Hero's Dream

Напоследък за пореден път страдам от недоспиване. Започнах да ходя и с торбички под очите, което налагаше да ме мажат с какво ли не. Най - сетне ми се отдаде възможност да се прибера по - рано и след като го направих, веднага ядох и си легнах да я спя. Ако някой ме събуди в близките свещени 6 часа, ще го убия бавно и мъчително.

Рядко си помня сънищата, така че каквото и да сънувам, колкото и малко да е то, едва ли ще си го спомням на сутринта. Макар че доста често ми се иска да си помня сънищата. Те са...забавни.
Започнах да сънувам как се возя в някаква кола. Лъскава и черна, със сигурност лимузина. Не от онези със джакузита, но все пак лимузина. Бях облечен доста представително. Огледах се. След като съм в изискана кола, защо Junsu и Micky не са при мен? Странна работа.
- След като вземем дамата Ви, се запътваме направо съм мястото на събитието. - развика се важно важно мениджъра, който в този сън ми се явяваше шофьор. Със голямо усилие чувах какво ми говори. Не знам коя ми е дамата. Дори не си спомням за какво събитие става въпрос. До мен имаше красива луксозна кутия. Отворих я и видях не по - малко красива огърлица, със сигурност беше от онези със скъпите камъни. Не бях много запознат с марките на бижутата, затова името написано на кутията с красив шрифт, не ми говореше нищо. Затворих кутията и я оставих от другата си страна. Вероятно трябва да я подаря на момичето. До кутията намерих и маска, също доста красива, и привидно мъжка. За мен? Веднага ми просветна.
- На бал с маски ли отиваме? - попитах, след което дочух положителен отговор. Интересно. При това доста. Май не съм ходил на много балове през живота си. А във филмите е доста забавно.
В един момент колата спря, и аз се загледах през прозореца. Предполагам, че чакаме дамата ми. Която и да е тя.

Веднага след като спряхме си сложих маската. Потърсих телефона си, за да видя дали поне ми отива, но не го го нямаше. Сигурно не ми трябва сега. Мениджъра ми слезе от колата, и след малко вратата до мен се отвори, и той помогна на една дама да се настани. Изгледах я, докато се качваше, и след това продължавах. По принцип е невъзпитано да правиш това, но сега бях любопитен. Дори с маската си личеше, че е красива. Усмихна се притеснено, след което попита кой съм. Върнах и въпроса, и тя отговори, че няма да ми каже. Явно за сега ще останем анонимни. Това не ми пречи. Хубаво ще е най - сетне да се запозная с някой, който няма да вижда лицето ми на звезда, а ще обърне внимание на характера ми. Поне се надявам.
Зададе няколко въпроса. Предполагам, че и тя не беше наясно, както аз в началото.

Повечето момичета на нейно място биха били и по - уплашени. Все пак все още не знае, че няма за какво да се страхува от мен. Вероятно трябва да и помогна да го разбере.
- Отиваме на бал с маски. Добре сте подготвена за него. - сложих ръка на кутията до мен. Вероятно сега е добър момент да и го дам. Надявах се да няма отговор от сорта "не мога да приема" или нещо подобно. Когато мъжете подаряват на жените нещо, не бива да се отказва. Това е неписан закон за мъжете, просто жените не го знаят. Вдигнах кутийката я протегнах ръката си към нея.
- Ще приеме ли красивата дама този скромен подарък? - постарах се да се усмихна.
- Може би ще останете в съня ми, за да бъде и той красив? - освен това не ми се ходеше сам и на бала с маски. Този сън е доста детайлен. Това ми харесва.

И аз като нея не знаех къде отиваме. Колата продължи да се движи плавно по улиците..дори не знам дали това е Сеул. Не мога да видя, но мяркам светлини навън, идващи от прозореца на мениджъра. Явно там не беше толкова затъмнено. Това ме накара да предположа, че е вечер. А дали се намираме в Сеул, може да разберем и по - късно.

