо проплаквайки. След това направи същото и с другия.
Вече бе от външната страна, а единственото ,което я крепеше, бяха слабите ѝ ръце. Усещаше лекият ветрец, играещ си с косите ѝ, докато погледът ѝ се рееше в неспокойните води. Чувстваше ги вътре в себе си – чрез забързаното тупкане на сърцето си, което бе наясно, че скоро щеше да замлъкне завинаги, чрез адреналина, разливащ се във вените.
- Ще броя до 3 и тогава ще скочиш, разбра ли? – думите на бездомника се размиваха от шума на вълните, но Ън Джи все пак го чу и кимна.
Затвори очи, издаде тяло напред и зачака, чудейки се как е възможно човек да се чувства жив, когато е дошло времето да умре.
Имаше един човек обаче, за когото нещата стояха по доста различен начин. Да, за Ън Джи – момичето, което уморено крачеше по моста с къси джинси и памучен суитшърт, чиято качулка прикриваше кестенявата ѝ коса, животът беше спрял. Какво клише, нали? Просто поредната заблудена девойка, която се самосъжаляваше, за да получи минутка внимание – нещо, което не бе получавала у дома. Точно това биха си помислили повечето хора при вида ѝ – реещ се в небитието поглед, изпито и бледо лице, на което се мъдреха тъмни кръгове и сухи устни, изгубили цвета си. Отдалеч приличаше на бездомно момиче на път да се срине. Дали пък наистина не бе бездомна? Онази проклета къща можеше ли да се нарече дом?
Домът предполагаше уют и спокойствие, топлина и нежност, семейство – все неща, които бяха просто далечен спомен. Какво имаше Ън Джи в момента? Единствено наивната си мечта, че ще дебютира, която ѝ изглеждаше все по-невъзможна. Не разбираше какво не достигаше – тренираше, докато тялото ѝ се предаде напълно и загуби съзнание; мускулите ѝ „плачеха“ от болка, а по краката ѝ можеха да се преброят поне 10 синини. Опитваше с всички сили, но все не бе достатъчно. Щеше ли да доживее сбъдването на мечтата си, или щеше да се окаже поредната жертва на индустрията, оставяйки единствено студен гроб, който никой нямаше да посещава? Напоследък вторият вариант ѝ изглеждаше доста по-възможен, а може би и желан.
На кого щеше да липсва? Кой щеше да страда, ако тя напусне този свят? Майка ѝ и сестра ѝ вече я чакаха (поне така се надяваше тя) от другата страна, а баща ѝ бе твърде зает със служебните си задължения, че да забележи какво се случва със собствената му дъщеря. Бе трудно да се повярва, че същият човек, който преди години бе напуснал работа само за да търси най-добрите детски психиатри за детето си, сега не благоволяваше дори да се обади, за да провери дали Ън Джи е жива.
Нещо топло се търкулна по студеното лице на момичето, докато крачеше хаотично по моста. Болеше толкова силно. И най-лошото бе, че болкоуспокоителните не действаха – нищо не можеше да излекува болката от самотата. Вечер ледените ѝ ръце се „плъзваха“ по шията на Ън Джи, задушавайки я и оставяйки я напълно изтощена. Сподавени ридания, чупещ се в стените порцелан и писъци – това можеше да се чуе вечер в дома на момичето. Антидепресантите, които пиеше от катастрофата, невинаги помагаха.
Брюнетката въздъхна тъжно и прибра ръце в джобовете на суитшърта си, внимавайки да не срещне погледа си с този на някой непознат. Мостът бе много посещаван, което в други случаи би я ужасило, но в момента имаше нужда от това – да чува жуженето на хората вместо крещящите мисли в главата си.
- Защо си толкова тъжна? – този въпрос се открои от другите звуци, които се забиваха в ушите ѝ.
Ън Джи бавно вдигна поглед от краката си и пред себе си видя мъж, на около 40, със стърчаща на всички страни коса, дрипави дрехи и мръсно лице, което я караше да потръпне.
- Съжалявам, но не е Ваша работа. – измънка момичето и се поклони, след което понечи да продължи по пътя си.
Усети обаче здрава хватка около китката си, която я накара да загуби равновесие и почти да падне. Вече се намираше на сантиметри от бездомника, който се усмихваше дяволито.
- Нека ти покажа решението на всички проблеми. – любезно предложи той и задърпа Ън Джи към перилото на моста. – Нужно е само едно движение и всичко ще изчезне. – изсмя се мъжът и посочи бурните води долу, където смъртта чакаше отчаяните.
Ън Джи усети как някакво скрито желание се пробужда в нея. Може би идеята не беше толкова лоша.
- Аз... страх ме е. – промълви момичето, усещайки как гласът ѝ се губеше в гърлото.
Очите на бездомника се свиха до две цепнатини, а тялото му видимо се напрегна.
- Просто скочи, тъпачке! – изкрещя той, хващайки Ън Джи за косата и бутайки я все по-напред.
Брюнетката сподави вик и леко кимна с глава. Прилепи се до парапета на моста и погледна надолу – значи тези тъмни и пенещи се вълни щяха да са последният ѝ дом.
Преметна единия си крак през перилото, тихо проплаквайки. След това направи същото и с другия.
Вече бе от външната страна, а единственото ,което я крепеше, бяха слабите ѝ ръце. Усещаше лекият ветрец, играещ си с косите ѝ, докато погледът ѝ се рееше в неспокойните води. Чувстваше ги вътре в себе си – чрез забързаното тупкане на сърцето си, което бе наясно, че скоро щеше да замлъкне завинаги, чрез адреналина, разливащ се във вените.
- Ще броя до 3 и тогава ще скочиш, разбра ли? – думите на бездомника се размиваха от шума на вълните, но Ън Джи все пак го чу и кимна.
Затвори очи, издаде тяло напред и зачака, чудейки се как е възможно човек да се чувства жив, когато е дошло времето да умре.
Bang Minah- Loen Ent.
- БФФ : Daehyun., Chen., HongBin, Hyosung
Половинка : Sehun. - friends with benefits
Брой мнения : 1966
Join date : 07.09.2012
Re: Моста над река Han
by Гост Съб Авг 10, 2013 8:46 pm
"Срещали сме се два пъти - в твоето минало, и в моето бъдеще!" - заветните думи на Лорд Волдемор от едноименната сага "Хари Потър".
Че Чи Хун изживяваше живота си точно като тази проста реплика изречена от актьор. Имаше чувството, че се е срещал с абсолютно всички хора на земята в миналото си, но те ще се срещнат с него в бъдеще.
Става въпрос за кариерата му на артист. Имаше талант и потенциал, сега най-важното беше да се развива успешно в тази област. За това и тренираше усилено в залата за тренировки на TS Ent. Той, заедно с още няколко трейнита. Каква ирония. Чи Хун беше много над тези хлапета! Те дори не можеха да сметнат едно елементарно уравнение от онези с формулата на втора степен. То тогава какво остава за останалото? Нищо!
Амбиции. Всичко опира до амбициите. Народът е казал: има ли желание, има и начин. При него определено желанието беше доста в излишък. Можеше да раздаде малко наляво-надясно, но му се свидеше прекалено много, за да го направи. За това си го запазваше в себе си и го трупаше. Накрая щеше просто всичко да изригне през главата му. Както винаги е ставало. Етапите на изригването бяха три:
1. Силно главоболие. ;
2. Истерични крясъци и чупене на неща all day, like a boss. ;
3. Мирясване.
За радост на всички, но най-вече за родителите му, Чи Хун скоро не беше изпадал в това състояние. Скоро семейство Че не бе имало възможност да зарадва докторите в психиатричното отделение, което се намираше на около 90/100 км. от Сеул. Няколко пъти се бяха опитвали да го затворят там за укротяване, но не им се беше получавало. Просто единственият наследник на богатата фамилия имаше сиво вещество в мозъчната кухина на главата си.
- Чи Хун-оппа, цяла нощ ли ще стоиш така? - изписка със сладкото си гласче едно от момичетата-трейнита. Така се беше надвесило, че погледът на Че да попада точно в гърдите й. То пък едни гърди, ама това е друг въпрос за друго време и обсъждане.
Момчето я погледна отвеяно. Хем я гледаше, хем гледаше през нея. Въобще не му беше до притесненията на другите за здравето му. Е, вярно си беше, че е "златното яйце на златната кокошка" сред трейнитата, но това беше прекалено. А и не разбраха ли, че не е заинтересован от момичетата?
- Да, цяла нощ ще остана така! - отвърна й студено той, след което стана от пейката. Разроши косата си и тръгна към съблекалнята. Усещаше бесния поглед на момичето в гърба си.
- Гей! - извика на висок глас онази и тропна с крак по паркета.
Въобще не му беше до нея. Нито пък, до когото и да е.
Всички се правеха, че го разбират. Съчувстваха му и се преструваха, че го подкрепят както и с каквото могат. Но те не разбираха! Не търсеше съчувствие. То не му беше нужно. Имаше нужда от подкрепа! Толкова силна подкрепа, която да му помогне да излезе от катраният капан, в който беше потънал до крайчетата на косата си. За съжаление никой не можеше да му я даде. Нито семейството, което мислеше да се отрече от него, нито психолозите, нито пък някой друг.
Тениската лепнеше за гърба му. С най-голямо удоволствие се отърва от нея. Преоблече се с удобните си тениска, дънки и кецове. Хвана си сака и излезе от сградата на компанията.
Нощта беше надвиснала над Сеул. Да, това беше времето, в което столицата на Република Корея ставаше много красива. Не случайно беше обявена на първо място в чарта "ТОП 10 места, които са по-красиви през нощта, отколкото през деня".
Чи Хун вдиша дълбоко от замърсения градски въздух и закрачи към моста над река Хан. Всяка вечер посещаваше това място. По някакъв необикновен начин го успокояваше, вдъхваше му увереност и му даваше сила, с която да продължи напред. Не можеше да обясни с какво по-точно мостът над река Хан го караше да се чувства добре. Самият факт, че някой го успокоява, беше невероятен.
Уличните лампи осветяваха пътя му. Можеше да стигне до там и без пътеводителната им светлина, но му беше приятно. Беше му приятно от факта, че ги има.
Най-накрая стигна до моста. Вървеше бавно по него и се наслаждаваше на всяка секунда, прекарвайки на моста над река Хан. Никое друго усещане не можеше да се сравнява с това, което той изпитваше. Или пък имаше такова? Може би, любовта. Но той не знаеше какво е това. Никога не се беше влюбвал и нямаше вероятност това да стане скоро. Можеше да обясни научно какво е "любов", но не беше същото. Трябва поне веднъж да си я изпитал, за да можеш. Но дори и тогава отново не става.
- Ще броя до 3 и тогава ще скочиш, разбра ли? - до ушите му стигна пресипнал глас. Най-вероятно на някой бездомник, каращ друг като него да сложи край на живота си.
Нищо ново.
Но всъщност беше.
Нямаше бездомник. Имаше младо момиче, което стоеше зад перилата, надвесено над водната стихия. Чи Хун се облещи. А всичко от тук нататък стана за секунди. Самият той не можеше да си го обясни.
Избута мъжът в дрипави дрехи от пътя си, достигайки до мястото, от което съществото от женски пол се канеше да скача. Хвана я тъкмо на време. Само на минисекунди от това тя да полети надолу. Преди пенещите се вълни на неспокойната река Ханганг да я приспят за вечни времена.
- Живей! - изкрещя в ухото й Че, за да я чуе.
Беше обвил ръце малко под гърдите й я държеше здраво. Помогна й да прескочи перилото и пак разроши косата си. - Сериозно ли слушаш някакъв бездомник, който ти казва какво да правиш и какво не?!
Гласът му беше повишил тоналността си.
- Айш! Добре ли си? Този направи ли ти нещо преди да те принуди да скачаш? - Хун я оглеждаше за поражения, след което прехвърли погледа си върху клошаря. Изумтя. - Нещастник.
Хвана кафявокосото момиче за ръка и я поведе към по-светла и безопасна част на моста. Щом стигнаха до там, той отново се обърна към нея.
- Аз съм Че Чи Хун - подаде ръката си.
п.с. - съжалявам т.т не ме бива много в километричните постове.
