⚜Dream a little dream of me⚜

" Снежинке,снежинке,малка снежинке
Малка снежинке падаща от небето
Снежинке, снежинке ,малка снежинке
Падаща,падаща,падаща,падаща,падаща
Падаща,падаща ,падаща в ръката ми"

.......

Женски глас огласи глухата тишина.Ехото от звънливоста на този ангелски глас оттекваше все по нежно и нежно,потъваше в делечината ,а споненът от мелодията продължаваше да звънни.Беше студено в тъмната стая и една единствена свещ я огряваше.Малкият й пламък едвам се бореше с напиращия студ ,който се пълзеше навсякъде.Огънчето продължаваше спокойно да гори.Ехото от женския глас отново оттекна отново карайки момичето седнало на люлеещия се стол да трепне леко.То се огледа .Нейният собствен глас продължаваше да изплува от тишината.Беше злокобно.Студът ,който я сковаваше до най-малката кост на тялото й,красивата мелодия ,която нежно се носеше като мираж някъде от миналото.Устните й ,дори изстръпнали отново се размърдаха и от тях се разсене отново изящното блаозвучие.Тя не можеше да познае собствения си глас.Това не можеше да  е тя.Тя нямаше такъв глас ,не можеше да пее .Но ето че за стотен път пееше една  и съща мелодия.Всеки път когато спираше настъпваше задушаващата тишина и свиреп вярът започваше да се усуква наоколо водейки със себе си още повече мраз.Когато спираше някъде измежду виелицата започваше да се връща ехото от песента ,но не от нейния глас.Гласът който се чуваше беше още по-прекрасен и омаен,по-красив.Карайки всеки да се заслуша в захлас и да забрави за времето и в крайна сметка да замръзне от смразяващата красота.Мей Ли не искаше това.Затова и пееше ли пееше.Когато обаче си поее въздух за да започне наново ,преспапието на масата  привлече вниманието й.Снегът който се сипеше безпирно вътре започваше бавно да се призимява отново.Тя въздъхна и се изправи за да отиде до масата пак.Студените й пръсти обхванаха така крехкия и красив предмет и го вдигна бавно.Присви очи  и огледа вътрешноста му.Тогава се оказа лице в лице с ...някой вътре.Мей Ли примигна накланяйки главата си леко в неприсъщо за нея недоумление.Фигурата вътре се раздвижи .Изглежда крещеше даже,но Мей Ли не осъзнаваше какво правеше затова й само продължи да съзцерцава русото момче ,затворено вътре с хладнокръвно спокойствие.Съдейки по ударите които нанасяше той по вътрешноста на стъклото очевидно искаше помощ.Но какво можеше да направи тя ?
-Не мога.-каза тихо тъмнокосата,неосъзнавайки ,че вероятно той не я чуваше затова и просто поклати глава в отрицание.Тя продължи да го гледа с неприсъщо за самата себе си малодушие.Момчето отново удари с юмруци стъклената стена.Тя трепна изведнъж и дори успя за малко да дойде на себе си.Премигвайки няколко пъти тя опита да съсредоточи погледа си.Когато отново успя да го фокусира върху клетия затворник оформи бавно с устни:
-Как?..Как да ти помогна?
Вниманието й обаче бързо беше привлечено от воят на вятъра ,който отново оформяше вихрушка.Студът отново се завъщаше ,а заедно с него мистериозното ехо на женския глас.Острото виене на вихрушката отново я смрази.Мей Ли се паникьоса за момент и отново устреми очите си към момчето .Дали път не беше тя ,тази която имаше нужда от помощ и спасение точно в този момент?

В малката тъмна,сякаш замръзнала във времето стая,скована от студ се намираше и Мей Ли.Стоеше все още с изящния предмет в ръцете си и се колебаеше.За момент също като времето тя бе замръзнала ,в опит да чуе гласът на собствената си съвест.Виещия вятър някъде отвън продължаваше да обикаля злокобно наоколо.Тя го усещаше ,студа караше ръцете й ,отдавна премръзнали отново да трепнат в конфузно движение.Ледените й пръсти обаче все още успяваха да задържат красивият затвор на русото момче затворено вътре.Нов вопъл на зимния вятър предизвика тръпки да полазят по целия гръбначен стълб на момичето.Тя размърда рамене след което отново погледна към затворника.Той продължаваше отчаяно да  я моли да го освободи.Мей Ли сви леко вежди и се опита да разбере какво точно трябваше да направи.Жестът който направи русокосият беше очевиден.Искаше от нея да разбие стъклото.Но ако го направеше какво щеше да се случи с него самият.Ако тя го направеше нищо не гарантираше ,че и той няма да  е сред парченцета стъкла.Наистина се колебаеше.Ами ,ако ,ами ако...Всякакви варианти започнаха да нахлуват в главата й ,но вятъра носещ пенета с мистериозния женски глас се завихряше все повече.Нямаше време при това никакво ,а когато погледна отново към лицето на момчето и схвана молбата му,тя се реши.
Пръстите й се отпуснаха изведнъж и предмета се изплъзна изпод тях и полетя към земята.Изведнъж всичко наоколо заглъхна.Чу се единствено стъкления трясък.Вятъра ,песента ,всичко замлъкна.Мей Ли отстъпи крачка назад .Странен вятър придружен със солидна струя светлина я някара да отстъпи още няколко крачки настрани.Покрила инстинктивно глава тя се придвижи към свеща не далеч от нея и застана така ,че да я предпази .Не трябваше тя да изгасва!
Изведнъж всичко наоколо отново се оказа потънало в студената тишина.Дългокосата се престраши след секунди да се обърне.Посрещна я единствено тъмнината отпреди малко.С очи тя се опита да провери какво се е случило ,но не можеше.Не можеше да помръдне дори крачка.Знаеше че там има някой.Усещаше го.Ако успееше да успокои бързото си сърце ,може би щеше дори да чуе дишането му.Дали затворника бе успял да излезе?
В призив на внезапна смелост ,Мей объна изцяло  гръб на свеща за да я предпази още повече  .Обърна се към тъмнината и опита да фокусира очите си ,които до секунда бяха съсредототчени върху пламъка на свеща затова и още не бяха свикнали към тъмното.
-Кой си?
Гласът й ,някак си успя да излезне достатъчно стабилен и непоклатим въпреки  студените й устни.Тя ги облиза след което дори дръзна да направи една мъничка крачка напред.Достатъчно далеч ,но и достатъчно далеч от така любимата й свещ ,която в момента не знайно защо защитаваше.Просто при мисълта в тази студена ,тъмна стая или където и да се намираше ,единствената надежда беше в топлия пламък на тази малка свещ.Не искаше за нищо на света тя да угасваше.Побиваха я тръпки да остава сама в тъмното,а сега когато очевидно имаше още някой ,още повече не искаше тази свещ да угасва.