Докато чаках съответната реакция, стигнах до извода, че съм я виждал и преди. Или просто това е дежа вю. Все пак това е сън, а на сънищата да им нямаш доверие. След като отвори кутийката, изглеждаше доста изненадана. Нямам представа кой е купувал огърлицата, но със сигурност има добър вкус. Дано съм бил аз. След известен размисъл, тя заяви, че не може да я приеме.
- Както желаете. - усмихнах се нежно, като същевременно си мислех "колко невъзпитана дама". През Викторианската епоха, британските джентълмени са смятали отказа на дар за обида. Но аз не съм такъв, все пак.
- Тя е просто доказателство за добрите намерения. - допълних, за да не си помисли, че се опитвам да я подкупя по някакъв начин. Да подкупваш жени е много глупав метод, и да си от жените, които си избират компанията спрямо материалните ресурси е много непристойно и долно. Но...всеки си знае най - добре. Аз действам на принципа "гледай себе си".
Попита ме къде ще се проведе бала, а аз свих рамене, и и отговорих, че нямам представа. По принцип безизвестността трябва да ме стресне, но нямаше нищо такова. Любопитството ми е по - силно. Стана въпрос и за това колко детайлен е съня.
- И аз над това размишлявах. Но със сигурност имаме и такива сънища, просто не сме способни да ги запомним целите. - казах и се загледах през прозореца, в опит да видя нещо. Чел съм доста за психиката и подсъзнанието , и не можех вече да се изненадам от нищо. Подсъзнанието може всичко. Може да ти извади забравен от теб спомен чрез сън дори.
След малко колата наби спирачки, и дамата падна по колена. Скочих, като измърморах
- Не ставаш за шофьор, хьонг....
Помогнах на момичето да стане, като тихо я попитах дали е добре. След малко излязохме от колата, и поради факта, че се оглеждах, със закъснение забелязах, че съм застъпал една от лентите на роклята и. Браво Джеджунг, започна да ставаш и тромав!
- В Париж ли сме? - попита тя невярващо, а аз се огледах изненадано.
- Там сме...-казах замислено
- Освен ако онова там не е просто макет на Айфеловата кула! - посочих към масивната постройка, която почти всеки човек на земята си мечтаеше да види на живо. Тя се извисяваше като обелиск, и ако не беше обляна в светлина, със сигурност щеше да е поне малко плашеща. Въпреки красивата гледка, аз погледнах надолу и изпитах силна носталгия. Вече съм идвал тук...но тогава бяхме все още петима. В един от най - хубавите периоди от живота ми. Беше преди доста време, но сякаш беше вчера. Дали нарочно подсъзнанието ми е избрало Париж? Или пък това е нейното подсъзнание? Прекалено е объркващо, за да знаем. Опитах се да не се поддавам на тъгата, и се обърнах отново към мистериозната лейди.
- Вижте сградата пред нас. Сигурно там трябва да влезем. - предположих. Беше доста красива, в готически стил, със сигурност на доста годинки. Чел съм доста история на архитектурата. Качихме се по стълбите, и двама мъже отвориха големите врати. Вдигнах ръката си, и я поставих в дланта нагоре пред нея, както са правели на баловете. Изгледах я втренчено, макар и с усмивка, докато не си постави нейната върху моята. Влязохме вътре. Като че ли сме последни. От терасата, на която бяхме се разкри гледка на блясък. Хората долу също не бяха пестили от тоалетите и маските си. Изведнъж всички спряха да танцуват и ни изгледаха. Не беше кой - знае колко притеснително, ако си свикнал да излизаш пред голяма публика. Поведох дамата и започнахме да слизаме внимателно по стълбите.

Чувството всички погледи да са приковани в теб ми е познато, но сега не се чувствам както по концертите. По - странно е. Може би защото по концертите знам, че са мои фенове, а тези тук не ги знам какви са. Поех си дълбоко въздух и игнорирах всички. Те ме гледат и аз гледам тях. Това е сън, а може да се постараем и да е хубав.
За разлика от мен, в дамата ми имаше някакво напрежение. Май се притесняваше малко. Повярвайте ми, някой мъже винаги усещат чувствата в една жена. Както кучетата усещат страха. Няма да разберете това освен ако не сте мъж. Например винаги усещаме, когато дадена жена има чувства към нас. Просто някой не знаят как да разбират. Но това са ненужни подробности. Докато още слизахме по стълбището, тя ме попита дали знам английски или френски. Чуждите езици не са ми силна страна, макар че владея китайски и японски. На английския понякога ми се смеят. Особено Ючун!
- Да,английски. - казах, без да се хвърлям в подробности. Не исках да изглеждам като глупак.
- Ще се справим някак с езиковата бариера. - казах и се усмихнах, макар че нямаше как да ме види.
Чух я да шепти въпроса защо всички ни гледат. И на мен ми беше любопитно. Може би скоро ще разберем.
- Защото сте красива и им правите впечатление...- казах и със същия тон, тоест шепот. Съмнявам се всички тук да разбират корейски, но и ние не можем да говорим силно, при положение, че всички са ни зяпнали. По филмите винаги главните и най - красиви герои влизат последни и всички ги гледат. Харесва ми да играя такава роля в момента, а дамата ми е красива.
Пристъпихме няколко крачки и се опитахме да се смесим с другите. Замислих се дали да не поканя госпожицата на танц, но имам предчувствие, че тази рокля не и е сред най - удобните. Може би ще го оставя за след малко. Огледах залата и забелязах, че в единия край има оркестър. Бяха спрели да свирят, когато влязохме. Каква чест. Оркестърът започна да свири някаква бавна песен и видях как хората престанаха да ни гледат и започнаха да танцуват. Класически салонни танци. Нещо, с което не съм съвсем наясно. Много са специфични, а в наши времена дори няма къде да ги научиш. Да не говорим, че са европейски, при нас съвсем няма къде да се учат. Още една причина да оставим танците за после.
- Искате ли да си вземем питие? - попитах я след като забелязах маса с купи пунш отсреща. Между другото тази зала е доста голяма. Направо огромна. Вдясно от нас пък имаше големи врати, зад които имаше и балкон. Сигурно гледката е хубава.