Че Чи Хун изживяваше живота си точно като тази проста реплика изречена от актьор. Имаше чувството, че се е срещал с абсолютно всички хора на земята в миналото си, но те ще се срещнат с него в бъдеще.
Става въпрос за кариерата му на артист. Имаше талант и потенциал, сега най-важното беше да се развива успешно в тази област. За това и тренираше усилено в залата за тренировки на TS Ent. Той, заедно с още няколко трейнита. Каква ирония. Чи Хун беше много над тези хлапета! Те дори не можеха да сметнат едно елементарно уравнение от онези с формулата на втора степен. То тогава какво остава за останалото? Нищо!
Амбиции. Всичко опира до амбициите. Народът е казал: има ли желание, има и начин. При него определено желанието беше доста в излишък. Можеше да раздаде малко наляво-надясно, но му се свидеше прекалено много, за да го направи. За това си го запазваше в себе си и го трупаше. Накрая щеше просто всичко да изригне през главата му. Както винаги е ставало. Етапите на изригването бяха три:
1. Силно главоболие. ;
2. Истерични крясъци и чупене на неща all day, like a boss. ;
3. Мирясване.
За радост на всички, но най-вече за родителите му, Чи Хун скоро не беше изпадал в това състояние. Скоро семейство Че не бе имало възможност да зарадва докторите в психиатричното отделение, което се намираше на около 90/100 км. от Сеул. Няколко пъти се бяха опитвали да го затворят там за укротяване, но не им се беше получавало. Просто единственият наследник на богатата фамилия имаше сиво вещество в мозъчната кухина на главата си.
- Чи Хун-оппа, цяла нощ ли ще стоиш така? - изписка със сладкото си гласче едно от момичетата-трейнита. Така се беше надвесило, че погледът на Че да попада точно в гърдите й. То пък едни гърди, ама това е друг въпрос за друго време и обсъждане.
Момчето я погледна отвеяно. Хем я гледаше, хем гледаше през нея. Въобще не му беше до притесненията на другите за здравето му. Е, вярно си беше, че е "златното яйце на златната кокошка" сред трейнитата, но това беше прекалено. А и не разбраха ли, че не е заинтересован от момичетата?
- Да, цяла нощ ще остана така! - отвърна й студено той, след което стана от пейката. Разроши косата си и тръгна към съблекалнята. Усещаше бесния поглед на момичето в гърба си.
- Гей! - извика на висок глас онази и тропна с крак по паркета.
Въобще не му беше до нея. Нито пък, до когото и да е.
Всички се правеха, че го разбират. Съчувстваха му и се преструваха, че го подкрепят както и с каквото могат. Но те не разбираха! Не търсеше съчувствие. То не му беше нужно. Имаше нужда от подкрепа! Толкова силна подкрепа, която да му помогне да излезе от катраният капан, в който беше потънал до крайчетата на косата си. За съжаление никой не можеше да му я даде. Нито семейството, което мислеше да се отрече от него, нито психолозите, нито пък някой друг.
Тениската лепнеше за гърба му. С най-голямо удоволствие се отърва от нея. Преоблече се с удобните си тениска, дънки и кецове. Хвана си сака и излезе от сградата на компанията.
Нощта беше надвиснала над Сеул. Да, това беше времето, в което столицата на Република Корея ставаше много красива. Не случайно беше обявена на първо място в чарта "ТОП 10 места, които са по-красиви през нощта, отколкото през деня".
Чи Хун вдиша дълбоко от замърсения градски въздух и закрачи към моста над река Хан. Всяка вечер посещаваше това място. По някакъв необикновен начин го успокояваше, вдъхваше му увереност и му даваше сила, с която да продължи напред. Не можеше да обясни с какво по-точно мостът над река Хан го караше да се чувства добре. Самият факт, че някой го успокоява, беше невероятен.
Уличните лампи осветяваха пътя му. Можеше да стигне до там и без пътеводителната им светлина, но му беше приятно. Беше му приятно от факта, че ги има.
Най-накрая стигна до моста. Вървеше бавно по него и се наслаждаваше на всяка секунда, прекарвайки на моста над река Хан. Никое друго усещане не можеше да се сравнява с това, което той изпитваше. Или пък имаше такова? Може би, любовта. Но той не знаеше какво е това. Никога не се беше влюбвал и нямаше вероятност това да стане скоро. Можеше да обясни научно какво е "любов", но не беше същото. Трябва поне веднъж да си я изпитал, за да можеш. Но дори и тогава отново не става.
- Ще броя до 3 и тогава ще скочиш, разбра ли? - до ушите му стигна пресипнал глас. Най-вероятно на някой бездомник, каращ друг като него да сложи край на живота си.
Нищо ново.
Но всъщност беше.
Нямаше бездомник. Имаше младо момиче, което стоеше зад перилата, надвесено над водната стихия. Чи Хун се облещи. А всичко от тук нататък стана за секунди. Самият той не можеше да си го обясни.
Избута мъжът в дрипави дрехи от пътя си, достигайки до мястото, от което съществото от женски пол се канеше да скача. Хвана я тъкмо на време. Само на минисекунди от това тя да полети надолу. Преди пенещите се вълни на неспокойната река Ханганг да я приспят за вечни времена.
- Живей! - изкрещя в ухото й Че, за да я чуе.
Беше обвил ръце малко под гърдите й я държеше здраво. Помогна й да прескочи перилото и пак разроши косата си. - Сериозно ли слушаш някакъв бездомник, който ти казва какво да правиш и какво не?!
Гласът му беше повишил тоналността си.
- Айш! Добре ли си? Този направи ли ти нещо преди да те принуди да скачаш? - Хун я оглеждаше за поражения, след което прехвърли погледа си върху клошаря. Изумтя. - Нещастник.
Хвана кафявокосото момиче за ръка и я поведе към по-светла и безопасна част на моста. Щом стигнаха до там, той отново се обърна към нея.
- Аз съм Че Чи Хун - подаде ръката си.
п.с. - съжалявам т.т не ме бива много в километричните постове.
Гост- Гост
Re: Моста над река Han
by Bang Minah Нед Авг 11, 2013 9:55 pm
Бурните води на реката трябваше да приберат изтормозеното тяло на Ън Джи; сърцето ѝ трябваше да замлъкне завинаги и да сложи край на мъчителното съществуване; трябваше да има само мрачната и студена прегръдка на Смъртта. Планът не включваше появата на онова момче, нито силните му ръце, улавящи умореното тяло на Ън Джи, устремено към пенливите води.
Откъде се взе? И по-важното - защо я спаси? Какво го интересуваше съдбата на една напълно непозната? Нима щеше да страда от липсата на поредното нищожно човешко същество?
Всъщност, Ън Джи не бе сигурна, че все още може да се нарече "човек". Те живееха, прогресираха, изпитваха щастие и чакаха утрото с нетърпение, за да сбъднат мечтите си.
Какво от това имаше момичето? Не живееше, а просто съществуваше като бял молив в моливника - беше там, но никой не забелязваше, никой не го ползваше.
Как можеше да изпита нещо друго, освен болката, която с всеки ден растеше и добиваше плашещи размери? Как да чака с нетърпение утрешния ден, когато знаеше, че единственото, което той ще ѝ донесе, е още тъга и безднадеждност?
Това бе страшното на депресията - тя изпиваше всяка капчица живот в тялото ти. Има дни, в които дори да искаш, не можеш да станеш от леглото, защото самото действие е прекалено уморително. Животът и случващото се в него губи своя смисъл и бива засмукан от черната дупка на отчаянието. Нямаш желание за нищо и никого, освен леглото, което се превръща в пристан на сълзите и въздишките по загубени мечти.
А най-лошото бе, че не знаеш кога ще дойде краят и какъв ще е - дали ще сложиш край на това състояние или на мизерния си живот.
Истината бе, че Ън Джи беше избрала второто, и то отдавна.
"Живей", тази фраза, закънтяла в тъпанчетата ѝ, звучеше толкова фалшиво, толкова неестествено. Защо да живее? За какво? За кого?
Разбира се, бе лесно да се каже, когато не ти си този, за когото единственото спасение е смъртта.
Ън Джи се тътреше като в просъница до непознатия, търсейки в речника си всички думи синоними на "идиот".
Дрезгавият глас на момчето, което се представи като Че Чи Хун, се разнесе из въздуха.
- Защо ме спаси? Не съм ти никаква. - изсъска Ън Джи, отказвайки да се представи.
Момичето се бе превърнало в мраморна статуя, опитвайки се да възпре истерията, напираща да излезе.
- Трябваше да ме оставиш да умра. - проплака след миг Ън Джи, изпускайки последната нишка от здравия си разум.
Коленете ѝ срещнаха студената плоча на моста, а главата се отпусна на гърдите ѝ. Усещаше топлите сълзи, стичащи се по бузите, но в момента бе твърде вцепенена, за да направи каквото и да е.
Откъде се взе? И по-важното - защо я спаси? Какво го интересуваше съдбата на една напълно непозната? Нима щеше да страда от липсата на поредното нищожно човешко същество?
Всъщност, Ън Джи не бе сигурна, че все още може да се нарече "човек". Те живееха, прогресираха, изпитваха щастие и чакаха утрото с нетърпение, за да сбъднат мечтите си.
Какво от това имаше момичето? Не живееше, а просто съществуваше като бял молив в моливника - беше там, но никой не забелязваше, никой не го ползваше.
Как можеше да изпита нещо друго, освен болката, която с всеки ден растеше и добиваше плашещи размери? Как да чака с нетърпение утрешния ден, когато знаеше, че единственото, което той ще ѝ донесе, е още тъга и безднадеждност?
Това бе страшното на депресията - тя изпиваше всяка капчица живот в тялото ти. Има дни, в които дори да искаш, не можеш да станеш от леглото, защото самото действие е прекалено уморително. Животът и случващото се в него губи своя смисъл и бива засмукан от черната дупка на отчаянието. Нямаш желание за нищо и никого, освен леглото, което се превръща в пристан на сълзите и въздишките по загубени мечти.
А най-лошото бе, че не знаеш кога ще дойде краят и какъв ще е - дали ще сложиш край на това състояние или на мизерния си живот.
Истината бе, че Ън Джи беше избрала второто, и то отдавна.
"Живей", тази фраза, закънтяла в тъпанчетата ѝ, звучеше толкова фалшиво, толкова неестествено. Защо да живее? За какво? За кого?
Разбира се, бе лесно да се каже, когато не ти си този, за когото единственото спасение е смъртта.
Ън Джи се тътреше като в просъница до непознатия, търсейки в речника си всички думи синоними на "идиот".
Дрезгавият глас на момчето, което се представи като Че Чи Хун, се разнесе из въздуха.
- Защо ме спаси? Не съм ти никаква. - изсъска Ън Джи, отказвайки да се представи.
Момичето се бе превърнало в мраморна статуя, опитвайки се да възпре истерията, напираща да излезе.
- Трябваше да ме оставиш да умра. - проплака след миг Ън Джи, изпускайки последната нишка от здравия си разум.
Коленете ѝ срещнаха студената плоча на моста, а главата се отпусна на гърдите ѝ. Усещаше топлите сълзи, стичащи се по бузите, но в момента бе твърде вцепенена, за да направи каквото и да е.
Bang Minah- Loen Ent.
- БФФ : Daehyun., Chen., HongBin, Hyosung
Половинка : Sehun. - friends with benefits
Брой мнения : 1966
Join date : 07.09.2012
Re: Моста над река Han
by Гост Пет Авг 16, 2013 8:46 pm
Кафявокосата дама не пое протегната ръка на Чи Хун. Той направи горчива физиономия и отново я прилепи до тялото си. Устните му бяха свити в перфектна тънка черта. Колко неучтиво. Тя даже не се представи, а веднага започна с това защо я бил спасил, не му била никаква.. Явно не знаеше истината за този горчив свят, в който съществува без абсолютно никаква причина. Разбира се, всеки човек се ражда на този свят с някаква цел. Друг е въпросът дали я намира и я изпълнява или не я открива и става боклук. Пример за това е онзи бездомник, който я накара да скача от моста във водната бездна. Хм. Глупачка. При това голяма.
