Street food

Най - сетне дойде петък! Питър обожаваше този ден, най - вече, защото сега щеше да има цяла седмица почивка. Цяла седмица без да стои по пет часа в залата, целия в пот, и да си хаби нервите по разните трейнита в JYP. И това ако не беше почивка! Момчето бързо облече тениската си, защото когато беше сам често я махаше, особено лятото. После прибра нещата си в раницата, взе очилата и излезе. За малко щеше да забрави да заключи - колко проблеми можеше да му доведе това да бъде нехаен.
Излезе от сградата на JYP, обърна се назад и я огледа като за последно, сякаш нямаше пак да се върне. После се отправи към паркинга. Ето го там - бебчето му - току що я беше излъскал и тя изглеждаше най - добре от всички. Отиде до колата си, прокара пръст по вратата преди да я отвори, просто проверяваше дали все още е толкова гледка и перфектна - без следи от прах или ожулване. После отвори врата и влезе. Хвърли чантата на задната седалка, свали очилата и пусна радиото. Понякога му писваше от кпоп песничките, но какво да се прави. Запали и потегли.
Самият той не знаеше къде отива. Не смяташе да се прибира. Беше поне пет часа следобед, а и му предстоеше ваканция. Трябваше да я отпразнува. Смяташе да похапне нещо и да пийне. Не му се прибираше вкъщи. Щеше да е сам. Откакто живееше без майка му и баща му, изобщо не му се искаше да се прибира, защото винаги трябваше да чисти и да готви. Голямата му сестра - Трейси живееше с него, но живееше беше силно казано, защото си идваше няколко пъти в месеца.
Зави по някаква уличка - не беше идвал тук до сега. Реши да поогледа, защото със сигурност щеше да има местенце, където да хапне. Изведнъж му хрумна, че трябва да се обади на някои приятели, но после се сети - повечето учеха. Дали пък и той не трябваше да направи нещо с живота си... откакто беше дошъл тук и беше оставил мечтата си далеч в Испания, той не мислеше за бъдещето... може би му беше все още твърде тежко... може би не беше готов да продължи напред или дълбоко в себе си жадуваше отново да е на игрището с топката и да прави това, което най - много обича. Но... сега беше хореограф в JYP и се залъгваше, че така си му е добре... залъгваше околните и най - вече себе си. Мразеше да мисли за това, но беше неизбежно. Изведнъж се връщаше назад и не можеше да се спре да мисли за това. повтаряше си какъв глупак е и как е сринал живот си. Понякога не виждаше и за какво вече живее. Всичко беше изоставил и беше дошъл тук, където нямаше нищо свое, освен колата и къщата. Родителите и близките го подкрепяха силно, но това не можеше напълно да помогне.
Питър знаеше, че не трябва да мисли за това, докато кара. Пак щеше да си навлече някакъв проблем, но ето - мислите го погълнаха. Сякаш се беше пренесъл в друг свят и когато се върна в реалността усети, че вече е изгубил контрол на колата. За негов късмет улицата беше пуста - можеше да се избегнат произшествия, но изведнъж - някакво момиче и......
- НЕЕЕ!!! МАМКА МУ!! - единственото, което успя да изкрещи преди рязко да забие спирачки, но явно беше късно.
Питър изскочи от колата, отиде отпред и видя момичето, паднало на земята. Боже беше я убил?
- Госпожице!! Госпожице!! Добре ли сте? Чувате ли ме? - Той и повдигна главата и тя отвори очи. Изведнъж сякаш малко му олекна. Поне беше жива! Но после...
- По дяволите! - тихо изруга той. Не не можеше да е бременна!