Няма как да не признаем, че всичко наоколо представляваше красива гледка. Маските, роклите, различната атмосфера...стана ми чудно дали в реалния живот все още се правят такива балове. Ако да, то ще е в Европа. Този тип европейски балове, които са били в миналото са много по - хубави от американските. На американците танците не са толкова хубави, те ида се опитват не могат да докарат Виенския валс например като един европеец. Не гледайте, че в американските филми се правят на големи танцьори на салонни танци. Те не са техни.
Госпожицата се съгласи на питие и отидохме до масите. За щастие някоя се беше постарал чашите да са пълни,иначе най - много да се олея с пунша. Забелязах един от добре облечените мъже да стои наблизо. Значи той отговаря за това. Докато отпивахме от чашите си, загледахме другите и забелязахме, че само ние не танцуваме. За момент ми стана неловко, но не се трогнах повече. Вече привикнах към обстановката и нищо няма да ме притесни скоро. Това е едно от положителните неща в характера ми. Дамата ми предложи да излезем на балкона, което беше добре дошло за мен. Съгласихме и излязохме, като останахме пленени от гледката. Пъхнах ръце в джобовете на панталона и се усмихнах леко. Не случайно това е една от най - предпочитаните дестинации на хората от цял свят. За момент си представих какво е да живееш тук. Сигурно е прекрасно, но на гражданите сигурно им е омръзнало от всичко това и от всичките посетители. За разлика от нас, не всички европейски нации са благоразположени към туристи. Ние приветстваме с отворени обятия хората, които идват в нашия красив Сеул.
-Моля те нека си говорим неофициално. - каза момичето и ме извади от размишленията.
- Както желаеш. - усмихнах се
Замислих е дали да не сваля маската, или поне да и кажа името си. Не защото се надявам да ме разпознае като идол, а просто за да знае с кого е тук и сега. А и всеки добър кавалер трябва да е открит пред дамата си, дори тя да не пожелае да направи същото. Обърнах се към нея с намерение да кажа нещо, и видях, че посяга към маската си, но нещо ни прекъсна. Тежките врати се отвориха с лекота и една двойка тръгна към нас. Момичето до мен ахна, но аз не можех да обърна внимание на това. Бях прекалено изненадан. Мъжът...той имаше същите черти като моите. Същите устни, същите очи... Дори костюма и маската му бяха същите, само че вместо черни като моите, те бяха бели. Загледах другото момиче, нейната рокля също беше като на моята дама, само че в черен цвят. И бих казал, че и в лице си приличат, поне доколкото разкриват маските им. Не можах да размишлявам повече, защото мъжкия индивид хвана дамата ми и тръгна да я мъкне.
- Ейй...! - започнах, но не можах да продължа, защото дамата с черната рокля сложи показалец на устата ми и ми изшътка някак тихо и мистериозно. След ме хвана подръка и тръгнахме към залата. Ококорих се, защото за жена беше доста силна. Направо по - силна от мен. Вярно, че напоследък съм заслабнал и съм се поотпуснал, това е заради многото работа. В последните няколко месеца определено се бях развихрил. Но преди тренирах всеки ден. И все пак не може да е по - силна от мен, а тази тук беше....защото колкото и да се дърпах не даваше резултат. Със сигурност не ми се понрави развоя на събитията. Оставих и се да ме влачи, като се обърнах да проследя предишната си дама, но бързо я изгубих от поглед. Започна Виенски Валс - по - забързан и по - труден от обикновения. За щастие сегашната ми дама не ме накара да танцуваме, но пък ме замъкна обратно на стълбите. Изкачихме се горе, но не там където влязохме с предишната ми дама, а още по - навътре, на влизане не бях забелязал че го има това пространство. Беше доста по - тъмно, но се виждаше идеално всичко долу. Предишната ми дама и странния ми клонинг бяха в средата на кръгове от хора и танцуваха. След като свърши Виенския Валс, започна нещо, което също оприличих на валс, но беше както красиво, така и малко плашещо (
Цък )
Дамата ми и новия и кавалер отново се понесоха в танца, само че съвсем се доближиха един до друг. Аз само наблюдавах и не знаех какво да кажа. Не разбирах какво става тук. Момичето с черната рокля постави ръка на рамото ми и се надигна, за да ми прошепне нещо.
- Гледал ли си "Фантомът от операта"? - каза с мистериозния си глас.
Без да откъсвам поглед от тези долу, кимнах. Освен че бях гледал филмите, бях чел и романа. Момичето ме прегърна с едната ръка и започна да говори.
- Тогава знаеш какъв е сюжетът и? - попита ме
- Става въпрос за младо момиче, което е влюбено един виконт, но е очарована от музиката на Фантома . - казах една малка част тихо и смирено. Тя потвърди.
- Това долу е Фантома. Операта е на една сграда разстояние. Не я ли забелязахте на идване? Костваше му усилия, за да излезе от там, но сметнахме, че си заслужава.
Приех думите и прекалено спокойно, чак се изненадах.
- Той я чакаше от дълго време....както и теб - погледнах я изненадано - Ти ще се пожертваш за благото на всички, ще дадеш лицето си, за да може той да не е вече Призрак. Само ти приличаш на него.
Значи лицето под маската трябва да е обезобразено. След като каза това, песента свърши и забелязах как Клонингът ми, или Фантомът, или какъвто е там, започна да води дамата ми някъде. Усетих че момичето до мен ме хваща, за да е сигурна, че няма да направя нищо.
- Къде я води? - попитах без да ги изпускам от поглед
- В Операта. Ще минат през задната порта. - като чух това започнах по - силно да се дърпам и да се опитвам да ги настигна. Не знам защо, но не ми се иска да оставям момичето в ръцете на този.
- Не се притеснявай. След малко и ние отиваме там, за да изпълниш задачата си. Сега им дай малко време...
Пак започнах да се дърпам....