Че се почеса там, където не го сърби. След тази процедура прибра ръцете си в джобовете на сините джинси, които беше обул. Подритна леко едно камъче с върха на кеца си. Миг по-късно плачът на момичето зазвуча в синхрон с шума от автомобилите. Хун не обичаше ревливите момичета като нея. А тя беше ревла. Ама като казвам ревла, значи наистина голяма ревла. Коя майка би родила такова същество? При това беше мега сладникава. Чак захарна болест да хванеш от нея. Къде бяха ментовите бонбони, когато му притрябваха? Но, О, да, той ги беше изхвърлил. Защо? Защото не обичаше. Направо някой да му даде една голяма бутилка оцет.
Сърцеизвадната картина, която се развиваше зад мантинелата, стана още по-силна. Захаросаното момиче продължаваше да плаче. Сълзите се сипеха от очите й като бисери от скъсана огърлица. Не можеше повече да гледа този безплатен мега драматичен филм, който се разиграваше пред очите му. Чак му се доповръща. Някой да може да му услужи с торбичка за повръщане, леген или тоалетна чиния? Някой? Никой? Ех, добре. Значи ще има храна за рибките във водата... може и парфюм за някоя претруфена дама в яхта.
Чи Хун извади от сака си близалка. Имаше розова опаковка. Следователно беше ягодова или черешова. Има и вероятност да е с вкус на вишни, но техните опаковки бяха в по-тъмно розово. Абе, нещо като костюмите на Secret в "Poison", ама то бие повече на лилаво. Ох. На кого въобще му пука за опаковките на близалките с вишни? Точно така. На никого.
Приклекна до плачещото момиче и хвана едната й ръка. Постави сладкото нещо в ръцете й. Тупна я по рамото и я изправи.
- На никого няма да му пука за теб дори да се самоубиеш - обясни й той. - Ако сега няма човек, който се интересува от теб, то и след смъртта ти няма да има. Така че, няма смисъл да умираш заради едното нещо. За това, намери причина поради, която да живееш, Захароске.
Захароске. Това пък от къде му дойде? Досега никога не беше измислял прякор на някого. Но преди винаги му се бяха представяли. За първи път срещаше човек, който не го прави. Ох. Какви ли ги няма в днешно време? Извратеняци, насилници, убийци.. Красива картинка, нали?
- Ще те наричам Захароска. Не ми се представи, което е доста неучтиво от твоя страна. Но пък ти отива. Може да си смениш името - погледна я Че.
Отново отвори сака си и извади още една близалка. Разви опаковката й, след което я бутна в устата си. Прибра хартийката в джоба. Нямаше да прави боклуци на едно от най-любимите си места в Сеул.
- Хайде сега, стига си плакала. Няма абсолютно никакъв смисъл от тези сълзи. Само ми показваш колко емоционално крехка си. В момента си като разтворена карта. Ако бях лош човек, щях да го използвам против теб. И не е ли малко късно за такива среднощни разходки като твоите?
Подпря се на лампата и пак я загледа. Отметна поглед към хоризонта. Черното мастилено небе се сливаше с водата и я правеше черна. Звездите правеха мръсни петна върху перфектната картина. Луната, във формата на полумесец, направо му се подиграваше. Нямаше никакъв подход към нежния пол, но не му и пукаше. Никога не се беше разбирал с жените и нямаше да се разбира. То, защото и с мъжкия пол се разбираше.. Не беше контактна личност, но щом намереше подходящ случай да говори, го правеше колкото му сърце иска. Понякога устата му не можеха да затворят.
Че се почеса там, където не го сърби. След тази процедура прибра ръцете си в джобовете на сините джинси, които беше обул. Подритна леко едно камъче с върха на кеца си. Миг по-късно плачът на момичето зазвуча в синхрон с шума от автомобилите. Хун не обичаше ревливите момичета като нея. А тя беше ревла. Ама като казвам ревла, значи наистина голяма ревла. Коя майка би родила такова същество? При това беше мега сладникава. Чак захарна болест да хванеш от нея. Къде бяха ментовите бонбони, когато му притрябваха? Но, О, да, той ги беше изхвърлил. Защо? Защото не обичаше. Направо някой да му даде една голяма бутилка оцет.
Сърцеизвадната картина, която се развиваше зад мантинелата, стана още по-силна. Захаросаното момиче продължаваше да плаче. Сълзите се сипеха от очите й като бисери от скъсана огърлица. Не можеше повече да гледа този безплатен мега драматичен филм, който се разиграваше пред очите му. Чак му се доповръща. Някой да може да му услужи с торбичка за повръщане, леген или тоалетна чиния? Някой? Никой? Ех, добре. Значи ще има храна за рибките във водата... може и парфюм за някоя претруфена дама в яхта.
Чи Хун извади от сака си близалка. Имаше розова опаковка. Следователно беше ягодова или черешова. Има и вероятност да е с вкус на вишни, но техните опаковки бяха в по-тъмно розово. Абе, нещо като костюмите на Secret в "Poison", ама то бие повече на лилаво. Ох. На кого въобще му пука за опаковките на близалките с вишни? Точно така. На никого.
Приклекна до плачещото момиче и хвана едната й ръка. Постави сладкото нещо в ръцете й. Тупна я по рамото и я изправи.
- На никого няма да му пука за теб дори да се самоубиеш - обясни й той. - Ако сега няма човек, който се интересува от теб, то и след смъртта ти няма да има. Така че, няма смисъл да умираш заради едното нещо. За това, намери причина поради, която да живееш, Захароске.
Захароске. Това пък от къде му дойде? Досега никога не беше измислял прякор на някого. Но преди винаги му се бяха представяли. За първи път срещаше човек, който не го прави. Ох. Какви ли ги няма в днешно време? Извратеняци, насилници, убийци.. Красива картинка, нали?
- Ще те наричам Захароска. Не ми се представи, което е доста неучтиво от твоя страна. Но пък ти отива. Може да си смениш името - погледна я Че.
Отново отвори сака си и извади още една близалка. Разви опаковката й, след което я бутна в устата си. Прибра хартийката в джоба. Нямаше да прави боклуци на едно от най-любимите си места в Сеул.
- Хайде сега, стига си плакала. Няма абсолютно никакъв смисъл от тези сълзи. Само ми показваш колко емоционално крехка си. В момента си като разтворена карта. Ако бях лош човек, щях да го използвам против теб. И не е ли малко късно за такива среднощни разходки като твоите?
Подпря се на лампата и пак я загледа. Отметна поглед към хоризонта. Черното мастилено небе се сливаше с водата и я правеше черна. Звездите правеха мръсни петна върху перфектната картина. Луната, във формата на полумесец, направо му се подиграваше. Нямаше никакъв подход към нежния пол, но не му и пукаше. Никога не се беше разбирал с жените и нямаше да се разбира. То, защото и с мъжкия пол се разбираше.. Не беше контактна личност, но щом намереше подходящ случай да говори, го правеше колкото му сърце иска. Понякога устата му не можеха да затворят.
Гост- Гост
Re: Моста над река Han
by Bang Minah Съб Авг 17, 2013 4:09 pm
Думите на Чи Хун се врязоха остро в гърдите на Ън Джи. Боляха, но не заради грубия тон, а заради това, с което бяха пропити - истината.
Все едно момичето току-що бе полято с кофа ледена вода, което я накара да се събуди от съня, или по-скоро от лъжата, в която живееше.
Луташе се отчаяно в затвора, който сама бе изградила в ума си. За нещастие, бе забравила да сложи изход, врата, през която да избяга и да се върне в реалността.
Какъв беше този затвор? Изпълнен с детски смях, аромат на домашно изпечени сладки, чаени партита - изпълнен с топлината на семейството.
Заключена в скъпите спомени, Ън Джи бе забравила за реалността - смяната на сезоните, натовареният трафик, глъчката от бързащи граждани - всичко това сякаш ѝ убягваше.
Нямаше значение дали има храна в хладилника, защото често пъти забравяше, че трябва да се храни, забравяше, че трябва да живее.
Единственото, което правеше съзнателно, бе да отива всеки ден в сградата на компанията и да тренира с надеждата да дебютира и да сбъдне мечтата на майка си.
Помнеше усмивката на лицето ѝ всеки път щом Ън Джи пееше, докато тя сплиташе косите ѝ. С каква любов обещаваше на дъщеря си, че я чака светло бъдеще.
Но всичко това бе минало, просто отминала страница от живота. Чи Хун бе прав - в момента Ън Джи нямаше никого.
Колкото и да се опитваше да се самозаблуждава, рано или късно трябваше да се изправи с реалността. Беше сама - нямаше кой да я посрещне вечер, нито на кого да излее мъката си. Беше напълно сама в свят, на когото не му пукаше за нея. Можеше ли да оцелее?
Ън Джи прочисти гърло, за да премахне възела, който я задушаваше. Заигра се с близалката, която все още държеше в ръце и погледна този, който ѝ я бе дал. Момчето се бе облегнало на една от лампите с поглед, зареян в среднощния хоризонт. Светлината, окъпваща лицето му, позволяваше на брюнетката да разучи чертите му - напрегнати очи, стоическо изражение. Определено подхождаше на острия му език.
Имаше нещо обаче, което караше Ън Джи да вярва, че човекът отсреща не е толкова студен - близалката. Все едно даваше сладкото нещо на тъжно дете в опит да го успокои.
- Знаеш ли, напълно си прав. - вяло се усмихна момичето, подпирайки лакти на парапета и присъединявайки се към Чи Хун в зяпането на хоризонта. - Съжалявам за... онова по-рано. Какво ще кажеш да започнем отначало?
Брюнетката отмести поглед към Чи Хун и се приближи, подавайки ръка.
- Аз съм Чонг Ън Джи. - уморено каза момичето, опитвайки да изтрие следите от сълзи с усмивка.
Все едно момичето току-що бе полято с кофа ледена вода, което я накара да се събуди от съня, или по-скоро от лъжата, в която живееше.
Луташе се отчаяно в затвора, който сама бе изградила в ума си. За нещастие, бе забравила да сложи изход, врата, през която да избяга и да се върне в реалността.
Какъв беше този затвор? Изпълнен с детски смях, аромат на домашно изпечени сладки, чаени партита - изпълнен с топлината на семейството.
Заключена в скъпите спомени, Ън Джи бе забравила за реалността - смяната на сезоните, натовареният трафик, глъчката от бързащи граждани - всичко това сякаш ѝ убягваше.
Нямаше значение дали има храна в хладилника, защото често пъти забравяше, че трябва да се храни, забравяше, че трябва да живее.
Единственото, което правеше съзнателно, бе да отива всеки ден в сградата на компанията и да тренира с надеждата да дебютира и да сбъдне мечтата на майка си.
Помнеше усмивката на лицето ѝ всеки път щом Ън Джи пееше, докато тя сплиташе косите ѝ. С каква любов обещаваше на дъщеря си, че я чака светло бъдеще.
Но всичко това бе минало, просто отминала страница от живота. Чи Хун бе прав - в момента Ън Джи нямаше никого.
Колкото и да се опитваше да се самозаблуждава, рано или късно трябваше да се изправи с реалността. Беше сама - нямаше кой да я посрещне вечер, нито на кого да излее мъката си. Беше напълно сама в свят, на когото не му пукаше за нея. Можеше ли да оцелее?
Ън Джи прочисти гърло, за да премахне възела, който я задушаваше. Заигра се с близалката, която все още държеше в ръце и погледна този, който ѝ я бе дал. Момчето се бе облегнало на една от лампите с поглед, зареян в среднощния хоризонт. Светлината, окъпваща лицето му, позволяваше на брюнетката да разучи чертите му - напрегнати очи, стоическо изражение. Определено подхождаше на острия му език.
Имаше нещо обаче, което караше Ън Джи да вярва, че човекът отсреща не е толкова студен - близалката. Все едно даваше сладкото нещо на тъжно дете в опит да го успокои.
- Знаеш ли, напълно си прав. - вяло се усмихна момичето, подпирайки лакти на парапета и присъединявайки се към Чи Хун в зяпането на хоризонта. - Съжалявам за... онова по-рано. Какво ще кажеш да започнем отначало?
Брюнетката отмести поглед към Чи Хун и се приближи, подавайки ръка.
- Аз съм Чонг Ън Джи. - уморено каза момичето, опитвайки да изтрие следите от сълзи с усмивка.
