Зала за тренировки.

~

Погледът му се спря върху отразяващото стъкло и той изръмжа едва доловимо.
Беше раздразнен. При това доста.
Не, прилагателното "раздразнен" не пасваше много добре в ситуацията. Миксът от емоции, които бушуваха в съзнанието на тъмнокосия бе твърде разнороден, за да може да се опише с една дума. Едновременно изпитваше неистовото желание да счупи всички огледала около себе си, да се хвърли през прозореца или поне да си намери някое кътче, където да може да полегне, заспи и никога да не се събуди повече. Сънят можеше да се окаже чудесно лекарство за болестта, която не му даваше покой. Е, "болест" също не беше много точно казано. По-скоро ... всъщност не знаеше как да го нарече. Не вярваше, че има нещо, което може да се окаже някакво предизвикателство за него, но ето че Съдбата го беше опровергала за пореден път. Просто нямаше как да не се случи нещо подобно. Мислеше си, че за да си в група е нужно просто да пееш - нещо, което на младежа му се отдаваше повече от чудесно, но не! Трябваше да ги има и проклетите танци. Трябваше да се кълчи на сцената, при това в компанията на още няколко човека. Но сякаш това не стигаше, ами гадните танци се оказаха и първата трудност, която Сторм не беше способен да преодолее благодарение на талантите си. Което си бе адски дразнещо! Просто ... досега изпречеше ли се някакво предизвикателство на пътя му, тъмнокосият го прескачаше с лекота.
Докато не го накараха да танцува.
- Айш!
Хвърли кърпата някъде настрани и заби юмрук в близката стена. Полагаше толкова усилия, но винаги му липсваше нещо. Треньорите казваха, че се справя прилично, но за перфекционист като Сторм "прилично" не беше достатъчно. Трябваше да е перфектен. Или поне "доста добър" иначе не ставаше. Затова и прекарваше няколко часа на ден в тъпи тренировки. Затова и беше направил дубликат на ключа от залата и идваше тайно, за да се упражнява. Никой не знаеше, че в момента е тук, сам, насред залата и се опитва да се усъвършенства възможно най-много преди да го представят на останалите от групата. Което пък предизвикваше недоволството му още повече. Не знаеше какво да очаква от останалите членове и някак бе приготвен за чудесно тренирани момчета и момичета, на които трябваше ясно да покаже що за личност е и че с него шега не бива.
Но с това ужасно танцуване ...
Усети как напрежението и болката от удара се разпростират из дясната му ръка и инстинктивно я отдръпна, за да прецени каква е щетата. Леко беше обелил кокалчетата - нищо сериозно. Изсумтя недоволно и обърна поглед способен да разтопи и слънцето към касетофона, от където все още звучеше някаква kpop песен. Хм ... как се казваше? Парче на някакви BEAST или нещо такова. Не можеше да ги научи. Напоследък му изглеждаха всичките като извадени от калъп - едни и същи, все сладички и лигави, никак сериозни. Е, може би имаше някои изключения, но Сторм не си бе правил труда да се задълбава в популярната музика повече от нужното. Знаеше за кое звукозаписно студио работи, знаеше кои са другите групи и колеги, не му трябваше повече.
Нали?
Кореецът разтърси ръце, пое си въздух и тъкмо реши, че е дошло времето отново да се върне към тренировката си, когато чу някакъв звук откъм вратата. Моментално се обърна натам, очаквайки да види пазача, но вместо това Съдбата отново го изненада. Изглежда в сенките се спотайваше някакво момиче. Не му изглеждаше много позната. Какво ли търсеше тук? В четири сутринта? Да не би да беше чистачка? Сторм поклати глава недоволно и направи жест с ръка непознатата да се покаже:
- Излез. Коя си ти?
Не беше в настроение за разговори. Не че беше в настроение за каквото и да е било, но това беше друга тема. Само се надяваше, че момичето ще се махне и ще го остави да си тренира без да разказва насам-натам какво е видяла.