(Съжалявам, имах вдъхновение :D )

Двойката в бяло вече беше изчезнала от погледа ми. Хората долу най - спокойно продължиха забавата си, а момичето до мен се беше впило в ръката ми като пиявица. Едно от най - омразните ми неща е да се чувствам безсилен. А в момента бях точно такъв.
- Време е да тръгваме и ние..- каза нежно момичето и ме хвана за ръката. Поведе ме към главния вход и мъжете с широки усмивки отвориха вратите. Оставих и се без да се съпротивлявам, защото така тя ме водеше към първоначалната ми цел. Момичето в бяло може би е единствената в този сън, на която мога да имам доверие. Сградата, пред която се спряхме също не беше малка. Влязохме бавно вътре. Нямаше жива душа, дори изглеждаше изоставена. Но пък всичко беше чисто и подредено, все едно някой минава и я чисти всеки ден. Атмосферата вътре не ми харесваше. Тръгнахме бавно по някакви слабо осветени, дълги коридори. Ако тя не ме водеше нанякъде, вероятно щях да се изгубя. Започнах и да дочувам гласове. По - скоро песен. Беше хубава и гласовете бяха прекрасни. Всъщност единия беше моя, но не съвсем. Когато пея, пея от душата си, а този тук прикриваше всичко в мистерия. Също както момичето в черно. И тя говореше по този начин. Тя спря и се заслуша. По лицето и разбрах колко и харесва. Напомни ми на героинята от "Фантомът от операта". Само че това тук беше съвсем изкривена история. Явно самата история ми е направила голямо впечатление и затова сега се показва в съня ми. Може би като се събудя ще прочета романа отново. И дано се събудя скоро, защото този сън започна да става гаден за мен. Най - вече, когато чух писък. Момичето до мен се сепна и секунда след това отново потеглихме напред. Започнах да кроя планове как да избягам от нея. Но...не мога да направя нищо съществено. Дори в сън, дори да е зла и вероятно да не е човек...не мога да ударя жена. В същия момент покрай нас профуча фигура, следвана от друга фигура. Фантомът беше без маска и се шокирах, като видях собственото си лице в такова състояние. Всъщност така той не приличаше чак толкова на мен. Но устните и очите си оставаха същите. Чертите му бяха скрити под това урудливо лице. Винаги съм изпитал жал към Фантомът, дори съм се поставял на негово място, но сега той е лошия и не го харесвам. Момичето с черната рокля изтича притеснено към него, а аз се съвзех и хукнах след момичето с бялата рокля. Това несъмнено беше тя. Настигнах я бързо, защото очевидно обувките и роклята и не са създадени за бягане. Тръгна да пада, вероятно благодарение на обувките, но я хванах и и помогнах да запази равновесие, след което я хванах за ръката и тръгнахме да бягаме. Усетих, че е уплашена, затова се обърнах и и се усмихнах. Само дано не си мисли, че и моето лице е обезобразено. Не се обърнах да видя къде са "преследвачите ни". По - добре да бягам напред и да не знам. Минахме през няколко коридора, след което намерихме стълби и се качихме на втория етаж. Намерихме малка стаичка, в която имаше огледала и костюми. Очевидно бе нечия гримьорна. Скрихме се вътре и подпрях вратата с един фотьойл. Нямаше да ни помогне много ако ни намерят, предвид силата на онази жена, но пак по - добре от нищо. Дано не ни намират. Обърнах се задъхан към нея.
- Добре ли си? Той направи ли ти нещо?
След което се отпуснах безпомощно на фотьойла, с който бях подпрял вратата и се замислих.
- Трябва да намерим начин да се измъкнем от тук. Или да се събудя....
Повдигнах вежда като ми дойде идея.
- Я ме ощипи. - погледнах я с повдигната вежда. След малко обаче чухме стъпки някъде навън и притихнахме.

Момичето отговори, че нищо не и е сторил и аз се успокоих. Вероятно просто се е уплашила от лицето му. След предложението ми за ощипването, тя го изпълни, но нищо не става. Затворих очи и въздъхнах. От време на време се ослушвах за някакви шумове навън, но беше много тихо. Чак тишината те притиска и те е страх да дишаш, защото и това се чува. Много е гадно.
По едно време спряхме да говорим, аз си останах на фотьойла и започнах да мисля алтернативни начини за бягство. През прозореца няма как да стане, много е високо.
-Какво каза?- попита тихо тя
Отговорих и, че нищо не съм казвал, аз дори не чух нищо. Тук е мъртвешка тишина.
-Викаше ме..не чуваш ли?Някой ме вика! - започна да говори притеснено, а аз сключих вежди.
- Нищо не съм чул, аз дори не знам името ти! - казах и се заоглеждах и аз. Това, че е започнала да чува гласове не е хубаво.
- Знам това. Но чакай да измислим как. - казах тихо и се подпрях настрани. Изведнъж някой започна да дъни силно по вратата зад мен и аз скочих на крака. Видях как заради силния напън отвън фотьойла започва да се отмества и се шашнах. Погледнах към момичето - и тя не беше много по - спокойна от мен. Започнах да опипвам стените, може да има тайна врата или нещо от сорта. По филмите и книгите винаги има нещо такова, иначе главните герои щяха да умират още в началото. Дамата ми нещо се вълнуваше, вероятно вече ни е спукана работата. Продължих заниманието си,без да обръщам внимание на околната среда. Стигнах до голямото огледало и се спрях пред него. Присвих очи и се загледах. Лунният лъч стана още по - дебел и бегло в огледалото започна да се отразява някакъв тъмен коридор. Бавно започна да става все по - забележим и по - ясен. Чух как вратата е на път да се отвори с трясък, а аз протегнах ръка и докоснах с пръсти огледалото. За моя изненада, пръстите ми минаваха през него, а после и цялата ръка.
- Госпожице! - казах и се обърнах към нея. Не знаех как иначе да се обръщам към момичето.
- Можем да минем оттук. Не знам къде води, но нямаме друг избор.
Почти бяха отворили вратата, затова преди да отговори я дръпнах, обвих ръка около кръста и и заедно минахме през огледалото. Ако я оставех да мине първа можеше да каже, че не съм истински мъж и че може да е опасно там. А ако я оставех да мине след мен пък можеше да я хванат и пак да каже, че не съм истински мъж. Затова най - добре заедно. Чувството, когато преминахме през огледалото беше много странно. Хладно като вода, но и някак гъделичкащо. За секунда се озовахме в дълъг коридор, осветен със факли. Пуснах жената и се огледах.
- Накъде ли води? - попитах повече себе си, отколкото нея.
- Предлагам все пак да продължим напред, защото може и те да преминат.
Тръгнах напред и забелязах, че края на тунела е близо и има някаква светлина. Но не ми прилича на светлина от отвън. По - скоро светлина от изкуствен източник. Значи би трябвало да попаднем пак в някоя зала. Или пък направо в покоите на Фантома? Може пък там да намерим изход.