Bang Minah- Loen Ent.
- БФФ : Daehyun., Chen., HongBin, Hyosung
Половинка : Sehun. - friends with benefits
Брой мнения : 1966
Join date : 07.09.2012
Re: Моста над река Han
by Гост Сря Авг 21, 2013 7:49 pm
Чи Хун напълни дробовете си с чистият въздух идващ от летния бриз. Опияняващият аромат на миризмата от храна се внедряваше в ноздрите му, след което достигаше до останалите органи. Усети как стомахът му се свива на топка. Секунда по-късно изпусна едно "брррр". Момчето стисна устни, завъртайки езика си около сладкото топче. Ябълковият вкус се разля в устата му.
Погледът му оставаше все така зареян в среднощния хоризонт. Сума ти светлини идващи от различни места се окъпваха в голямото мастилено петно наречено небе. Малкото звезди, които се бяха появили по-рано, сега изчезнаха заради светлините. Той се намръщи. За какво им беше всичко това? Не виждаха ли прекрасното нощно светило, което красеше света? Явно не.. Всички хора бяха толкова заети със сивото си и скучно ежедневие, че забравяха да поглеждат нагоре. Забравяха да живеят. Ден да мине друг да дойде. Кръговратът на всеки жител на третата планета от Слънчевата система. Тъжно, но факт. Факт, който всеки би преглътнал, но не и той.
Мислите му се отправиха към дома. Домът, който се беше отрекъл завинаги от него след като завърши "Сейшин". При това с пълно отличие, разбира се. Няма място за чудене. Все пак, това е вундеркинда Че Чи Хун. Училищата и университетите се избиваха за него. Но сега.. сега беше различно. Геният нямаше никаква подкрепа от страна на родителското тяло. А точно това му трябваше. Те се държаха с него сякаш е просто един голям мозък като Айнщайн. А след случилото се преди няколко години започнаха да го пращат по психолози и болници. Синът им нямаше никаква работа с тези хора. На тях не можеше да се довери както на майка си и баща си. Да, информацията си оставаше там, но докторът или психологът беше чуждо лице и нищо повече. Някой, който изслушва и дава сухи съвети наляво-надясно. Купчина популация ламтяща за пари...
Захароска се приближи до него и подаде ръката си. Чонг Ън Джи значи. Напълно й подхождаше. Сладникаво име за сладникаво същество от женски пол.
Трейнито на TS се извърна леко към нея.
- Че Чи Хун. А ти си оставаш за мен Захароска.
Погледна ръката висяща във въздуха. Отново засмука от сладкия сок и също подаде своята. Ръцете им се докоснаха. Леко се раздрусаха и пуснаха. Хун я удостои с леко кимване.
- Какво правиш тук по това време? Не те ли е страх? - попита я Че.
Изпука врата си, отблъсна се от лампата и се приближи до парапета. Подпря се на него. Очите му издаваха надменност, но в същото време й лека тъга. Нещо непонятно и непознато за него. Но ако и с вас родителите ви правят същото и се отнасят по същия начин, и вие бихте се чувствали гадно..
Погледът му оставаше все така зареян в среднощния хоризонт. Сума ти светлини идващи от различни места се окъпваха в голямото мастилено петно наречено небе. Малкото звезди, които се бяха появили по-рано, сега изчезнаха заради светлините. Той се намръщи. За какво им беше всичко това? Не виждаха ли прекрасното нощно светило, което красеше света? Явно не.. Всички хора бяха толкова заети със сивото си и скучно ежедневие, че забравяха да поглеждат нагоре. Забравяха да живеят. Ден да мине друг да дойде. Кръговратът на всеки жител на третата планета от Слънчевата система. Тъжно, но факт. Факт, който всеки би преглътнал, но не и той.
Мислите му се отправиха към дома. Домът, който се беше отрекъл завинаги от него след като завърши "Сейшин". При това с пълно отличие, разбира се. Няма място за чудене. Все пак, това е вундеркинда Че Чи Хун. Училищата и университетите се избиваха за него. Но сега.. сега беше различно. Геният нямаше никаква подкрепа от страна на родителското тяло. А точно това му трябваше. Те се държаха с него сякаш е просто един голям мозък като Айнщайн. А след случилото се преди няколко години започнаха да го пращат по психолози и болници. Синът им нямаше никаква работа с тези хора. На тях не можеше да се довери както на майка си и баща си. Да, информацията си оставаше там, но докторът или психологът беше чуждо лице и нищо повече. Някой, който изслушва и дава сухи съвети наляво-надясно. Купчина популация ламтяща за пари...
Захароска се приближи до него и подаде ръката си. Чонг Ън Джи значи. Напълно й подхождаше. Сладникаво име за сладникаво същество от женски пол.
Трейнито на TS се извърна леко към нея.
- Че Чи Хун. А ти си оставаш за мен Захароска.
Погледна ръката висяща във въздуха. Отново засмука от сладкия сок и също подаде своята. Ръцете им се докоснаха. Леко се раздрусаха и пуснаха. Хун я удостои с леко кимване.
- Какво правиш тук по това време? Не те ли е страх? - попита я Че.
Изпука врата си, отблъсна се от лампата и се приближи до парапета. Подпря се на него. Очите му издаваха надменност, но в същото време й лека тъга. Нещо непонятно и непознато за него. Но ако и с вас родителите ви правят същото и се отнасят по същия начин, и вие бихте се чувствали гадно..
Гост- Гост
Re: Моста над река Han
by Bang Minah Сря Авг 21, 2013 11:26 pm
- Да се страхувам? - засмя се горчиво Ън Джи, приковавайки погледа си в лицето на Чи Хун, което се осветяваше от мижавата светлина на лампата. - Защо да се страхувам от среднощните разходки тук? Чудовищата не излизат само когато слънцето залезе. Те са вътре в нас. Въпрос на късмет е дали ще се запознаем с тях. Не е ли така?
Момичето бе напълно убедено в думите си. Разбира се, нямаше предвид онези чудовища с дълги нокти, кръвожадни зъби и зловещи смехове, които живееха под леглото на малките деца. Те бяха измислени, просто имагинарни образи, които се създаваха с цел печелене на пари и сплашване на малчуганите, които не искат да си легнат или да си изядат вечерята.
Имаше обаче друг вид чудовища, които бяха истински. Бяха невидими за човешкото око, защото се криеха някъде в душите на хората. Те бяха много по-страшни от измислените, нанасяха вреди, отнемаха животи.
Не се виждаха, но можеха да се усетят. Болката, която "давеше" човек при загубата на негов близък; сълзите, които се спотайваха в празните очи; тъгата, коварно плъзваща се в кръвта като отрова, замразяваща сърцето; спомените от болезнена случка, които обземаха съзнанието и в много случаи го караха да загуби представа за реалния свят - всички те бяха чудовища, които хората носеха в себе си. Някои от тях излизаха наяве и нападаха света, причинявайки болка с мисълта, че по този начин ще си отмъстят. Други удържаха звяра вътре и се оставяха да страдат като мъченици - пълно саморазрушение.
Точно това бе забелязала Ън Джи в погледа на Чи Хун - чудовище, което го мъчеше отвътре. В тъмните му очи ясно се виждаха нюанси на тъга. Какво се криеше там? Какво бе събудило звяра, който го унищожаваше вътрешно?
Момичето се нацупи, след което разви опаковката на близалката и пъхна сладкото изкушение в устата си. Вкусът на череши я накара леко да се усмихне - това бе първото подобие на храна, което бе поела за последните два дни.
Ън Джи върна погледа си на Чи Хун, прецени колко трябва да скочи, след което с едно движение се озова в седнало положение на парапета.
- Защо си тъжен? - попита загрижено момичето, гледайки Чи Хун настоятелно в очите.
Какво се криеше зад мраморната маска, която той отказваше да свали?
Момичето бе напълно убедено в думите си. Разбира се, нямаше предвид онези чудовища с дълги нокти, кръвожадни зъби и зловещи смехове, които живееха под леглото на малките деца. Те бяха измислени, просто имагинарни образи, които се създаваха с цел печелене на пари и сплашване на малчуганите, които не искат да си легнат или да си изядат вечерята.
Имаше обаче друг вид чудовища, които бяха истински. Бяха невидими за човешкото око, защото се криеха някъде в душите на хората. Те бяха много по-страшни от измислените, нанасяха вреди, отнемаха животи.
Не се виждаха, но можеха да се усетят. Болката, която "давеше" човек при загубата на негов близък; сълзите, които се спотайваха в празните очи; тъгата, коварно плъзваща се в кръвта като отрова, замразяваща сърцето; спомените от болезнена случка, които обземаха съзнанието и в много случаи го караха да загуби представа за реалния свят - всички те бяха чудовища, които хората носеха в себе си. Някои от тях излизаха наяве и нападаха света, причинявайки болка с мисълта, че по този начин ще си отмъстят. Други удържаха звяра вътре и се оставяха да страдат като мъченици - пълно саморазрушение.
Точно това бе забелязала Ън Джи в погледа на Чи Хун - чудовище, което го мъчеше отвътре. В тъмните му очи ясно се виждаха нюанси на тъга. Какво се криеше там? Какво бе събудило звяра, който го унищожаваше вътрешно?
Момичето се нацупи, след което разви опаковката на близалката и пъхна сладкото изкушение в устата си. Вкусът на череши я накара леко да се усмихне - това бе първото подобие на храна, което бе поела за последните два дни.
Ън Джи върна погледа си на Чи Хун, прецени колко трябва да скочи, след което с едно движение се озова в седнало положение на парапета.
- Защо си тъжен? - попита загрижено момичето, гледайки Чи Хун настоятелно в очите.
Какво се криеше зад мраморната маска, която той отказваше да свали?
Bang Minah- Loen Ent.
- БФФ : Daehyun., Chen., HongBin, Hyosung
Половинка : Sehun. - friends with benefits
Брой мнения : 1966
Join date : 07.09.2012
Re: Моста над река Han
by Гост Чет Авг 22, 2013 8:05 pm
Не. Само не и тази дума. Чудовища... Спомените от онази зимна ваканция отново нахлуха в главата на Чи Хун. Всичко мина толкова бързо, като на лента от стар фотоапарат, пред очите му. Заминаването на учениците, Бъдни вечер, посрещането на психолога, опита за самоубийство на Ън Сонг.. всичко се появяваше отново и отново.
Да, Ън Джи беше права. Във всеки един човек се крие по едно чудовище. Въпросът е кога ще се запознаем с него. Време, желание, емоционално състояние, отчаяние, самота.. Всичко това са фактори за появата му. Юн Су предпочете да се самоубие, отколкото да стане Чудовище. Точно така! С главно "Ч". А психологът само му помогна да го направи. Отвратителен човек. Накрая поне си получи заслуженото, а именно - смърт. Бърза и болезнена смърт. Заради Ангелът. Това беше отмъщение в името на техния съученик.
Тогава Ън Сонг го преживя много тежко, но Му Йол беше до нея. Сега двамата отново бяха заедно, а момичето се върна към предишното си "аз". Отново беше онази Юн Ън Сонг от началото на затворническия гимназиален живот в гимназия "Сейшин".
Чудовището вътре в Че Чи Хун се бореше за появата си на бял свят. Но той отказваше да му я даде. Геният не беше чудовище. Беше просто гений, вече и трейни. Не можеше да си позволи лукса да бъде част от гилдията на Мама Чудовище also know as Лейди Гага. Но онова малко дяволче продължаваше да иска своето. Скоро можеше и да го получи ако Че продължаваше по същия начин.
Ън Джи седна на парапета до него. Усети как очите й изгаряха неговите. За това просто продължи да гледа в хоризонта. Тъжен.. Нима наистина изглеждаше тъжен? Та той не чувстваше нищо. Сърцето му не биеше, не изпомпваше кръв. На негово място имаше камък, който се криеше под дебелата кора на леда. Но този лед бавно започваше да се пропуква и да се разтапя. Явно Айнщайн скоро щеше да излезе от черупката си. Въпросът беше "Кога това ще се случи?". А отговорът е все още в неизвестност.
- Не съм тъжен - най-накрая благоволи да отговори трейнито на TS. - Просто... има неща, които ми липсват.