- Благодаря ти. -бяха думите ,които първи изплуваха от тъмнината,но тя запази хладнокръвието което поряди някаква странна причина сякаш й беше присъщо в този момент.Не чувстваше себе си.Чувстваше едниствено студа ,който със всяка изминала секунда запълзяваше все по-нагоре по тялото й.Тове което едниствено направи бе да свие юмруци и устни.Тъмнината бе погълнала човека някъде в стаята,а нея някак я беше шубе да прави повече крачки напред.Неигурноста бавно я обземаше ,а еднственото което тя правеше е да стиска зъби и да се опитва да фокусира мъжът.Едвам преглъна ,когато все пак силуетът на непознатия се открои в тъмнитата.Той пристъпи напред и за момент на нея й се стори ,че можеше да види лицето му ,но точно в същия момент думите които изрече ,я накараха да отключи устните си за да се разтворят от някаква смесена емоция ,която изпита .За нищо на света нямаше да му позволи да изгаси свеща!Непознаятия направи нови крачки напред,прилижавайки се към нея и същевременно към нейната свидна свещ.Въпреки несигурността ,Мей Ли не отстъпи и крачка назад.Тя дори не помръдна от мястото си изпитвайки го с поглед.
- Защо я защитаваш? -гласът му сякаш оттекна в ушите й ,но в крайна сметка беше заради налегналата странна тишина и прокрадващо се напрежение.Тя поклати глава пристъпвайки на двата си крака.Нямаше да му позволи да загаси проклетата свещ.Ръцете й вече бяха настръхнали до такава степен ,че чак щипеше.Пръстите й от друга страна пък бяха сковани.Може би от студа?
Ново скъсяване на разстоянието между тях двамата и Мей Ли за малко да залитне назад ако не беше запазила равновесие.По инстинкт ръцете й вече бяха заели отбранителна позиция.Тогава очите й проследиха падането на непознатия.Веждите й се сключиха леко докато се опитваше да анализира всичко в тази странна ситуация.Болезнено изтръпване в ръцете привлече бързо вниманието й.Тя обърна дланите си и ги огледа.Имаше чувството че ръцете са й посиняли.Не ги чувстваше.
- Идвало е от теб!...Аз се казвам Донгхьон. Ти коя си?-очите й отскочиха за секунда върху странникът ,който все още седеше на пода не далеч от нея.Тя бързо извърна погледа си обратно към изтръпналите й крайници.Ставаше все по-болезнено ,но това което привлече вниманието бе кутрето й и безименния й пръст ,които сякаш бяха станали като ледени висулка.В буквалния смисъл ,пръстът й беше станал синьо-прозрачен.Въобще не ги чувстваше.
Стенейки тя се извърна към свеща и поднесе ръчете си към пламъкът.След миг усети облекчение ,а от устните й се откъсна въздишка.
-Аз мисля ,че съм ..Мей Ли.-каза спокойно и даже повдигна леко рамената си докато  все още гледаше към ръцете си.Последните й два пръста все още бяха лед,докато другите все още приличаха на човешки пръсти и тях можеше да ги чувства.Това някак си не я притесняваше и точно това беше плашещото.
-Защо беше затворен там?-попита изведнъж тя поглеждайки отново към него.Докато чакаше отговора му можеше най-спокойно да го огледа.Дори в този полумрак можеше да забележи привлекателноста му.Гъстата му руса коса ,която покриваше почти очите му й направи най-голямо впечатление.С едно твърде бързо движение тя се извърна и тръгна към него.Приведе се,наклони леко глава настрани  и го изгледа настоятелно .Очите му бяха странни.Ледено сини,студени.Веждите й отново се сключиха ,но все пак тя протегна ръка към него за да му помогне да стане,когато осъзна ,че му подаваше ръката с двата й замръзнали пръста .Свеждайки очите си към дланта си тя бързо се осъзна , отдръпна се,опита се да свие пръстите си ги скри по най-бързия начин.

п.с- много съжалявам за огромното закъснение ;.;