Докато аз се оглеждах за да измисля и други планове освен този само да бягаме и да се озовем незнайно къде, дамата се беше обърнала и гледаше нещо. За момент се обърнах и аз, но там имаше само тъмнина и нищо повече. Не че знаем кой може да изскочи от тъмното...
По едно време ми се стори, че чувам зъл смях и тогава ръката на момичето се смъкна от рамото ми на ръката и започнахме да тичаме напред. Явно не само аз съм чул смеха. Беше гаден. Дали и аз мога да се смея така? Все пак той имаше моят мек глас, но аз никога не съм предполагал, че мога да се смея толкова зловещо. Като се събудя ще се пробвам. Не се бъзикам. Тичахме доста дълго, не се изморихме много,но беше отчайващо да тичаме толкова време и нищо. Светлината, която се виждаше ми се струваше все толкова далеч. Дори имам чувството, че стоим на едно място. И най - лошото - не знам какво да предприема.
-Пусни ме и тичай напред!Той иска мен!Ще го задържа!- каза тя и се опита да се отскубне. От изненада я пуснах и тя зае позиция, очаквайки някой да дойде от тъмнината. Набих спирачи и аз. Да я оставя да ги задържи? Аз мъж ли съм или принцеса в беда? Кой нормален ще остави момичето да се жертва за каквото и да била. Направих две крачки, хванах я за ръката и я задърпах пак. Ето че отново тичахме. Докато се обръщах назад, ми се стори, че виждам още два силуета, но може въображението ми да си прави шеги. Осъзнах, че може би съм груб в дърпането, но не исках отново да и дойде мисълта да се жертва. Започнах да говоря задъхано докато тичаме.
- Не искат само теб...-казах с усилие
- Той иска мен, за да вземе лицето ми, може би и тялото, ние сме еднакви. Е, почти...-казах, като се сетих, че той е обезобразен.
- Теб те иска...........-запънах се при това
- Вероятно защото е влюбен. Предполагам - така ми се стори като слушах какво ми говори момичето с черната рокля.
Все още имах усещането, че изобщо не се движим. Това е моят сън. Няма да позволя да нямам контрол над него. Все още стисках силно ръката на момичето. Затворих очи и без това няма къде да се блъсна и започнах да си повтарям бързо и тихо - "нека тунела стане по - къс, нека тунела стане по - къс...." Отворих очи и се опитах да се съсредоточа върху това. След няколко минути неприятното усещане изчезна и светлината започна да се приближава. Засилих се още по - бързо, надявах се за момичето да не е проблем. Всъщност и да е, сега едва ли и пука. Онези са страшни.
Набихме спирачки, когато се оказахме в голямо помещение. Не беше огромно като онази зала, но пак беше голямо. Вътре имаше пиано и един голям, наистина огромен орган. Дори беше зловещ. По принцип като съм в такова настроение си пускам органна музика и ми харесва. Дори съм искал да свиря на такова. Може да се пробвам някой път. Но със сигурност няма да е сега. Имаше още голям красив полилей, огромно легло със воали отгоре, дивани и фотьойли и някакви оръжия. Като ги видях ми дойде адреналина. Ясно е, че ще ни настигнат. По - добре да ги очакваме подготвени. Изтичах при оръжията и измъкнах два меча.
- Можеш ли да се биеш с меч? - обърнах се към нея. Почувствах се адски тъпо след като попитах. Малко момичета ще знаят да се бият с меч. Дори малко мъже. Колко съм глупав. То и аз не мога. Поне не го владея напълно. Научих няколко неща за боя с катана, когато снимахме драмата "Time Slip Dr. Jin". Там имах сцени с бой, както и в други странични проекти. Но там бях спокоен, защото дори самите битки бяха нагласени. Но все пак научих нещо. Подадох и единия меч и застанах пред нея. Малко след това влетяха Фантомът и момичето с черната рокля. Фантомът беше по - страховит от всякога. Извадих меча от ножницата и го вдигнах пред себе си. Фантомът ми се изсмя.
- Така да бъде! - каза ниско той и извади един меча от под пелерината си. Хвърлих се към него със замах и започнахме. Беше много добър, признавам го. Блокираше всичките ми атаки. Но пък и аз неговите. Момичето с черната рокля се беше запасило с меч и отиваше към дамата ми.
- Бий се! - извиках, докато ги наблюдавах с периферното си зрение.
- Можем да контролираме съня! - допълних, за да знае. Не само аз, а и тя можеше. Сигурен съм в това. Просто трябваше да намери душевен мир и да се съсредоточи. А в нашия случай това е най - трудното нещо. Фантомът направи атака, която ме изненада и не можах да блокирам. Той разряза маската ми и тя падна на две на земята. По бузата ми се стече малко кръв, имаше дребна резка, останала от сабята му. Блокирах следващата атака и се загледах в лицето му, както и той в моето.
- Какво красиво лице имаш...-отбеляза той
- След като те победя ще ти го взема. Скоро ще разбереш какво е да живееш толкова години скрит. Хората да не могат да те погледнат, да се плашат....А ти като се погледнеш в огледалото да виждаш едно чудовище...
Съчувствах му за това, но да не би аз да съм виновен за съдбата му? Защо действа така? Значи за да се отърва от това не трябва да му позволявам да победи...