Как изобщо се случи всичко? Изведнъж, докато улицата беше пуста, сякаш в града нямаше никой - ето го момчето - пресичаше, после беше на опасно близко разстояние, а накрая се озова под гумите му.
Питър побърза да и помогне да се изправи. После я погледна - определено мърдаше. Късмет - помисли си той - ОГРОМЕН късмет! И не беше в несвяст, защото проговори:
- Предварително се извинявам ако ще ви засегна с въпросите си, но... - тук тя направи пауза и Питър реши, че това е моментът, в който трябва да излее водопад от извинения, но точно тогава - ПО КОСТЕНУРКИТЕ, НЕ ВИДЯХТЕ ЛИ ЗНАКА "СТОП" НА ЪГЪЛА, КОЙТО ЩЕ ИЗБОДЕ ОЧИТЕ НА ВСЕКИ?! СЪЩО ТАКА, ТОВА ТУК Е ПЕШЕХОДНА ПЪТЕКА!! - тя се развика и сякаш изля всичко това толкова бързо, че той леко се уплаши, дръпна се назад и я погледна хем глуповато, хем виновно.
- За друг път внимавайте как шофирате. За бога, от вас зависят животите на сума ти пешеходци! - довърши младото момиче.
Той, като седна на асфалта, я погледна, после уж незабележимо хвърли поглед към корема и, защото там беше нещото, което го притесняваше, и каза:
- Аз наистина съжалявам! Никога не ми се е случвало това... малко се унесох! Страшно съжалявам, госпожице!
После я погледна, а след това се сети - та те стояха на средата на улицата и той и говореше трогателни неща.
- Ъм, дайте да ви помогна. - добави изведнъж, после я хвана и я повдигна.
А сега какво да прави? Все пак я беше блъснал, не можеше просто ей така да си отиде. Само дано мъжът и да не е някой култорист и после да ми заравни лицето. Не знаеше откъде му дойде наум, но доста го притесни самата мисъл и това, което си представи. Тя стоеше и също го гледаше. Какво си мислеше? Сигурно искаше да се обади на мъжа си.
- Не! Недей! - изведнъж извика той. - Не му звъни, тоест ъъ... почакай... ела... - и я поведе към колата. - Влез тук.
Отвори и вратата, помогна и да седне на задната седалка, като дръпна раницата и якето си. После затвори вратата, заобиколи и зае и своето място. Трябваше да я откара някъде... В болницата? Не - тя беше много далеч.
- Искате ли да хапнете? Знам едно страхотно място!
После, без дори да чуе отговорът, запали и тръгна. Мина само още една улица и в следващата пресечка имаше улично магазинче. Такива има на всеки ъгъл в Корея - замисли се той. И сега му спасяваха живота. Дано да забрави да се обади на мъжа си.
Глупак, глупак - повтаряше си Питър на ум. Как можеше да направи такова нещо? Как? Та той беше отличен шофьор. Глупавото му минало! Държиш се като жена - скастри се наум - я се стегни! после хвана момичето за ръката - смяташе, че я придържа - уж за помощ.
- Какво искате? Аз черпя?

Ароматът от магазинчето беше уникален, а как Питър беше гладен! Заведе момичето да седне, а после я попита какво ще желае. Преди това обаче, без уж тя да забележи, тайничко мина покрай колата си, леко се наведе и погледна бронята и. Всичко е наред - помисли си той, но пак ще я измия!
- Ъ.. Ако питаш мен, най-добре изкупи всичката храна на света, така че по-добре ти реши.
- О, разбирам! - отвърна той, като с опита да звучи зряло.
После се обърна и се запъти към продавачката. Огледа храните - доста от тях му бяха странни и непознати. Реши да поръча повечко и заради момичето, и заради него.
. Значи от това, това и това... О! И от това. Да, да точно от него и една бира... благодаря.
Питър плати и отиде към новата си приятелка. тя не изглеждаше добре. Беше доста притеснена и нервно се оглеждаше. Какво имаше? Бебето ли?
- Да не би да... - започна той, но не успя да довърши.
- Когато преброя до три, бягаш! Разбра ли? - извика бързо тя.
- Моляя?
Преди той да е успял да каже нещо, преди дори да е осъзнал какво става, тя го хвана за ръката и го завлече на някъде. Къде отиваха? И защо? И как бременна бягаше так бързо? После той се обърна. В бързината не разбра какво точно става, но зад тях имаше поне двайсетина момичета. Пищяха и ги следваха. Ама защо? Да не би да са видели катастрофата? Изглеждаха доста весели за хора, станали свидетели на такова нещо. Докато тичаха, момичето го приведе по някакви тесни улички и изведнъж отново се върнаха до същото място. Бяха се изплъзнали от лудата тълпа. Питър спря запъхтян. Едва дишаше и изглеждаше доста озадачен. Погледна объркано и реши да хване бременната, за да не падне... случайно.
- Добре.. Не знам дали си ме разпознал или не, но аз съм Парк Сън Йонг или още известна като Парк Луна, вокал на F(x) и главен танцьор.
Какво? - помисли си той. Значи тази пред него - Луна или Сън Йонг, или ако имаеш още имена - беше една от всичките звезди, по които корейчетата, а и не само те, лудваха. Странно - тя изглеждаше свястно момиче, освен това и доста млада за майка. Докато той премисляше всичко, тя продължи:
- А между другото, ти как се казваш? И за по-рано, да обмислях на кой да звънна, но положително не беше на приятелят ми. И още не съм омъжена, по правилното определение е сгодена.
- О, Сън Йонг - приятно ми е! Аз съм Питър... Питър Парк - нямам други имена. Леле, кажи ми, че няма да му звъниш. Не смятам ад се бия с някого точно сега, а и ти си добре като гледам.
Той се обърна и видя, че на другата масичка беше покупката им. Отиде, взе храната и я донесе до масата, където беше седнала Сън Йонг.
- Ето, яж - сигурно си още по - гладна.
Той и подаде храната, взе останалото за себе си, отвори бирата и отпи. Погледна момичето, което хубаво се хапваше.
- Не ви разбирам вас, звездите... как живеете? И всички тези полудели лапетии, които ви преследват. Сигурно живееш трудно, като добавим, че си... такова... бременна.