Неща като детството например. Тогава беше просто малко момче. Майка му и баща му се държаха с него като дете. Майка му му правеше любимите храни, баща му си играеше с него... Когато тръгна на училище мозъчния му капацитет се разгърна. Родителите му го записаха на сто и един курса - математика, корейски, химия, физика, китара, хапкидо, плуване, танци, японски, английски, та дори и латински. Но най-зле беше периода в гимназията.
Чи Хун наведе главата си и тежка въздишка се изтръгна от гърдите му. Искаше да има с кого да споделя, но нямаше братя, сестри, братовчеди.. Нямаше близки хора.
Да, Ън Джи беше права. Във всеки един човек се крие по едно чудовище. Въпросът е кога ще се запознаем с него. Време, желание, емоционално състояние, отчаяние, самота.. Всичко това са фактори за появата му. Юн Су предпочете да се самоубие, отколкото да стане Чудовище. Точно така! С главно "Ч". А психологът само му помогна да го направи. Отвратителен човек. Накрая поне си получи заслуженото, а именно - смърт. Бърза и болезнена смърт. Заради Ангелът. Това беше отмъщение в името на техния съученик.
Тогава Ън Сонг го преживя много тежко, но Му Йол беше до нея. Сега двамата отново бяха заедно, а момичето се върна към предишното си "аз". Отново беше онази Юн Ън Сонг от началото на затворническия гимназиален живот в гимназия "Сейшин".
Чудовището вътре в Че Чи Хун се бореше за появата си на бял свят. Но той отказваше да му я даде. Геният не беше чудовище. Беше просто гений, вече и трейни. Не можеше да си позволи лукса да бъде част от гилдията на Мама Чудовище also know as Лейди Гага. Но онова малко дяволче продължаваше да иска своето. Скоро можеше и да го получи ако Че продължаваше по същия начин.
Ън Джи седна на парапета до него. Усети как очите й изгаряха неговите. За това просто продължи да гледа в хоризонта. Тъжен.. Нима наистина изглеждаше тъжен? Та той не чувстваше нищо. Сърцето му не биеше, не изпомпваше кръв. На негово място имаше камък, който се криеше под дебелата кора на леда. Но този лед бавно започваше да се пропуква и да се разтапя. Явно Айнщайн скоро щеше да излезе от черупката си. Въпросът беше "Кога това ще се случи?". А отговорът е все още в неизвестност.
- Не съм тъжен - най-накрая благоволи да отговори трейнито на TS. - Просто... има неща, които ми липсват.
Неща като детството например. Тогава беше просто малко момче. Майка му и баща му се държаха с него като дете. Майка му му правеше любимите храни, баща му си играеше с него... Когато тръгна на училище мозъчния му капацитет се разгърна. Родителите му го записаха на сто и един курса - математика, корейски, химия, физика, китара, хапкидо, плуване, танци, японски, английски, та дори и латински. Но най-зле беше периода в гимназията.
Чи Хун наведе главата си и тежка въздишка се изтръгна от гърдите му. Искаше да има с кого да споделя, но нямаше братя, сестри, братовчеди.. Нямаше близки хора.
Гост- Гост
Re: Моста над река Han
by Bang Minah Пет Авг 23, 2013 12:40 am
Човекът бе сложно създание - хищник, който лесно можеше да заблуди жертвата, прикривайки намеренията си. Благодарение на разума, с който разполагаше, можеше да контролира емоциите, потискайки ги и изпращайки ги в тъмните кътчета на душата. Те просто оставаха там мълчаливо, чакайки подходящия момент да се освободят от килията. Не изчезваха, не умираха, а просто чакаха.
А какво правеше човекът? "Слагаше" желязна броня, убеден, че може да се справи перфектно с ролята на безчувствен робот воин, който не може да бъде победен. На пръв поглед имаше всичко необходимо, за да оцелее - остър като бръснач ум, трезва преценка и рационалност, които го правеха невероятен хищник готов да напада по-слабите. Да, изглеждаше силен и величествен, може би се и чувстваше така, но пропускаше един много важен детайл, без който картинката не бе пълна - там, в напрегнатите очи, искрящи от първичната екзалтация, се прокрадваха огледалните образи на заключените емоции.
"Очите са огледало на душата." някой беше казал. В онзи момент Ън Джи не можеше да се съгласи повече с тази сентенция.
Отказваше обаче да повярва, че Чи Хун е безчувствен робот, чието сърце бе приспано и монотонно биеше в гърдите. Да, изглеждаше като интелигентното хлапе в класа, което бе загубило пътя на щастието, лутайки се между скучните страници на учебниците и пазещо дистанция от останалите; онова гениално дете, което родителите обременяваха от крехка възраст с уроци и отговорности вместо да го оставят в света на игрите и безгрижието.
Сърцето на Ън Джи се сви от болка - нима момчето заслужаваше такава съдба? Нима животът му трябваше да е толкова студен и сив?
Дали знаеше какво е любов? Знаеше ли какво е да чувстваш, да живееш? Все пак, той бе човек, макар и със закърняло сърце.
Точно това мразеше момичето най-много - апатията, летаргията. Онова състояние, в което не можеш да усетиш нищо, защото сетивата ти са притъпени, виждаш информация, но не можеш да я приемеш, да я почувстваш. Светът е някак недостижим като оазис в пустиня. Мислиш си, че ще успееш да се добереш до него, но протегнеш ли ръка, той изчезва. Отново си сам на средата на нищото.
Да, самотата бе най-видима в това състояние, защото не можеш да стигнеш до когото и да е. Мислиш, че поне нея ще усетиш и ще се убедиш, че си жив и това не е сън; че ще плачеш и ще те залее вълна от болка. За нещастие, си затворен в сферична топка, отблъскваща емоциите. Ти си просто една мъничка фигура, чието предназначение е неизвестно. Не можеш да направиш нищо, защото ти е все едно - няма чувство, което да ти каже, че трябва да излезеш и да се върнеш обратно в реалния свят.
Тук идваше един важен въпрос - кое по-лошо - да чувстваш прекалено, или да не чувстваш нищо? Ън Джи не можеше да отговори.
Това, което можеше да направи, бе да постави окуражително ръка върху рамото на Чи Хун. Трябваше да му помогне да се превърне в човек с емоции и страсти. Не знаеше как, но щеше да се постарае.
- Какво ти липсва? Знаеш какво казват хората - споделената болка е половин болка. - закачливо поде момичето, като не откъсваше поглед от Чи Хун.
Май това се наричаше зяпане - е, всеки би бил пленен от тези величествени черти, нали?
А какво правеше човекът? "Слагаше" желязна броня, убеден, че може да се справи перфектно с ролята на безчувствен робот воин, който не може да бъде победен. На пръв поглед имаше всичко необходимо, за да оцелее - остър като бръснач ум, трезва преценка и рационалност, които го правеха невероятен хищник готов да напада по-слабите. Да, изглеждаше силен и величествен, може би се и чувстваше така, но пропускаше един много важен детайл, без който картинката не бе пълна - там, в напрегнатите очи, искрящи от първичната екзалтация, се прокрадваха огледалните образи на заключените емоции.
"Очите са огледало на душата." някой беше казал. В онзи момент Ън Джи не можеше да се съгласи повече с тази сентенция.
Отказваше обаче да повярва, че Чи Хун е безчувствен робот, чието сърце бе приспано и монотонно биеше в гърдите. Да, изглеждаше като интелигентното хлапе в класа, което бе загубило пътя на щастието, лутайки се между скучните страници на учебниците и пазещо дистанция от останалите; онова гениално дете, което родителите обременяваха от крехка възраст с уроци и отговорности вместо да го оставят в света на игрите и безгрижието.
Сърцето на Ън Джи се сви от болка - нима момчето заслужаваше такава съдба? Нима животът му трябваше да е толкова студен и сив?
Дали знаеше какво е любов? Знаеше ли какво е да чувстваш, да живееш? Все пак, той бе човек, макар и със закърняло сърце.
Точно това мразеше момичето най-много - апатията, летаргията. Онова състояние, в което не можеш да усетиш нищо, защото сетивата ти са притъпени, виждаш информация, но не можеш да я приемеш, да я почувстваш. Светът е някак недостижим като оазис в пустиня. Мислиш си, че ще успееш да се добереш до него, но протегнеш ли ръка, той изчезва. Отново си сам на средата на нищото.
Да, самотата бе най-видима в това състояние, защото не можеш да стигнеш до когото и да е. Мислиш, че поне нея ще усетиш и ще се убедиш, че си жив и това не е сън; че ще плачеш и ще те залее вълна от болка. За нещастие, си затворен в сферична топка, отблъскваща емоциите. Ти си просто една мъничка фигура, чието предназначение е неизвестно. Не можеш да направиш нищо, защото ти е все едно - няма чувство, което да ти каже, че трябва да излезеш и да се върнеш обратно в реалния свят.
Тук идваше един важен въпрос - кое по-лошо - да чувстваш прекалено, или да не чувстваш нищо? Ън Джи не можеше да отговори.
Това, което можеше да направи, бе да постави окуражително ръка върху рамото на Чи Хун. Трябваше да му помогне да се превърне в човек с емоции и страсти. Не знаеше как, но щеше да се постарае.
- Какво ти липсва? Знаеш какво казват хората - споделената болка е половин болка. - закачливо поде момичето, като не откъсваше поглед от Чи Хун.
Май това се наричаше зяпане - е, всеки би бил пленен от тези величествени черти, нали?
Bang Minah- Loen Ent.
- БФФ : Daehyun., Chen., HongBin, Hyosung
Половинка : Sehun. - friends with benefits
Брой мнения : 1966
Join date : 07.09.2012
Re: Моста над река Han
by Гост Нед Авг 25, 2013 3:45 pm
Има неща, които не можеш да опишеш. Колкото и да се опитваш, мисията си остава просто и кратко, невъзможна. Трудно е да обясниш на някого как се чувстваш, когато сам не знаеш емоционално какво се случва в теб. Една празна дупка в съзнанието ти носеща сума ти въпроси с отговори и без отговори. Празна дупка, която трябва да бъде циментирана. Но ако нямаш материал, с който да я замажеш, тогава какво правим? Просто чакаме да се уголеми, да се съсипем и да сложим сами край на жалките си безцелни и безсмислени животи.
Вълкът единак си остава единак до края на живота си. Такъв беше и Чи Хун. Сам от най-ранна детска възраст, без приятели, братя, сестри, братовчеди. Единствен наследник на семейство Че. Колко тъжно.. Може би и точно заради това беше станал толкова отдалечен от тийнейджърската цивилизация. Хах. Тийнейджърска. Той вече беше закръглил до стотните двадесет годишната възраст, така че.. Отделен въпрос е, че всички го мислеха за шестнадесетгодишен, което беше изключително тъпо от тяхна страна. Как може на такова "старческо" лице да дадат такива години?
Споделената болка е половин болка. Какво клише. Но все пак, хората са го казали. Боже, помогни му. Да, може би, щеше да му олекне ако си каже какво му е на сърцето, но Захароска беше все още непозната. Никога досега не беше споделял на външен човек. Единствено на психолозите. При това с много мъки. Направо му вадеха думите с ченгел от устата. До последно отказваше да говори за това, което се случва надълбоко в душата му. Едно чудовище се пробуждаше бавно. Скоро ще излезе на бял свят и ще всее разруха, но за това има още време. Нека не говорим за неща, които ще се случат в далечното бъдеще.
- Предпочитам да не споделям - поклати глава Чи Хун, а дъхът му излезе на гъста пара. Изпрати я с поглед. Тя се зарея над водната напаст и се разпадна. - Все още си гимназистка, нали?
Нямаше как да не е. Не й даваше повече от седемнадесет-осемнадесет години. Все пак, това захаросано сладникаво лице би заблудило дори най-добрият познавач на възрасти.
- Трейни съм в TS Entertainment, компанията на Secret и B.A.P . Също така уча в сеулския университет -реши да каже нещо повече за себе си.
И като отворихме дума за сеулския университет, нашето трейни се сети, че вдругиден има изпит. Нищо. Знаеше, че и без помощта на учебниците ще си го вземе.
