Известния ресторант за ramyun~

- Извинете? Ще поръчате ли нещо? - приветливият глас на сервитьорката достигна на ушите на Юми малко по-късно, отколкото трябваше.
- Хм? - тя вдигна очи от масата и погледна момичето пред нея. - Имате ли саке?
Сервитьорката се позамисли малко. Юми не беше сигурна дали тя мисли над въпроса й или просто се чудеше дали да й продаде алкохол. Предполагаше, че наистина се чудеше дали да й поиска лична карта. Настоятелният поглед на японката бе вперен така пронизващо в чуждите очи, че сервитьорката сякаш малко по малко се разколебаваше. Накрая тя сякаш безпомощно се отказа и само кимна колебливо. На Юми и без това не й се занимаваше - щеше да покаже личната си карта, момичето щеше да види, че има право да си поръчва каквото й душа иска, и всичко това просто щеше да отнеме време.
- Да... - рече накрая.
- Засега искам само това - прекъсна я Юми и се усмихна. Изреченията й бяха кратки и отривисти, сякаш се стараеше да говори колкото се може по-малко и по-стегнато. - Чакам някого.
Сервитьорката се отдалечи, записвайки поръчката й, а японката се върна към предишното си занимание.
Беше късен следобед и Юми-чан седеше в заведението за рамен, далеч от центъра. Беше почти празно - прекалено късно за обяд и прекалено рано за вечеря. Ала тя рядко се съобразяваше с подобни ограничения на времето и някак успяваше да си прави каквото поиска. Времето навън застудяваше и Юми се бе скрила на топло, твърдо решена на похапне, дори все още не бе свалила палтото от себе си. Гризеше единия край на ярко оранжев молив, втренчена в тефтера пред себе си, и от време на време нервно задраскваше или поправяше нещо, изтриваше или направо написваше друг ред. Когато бе така вглъбена рядко успяваше да се съсредоточи върху света около себе си. Използваше времето, докато чака, за да илюстрира с думи картините, въртящи се в главата й. Забеляза единствено когато чашата саке се появи на масата й. Соджуто не й бе по вкуса, но пък чаша от "родната" й позната напитка винаги й идваше добре.
Малко по-късно, леко потупване по рамото изкара Юми от съсредоточеното взиране в листа пред нея. Джин Йонг. Не знаеше дали щеше му бъде особено приятно тук, но той се бе съгласил да се срещнат където тя пожелае този път. А своенравността на Фукада бе нещо, с което трудно се бореше дори самата тя. Ала той бе дошъл. Красивата му усмивка разполовяваше лицето му, както в първия път, в който го бе зърнала. Въпреки непроницаемото на пръв поглед лице на Юми, която просто се взираше в очите му, нещо в нея се разтуптя едва доловимо. Явно той се бе доближил до нея точно защото знаеше колко трудно бе да привлече вниманието й без никакъв физически контакт. След като видя, че е успял да го направи, Джин Йонг седна на стола до нея и свали връхната си дреха.
- Ще обядваш ли? - бяха първите думи на Юми, придружени от една от редките й усмивки. Като че ли той бе един от много малкото хора, които ставаха свидетели на усмивките й, при това често. - Малко е късно, но мисля да си поръчам... Много исках да те видя.
Както винаги, думите й прескачаха от една тема на друга, ала поне казваше това, което мислеше в момента. Вече не забелязваше колко объркано говореше понякога, но държеше да каже каквото наистина чувстваше.