- В началото е истински шок, но постепенно се свиква да си под постоянна обсада през блокът си. Хубавото е, че не знаят нито етажа ни, нито номерът на апартамента. Но понякога се намират и такива, които ги знаят и тогава става лош. - Въздъхна Луна, след като каза това. После добави - Когато съм в самостоятелния си апартамент или в домът на родителите ми е много по-добре. За това вече и рядко оставам в общия.
Питър я погледна. Как така просто ще свикнеш да живееш под обсада? Та те да не бяха някакви издирвани престъпници? Те бяха хора - най - обикновени хора. Същите като другите. Наистина не ги разбираше и отговорът на Луна го потвърди. Реши да не я разпитва повече нито да упорства, че не е права, защото има пълното право да живее както иска - без да се съобразява с околните. После я погледна - тя се беше наяла. Ядеше доста бързо. Така ли правеха жените, когато са бременни? Странно. Той не беше свършил със своята храна, затова се наведе и хапна малко, после отпи от бирата и отново остави шишето на масата. Не спираше да гледа корема и - беше му наистина странно.
- Ще ти бъда много благодарна ако не гледаш постоянно натам.
Думите на Луна го стреснаха. Той я погледна леко уплашен, а после нервно отпи от бирата. Какво да каже сега? Да се оправдае, че не гледа там - глупости та нали тя вече беше видяла!
- Ъъ... съжалявам... просто и аз не знам защо гледам в корема ти... сигурно скоро ще стане огромен. - Глупак - как можа да каже това последното. Определено не се справяше добре с жените. Огромен корем - какво по - лошо можеш да кажеш на едно момиче? - Исках да кажа... не че си дебела, де... да не си помислиш нещо. Просто такова... от бебето...
След като го измрънка, отново отпи от бирата, но този път доста повече задържа шишето си вдигнато, сякаш очакваше неудобната ситуация да отмине.
- Ам.. какво работиш, Питър? - добре че беше въпросът на Луна. Той определено ги изкара от неудобната ситуация - или по - точно неловка за него.
- Аз съм хореограф в JYP. - Като го каза прозвуча доста добре. Първо си мислеше, че е гейско, но не - дори прозвуча повече от добре. - Имах шанса господин JYP да ме покани. Радвам се, защото едва ли толкова лесно отново ще получа такъв шанс, а аз определено съм човек, който знае какво е да пропилееш страхотен шанс... - последното казано го помрачи, но той не позволи мислите да нахлуят отново в главата му. Трябваше, така да се каже, да се бори с тях!
Точно се чудеше какво да каже на Луна и в този момент видя момиче, което приближаваше към тях. Едва ли беше на повече от четиринайсе или петнайсе. Луна не го виждаше, защото беше обърната с гръб към него. Питър усети някак странно предчувствие. Защо си мислеше, че тя ще дойде при тях... ох, глупости - това нямаше как да стане, но... Изведнъж малката забърза крачка и държеше нещо като... камера или телефон? Докато Питър се усети да каже на Луна да стват и да бягат чу как задаващата се избъбри на един дъх:
- Луна Парк онни!! Не бягай! Това ли е всъщност бащата на детето? Как му е името? Ще ни дадеш ли автограф и снимка? Другите момичето идват - ние сме най - големият фен клуб на f(X)!! Онни почакай!!

Мазната храна бе не само вкусна. Тя бе начин на живот и отказването от нея беше нещо почти невъзможно...