- Мелъни? – повтори след нея тихо.
Нали се сещате какво е дежа-ву? Е, в мига, в който чу въпросното име, Сторм се озова в центъра на едно такова. Съчетанието от букви му звучеше му някак познато, сякаш го е чувал преди или пък по някаква причина го е срещал някъде. Но паметта му не беше услужлива в тази насока и не искаше да го допусне до онези спомени, които вероятно съдържаха така нужната му информация, за да разбере кой точно седи пред него. И поради липсата на повече алтернативи да се досети, той просто вдигна мислено рамене и се отказа от битката със собствената си памет. Все пак беше пет сутринта, едно твърде неприятно време да влизаш в противоречия със самия себе си.
Беше го научил по трудния начин.
- Ти знаеш кой съм аз?
Прас.
Първият лъч светлина за деня, въпреки че слънцето тепърва се приготвяше да се появи над хоризонта. Отне му цяла минута безмълвие, за да осъзнае този така изненадващ факт. Е, вярно, че първоначално непознатата не беше успяла да се справи с метеорологичните прозвища и го обърка със светкавица, но в крайна сметка успя да достигне до „псевдонима“ му. Странно. Не можеше да е фенка, защото още не бяха дебютирали и тепърва им предстояха досадните размотавания по най-различни ТВ предавания и радиа. Значи ... вероятно работеше тук. Разбира се. Как не се досети по-рано! Та тя също изглеждаше готова да тренира, което водеше до единственото възможно заключение – въпросната Мелъни беше някоя от певиците на YG entertainment. Само, че оставаше очевидната загадка, а именно какво прави тук толкова рано? Възможно ли бе, по стечение на някакви странно-иронични обстоятелства, досущ като Те Хюн, и тя да не се справя много добре с танците?
Не. По-скоро беше работохоличка.
Мдам, това обяснение го удовлетворявше повече. Скръсти ръце пред гърдите си и заби преценяващо поглед в лицето на момичето. Дали щеше да е достатъчно разбрана, за да сключат някакво подобие на сделка и тя да си мълчи, че го е видяла тук толкова рано? Наистина му се искаше никой да не разбира за тайните му посещения на залата за тренировки. Всъщност, беше по-скоро готов да се откаже от работата си тук, отколкото още някой да осъзнае, че перфекционистът Те Хюн съвсем не е толкова перфектен, колкото изисква от другите.
- Какво търсиш тук по това време? – попита с равен глас. – Нали знаеш, че по това време залата би трябвало да е заключена.
Въпросът можеше да се отнася и до неговата личност, но реши да игнорира този факт. Може би малко сплашване щеше да убеди момичето да си мълчи. Или пък суровостта щеше да ѝ покаже, че Сторм не се шегува. Кой знае. Тепърва предстоеше да разбере как Мелъни ще реагира на думите му и честно казано очакваше всичко, но най-много се надяваше тя да разбере скритото послание.

Боже, бе се натъкнала на сериен убиец. Или просто и на другите хора им влияят ранните часове точно както на Минт- готови са да заколят някой само, защото им е дръпнал топлото юрганче.
Не приличаше на психопат, но думите на майка, от онази вечер когато гледаха From Hell на малкото телевизорче й се върнаха със силен удър в главата " Ама на тях не им личи, че са убийци. Напротив, мили са и са симпатични, готови да ти помогнат. А когато се обърнеш ти прерязват гърлото. " Бе го казала с такова хландокръвие, че момичето го бяха побили тръпки. Всякаш тя самата е била в този жанр. Но пък майка й никога не бе права, а непознатият изобщо не бе мил. По-скоро изглеждаше, че ще й шибне един шамар и ще я отпрати, от колкото да й помогне да си научи танца или да й повика едно такси.
- Ти знаеш кой съм аз?
Студеният му глас се удари в огледалните стени на мрачната зала със силно ехо. Не знаеше какво да отговори, не знаеше дали бива да отговори. Бе я страх и се чувстваше слаба... по-слаба от обикновенното й положение на загубено момиченце в центъра на Сеул сред шумящи, бързо носещи се тълпи.
Взря се в треперещите си палци, които се прескачака нервно с въртеливи движения. Направи крачка назад, без да вдига поглед към момчето, не знаеше дали няма да го сметне за твърде рязка проява и да я нападне. Да, наистина го намираше за заплашителен. Но какво друго при положение, че преди да замине за Южна Корея съученичките й постоянно я занимаваха с досиетата на всички убийци и психари в Сеул. Тикаха най-ужесточено истории за канибали и изнасилвачи под носът й, за да я изплашат, да остане в тъпото училище и да продължават да й се подиграват колко е смотана във всяко едно отношение.
- Какво търсиш тук по това време?
Бе му отговорено само с ехо. Дано не я помислеше за луда. Положението на няма или глуха я устройваше тотално. Преглътна тежко възпирайки въпросът " А ти? ". Посмя да вдигне глава оглеждайки обстановката. По-точно- търсейки базуки, пушки, ножове и други приспособления с които може да бъде изкормена, но щом не ги откри успя да последне и Сторм. Не, не бе убиец, просто не бе в настроение. Като се замислеше, когато го зърна на коридора пак си бе нацупен. Може би такъв си бе по природа.
- А-аз...- започна Минт, но нервното й гласче, което заглъхна в тъмнината, нямаше ехо
Въздъхна тежко. " Няма нищо страшно "- помисли си. Реши, че трябва да преодолее тази своя срамежливост веднъж за винаги. Всички и го повтаряха- като се започнеше от родителите й и се стигнеше до шефовете й. Щеше да е пълен провал на сцената. Вече си го представяше- как стъпва под силните, заслепяващи я прожектори, грабва микрофонът, краката й започват да треперят нерно, същото се отнася и за потните й ръце, а от гърлото й излизат несигурни, фалшиви тонове. А тогава щяха да я изгонят с ритници от YG. Тук не се позволяваше такова нещо, а щом някой от главните, дори и секретар, минеше по коридора, всички се дърпаха с огромен респект. Дори гласът на Джи-Йонг трепереше щом се наложеше да посети " кабинетът ".
- Аз... аз не знаех, че е заключено. -изхили се насила- Много съм разсеяна. Всички ми го повтарят... хъх ...
Стисна по-силно чантата си и я хвърли на пода близо до уредбата. Нямаше да си тръгне. Бе срамежлива, но не и страхлива. Приближи се до уредвата и натисна бутончето за изваждане на дискът.
- О..ъм... Тренираш ли? Извинявай....- натисна червеното копченце обратно- Имаш ли нужда от помощ? Не съм голяма специалистка, но се справям...За да си тук в толкова часът наистина трябва да си наистина отчаян.- усмихна се кисело и вдигна рамене- Като мен.