Юми мразеше досадни въпроси. Или всъщност... почти всякакви въпроси. По тази причина едно от най-невероятните неща бе фактът, че нито един от въпросите на Джин Йонг не я бе подразнил. Ни най-малко. Невероятното беше, че намираше любопитството и интересът му за очарователни. Вероятно това бе и една от причините да признае за очевиден факта, че го харесва. Нямаше нищо по-очевидно от търпението и явните симпатии, с които Юми даряваше наистина малко хора. Като цяло мълчеше. Когато някой не й се нравеше или пък започваше да я отегчава - а това беше доста голям брой хора - тя просто намираше начин да не му обръща внимание и рядко обелваше дума пред него.
Не и пред Него. По някакъв начин успяваше да пробуди интереса й толкова много, че в действителност тя го слушаше, говореше му, усмихваше се без да се преструва. Това сякаш бе ново за нея и макар леко плашещо, й бе толкова интересно! Харесваше себе си и различния начин, по който се отпускаше около него. Харесваха й нещата, които откриваше, че може да изказва на глас, а не само на хартия.
Затова й наглед странният му въпрос за това какво ще яде, й се стори наистина мил. Просто така.
- Искам същото като теб - тя наклони глава настрани, загледана в Джин Йонг. Любопитството й се простираше дори до там да разбере какво обича да яде Той. - И без това не знам разликата в нещата тук.
Тя побутна менюто и се усмихна. Отпи от чашата пред себе си и затвори тетрадката си.
- Днес не съм на работа - сподели тя с облекчение отпусна рамене. - Колко е приятно. Какво ще правим?
Въпросите и изреченията й изскачаха неочаквано и може би леко объркано, както винаги. Надяваше се обаче, че Джин Йонг щеше да разбере какво говори. Щом досега не се беше оплакал от начина, по който Юми говореше (или не говореше в някои от случаите), то значи всичко беше наред. Пък и по това колко усмихнато седеше откакто бе дошъл, Юми отсъждаше, че и нейното добро настроение си има причина.

Юми придърпа една от бутилките към себе си без да я отваря. Загледа се в облаците пара, излизащи от купите на масата, и отпи от сакето си.
- Хапни си - тя побутна единия рамен напред, усмихвайки се. Усещаше, че изпитва странната нужда да го погледа как се храни. По някаква напълно незнайна причина, това сякаш щеше да я успокои. Напълно разбираемо, в стомаха й се спотайваше някакво напрежение. Приятно напрежение, но все пак... Опитваше да не го показва така явно. И без да се замисли особено, реши, че ако "нахрани" добре Джин Йонг, то или щеше да се уталожи, или поне да се успокои. В крайна сметка имаше странни начини за успокоение.
Ръцете я сърбяха да извади отново тетрадката си и да запише онова, което й бе хрумнало. Тъкмо бе решила, че в този момент, точно сега, не би могла да си измисли по-перфектно занимание от това, да бъде тук с Джин Йонг. Ала знаеше, че няма да е особено мило или възпитано от нейна страна. Освен това... нали тъкмо започваше да се учи да се изразява както всички останали. А не само пишейки, сякаш е няма или нещо подобно. Интересен беше фактът, че Юми се съобразяваше с неща като обноски и прочее. Може би ако беше с друг, хич нямаше да се замисли за чуждите чувства и щеше да си прави каквото й душа иска. Хм... Какво ли искаше той...
- Да отидем някъде заедно, а? - тя впери погледа си право в очите на момчето. Все още държеше клечките си в ръка след последното сръбване от горещата купичка. - Иска ми се да отида някъде... вместо вкъщи. Но искам с теб...
Отново пряма. И леко объркана. Откога бълваше неща по подобен безсрамен начин? Да предложи нещо на някого? Тя? Ако зависеше от Юми, тя щеше да се общува с хората чрез бележки, но не и да изтърпи някого прекалено дълго. Ами той? Толкова ли й беше добре с него, че дори открито искаше да се залепи за Джин Йонг поне за един ден? Косата му блестеше по някакъв особено привлекателен начин на тази светлина...
- Само че... Не знам къде - тя наведе глава и започна да ръчка из рамена си притеснено. - Не искам да имаш проблеми заради мен...
Момчето й си беше известно. Естествено, бе разбрала за това известно време, след като се запознаха - Юми дори не слушаше подобна музика. Нямаше този навик. В крайна сметка, накрая бе проверила името му и за момент бе останала искрено изненадана от това, че подобно нещо се случва на нея. Но пък в последствие реши, че е очарователно да се чувства като героиня от филм.
В случая, последното, което искаше, бе да създава проблеми на Джин Йонг. Ами ако ги видеха заедно? Тя нямаше нищо против дори ако трябваше да върви неотлъчно до него... Ала за него вероятно нямаше да е така приятно... Мисълта като че ли събуждаше някакво странно чувство у нея - не знаеше какво, но не беше приятно като онова в стомаха й. И, все пак, той нямаше вина. Юми предполагаше, че нещата просто стоят така.
- Съжалявам... Не познавам много места тук... - Всъщност, познаваше само по-централните места. Това не й пречеше да обикаля като призрак наоколо и в крайна сметка винаги да се губи, докато се прибира, но това беше излишна информация. Така че, в случая само Джин Йонг можеше да даде достатъчно добро предложение.