Още след изгрева на слънцето, веднага щом Ел се бе събудил, бе излязъл от хотела и се бе запътил към едно от местата, които задължително винаги посещаваше през "почивката" си. Отново бе решил да повърви пеша, пък и всъщност мразеше да пътува в превозни средства. Така нямаше директен достъп до свежестта, която носеше сутришният въздух и въобще.. за какво му бяха тези два крака, ако не ги използваше поне понякога?
Светлината и приятното благоухание на новия ден бързо изпълниха тъмнокоското с онази радост и енергията да опита още..още от дадената си свобода. Равно на това чувство в момента просто нямаше. Нямаше начин да има по-прекрасно нещо от това да се почувстваш като нормално човешко същество, като жив индивид, който живее живот като този на другите...И макар Ел да бе наясно с факта, е той реално нямаше особено голямо право на такъв живот, даже никакво, все пак не му пукаше. Радваше се на мига, живееше заради тези си мигове, в които никой не знаеше къде се намира, никой нямаше желанието да го търси за каквото и да е, да иска от него да отива където и да е, за да прави каквото и да е. И именно в тези моменти на почивка, които младежът сам си даваше, всичко наоколо му се виждаше двойно по-красиво, отколкото през другото време. Малкият парк, покрай който преди минути премина, осеян с красива зеленина и изпълнен с детски смях...Добре подреденият паркинг с красиви коли...Уличните сергиики за разни дрънкулки и усмихнатите продавачки... Всичко наоколо. Красиво.
Както и все по-наближаващият до сетивата му аромат на храна..О, да, особено той. Въпреки че не бе ясно как ставаше това...Ако имаше аромат, който да е красив, то това беше именно този.
- Какво ще похапнете днес младежо? - запита един добре познат и леко дрезгав глас.
Мьонг-Су едва тогава осъзна, че вече бе стигнал до мястото и гледаше всичката храна там, примлясвайки като изгладняло кученце. След като чу въпроса, той повдигна леко глава и зърна там добре познатото лице на продавачката. Тя бе жена над четиридесетте, която работеше тук и на още две места, за да може да изпрати дъщеричката си в колеж. Мьонг-Су я познаваше, тъй като й бе редовен клиент през своите "почивки". Изглежда и тя продължаваше да го помни и винаги го посрещаше с приятния си леко дрезгав глас и приветлива усмивка. Дори веднъж, когато го яха подгонили двама репортери, тя го беше скрила зад касите със соджу. Нямаше начин да забрави помощта й, тъй като все още й бе крайно признателен.
- О, ъм..Две рибени шишчета, моля. - поръча си младежът и си лепна една леко глуповата усмивка. Въпреки молбата на жената да не й говори официално, той все пак прибавяше всички уважителни думи, като например "моля" в края на изречението си.
Жената подаде двете шишчета на тъмнокоското и отвърна на любезната поръчка с весела кратка шега и отново усмивка. Мьонгсу улови рибените си шишчета с двете ръце и приседна на един от пластмасовите червени столчета близо до себе си. Докато отхапваше по малко от едното си рибено шишче, момчето се загледа в хората наоколо и отново изгуби представа за времето, точно в негов стил.

Рибените шишчета бяха наистина вкусни. Може би повече от необходимото...

Докато отхапваше от храната си, тъмнокосият младеж оглеждаше хората наоколо и същевременно с това си мислеше как ще си вземе и малко кимчи плюс няколко рибени хлебчета за из път, тъй като смяташе да ходи към северната част на града. Всъщност доста му се ходеше до остров Чеджу-до, но нямаше време за такива екстра удоволствия. Затова щеше да се примири и с гледката на планината Нам-сан. Не че и това не му беше много, като се имаше предвид, че си бе направо чудна работа защо още не получаваше заплашителни писма и обаждания от агенцията. Дали все още не бе разбрала за изчезването му? Може би другите членове на Infinite се бяха престрашили да го прикрият добре този път...или причината беше друга? Наистина не проумяваше защо никой не бе започнал да го търси и да го кара да се чувства като истински беглец, какъвто може би беше. Вярно, че от една страна да си издирван трескаво носеше някаква тръпка и покачваше адреналина, но въпреки това Ел предпочиташе да се чувства съвсем обикновено, просто като човек отишъл до магазина да си купи рамен или нещо такова. Е, това му беше хубавото да не си известен. Можеш да си купуваш и да яден полуготова или друга мазна храна когато си поискаш. Нима тези хора не съзнаваха какво щастие им предлага целия живот? Или считаха рамена за нещо досадно, за част от еднообразното ежедневие, което трябваше да търпят? Е, може би на хората нямаше угодия..
Докато си стоеше все така умислен и дъвчещ парчето от рибеното шишче в устата си, тъмнокосият Ел забеляза присъствието на една малка дама до себе си. Тъмнокосото момиченце го попита дали може да се настани при него и след като младежът осъзна, че в това не би имало никакъв проблем, просто я подкани с поглед и мимически жест да седне.
Не след дълго се оказа че момиченцето бе доста запознато с кей-поп групите и не й отне особено много време да разпознае Ел. В момента в който кореецът чу името си, а след това и сценичното си такова, едва не се задави с малкото парченце риба, което дъвчеше. Мда, просто му бе дошло леко неочаквано, нищо повече. Но самият той трябваше да се досети, че малките дечица бяха често пъти по-запознати и любознателни от по-големите.
Замахвайки леко с едното си рибено шишче, тъмнокоското направи знак за мълчание и момиченцето го погледна въпросително.
- Признавам се за виновен..Но, какво ще кажеш това да бъде нашата тайна? М? - запита Ел, привеждайки се към младата госпожица и почти прошепвайки изречението. След това си лепна една непринудена и мила усмивка, като знак че бе готов да направи почти всичко,което малката пожелаеше, стига да пазеше тази малка тайна.

В крайна сметка всеки си имаше свое собствено его, което растеше и се подхранваше от различни неща. Едно от тези неща бяха милите искрени комплименти...