п.с. - това стана доста кратко .-. миане~
Вълкът единак си остава единак до края на живота си. Такъв беше и Чи Хун. Сам от най-ранна детска възраст, без приятели, братя, сестри, братовчеди. Единствен наследник на семейство Че. Колко тъжно.. Може би и точно заради това беше станал толкова отдалечен от тийнейджърската цивилизация. Хах. Тийнейджърска. Той вече беше закръглил до стотните двадесет годишната възраст, така че.. Отделен въпрос е, че всички го мислеха за шестнадесетгодишен, което беше изключително тъпо от тяхна страна. Как може на такова "старческо" лице да дадат такива години?
Споделената болка е половин болка. Какво клише. Но все пак, хората са го казали. Боже, помогни му. Да, може би, щеше да му олекне ако си каже какво му е на сърцето, но Захароска беше все още непозната. Никога досега не беше споделял на външен човек. Единствено на психолозите. При това с много мъки. Направо му вадеха думите с ченгел от устата. До последно отказваше да говори за това, което се случва надълбоко в душата му. Едно чудовище се пробуждаше бавно. Скоро ще излезе на бял свят и ще всее разруха, но за това има още време. Нека не говорим за неща, които ще се случат в далечното бъдеще.
- Предпочитам да не споделям - поклати глава Чи Хун, а дъхът му излезе на гъста пара. Изпрати я с поглед. Тя се зарея над водната напаст и се разпадна. - Все още си гимназистка, нали?
Нямаше как да не е. Не й даваше повече от седемнадесет-осемнадесет години. Все пак, това захаросано сладникаво лице би заблудило дори най-добрият познавач на възрасти.
- Трейни съм в TS Entertainment, компанията на Secret и B.A.P . Също така уча в сеулския университет -реши да каже нещо повече за себе си.
И като отворихме дума за сеулския университет, нашето трейни се сети, че вдругиден има изпит. Нищо. Знаеше, че и без помощта на учебниците ще си го вземе.
п.с. - това стана доста кратко .-. миане~
Гост- Гост
Re: Моста над река Han
by Kevin Kim Пон Сеп 09, 2013 1:26 am
Кой ден беше днес? За кой пореден ден Чой Сънг Хьон беше щастлив? Бяха минали седем месеца от както излиза с Тифани. През тези месеци той се промени доста в положителна посока и хората около него го забелязваха. Преди беше студен и не позволяваше усмивка да се появи на лицето му, а сега щом види Стефани и грейва като коледна елха.
Времето не беше много, но не беше и малко. Двамата се опознаваха с всеки изминал ден и T.O.P усещаше, че тя е жената за него. Едва ли щеше да се появи друга, която да го накара да се почувства по този начин, който дори той самият не можеше да обясни. Обаче със сигурност знаеше едно - иска я повече от всичко и за нея би убил без да му мигне окото.
Та така, след като в главата му се завъртяха подобни мисли, се зароди и още една идея - да й предложи брак. Някой биха казали, че е прекалено прибързано, но за него си беше идеалното време. От седмица подготвяше предложението си и накрая го измисли доста добре. Поне според него беше добре, но важното беше да се хареса на Пинки Пай, както я наричаше той.
За да не бие много на очи още в началото, Сънг Хьон се облече както обикновено - блуза с дълъг ръкав (запазената марка на мистър Чой) и черни джинси. Не забрави да приведе косата си във вид, сложи пръстена в джоба и излезе. По пътя какви ли не сценарии се зараждаха в главата му. Ами ако го отреже? Щеше да се съсипе и най-вероятно повече нямаше да обикне друга. Старият Чой щеше да се върне още по-студен и още по-мрачен от преди. Нямаше да излезе от вилата си, която се намираше в най-скъпарския квартал на Сеул, а именно Гангнам. Питате се какво би правил там, нали? Ами би се наливал по цяла нощ и по цял ден докато не му омръзне или докато не откърти, но стига толкова лоши работи, че станахме големи песимисти. Ще мислим позитивно, нали?
Сънг Хьон пристигна и се огледа за Тифани, но не я видя. И така беше по-добре! Щеше да се представи джентълменски и нямаше да е поредния откачалник, който закъснява за среща с любимата. Застана от едната страна на моста и се подпря на парапета. Под него минаха няколко корабчета, който носиха разни контейнери. Кой знае какво имаше вътре. Може и севернокорейци да са се скрили вътре и да се надяват на по-добър живот тук. Да, много филми се гледат тук.
Времето не беше много, но не беше и малко. Двамата се опознаваха с всеки изминал ден и T.O.P усещаше, че тя е жената за него. Едва ли щеше да се появи друга, която да го накара да се почувства по този начин, който дори той самият не можеше да обясни. Обаче със сигурност знаеше едно - иска я повече от всичко и за нея би убил без да му мигне окото.
Та така, след като в главата му се завъртяха подобни мисли, се зароди и още една идея - да й предложи брак. Някой биха казали, че е прекалено прибързано, но за него си беше идеалното време. От седмица подготвяше предложението си и накрая го измисли доста добре. Поне според него беше добре, но важното беше да се хареса на Пинки Пай, както я наричаше той.
За да не бие много на очи още в началото, Сънг Хьон се облече както обикновено - блуза с дълъг ръкав (запазената марка на мистър Чой) и черни джинси. Не забрави да приведе косата си във вид, сложи пръстена в джоба и излезе. По пътя какви ли не сценарии се зараждаха в главата му. Ами ако го отреже? Щеше да се съсипе и най-вероятно повече нямаше да обикне друга. Старият Чой щеше да се върне още по-студен и още по-мрачен от преди. Нямаше да излезе от вилата си, която се намираше в най-скъпарския квартал на Сеул, а именно Гангнам. Питате се какво би правил там, нали? Ами би се наливал по цяла нощ и по цял ден докато не му омръзне или докато не откърти, но стига толкова лоши работи, че станахме големи песимисти. Ще мислим позитивно, нали?
Сънг Хьон пристигна и се огледа за Тифани, но не я видя. И така беше по-добре! Щеше да се представи джентълменски и нямаше да е поредния откачалник, който закъснява за среща с любимата. Застана от едната страна на моста и се подпря на парапета. Под него минаха няколко корабчета, който носиха разни контейнери. Кой знае какво имаше вътре. Може и севернокорейци да са се скрили вътре и да се надяват на по-добър живот тук. Да, много филми се гледат тук.
Kevin Kim- Loen Ent.
- БФФ : Kim Soohyun, YeSung, Dongjun
Половинка : Hwang Tiffany
Брой мнения : 123
Join date : 16.02.2012
Re: Моста над река Han
by Hwang Tiffany. Пон Сеп 09, 2013 2:19 am
Седем месеца. Седем щастливи месеца окичени с много розови емоции, сърчица, цветя, малки купидончета и всички онези работи свързани с влюбените. Да, тя беше влюбена и чувствата не бяха едностранни. Бяха споделени, което беше най-учудващото като се има в предвид кой е индивида - рапърът на BIGBANG, T.O.P . Но какво по-хубаво от това от една щастлива двойка? Разбира се, нищо.
Седемте месеца се изнизаха бързо като бисери от скъсана огърлица. През цялото това време връзката им се градеше успешно върху един основен фактор, а именно доверието. Ако го има - всичко е окей. Но ако няма доверие, има ревност. Щом е в границите на нормалното е добре, но излезе ли от релси, ревността е способна да разруши всичко, което си градил в рамките на дни, седмици, месеци, години.
Хуанг Стефани грееше повече от всеки път. Не че някога беше спряла да се усмихва, но сега го правеше още по-често. Дори на сън. Естествено, всички от Girls' Generation знаеха благодарение на кого се дължи цялото това щастие, което кара кръвта на Фани да бушува като океан по време на буря.
Чувствата, които се преплитаха в нея не бяха нови. Беше ги изпитвала и преди, но сега бяха по-силни от всякога. Усещаше, че Сънг Хьон е мъжът за нея, но един въпрос я тормозеше. И той беше дали и рапърът усеща същото. За него можеше да отиде на края на света и да го опази от всеки, който го иска разсъблечен. Хайде, де. Всички знаем, че и с лъвове да заплашваш Сънг Хьон, съблечен няма да го видиш.
Поредната им среща беше днес. Вокалът на SNSD си облече къса черна рокля, класика, сива жилетка. В допълнение взе една черна чанта с ресни, наконти се с един дълъг гердан, гривна и два-три пръстена на дясната ръка за разкош. Обу черни токове и със съвсем малко гланц, за да не се напукат устните й, излезе. Все пак е нощна среща. Хладно е.
Всеизвестно е, че жените обичат да закъсняват. Стефани определено можеше да разбие всички тези митове. Беше точна до стотната, но в този случай реши да закъснее малко. Чой нямаше да се ядоса, така че защо не? Вървеше бавно към моста над река Хан.
Колите фучаха забързани нанякъде по левите и десните платна. Хора, бързащи да се приберат, също минаваха покрай нея. Мастиленото нощно небе се обсипа с малки весели точици, известни още като звезди. Все едно някой беше изсипал кадифена торбичка с перли.
Очакваше да върви още, но стигна до моста. Прибра кичур коса зад лявото си ухо и се вгледа в пейзажа. Видя го. Беше се подпрял на парапета и гледаше нанякъде. Усмивката цъфна на лицето й и забърза крачка. Не след дълго беше до него. Гушна го в гръб. Пинко, както наричаше T.O.P, пак беше с дълъг ръкав. Ех... Ако някога е с къс, то значи най-малкото, има извънземна намеса.
- Здравей, оппа~ - гласчето й беше възможно най-сладкото. - Надявам се да не си ме чакал много. Как си?
T.O.P се извърна към нея. Ръцете й продължаваха да са на кръста му, но сега го гледаше в лице. Дори на токове пак стигаше едва до раменете му.
Седемте месеца се изнизаха бързо като бисери от скъсана огърлица. През цялото това време връзката им се градеше успешно върху един основен фактор, а именно доверието. Ако го има - всичко е окей. Но ако няма доверие, има ревност. Щом е в границите на нормалното е добре, но излезе ли от релси, ревността е способна да разруши всичко, което си градил в рамките на дни, седмици, месеци, години.
Хуанг Стефани грееше повече от всеки път. Не че някога беше спряла да се усмихва, но сега го правеше още по-често. Дори на сън. Естествено, всички от Girls' Generation знаеха благодарение на кого се дължи цялото това щастие, което кара кръвта на Фани да бушува като океан по време на буря.
Чувствата, които се преплитаха в нея не бяха нови. Беше ги изпитвала и преди, но сега бяха по-силни от всякога. Усещаше, че Сънг Хьон е мъжът за нея, но един въпрос я тормозеше. И той беше дали и рапърът усеща същото. За него можеше да отиде на края на света и да го опази от всеки, който го иска разсъблечен. Хайде, де. Всички знаем, че и с лъвове да заплашваш Сънг Хьон, съблечен няма да го видиш.
Поредната им среща беше днес. Вокалът на SNSD си облече къса черна рокля, класика, сива жилетка. В допълнение взе една черна чанта с ресни, наконти се с един дълъг гердан, гривна и два-три пръстена на дясната ръка за разкош. Обу черни токове и със съвсем малко гланц, за да не се напукат устните й, излезе. Все пак е нощна среща. Хладно е.
Всеизвестно е, че жените обичат да закъсняват. Стефани определено можеше да разбие всички тези митове. Беше точна до стотната, но в този случай реши да закъснее малко. Чой нямаше да се ядоса, така че защо не? Вървеше бавно към моста над река Хан.
Колите фучаха забързани нанякъде по левите и десните платна. Хора, бързащи да се приберат, също минаваха покрай нея. Мастиленото нощно небе се обсипа с малки весели точици, известни още като звезди. Все едно някой беше изсипал кадифена торбичка с перли.
Очакваше да върви още, но стигна до моста. Прибра кичур коса зад лявото си ухо и се вгледа в пейзажа. Видя го. Беше се подпрял на парапета и гледаше нанякъде. Усмивката цъфна на лицето й и забърза крачка. Не след дълго беше до него. Гушна го в гръб. Пинко, както наричаше T.O.P, пак беше с дълъг ръкав. Ех... Ако някога е с къс, то значи най-малкото, има извънземна намеса.
- Здравей, оппа~ - гласчето й беше възможно най-сладкото. - Надявам се да не си ме чакал много. Как си?