Макар че мечът беше малко тежък и по принцип не беше предназначен за жена, тя го взе без да се оплаква или мърмори или жалва. В такъв случай беше наистина много интересно момиче.
Фантомът дойде, и признавам, че като видя лицето му дори мен ме побиват тръпки. Може би не толкова защото е страшен, а защото все едно виждам себе си обезобразен. Не е никак приятна гледка.
След като с него вече се биехме, не можех да поглеждам какво става при дамата ми и нейната опонентка. Чувах разни интересни звуци, но ако се разсея, той ще ме убие или нарани. По едно време го чух да казва на момичето с черната рокля да не я убива. С периферното си зрение видях как дамата ми разби една ваза в главата на другата жена. Добър ход. При мен обаче не беше толкова лесно. Справях се с меча по - добре, отколкото предполагах, но той беше изненадващо силен. След като свали маската ми, продължавахме да се бием лице в лице.
Още един изненадващ удар. Той успя да ме прободе малко под рамото. Мислех си, че съм издръжлив на болка, но това ме замая и паднах назад. Притиснах едната си ръка върху раната. Вдигнах очи и видях как Фантомът хвърли катаната и извади някакъв кинжал. Опитах се да мръдна назад, но не успях да направя много. През това време момичето в бяло се спусна и целуна фантома. Направих леко отвратена физиономия. Също така изненадана и неразбираща. Чак след секунди осъзнах, че тя се опитва да спаси мен. Набара кинжала и го хвърли настрани. Това, което щях да направя е нещо, което по принцип не обичам да правя в живота. Да нападна изненадващо. По принцип това е добра тактика, но в момента той е беззащитен. Това прави мен страхливец, след като ще го убия така. Но нямам друг избор. Иначе е възможно и двамата да умрем, било и то във сън. да, още повече, че това е сън. Захвърлих принципите си, минах леко напред и със все сила прободох противника. Минах безпрепятствено покрай дамата си. Това усилие ми костваше доста, защото болката в рамото беше нетърпима. Вероятно лицето ми е било сгърчено от болка, когато жената се обърна. Фантомът падна в краката и, а тя ми помогна да се изправя. Чак сега забелязах, че е без маска. Тя се загледа във мен, а аз в нея. Разпозна ме и каза името ми, а аз кимнах утвърдително.
- И аз те познавам....Хьорин. - не се познавахме лично, но съм я виждал по телевизията, дори сме се засичали и не сме сме имали възможност да се запознаем. Сега се почувствах като глупак. Можех да разпозная някои от чертите и дори през маската. Попита ме дали боли, а аз погледнах подгизналото си рамо.
- Ами боли...ама се търпи - казах през зъби, за да не изглеждам като някакъв, който не може да изтрае болката.
Бях се заблеял в дамата си и не забелязах как другата се е изправила. Хьорин номер две заби камата в корема си и падна на земята. Веднага след това моята дама също показа признаци на болка. Хванах я и тя се свлече на земята, а аз просто я придържах да не падне на твърдо. Не че нямахме по - голям проблем в момента. Бялата и рокля започна да става червена на корема. От мястото, на което се беше пробола онази и тази започна да кърви. Все едно беше наръгала нея. Сащисах се. Ами сега какво да правя? Не трябваше да става така! Какво да правя сега? Погледнах към тялото на Фантома. То вече беше в локва кръв. На мен не ми се случи нищо, нито на неговото рамо след като прободе мен. Значи те двете за разлика от нас бяха свързани. Може би онова момиче каза някакво заклинание? Хубаво. Ама аз като не боравя със заклинания как да помогна на Хьорин? По дяволите, Джеджунг! В момента си безпомощен. Но това все още е сън. Моят или нейният все тая. Трябва да намеря начин да въздействам. Сложих ръце на раната и и се съсредоточих. Представих си как заздравява. Стоях така цяла минута, след което отворих очи. Нищо. Сложих два от пръстите си на шията и, за да видя дали има пулс. Има, не е мъртва. Добре...съжалявам, че ще направя това и знам, че вероятно изглежда тъпо, но по филмите винаги успяват с целувка. Щом помага при отрова защо да не помага и за зарастване на рана. Вероятно наистина ще изглеждам тъпо, но и без това кой ме гледа? Приведох се несигурно и притиснах устните си към нейните. Все още бяха топли, за щастие не е мъртва. След няколко секунди се изправих. В началото не стана нищо.
- Съжалявам...-казах, че макар не ме чува вероятно и разкъсах плата на корема и. Съвсем малко, за да не и пречи после. Плата не беше прорязан, но отдолу си личеше раната. За мое щастие тя бавно започна да зараства. Най - сетне Хьорин се размърда. Прокарах ръка по кожата на корема, беше зараснала. Само още имаше кръв. Надвесих се над нея и видях, че отваря очи. След това си отдъхнах.
Не ми се искаше да стоя повече в Париж. Нито в тази опера. Мъртвите тела наоколо ме притесняваха. Имах гадното чувство, че всеки момент ще се изправят.
- Добре ли си? - попитах я. Тя изглеждаше добре, макар и малко отпаднала. Помогнах и да се изправи и я хванах за ръката. Тичешком излязохме от Операта. Знам, че беше отпаднала, но вероятно и на нея не и се оставаше там.
От любопитство влязохме в залата, където беше бала и с изненада установихме, че там няма нищо. Дори сградата е неизползваема. Все едно всичко вътре беше призрачно.
- Било е....илюзия може би...- казах тихо. Чак сега отново се сетих за рамото си, което още кървеше. То все едно не беше никаква илюзия. Така болеше...