След като видя колко разбрано и мило бе малкото момиченце, всички мними тревоги на Ел мигом изчезнаха и той си възвърна същото радостно и кипящо от енергия настроение. Той се заслуша с открит интерес в думите на тъмнокосата чаровница и се усмихна леко неловко след комплимента й. Въпреки че се бе наслушал на милиони комплименти относно външния си вид и прочее, младежът все още чувстваше странно неловко вълнение щом усетеше невинната искреност в нечий глас. Доставяше му радост, пък и звънкият детски глас на младата дама засилваше ефекта и успя да накара тъмнокосия кореец да се възгордее достатъчно, че да приглади прилежно няколко щръкнали кичурчета коса, които току-що вятърът бе подгонил. Щом малката госпожичка твърдеше, че е хубав, то значи наистина бе така. Кой ли щеше да си помисли да оспори подобно твърдение?
Като се замислиш, в момента макнето дори не носеше никакъв грим, бе напълно естествен през всичките си "почивки", и нямаше причина да е другояче. Затова му доставяше наистина завидно удоволствие как го гледаше малкото момиченце и дори бе проследил с поглед когато записа нещо неизвестно в едно малко, сладко като нея тефтерче.
Изведнъж обаче нещо го върна на земята и почувства, че е витаел на високия пиедестал предостатъчно време, затова подхвана второто си рибено шишче, което бе започнало да изстива. Изстиналата храна не бе така вкусна и сочна, колкото докато бе още топла.
След като свърши с храната, точно когато бе съумял да сдъвче и последната хапка от нея, се чу една добре позната мелодия...Като заклет фен на..себе си и своята собствена група, мелодията с която звънеше мобилния на Ел бе именно най-новата песен на Infinite. Странно защо младежът не намираше време и смисъл да си качва рингтонове на известни и безизвестни изпълнители, и тъй като тези на собствената му група си бяха винаги в телефона му по една или друга прилича, той просто слагаше тях.
Преглъщайки малко трудно последната хапка от рибеното шишче, очите на Ел, досега притворени от удовлетворение, сега започнаха да се разширяват. Това, което звънеше беше той... тоест Неговия телефон! Старият чичо Сам. Той звънеше! Сега...
Първото, което му мина през ум бе факта, че агенцията най-сетне се бе решила да провали кратката му "ваканция" и то именно в този момент, тази секунда. Не, че имаше причина за каквато и да е паника. Нямаше да успее. Ничий план до сега не бе успял да върне Мьонг-Су на работа , докато той сам не сложеше край на "почивката" си. Това бе неоспорим факт. И този път нямаше да направи изключение. Тъмнокоското напълно игнорира старият чичо Сам и върна погледа си върху сладкото момиченце. То също тъкмо бе оставило храната и сякаш отново си мислеше за нещо, което сигурно можеше да се върти в главата единствено на едно малко дете.
- Е, Сон Йон-ши, би ли се снимала с мен? - изведнъж запита Мьонгсу и се изправи от червеникавия пластмасов стол на който седеше. Малката девойка поклати положително глава и сетне младежът приклекна до нейния стол, за да може да хване и двамата. С пълно хладнокръвие и непукизъм затвори на номера, който упорито му звънеше и включи камерата на телефона си.
- Добре..Кажи "кимчи". - каза шеговито Ел и се усмихна на камерата и младата госпожица до себе си, след което няколко пъти се чу едно весело "щрак" и почти незабележима светкавица проблесна срещу тях.
Мьонг-Су се върна обратно на стола си и започна да разглежда снимките, намиращи се в мобилния му, като започна най-напред от тези със Сон-Йон. Докато прехвърляше към следващите, тъмнокоското осъзна, че имаше най-много снимки с най-малкия член на групата - Сънг-Джонг. Беше странно, тъй като не го бе осъзнал по-рано, но като се замислеше, може би симпатизираше най-вече на това момче. Не смяташе че има конкретна причина, освен тази, че бе наистина голям сладур и говореше доста забавни неща, които не само разсмиваха Ел, но и го кара да му шепне разни неща дори когато камерите ги снимаха, което се тълкуваше по какъв ли не начин от феновете по социалните мрежи...Не че за Ел това представляваше какъвто и да е проблем. Все пак засега не му бяха забранявали да общува по какъвто си начин иска с който и да е член на групата, а и само това оставаше..На всичкото отгоре, кой не се радваше на сладурското отношение на инфинититата по между им? Това им беше чарът в крайна сметка. Красиво и сладко.

Да откриваш нови неща за света беше нещо вълнуващо. А да откриваш нови неща за самия себе си, които до сега не си подозирал, бе двойно по-вълнуващо...