T.O.P се извърна към нея. Ръцете й продължаваха да са на кръста му, но сега го гледаше в лице. Дори на токове пак стигаше едва до раменете му.
Hwang Tiffany.- SM Ent.
- БФФ : Kwon Yuri ; Yoona. ; U-know Yunho
Половинка : Kevin Kim ღ
Брой мнения : 540
Join date : 08.02.2013
Re: Моста над река Han
by Kevin Kim Сря Сеп 11, 2013 10:06 pm
Залезът беше изключително красив тази вечер. Последните лъчи на днешното слънце, палаво играеха върху водата в реката. Може би, защото щеше да е специална нощ за мистър Чой? Сънг Хьон погледна за момент над главата си и видя ято птици, които се бяха подредили и вече летяха към южните страни. Това беше друг сигнал, че есента идва. Листата на дърветата капеха, температурите бавно, но сигурно започваха да падат надолу, а облаците ставаха все по-чести гости на небето над Сеул и от време на време се изваляваха над големия град с претъпкани улици.
Докато си зяпаше лодките, платноходките и яхтите усети, че някой го прегръща. Не му беше необходимо да има очи на гърба си, за да разбере кой седи зад него. Никой не можеше да го накара да се почувства по този невероятен начин, освен един човек, а именно Стефани. Лека усмивка пробяга през лицето на Чой Сънг Хьон. Радваше се, че тя е до него и не го е забравила, както правеха част от бившите му приятелки. Той знаеше, че няма право да сравнява Тифани с тях, защото тя беше единствена по рода си.
- Здравей, оппа~ Надявам се да не си ме чакал много. Как си? - каза тя със сладкия си глас.
Той се завъртя в ръцете на момичето и вече се гледаха лице в лице. Тоест не точно лице в лице, защото Сънг Хьон беше по-висок от нея, но това не им пречеше. Дори изглеждаха доста сладко от страни.
- Здравей и на теб. Преди малко дойдох, не се тревожи. - усмихна се леко той. Приближи се до нея и я целуна нежно по устните. - Вече съм много по-добре.
Той я пусна, за да може и двамата да се обърнат към реката. Едната му ръка обгради раменете й докато си гледаха залеза. Скоро и изненадата му щеше да пристигне, но през това време трябваше да говорят за нещо, за да не е много подозрителен, докато нещото се появи. Сънг Хьон си беше добър в актьорската игра и имаше чувството, че ще се справи с тази задача и щеше да задържи Тифани на моста. Пък и беше за добро дело, а тогава всичко се прощава, нали?
- Ти как си днес? – това беше въпроса, който му хрумна да зададе.
Докато си зяпаше лодките, платноходките и яхтите усети, че някой го прегръща. Не му беше необходимо да има очи на гърба си, за да разбере кой седи зад него. Никой не можеше да го накара да се почувства по този невероятен начин, освен един човек, а именно Стефани. Лека усмивка пробяга през лицето на Чой Сънг Хьон. Радваше се, че тя е до него и не го е забравила, както правеха част от бившите му приятелки. Той знаеше, че няма право да сравнява Тифани с тях, защото тя беше единствена по рода си.
- Здравей, оппа~ Надявам се да не си ме чакал много. Как си? - каза тя със сладкия си глас.
Той се завъртя в ръцете на момичето и вече се гледаха лице в лице. Тоест не точно лице в лице, защото Сънг Хьон беше по-висок от нея, но това не им пречеше. Дори изглеждаха доста сладко от страни.
- Здравей и на теб. Преди малко дойдох, не се тревожи. - усмихна се леко той. Приближи се до нея и я целуна нежно по устните. - Вече съм много по-добре.
Той я пусна, за да може и двамата да се обърнат към реката. Едната му ръка обгради раменете й докато си гледаха залеза. Скоро и изненадата му щеше да пристигне, но през това време трябваше да говорят за нещо, за да не е много подозрителен, докато нещото се появи. Сънг Хьон си беше добър в актьорската игра и имаше чувството, че ще се справи с тази задача и щеше да задържи Тифани на моста. Пък и беше за добро дело, а тогава всичко се прощава, нали?
- Ти как си днес? – това беше въпроса, който му хрумна да зададе.
Kevin Kim- Loen Ent.
- БФФ : Kim Soohyun, YeSung, Dongjun
Половинка : Hwang Tiffany
Брой мнения : 123
Join date : 16.02.2012
Re: Моста над река Han
by Hwang Tiffany. Сря Сеп 11, 2013 11:23 pm
Единствено и само той я беше карал да се чувства като принцеса. Никой друг. Само погледът му караше сърцето й да се разхлопва като на кон в див галоп през пустините на Аризона. Краката й се подкосяваха и омекваха като пандишпанов пудинг. А това, че беше студен само допринасяше за случващото се с нея. Макар и напоследък Сънг Хьон да беше променил характера си в положителна посока, ефектът продължаваше да бъде същият.
Стефани продължаваше да го гледа право в очите. Не знаеше как се държи все още на краката си. Буквално. Най-вероятно, в момента, в очичките й хвърчаха хиляди сърчица. Оставаше и да започне да ги повръща като еднорог дъги. Защо не, всъщност? Добра идея.
- Здравей и на теб. Преди малко дойдох, не се тревожи.
Рапърът приближи главата си до нейната и я целуна нежно по устните. Фани леко примрежи очи и почти незабележимо се изчерви. Винаги го правеше, когато я целуваше така.
След тази целувка благоволи да отговори на въпроса й.
- Вече съм много по-добре.
Хуанг се изкикоти, а той я пусна. Обърнаха се към река Хан. Фани подпря лицето си на едната си ръка, чийто лакът беше на парапета. Лодки, яхти и всякакви плавателни съдове минаваха по водата. Разваляха спокойствието на гладката водна повърхност. Образуваха леки вълни и кръгове. Тя се заигра с един от кичурите си. Усети как лявата ръка на T.O.P обгръща раменете й. Това накара устните й да се извият в съвсем лека закачлива усмивка. Залезът напредваше и съвсем скоро слънцето щеше да се скрие на запад. Толкова много отенъци на жълтото, оранжевото и червеното се преплитаха.
Красиво. Романтично. Не й се мърдаше от тук, макар че захладняваше. Леко придърпа жилетката си надолу.
- Ти как си днес? - попита Чой.
- Повече от супер - отговори тихо Ми Йонг.
Вдигна глава към него. Беше се загледал отново в хоризонта. Леко се надигна на пръсти и незнайно как, успя да го целуне по бузата.
- Липсваше ми, Пинко - каза Стефани, правейки тъжна физиономия. Не се бяха виждали само два дни. Знаете ли колко много е това?!?
Облегна внимателно главицата си върху него. Спокойствие. Никакви крясъци от фотографи, гримьори и стилисти. Ето от това имаше нужда - едно бягство от натоварващото ежедневие.
- Нещо интересно да ти се случи днес?
Стефани продължаваше да го гледа право в очите. Не знаеше как се държи все още на краката си. Буквално. Най-вероятно, в момента, в очичките й хвърчаха хиляди сърчица. Оставаше и да започне да ги повръща като еднорог дъги. Защо не, всъщност? Добра идея.
- Здравей и на теб. Преди малко дойдох, не се тревожи.
Рапърът приближи главата си до нейната и я целуна нежно по устните. Фани леко примрежи очи и почти незабележимо се изчерви. Винаги го правеше, когато я целуваше така.
След тази целувка благоволи да отговори на въпроса й.
- Вече съм много по-добре.
Хуанг се изкикоти, а той я пусна. Обърнаха се към река Хан. Фани подпря лицето си на едната си ръка, чийто лакът беше на парапета. Лодки, яхти и всякакви плавателни съдове минаваха по водата. Разваляха спокойствието на гладката водна повърхност. Образуваха леки вълни и кръгове. Тя се заигра с един от кичурите си. Усети как лявата ръка на T.O.P обгръща раменете й. Това накара устните й да се извият в съвсем лека закачлива усмивка. Залезът напредваше и съвсем скоро слънцето щеше да се скрие на запад. Толкова много отенъци на жълтото, оранжевото и червеното се преплитаха.
Красиво. Романтично. Не й се мърдаше от тук, макар че захладняваше. Леко придърпа жилетката си надолу.
- Ти как си днес? - попита Чой.
- Повече от супер - отговори тихо Ми Йонг.
Вдигна глава към него. Беше се загледал отново в хоризонта. Леко се надигна на пръсти и незнайно как, успя да го целуне по бузата.
- Липсваше ми, Пинко - каза Стефани, правейки тъжна физиономия. Не се бяха виждали само два дни. Знаете ли колко много е това?!?
Облегна внимателно главицата си върху него. Спокойствие. Никакви крясъци от фотографи, гримьори и стилисти. Ето от това имаше нужда - едно бягство от натоварващото ежедневие.
- Нещо интересно да ти се случи днес?
Hwang Tiffany.- SM Ent.
- БФФ : Kwon Yuri ; Yoona. ; U-know Yunho
Половинка : Kevin Kim ღ
Брой мнения : 540
Join date : 08.02.2013
Re: Моста над река Han
by Kevin Kim Чет Сеп 12, 2013 1:35 pm
- Повече от супер – тя отговори тихо на въпроса му, но той успя да я чуе.
Не след дълго усети меките й устни върху бузата си. Обърна се към нея и я притисна още по-силно към себе си. Обичаше когато я усеща близо до себе си. Даваше му някакво необяснимо спокойствие, което никой друг до сега не е успявал да му даде.
- Липсваше ми, Пинко. – тя направи тъжна физиономия.
Всъщност не се бяха виждали от точно 2 дни, но това си е много. И идея си нямате какво е да си толкова дълго време далеч от любимият човек. Истинско мъчение си е за двете гълъбчета.
- И ти много ми липсваше, Пинки Пай. – той също се опита да изглежда тъжен, но му беше смешно за това й не стана така както очакваше.
Усети, че нещо в джоба му извибрира. Беше телефона му, а това беше знак, че изненадата пристига само след малко, ама много малко. Значи беше време за важната крачка в живота на рапъра на BIGBANG. Чой Сънг Хьон отново се подпря на парапета като продължаваше да държи Тифани, за да може и тя да погледне през парапета на моста. Мина едно корабче, което не беше много пълно, после една лодка с рибар, който се опитваше да хване някаква риба за пазара най-вероятно, но по кофата му си личеше, че не е успял и най-накрая дойде чаканото нещо.
Една яхта, която не беше много голяма, беше украсена с розови цветя мина точно под тях. Човекът в яхтата очевидно си разбираше от работата. Имаше едно голямо бяло платно на което с розово беше изписано „Пинки Пай ще се ожениш ли за мен?“. Яхтата мина достатъчно бавно, за да може момичето да я забележи и да прочете това което пише. По физиономията на Тифани, Сънг Хьон разбра, че е видяла надписа. Бръкна в джоба на дънките си и извади малка розова (няма каква друга да е ;д) кутийка. Коленичи пред Стефани и я отвори. Момичето го гледаше все едно е паднал от Марс. Изненадата в очите й си личеше от километри.
- Хуанг Ми Йонг, би ли споделила живота си с мен? – попита той със спокоен тон и леко се усмихна. Сега остана само да чуе отговора от който зависеше всичко..
Не след дълго усети меките й устни върху бузата си. Обърна се към нея и я притисна още по-силно към себе си. Обичаше когато я усеща близо до себе си. Даваше му някакво необяснимо спокойствие, което никой друг до сега не е успявал да му даде.
- Липсваше ми, Пинко. – тя направи тъжна физиономия.
Всъщност не се бяха виждали от точно 2 дни, но това си е много. И идея си нямате какво е да си толкова дълго време далеч от любимият човек. Истинско мъчение си е за двете гълъбчета.
- И ти много ми липсваше, Пинки Пай. – той също се опита да изглежда тъжен, но му беше смешно за това й не стана така както очакваше.
Усети, че нещо в джоба му извибрира. Беше телефона му, а това беше знак, че изненадата пристига само след малко, ама много малко. Значи беше време за важната крачка в живота на рапъра на BIGBANG. Чой Сънг Хьон отново се подпря на парапета като продължаваше да държи Тифани, за да може и тя да погледне през парапета на моста. Мина едно корабче, което не беше много пълно, после една лодка с рибар, който се опитваше да хване някаква риба за пазара най-вероятно, но по кофата му си личеше, че не е успял и най-накрая дойде чаканото нещо.