П.С: Извинявай, за голямото забавяне, имах проблеми...

Хьорин също като мен не успя да каже много. Може би всичко това е било част от плана на Фантома. Него вече го няма...следователно и илюзията я няма. Сега като се събудя ще имам страх от мениджъра. Да не забравяме, че той ме закара на този бал.
Докато се бях загледал някъде настрани, момичето обърна внимание на рамото ми. Каза да я изчакам на терасата. Какво ли е намислила? Тя изчезна някъде. Проследих я с поглед. Все още не бях напълно спокоен. Надявах се някой призрак да не я хване в тъмното. Тъкмо преборихме лошия, сега остава кошмара да продължи. Честно казано не ми се иска този сън да продължава като кошмар.
В крайна сметка излязох на терасата и зачаках. Луната светеше ярко, погледнах рамото си. Беше подгизнало цялото, усещах как се стичаше кръв дори до лакътя ми. Явно ме беше пронизал доста свирепо. За щастие поне нейната рана беше минала. Кой знае колко по - болезнено е в стомаха, където беше ранена тя. Един джентълмен винаги мисли за дамата първо. С брат ми сме свикнали винаги да се държим като джентълмени, затова понякога дори ставаме досадни. Но поне в семейство с толкова жени се научихме как да ги уважаваме и да бъдем мъже на място. Точно затова бях длъжен да помисля първо за момичето, после за себе си. Истинският мъж трябва да се научи да търпи на болка. Ето, че ми се удаде възможност. Макар и на сън. Бях се загледал в луната и си мислех някакви пълни простотии, свързани със сънища и затваряне в съзнанието. Добре че момичето не се забави и след малко дойде при мен. Носеше някаква бутилка. Каза ми, че трябва да се съблека, за да промие раната. Погледнах я леко объркано, но след това се досетих, че в бутилката вероятно има алкохол.
Да, със сигурност няма да ми е приятно, но очевидно се налага. Нали уж се учим да държим на болка. Свалих си сакото и тя ми помогна да махнем ризата, която беше залепнала от кръвта по тялото ми. Беше ми малко неудобно. Само малко. Фотосесиите и клиповете ме научиха да стоя без горнище, но нямам навика да е пред жени, когато сме насаме. Преглътнах и докато се бях замислил, тя изля от алкохола върху раната. Стиснах зъби, но не можех да прикрия болката изписана на лицето си. Раната си беше голяма, а алкохола силен. Няма какво друго да се очаква. Аз съм човек все пак.
Докато Хьорин се занимаваше с превързването, аз стоях кротко. Тя ми благодари, че съм я спасил. Загледах се в лицето и. След малко и тя вдигна очи и погледите ни се засякоха. Усмихнах и се топло.
- И ти ми помогна няколко пъти. Също така..благодаря ти за сегашните грижи. - усмихнах се по - широко
- Ако и в реалния живот си такава по - характер много бих се зарадвал да се запознаем наистина! Но не се знае дали това не е просто моя сън и ти в момента си плод на въображението ми. Или обратното.
Спрях се за момент. Такива мисли ме объркват. Върнах се на тези отпреди. Дали е възможно един такъв сън да те затвори в съзнанието ти? Виждал съм го във филми и сериали. Дано не може, защото точно сега имам чувството, че никога няма да се събудя. Тя беше приключила с възела, и аз се усетих, че все още стоя полугол. Честно казано не ми се обличаше тази риза, все още напоена с кръвта ми.
- Хей, наоколо дали има чешма или нещо от сорта, за да разкарам поне малко тази кръв от кожата си? - едва ли имаше представа, но аз го зададох като въпрос.
- Би ли искала да дойдеш с мен да огледаме? - попитах с усмивка. Облякох си бавно само сакото, което също беше малко кърваво, но не чак толкова. Вечерта беше топла и не ми беше студено така. Подканих я с жест и влязохме в тъмната зала. Беше ми антипатично вътре по ясни причини. След кратко търсене намерихме някаква тоалетна. За щастие не беше занемарена и имаше мивка. Завъртях кранчето, но изглежда нямаше вода. Но ние можем да променяме съня. Вече се научих как става.
Погледнах към Хьорин:
- Защо не опиташ ти? - и и кимнах към чешмата. Вероятно щеше да се усети за какво става въпрос. Просто трябва да се съсредоточи. През това време аз си откъснах малко плат от подгизналата риза, за да може като потече вода да го използвам, за да се поизчистя. Нямах търпение да се махнем от тази сграда, дори от тази улица. Щом сме в Париж все трябва да можем да си намерим по - интересно занимание.