Скоро сутришната смяна на аджумата свърши и тя бавно заприбира нещата си, разпилени на един пластмасов стол, който ползваше, за да си почива когато няма клиенти. Сега щеше да я замести съпругът й, който подаваше през по голямата част от деня, докато жена му работи на другите две места.
Наоколо настана осезаемо раздвижване. Двамата аджушита от съседната маса, които бурно обсъждаха близките и далечни избори, както и прогнозите за края на кризата и началото на друга такава, вече бяха изпили сутрешната си доза соджу и сега се канеха да се прибират вкъщи. Двойка старци , хванати за ръце, с мъдри и весели лица пресякоха и поеха по отсрещната малка уличка. Група самотни майки с деца, също хвръкнаха нанякъде, побутвайки бебешките колички, украсени със сладки дрънкалки, пред себе си. Масите се бяха почти изпразнили, защото по това време на деня имаше по-малко хора от очакваното.
Но бе така красиво и изумително как всеки гледаше главно своя живот и не бе тръгнал да се вглъбява дотолкова в чуждите. Та нима имаше причина да е обратното? Всеки индивид трябваше да се радва на себе си и своя живот, да живее него, а не чуждите животи. Така просто беше правилно. И вече ако съдбата му се усмихнеше, можеше да сподели своя живот с някого другиго, защото човек се пак не бе създаден, за да живее сам, или поне така сочеше науката.
Мьонг-Су се бе изгубил някъде в мислите си, където нямаше място за осъзнаването на каквото и да е, следователно младежът дори не бе забелязал малката госпожица, която надничаше съвсем необезпокоявано в телефона му и дори коментираше със смях снимките му. Тъмнокоското се чувстваше странно глупаво от факта, че едва днес започваше да се замисля и да осъзнава съвсем очевидни неща, за които до сега никак не се е замислял. Всъщност, докато не търсиш някакви въпроси и липсващи отговори за нещата, те биват от приказни по-приказни, но... вглъбиш ли се в тях стават далеч по-сложни от очакваното и ти докарват купища главоболия, които не се уталожват дори след приема на трилион аналгини, или чайове от женшен. Ел не обичаше сложните работи, и макар да се отнасяше главно за сложните ситуации, всъщност не обичаше да попада на нищо достатъчно сложно, че да го обърка. В такива моменти обикновено пращаше всичко отново по дяволите и се връщаше към възможно най-простите и обикновени мисли, но този път просто съзнанието му донякъде объркано кълнеше неизвестното и факта че за всичко трябва да има конкретна причина, че всичко винаги трябваше да се състои от въпрос и задължителен отговор към него, който в повечето случаи липсваше. Липсата на отговори към въпросите бе нещото, което изнервяше Ел най-много, но той никога не показваше особени признаци на безпокойство. От както агенцията се намеси в живота му, той беше свикнал рядко да показва изблик на някакви емоции, различни от обикновените които радваха феновете и прочее. Виж, преди това, когато все още бе обикновено неизвестно момче, дори се беше сбивал не веднъж, а да защитава по-слабите, често оказващи се в беда хлапета, но сега.. Не, не ле някакъв безчувствен хубостник, а просто момче, което на този етап от живота си знае, че ако позволи на чувствата да бликнат като фонтанче, нямаше да го очаква нищо розово. Не че държеше всичко да е розово, и не че това му бе любимия цвят, но идея бе да се схване смисъла. И смисъла бе, че сега не малко хора го знаеха като звезда и той трябваше, бе задължен , да се държи като такава. Това естествено си имаше както добрите моменти, така и лошите, но нямаше друг начин.
Тъмнокосият младеж продължаваше да се взира в снимките, които продължаваха да се редят и на-накрая намери една обща снимка на инфинититата. С леко неловка въздишка той все пак изпита мнимото облекчение, че в крайна сметка не всичките му снимки бяха само и единствено със Сънг-Джонг. Естествено не можеше да се самозалъгва и съзнаваше странния факта, че съвестта му не бе особено чиста, след като преди минута бе осъзнал, че и по принцип по-голямата част от времето си прекарваше с най-малкия член на групата. Колкото и да прехвърляше спомените си, най-младият бе винаги някъде около него. Сякаш бяха някакви неразделни и странни сиамски близнаци. Дали имаше нещо лошо в това? Всъщност, Ел не виждаше причина да има, пък и очевидно никой не виждаше подобна, и все пак някакви невъобразими въпросчета човъркаха съзнанието му и не се отказваха, защото не бяха намерили отговорите.
Внезапно връщайки се в настоящето и по-конкретно - на червеният пластмасов стол, макнето потърси с поглед малката тъмнокоска, но не я видя срещу себе си. С учуден поглед се огледа наоколо и изведнъж чу детския й смях и интересния комплимент, който изрече за една от снимките му. Хах, за първи път хлапе го караше да се изчервява. Не знаеше защо, но му се щеше в момента да има някаква маскировка...било то само шапка и очила, или най-надеждната - кашон на главата с две дупки, за да може да диша и гледа през него. Наскоро реално бе мярнал един човек да се разхожда с такъв, от тогава вече нищо не му се струваше странно.
- Кхъм...- неловко се прокашля Мьонгсу, гледайки съвсем невинно, сякаш се състезаваше с детската невинност на Сон-Йон. Е, нямаше начин да се мери с нея и нейното сладко детско излъчване, но нищо не му пречеше да опита.
Желанието да смени темата го обля и тъмнокоското изведнъж се сети... наистина не бе забелязал това малко момиченце да си има някаква, каквато и да било компания. Това не бе особено препоръчително за дете като нея, тъй като по улиците и денем и нощем бродеха всякакви хора и дори за възрастен си бе опасно, пък какво оставаше само хлапе на няма и осем годинки. Но да, очевидно малката беше самичка. Ако не друго...то поне не й ли беше скучно? До колкото Ел си спомняше своето детство, не излизаше почти никъде сам, просто защото небе толкова контактен че да говори с напълно непознати личности, а чу беше терсене когато няма с кой да си каже една дума. Дори да мълчи, важното бе да чувства някакво познато присъствие около себе си. Естествено и сега не му се искаше да обхожда Сеул съвсем сам, но единствените близки познати му бяха все известни личности и това знаеше че трябваше да пречи на работата им и да ги въвлича в своите буламачи, а това можеше до доведе единствено до неприятно сложни ситуации...
- Хм, такава сладурана като теб наистина ли е дошла тук без никаква компания? - измърмори Ел, още веднъж обхождайки мястото наоколо, след което повторно спря маслиновите си ириси върху блещукащите звездици на Сон-Йон. Детска радост. Красиво.