Ах.
Болната тема.
Беше ли нужно да завършва разговора тъкмо с нея? Сторм тъкмо си беше помислил, че момичето е някое от нормалните, а не напълно луди трейнита на YG, които се разкарват наоколо и БАМ, тя буквално беше пуснала бомбата. Беше дори готов да ѝ прости разсеяността, когато извади диска и буквално спря песента по средата. Не, нещо повече. Беше готов да се съгласи тя да тренира с него тук, въпреки че имаше поне още-една две свободни зали, където можеше да отиде. Но непознатата просто трябваше да засегне точно тази тема. Добре че накрая се сети някак да замаже положението. Или пък просто си добави уточнението че и самата тя не е много добра в танците. При всички други обстоятелства щеше да се прости напълно с благосклонността на Те Хюн и едва ли щеше да я получи повече.
Просто ... one does not simply talks about his bad dancing.
Не беше виновен, че годините, в които беше имал възможност да избира с какво да се занимава, танците никога не бяха приоритет. Музиката - във всяко едно свое проявление беше. Беше посещавал едни от най-добрите частни учители по класическо пеене, модерно такова, рап, джаз и каквото още се сети човек. Дори можеше да свири на разни инструменти. По дяволите тези от YG! Не можеха ли просто да му дадат една бас-китара и той да си дрънка, докато другите се размотават по сцената?! Щеше да е изключително ефектно - две момчета и едно момиче танцуват и пеят, докато нашият човек си стои солидно на едно място или обикаля, докато свири със супер-мега-дупер-готината си китара и стабилно си пее на микрофона. Толкова печелившо щеше да е, че повече нямаше накъде. Но не! Те му бяха казали, че ще танцува. * И се налагаше тепърва да се научи да го прави. За разлика от трейнитата тук, тъмнокосият не бе прекарал цели години в безсънни дни и нощи, в които да се поти пред огледалото. Не си правеше илюзии, че някога ще успее да достигне таланта на Суки, но поне можеше да се сдобие с професионализма ѝ с помощта на множество тренировки и накрая да стои напълно естествено на сцената.
- Ако си отчаяна защо ми предлагаш помощ? - проследи движенията ѝ с очи, без да помръдва от мястото си. Май му ставаше навик да стои като изваян като статуя.
Може би думите му щяха да я накарат да се почувства неловко и тя щеше да се изнесе към друга зала да тренира? Разбира се, тя трябваше да отиде, не той - в никакъв нямаше да си тръгне. Макар че ако трябваше да съди по решителността в погледа ѝ, тази опция оставаше напълно невъзможна. Пък и ако трябва да сме честни, Сторм не изпитваше огромно желание да остане отново насаме с мислите си. Някак винаги клоняха към някакъв самоубийствен критицизъм, който напоследък му идваше в повече покрай тези танци. Младежът въздъхна и поклати глава:
- Малко съм изморен, не ми обръщай внимание. - приближи се към сака си и ловко измъкна едно шише вода, а после и още едно. Подхвърли го на непознатата с надеждата, че няма да го изпусне, - Аз съм Канг Те Хюн. Сторм, за по-кратко. Предполагам ти си от групата на Шуджи?
Не беше в състояние да води спор на този етап, затова и реши да премине в пасивно-учтив моуд. Правеше го винаги, когато бе притиснат до стената и този случай се вписваше идеално във въпросната графа. Нямаше какво да крие - всички виждаха, че лидерът на Mysterie изпитваше трудности с танците. Но пък и в него така или иначе не се беше породило и най-малкото намерение да го изрази гласно. Просто премълчаваше факта, за да не нарани егото си прекалено много.