Хьорин каза, че и тя би се радвала да се запознаем в реалността. Всъщност няколко пъти сме се засичали на разни места, но кой да се запознае. Много съм заблеян на моменти. В нашите среди почти всички се познаваме, но има и такива случаи. Особено ако сте като мен, забранено ви е да участвате в музикални предавания, и прекарвате доста голям част от времето си в Япония. Напоследък съм си в Корея и се чувствам добре. Само дето сме заети с подготовка на албум и скоро няма да имам нормална почивка.
- Всъщност този, на който е съня може да запомни, но ако това съм аз едва ли ще стане. Много трудно си помня сънищата. Дано е твой, или някакъв общ. Всъщност на много места пише, че общиоте сънища съществуват. - осъзнах, че може би трябва да спра да философствам за малко.
След като вече бяхме при чешмата и аз и казах да се пробва, тя каза че има много малък опит като водопроводчик. Задържах погледа си върху нея, след което се засмях. Освен хубава и възпитана, тя е и забавна. Сега осъзнавам, защо има толкова фенове. Е, това вероятно е заради таланта и външността и, ако я познаваха вероятно щяха да са повече. След като ми зададе въпроса, само кимнах и зачаках да видя дали ще се справи. Успя да се справи, аз самият разбрах, че това не е толкова трудно. Вече ще знам какво да правя във сънищата си. Ако ми изскочи пак някой призрак ще си представя някой от филма "Ловци на духове", нека идват да си ги гонят. Това не е моя работа.
За нещастие обаче в живота с представяне няма как да си оправим проблемите. Трябва или да се потрудим ако искаме нещо, или да имаме надежда, ако то не е по силите ни.
След като потече водата, изчаках малко да се оттече, защото беше мръсна. Намокрих си плата, и започнах леко да махам кръвта от кожата си. Вече ми беше станала доста неприятна. Внимавах с възела, който ми направи Хьорин. Може би не е идеален, но се беше справила доста добре с него.
- Ако това не беше сън, нямаше да ни нападне призрак! - казах шеговито. Исках да и отвлека вниманието. Имах разни предположения какво и се върти сега в ума и не исках да е там. Да се надяваме, че лошата част от съня свърши и сега поне ще можем да се позабавляваме в Париж. Тя беше започнала да си прави нещо като колан, за да прикрие дупката на роклята си.
- Ъъъ...извинявай. Аз ти я скъсах...- усмихнах се виновно. По принцип един джентълмен не би направил това, но тогава не мислех за обноските. Беше по - важно да я събудя. Имах страх, да не вземе да умре насън и после да не може да се събуди в реалния свят.
След като предложих да се махнем, тя помоли да отидем при Айфеловата кула. Идеята и ми се стори страхотна, и след малко бяхме вън от сградата. Чувствах се малко по - спокоен навън...но пък градът беше пуст. Градът на любовта беше пуст...
Като че ли не беше чак толкова красив без многото хора. Всичко светеше както по хубавитен нощни снимки..но нямаше никой. Не се чуваше нищо.
- По принцип не трябва да е така...-казах, защото не знаех какво да кажа. Отнякъде се чу някаква музика и аз се заоглеждах. Така пусто и с тази музика...напомни ми все едно съм в празен сървър на CS.
- Някога представяла ли си си, че ще видиш Париж точно в тази светлина? - попитах я
- Необитаван и напомнящ на изоставен призрачен град ? - дори аз не знам защо дърдоря тия глупости. Всичко светеше и не беше чак като Сайлънт Хил, но ако си поседи така няколко години може и да стане.
Спряхме се на едно място, откъдето отново имаше хубав изглед към кулата. След няколко минути отново тръгнахме и скоро бяхме под нея. Като си отдолу се чувстваш като мравка. Наистина е доста голяма. Изкачихме се до някъде. Беше доста забавно. Нямаше кой да ни поиска пари. Доколкото знам е платена. На едно като етаж имаше едно като далекогледи. Изтичах и погледнах пред него. Имаше доста красива гледка. Усмивката ми се стопи, като видях някакви призрачни сенки. Съсредоточих се. Наистина бяха там. До някакво дърво с пейка.
- Хей..- протегнах ръка и хванах нейната още без да вдигам поглед. Придърпах я и се отместих, за да може да погледне и тя.
- В дясно...до онази пейка с дървото в паркачето. Виждаш ли ги?
Погледнах в същата посока. Без далекогледа не се виждаше много, но понеже се съсредоточих ги виждах като някакви петна. Интересното е...че покрай двойниците ни чувствах безпокойство. Но като се замислех за тези призрачни сенки...не бях никак притеснен. Дори някакво приятно чувство си прокрадваше път в мен и ме караше да искам да сляза и да видя какви са. Но пък може Хьорин да иска да се качи по - нагоре. може след малко да отидем да видим дали асансьорите работят.