Денят бе топъл. Дори беше прекалено топло за късния следобед, който Юми прекарваше все така самотно, колкото и останалата част от деня си. Улиците бяха сравнително пълни, доста повече от преди няколко часа, когато жегата просто не бе място за живеене. Японката преминаваше между хората по тротоарите, сякаш просто вървеше по някаква пътека и опитваше да избегне бурените и опасните лисичи дупки край пътя. Стискаше здраво презрамката на чантата си с едната си ръка, докато с другата натискаше съсредоточено клавишите на телефона си, опитвайки да изпише възможно най-точно изреченията си. Беше възможно да не успее да пише в тетрадката си докато се движи, затова беше решила, че ще върши това на телефона си. 
Не след дълго миризмата на нещо познато я беше разсеяла, карайки я да спре на точното място. Храната на улицата може би беше прекалено гореща за подобно време, ала токкбокки-то, което Юми усещаше така ясно, накара стомаха й да издаде одобрителен звук. Осъзнавайки, че не беше хапвала нищо от сутринта (което си беше нормално явление, имайки предвид, че тя не обръщаше такова внимание на храната, освен ако някой друг не го стореше), момичето погледна към сергията, от която излизаше пара. Всъщност, топлите храни през топло време бяха много по-добър вариант. Пък и в момента нямаше особено много хора на опашка. Изведнъж идеята за един доста късен обяд по улицата й се стори наистина привлекателна. 
Юми застана по-близо, разглеждайки, и скоро жената зад сергията я поздрави, освободила се от останалите клиенти. 
- Едно от това, моля - японката заяви спокойно, както винаги, без да обръща внимание на интонация или препинателни знаци. 
- Да~ - жената проточи отговора си, хващайки най-горната и пареща клечка от мястото, което Юми бе посочила. - Заповядай. 
- Благод...
Думата беше прекъсната от изненадата на Юми, когато без да иска бутна ръката си в някого, опитвайки да извади парите от чантата си. Не беше забелязала, че зад нея все пак имаше хора, макар и да нямаше опашка. Момичето мълчаливо кимна с глава, сякаш искаше да се извини на момчето зад нея, и отново опита да извади портмонето си, този път без инциденти.

Гадост! Цял ден в тази ужасна жега се занимавам с глупости. Тъкмо се бях прибрал в къщи, когато се оказа, че ще трябва да изведа малкия звяр на разходка.
- Оппа, опаа хайде в парка.- молеше се тя и стискаше силно ръката ми.
- Хе Ми... Моля те, току-що се прибрах от работа, а ти искаш навън, пък и е много топло.
- Оппаа.-тръшна се на земята и започна да плаче с нейните крокодилски сълзи.
- Добре, остави ме да се преоблека и идвам.- наведох се избърсах сълзите ѝ, след което се качих в стаята си. Изкъпах се, облякох любимите си летни дрехи и слязох отново долу при малката си сестричка.
- Да тръгваме.- подадох ѝ ръка, тя я хвана и потеглихме.
Мамка му! Обикаляме вече час, а тя е все още бе толкова енергична. Вървяхме по прашните улици пълни с хора,които винаги бързаха на някъде. Беше ме яд -  яд на това,че никой от тях не се усмихва. Защо? Защо всички бяха толкова мрачни и с такива изморени лица? Всичко навън бе мрачно и сиво.
Докато си размишлявах над това усетих, че Хе Ми ме дърпа за тениската..
-  Какво има Хе Ми? Да не би да се измори? - погледнах надолу към нея, а тя сочеше нещо.
- Какво сочиш Хе Ми? - погледнах към това, което сочеше и видях сергия за токкбокки.
- Това ли искаш?
Тя само поклати глава.Е, сигурно е огладняла. Хванах ръката й и се запътихме към сергията за токкбокки, след което се наредихме на малката опашка. Ето че дойде и нашият ред.  Тъкмо щях да посоча на лелката от кое искам, когато момичето пред мен ме удари с лакът в корема.
- Аучч, това заболя! Можехте поне да се извините.- казах леко раздразнено срещу нея. Тя си плати на жената и се обърна към мен.Стори ми се много позната,но от къде ли? Ааа, сетих се!
- Юми това ти ли си?