Една яхта, която не беше много голяма, беше украсена с розови цветя мина точно под тях. Човекът в яхтата очевидно си разбираше от работата. Имаше едно голямо бяло платно на което с розово беше изписано „Пинки Пай ще се ожениш ли за мен?“. Яхтата мина достатъчно бавно, за да може момичето да я забележи и да прочете това което пише. По физиономията на Тифани, Сънг Хьон разбра, че е видяла надписа. Бръкна в джоба на дънките си и извади малка розова (няма каква друга да е ;д) кутийка. Коленичи пред Стефани и я отвори. Момичето го гледаше все едно е паднал от Марс. Изненадата в очите й си личеше от километри.
- Хуанг Ми Йонг, би ли споделила живота си с мен? – попита той със спокоен тон и леко се усмихна. Сега остана само да чуе отговора от който зависеше всичко..
Kevin Kim- Loen Ent.
- БФФ : Kim Soohyun, YeSung, Dongjun
Половинка : Hwang Tiffany
Брой мнения : 123
Join date : 16.02.2012
Re: Моста над река Han
by Hwang Tiffany. Чет Сеп 12, 2013 4:40 pm
Сънг Хьон каза, че също много му е липсвала. Но така желаният ефект от него не се получи. Беше му смешно. На нея също й стана смешно. Прикри усмивката, която се беше появила на лицето й. Не искаше да започне да се хили като пълно ку-ку по средата на моста. Успя да удържи напушилия я смях и си пое въздух, за да бъде сигурна, че няма да се изхили.
- Взаимно сме си липсвали! Наистина много, много ми липсваше. Толкова свикнах с теб, че вече се чувствам празна без теб - каза Фани.
Мислите я отведоха в Сан Франциско при семейството й. Какво ли правеха в момента? Не ги беше виждала от наистина много отдавна. На тях не им се идваше в Южна Корея, а тя беше прекалено заета, за да отиде там. Само по време на S.M Town концертите и Diamond Show можеше да отиде в Америка.
Понеже беше притисната в него, усети как телефонът в джоба му извибрира. Тифани не реагира по никакъв начин. Единствено продължи да гледа във водата.
Рапърът отново се подпря, притискайки Хуанг до себе си. Най-различни плавателни съдове минаваха по водната повърхност. Мина едно корабче, което беше доста празно в сравнение с други. После и една лодка с рибар, опитващ се да улови нещо. Изглежда не беше имал късмет днес, защото кофата до него беше празна като изоставен пчелен кошер нападнат от мечки.
Сърцето й отново забърза ударите си. Туп-туп, туп-туп, туп-туп. Пчелички, пеперудки и всякакви такива неща хвърчаха в корема й. Единствено T.O.P беше успял да я накара да се чувства като влюбена-загубена патица. Обичаше го повече от всичко, което можете да се сетите. Повече и от розовият цвят. Съзнанието й беше замъглено от сърчицата, които прехвърчаха там.
По едно време забеляза не много голяма яхта да минава точно под тях. Цялата беше украсена с розови цветя, а върху нея имаше бяло платно, на което с розов цвят беше изписано "Пинки Пай, ще се омъжиш ли за мен?". Сънуваше ли?
Стефани разтри очите си с ръце, за да бъде сигурна. След това се й ощипа. Но не беше сън. Беше истина. Сънг Хьон й отправяше предложение за брак! Нещо, което не беше очаквала.
Темпото на яхтата беше достатъчно бавно, за да го види сто и един пъти. Стана й наистина много хубаво. Не на всеки му предлагат по такъв начин, нали? Беше си представяла какви ли не начини за предлагане на брак, но за този не се беше сещала. Никога.
Физиономията й беше озадачена. Прехапа устните си, а бузките й се изчервиха.
С полезрението си видя как приятелят й бръква в джоба си. Изкара нещо розово. Членката на Girls' Generation се извърна към него. А той коленичи пред нея. Отвори розовата кутийка, която държеше в ръцете си.
Отвори леко устните си. Не можеше да повярва. Наистина не можеше.
- Хуанг Ми Йонг, би ли споделила живота си с мен?
Тонът му беше супер спокоен. А погледът на Хуанг се местеше ту към пръстена, ту към леко усмихнатото му лице.
- Да.. - едвам излезе от устните й. - Да! Ще споделя живота си с теб! - гласът й вече беше по-уверен.
Чой й сложи пръстена. Стефани го погледна и след като рапърът се изправи, му увисна на врата. Очите й се изпълниха със сълзи от щастие.
- Обичам те наистина много, оппа! А това беше наистина прекрасно предложение! Никога няма да го забравя - тя се притисна в него. Сърцето й пропусна два удара от вълнение.
Този ден.. този ден никога нямаше да бъде забравен от нея.
- Взаимно сме си липсвали! Наистина много, много ми липсваше. Толкова свикнах с теб, че вече се чувствам празна без теб - каза Фани.
Мислите я отведоха в Сан Франциско при семейството й. Какво ли правеха в момента? Не ги беше виждала от наистина много отдавна. На тях не им се идваше в Южна Корея, а тя беше прекалено заета, за да отиде там. Само по време на S.M Town концертите и Diamond Show можеше да отиде в Америка.
Понеже беше притисната в него, усети как телефонът в джоба му извибрира. Тифани не реагира по никакъв начин. Единствено продължи да гледа във водата.
Рапърът отново се подпря, притискайки Хуанг до себе си. Най-различни плавателни съдове минаваха по водната повърхност. Мина едно корабче, което беше доста празно в сравнение с други. После и една лодка с рибар, опитващ се да улови нещо. Изглежда не беше имал късмет днес, защото кофата до него беше празна като изоставен пчелен кошер нападнат от мечки.
Сърцето й отново забърза ударите си. Туп-туп, туп-туп, туп-туп. Пчелички, пеперудки и всякакви такива неща хвърчаха в корема й. Единствено T.O.P беше успял да я накара да се чувства като влюбена-загубена патица. Обичаше го повече от всичко, което можете да се сетите. Повече и от розовият цвят. Съзнанието й беше замъглено от сърчицата, които прехвърчаха там.
По едно време забеляза не много голяма яхта да минава точно под тях. Цялата беше украсена с розови цветя, а върху нея имаше бяло платно, на което с розов цвят беше изписано "Пинки Пай, ще се омъжиш ли за мен?". Сънуваше ли?
Стефани разтри очите си с ръце, за да бъде сигурна. След това се й ощипа. Но не беше сън. Беше истина. Сънг Хьон й отправяше предложение за брак! Нещо, което не беше очаквала.
Темпото на яхтата беше достатъчно бавно, за да го види сто и един пъти. Стана й наистина много хубаво. Не на всеки му предлагат по такъв начин, нали? Беше си представяла какви ли не начини за предлагане на брак, но за този не се беше сещала. Никога.
Физиономията й беше озадачена. Прехапа устните си, а бузките й се изчервиха.
С полезрението си видя как приятелят й бръква в джоба си. Изкара нещо розово. Членката на Girls' Generation се извърна към него. А той коленичи пред нея. Отвори розовата кутийка, която държеше в ръцете си.
Отвори леко устните си. Не можеше да повярва. Наистина не можеше.
- Хуанг Ми Йонг, би ли споделила живота си с мен?
Тонът му беше супер спокоен. А погледът на Хуанг се местеше ту към пръстена, ту към леко усмихнатото му лице.
- Да.. - едвам излезе от устните й. - Да! Ще споделя живота си с теб! - гласът й вече беше по-уверен.
Чой й сложи пръстена. Стефани го погледна и след като рапърът се изправи, му увисна на врата. Очите й се изпълниха със сълзи от щастие.
- Обичам те наистина много, оппа! А това беше наистина прекрасно предложение! Никога няма да го забравя - тя се притисна в него. Сърцето й пропусна два удара от вълнение.
Този ден.. този ден никога нямаше да бъде забравен от нея.
Hwang Tiffany.- SM Ent.
- БФФ : Kwon Yuri ; Yoona. ; U-know Yunho
Половинка : Kevin Kim ღ
Брой мнения : 540
Join date : 08.02.2013
Re: Моста над река Han
by Kevin Kim Съб Окт 12, 2013 5:30 pm
Очичките на принцесата му се местеха ту към него, ту към кутийката която беше разположена в ръцете на Сънг Хьон. За миг Чой си помисли, че тя ще го отреже, но бързо разкара тези глупави мисли от главата си.
- Да.. - това му стигаше да се усмихне до уши.
- Да! Ще споделя живота си с теб! - допълни момичето.
Това беше нещото, което искаше да чуе най-много тези дни. Притесненията му, че тя ще откаже вече изчезнаха напълно. Но кой наистина би отказал на самия Чой Сънг Хьон? Нека се замислим, че милиони умираха за него, но той умираше само за една. Обичаше своята Пинки Пай и се радваше, че и тя му отвръща със същото. Чой извади пръстена от кутийката и внимателно го постави на безименния пръст на Тифани. Сънг Хьон се изправи и получи голяма прегръдка от Стефани. Тя го погледна в очите с влажен поглед.
- Обичам те наистина много, оппа! А това беше наистина прекрасно предложение! Никога няма да го забравя - след като го каза се притисна силно в Сънг Хьон.
Рапърът усети как сърцето му щеше да изскочи от гърдите му. Тя винаги го караше да се чувства по този специален начин.
- И аз те обичам много! И идея си нямаш колко щастлив ме правиш. Само да чуя гласа ти и ми стига, за да се почувствам добре. - Сънг Хьон целуна Стефани нежно по челото.
- Сега предлагам да се разходим и да го отпразнуваме някъде, съгласна ли си? - усмихна се леко най-възрастния член на BIGBANG.
Това беше просто претекст. Всъщност искаше да прекара възможно най-много време с нея. А предложението за брак щеше да се отпразнува на сватбата им както подобава. И всъщност сега нямаше да е лошо да обсъдят кога ще е тя, кой ще поканят и най-вече кой ще им кумува.
- Да.. - това му стигаше да се усмихне до уши.
- Да! Ще споделя живота си с теб! - допълни момичето.
Това беше нещото, което искаше да чуе най-много тези дни. Притесненията му, че тя ще откаже вече изчезнаха напълно. Но кой наистина би отказал на самия Чой Сънг Хьон? Нека се замислим, че милиони умираха за него, но той умираше само за една. Обичаше своята Пинки Пай и се радваше, че и тя му отвръща със същото. Чой извади пръстена от кутийката и внимателно го постави на безименния пръст на Тифани. Сънг Хьон се изправи и получи голяма прегръдка от Стефани. Тя го погледна в очите с влажен поглед.
- Обичам те наистина много, оппа! А това беше наистина прекрасно предложение! Никога няма да го забравя - след като го каза се притисна силно в Сънг Хьон.
Рапърът усети как сърцето му щеше да изскочи от гърдите му. Тя винаги го караше да се чувства по този специален начин.
- И аз те обичам много! И идея си нямаш колко щастлив ме правиш. Само да чуя гласа ти и ми стига, за да се почувствам добре. - Сънг Хьон целуна Стефани нежно по челото.
- Сега предлагам да се разходим и да го отпразнуваме някъде, съгласна ли си? - усмихна се леко най-възрастния член на BIGBANG.
Това беше просто претекст. Всъщност искаше да прекара възможно най-много време с нея. А предложението за брак щеше да се отпразнува на сватбата им както подобава. И всъщност сега нямаше да е лошо да обсъдят кога ще е тя, кой ще поканят и най-вече кой ще им кумува.
Kevin Kim- Loen Ent.
- БФФ : Kim Soohyun, YeSung, Dongjun
Половинка : Hwang Tiffany
Брой мнения : 123
Join date : 16.02.2012
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|
» Talk shit with the prettiest lips. Blow a kiss. Kick a hole in your speaker, and then split
» It's all about you
» @skycriessometimes
» Търся си бивши
» Приятели на форума, станете приятел.
» Ashley's Wardrobe
» H&M
» Money+Fashion+Fame= Namekawa Rin