Момичето се обърна назад, чувайки коментара на човека зад нея. Естествено, всички винаги реагираха така, тъй като тя не беше свикнала да говори много. Следователно, извиненията също не й бяха в природата.
- Юми, това ти ли си?
Последвалият въпрос я озадачи наистина този път. Тя ококори очи и отстъпи малка крачка назад. Сякаш се сви леко, изплашена от това, че един непознат знаеше името й. Пък и това изражение, с което я гледаше... Наистина ли я познаваше? 
Въпросният непознат беше момче, с около две глави по-високо от нея. Държеше за ръка нисичко момиченце, което също гледаше с широко отворени очи. Погледът на момчето сякаш беше съвсем искрен. Макар че... Усмивката, която се появи на лицето му, й напомняше за нещо. Или може би беше начина, по който косата стоеше пред лицето му... Колкото повече се взираше в него (а тя наистина се взираше, направо се беше заела да го оглежда от глава до пети, макар да гледаше леко изплашено), толкова повече мислеше, че е напълно възможно да се познават. Не знаеше дали си внушаваше или наистина беше така, но идеите бързо започнаха да изплуват в главата. Изведнъж нещо изскочи в съзнанието на японката. Нещо, което тя бе написала в една своя тетрадка. Много отдавна бе, но се сети точно за тази тетрадка. И тя описваше именно тези черти на нечие лице. 
Не можеше... Наистина ли беше...
- Д... Джунг Ки? - гласът й беше леко грезгав, от изненадата може би, и тя бързо го прочисти, поглеждайки прави в очите на другия. Когато усмивката му стана още по-широка и спокойна, че и тя го бе разпознала, Юми беше сигурна, че не се лъже. 
- Наистина ли - попита отново тя, отново без кой знае каква въпросителна интонация. Погледът й се стрелна към малкото момиченце. - А това е...
Тя не довърши, но беше ясно, че питаше за малката му сестра. Беше чудно, че се сети, имайки предвид, че последният път, когато бе чувала за нея, тя беше бебе... Наистина много време..
- Хей, няма ли да мърдате малко?! - някакъв глас от вече насъбралата се опашка се провикна нетърпеливо. - Не можете ли да си бъбрите другаде?
- Аз... - Юми се мръдна веднага встрани, правейки място на момчето и сестричката му. Погледът й обаче не можа да се откъсне от така познатия чужд.

Поръчаха си.Жената на щанда беше доста възрастна и леко закръглена, но лицето ѝ издаваше някакъв чар, по който от далече се познаваше добрата душа.Тя ги огледа и се засмя.БекХьон забеляза погледа ѝ и се усмихна, но изглежда Лизи беше съсредоточила цялото си внимание върху храната.
- Младите двойки са наистина очарователни. - каза жената и им подаде поръчаната храна.
Беки плати и се засмя, а г-ца Пак се смути, но бързо забрави случката, когато седнаха да ядът на едно от празните места.Той се загледа замислено в нея докато тя пробваше от вкусотиите пред тях.Естествено, че Бьон много си ценеше малкото прасенце до него.Честно казано тя беше единствената, към която се беше привързвал така.Дори през главата му започнаха да минават мисли, че може би я обича?!Ако в действителност беше така, само се надяваше чувствата му да са взаимни.
Обичаше да прекарва времето си с нея, но напоследък и двамата доста бяха заети и не се бяха виждали почти, затова сега мъжкия реши да се нарадва на всяка една секунда с красавицата си!
- Оппа, това е наистина вкусно! - тя го извади от мислите му и от любеното изражение, което беше придобил.
Той взе едно от рибените шишчета и го напъха в устата си.Омо, беше наистина доста вкусно, а на всичко от горе беше и доста гладен.. та представете си колко му се харесаха тези храни!
- Права си!Искаш ли да си хапнеш от моето? - той подаде клечката към устата ѝ.
Не очакваше Лизи да му откаже.Тя обичаше да си похапва въпреки, че понякога се правеше на сдържана.БекХьон доста добре си познаваше прасенцето и знаеше, че всъщност не е така.За него това обаче не беше минус.Приемаше тази страна от нея като наистина чаровна.Всъщност какъвто и дефект да имаше тя, ако въобще имаше, той не го забелязваше, а приемаше всичко глупаво, което тя прави като нещо, което я правеше още по-сладка.Дали наистина това беше любов?
- Хайде, знам, че искаш! - той започна да се смее при вида на изражението ѝ, когато започна да прави кръгчета около носа ѝ със шишчето.Така щеше да усети още по-добре аромата и щеше да се поддаде на изкушението.