* Макар че ако трябва да си говорим откровено, хорицата го бяха попитали да може да танцува и той без колебание им беше отговорил положително. Причината зад тази гадна лъжа? Ами, знаете си. Те Хюн не можеше да се остави да не може нещо. Веднъж му бяха казали, че не може да свири на каягъм и нашият човек в отговор взе, че усвои не само този корейски традиционен инструмент, но и няколко в допълнение. Въпросът тук, обаче, беше дали щеше да се справи с танците?

Групата на Шуджи? Групата на Шуджи??!!
Следните три думи се повториха в главата й със силно кънтене, придружени със превод на четири езика- български, английски, корейски и японски (знаеше четири-пет думи на този език, но й бяха напълно достатъчни, за да си преведе, коя е господарката сред тези редици).
Усети силен прилив на енергия, пробиваща си път бързо през вените й. Трябваше да запази спокойствие. Кръвното й бе над всички норми за жив човек със сигурност, но бе специалистка по безсмисленото палене за ненужни неща.
- Групата на Шуджи?- изсъска през зъби
Този поглед би убил Ти-Рекс, но Сторм дори и не помръдна.
- Не аз съм от групата на Суджи- добави със същата гримаса Минт- Тя е от нашата група.
Натърти на всяка дума, така, че момчето срещу нея най-накрая придоби смутен вид. Направи крачка напред, стиснала юмруци, само и само, за да не изпочупи цялата тренировъчна зала- огледало по огледало.
- Нека ти кажа нещо, което се надявам да ти е полезно, тъй като си лидер. Нужна ти е гледната точна на едно най-обикновенно посредствено и ненужно никому maknae.- приближи се на сантиментър растояние от лицето на Сторм- Лидерът е такъв когато се докаже. Няма значение дали на теб ти е отредена тази " титла ".
Направи кавички във въздуха с върха на пръстчетата си. Беше добра по драматичните речи, главно защото бе киноманка и обожаваше книгите. Такива моменти не й бяха проблем. А сега тепърва започваше... Въздъхна тежко, вече успокоила се, извърна се с гръб и направи няколко крачки към отсрещното огледало. На погледът й отговори мургаво момиче, с почервенели буци, рошава коса и раздърпана жилетка.
- Няма значение, че си такъв. Туко виж някой друг станал лидер. И под това имам предвид- лидер на групата не пред публиката. Те ще имат повече доверие в него, ще го обичат повече, ще му се доверяват повече, ще го уважават повече, ще го слушат за всичко. А ти...ти ще си просто главен вокал... Лидерът... виж, лидерът е сърцето на групата. Той я държи сплотена. Той държи различните полюси заедно, за да създадът нещо прекрасно. Винаги има лидер, но не такъв по договор. Мислиш ли че им пука какво пише в договорът ? Нима този договор ще им помогне когато са загазили? О, не не мисля. А нашата група...Хъх... ние дори не сме такава все още.
Извъртя се отново към Сторм, който стоеше все така закован на мястото си.
- Имаме си песни, имаме си всичко, но... но нямаме лидер. Имаме една госпожица, която само умее да се фръцка. Get it ? Тя не успя да ни сплоти за две години, а след това групата е нейна? Да си чувал " Групата на GD " " Групата на Taeyeon " "Групата на CL"?
Подсмръкна неловко (Пф, алергии) и се изсмя. Изсмя се силно, предизвиквайки объркан поглед от страна на тъмнокосият.
- О, съжалявам...- каза през смях Минт- Не знам, защо ти го казах, нямаше нищо общо с това, което казаното от теб. Просто... просто се чувствам сама тук. Не, че преди ми бе по- добре.
Вдигна рамене. Нямаше проблем да се разкрие пред непознати, имено заради това, защото нямаше да ги срещне повече. Е, в този случай щеше, но много рядко.
- Няма с кого да си споделям, а от две години ми се е насъбрало доста. А родителите ми чакат само да кажа, че нещо не ми харесва, за да си ме приберът обратно...- подсмръкна отново и скръсти ръце- А моите затруднения са от друго естество. Не съм запомнила хореографията, иначе нямам такива проблеми със стъпките.
Приближи се към Сторм, все още със скръстени ръце и лека усмивка. Все пак трябваше да го убеди, че не е опасна.
- Но все пак мисля това, което казах. - кимна- Бъди истински лидер. Сигурна съм че можеш. Познавам хората много добре (дам, не хареса Сужди от първият момент, а гадното бе че от тях се изискваше фенсървиз заради приликата с Джи-ри)
Е, може би си помисли, че Сторм е убиец в първият момент, но все още имаше време да извади нож и да я наръга заради досадното й поведение.
- Искам да видя хореографията ви..., наистина, моля те, опа, моля те.... - примоли се пърхайки с мигли, и игнорирайки факта, че това никога не работи- Не трябва да се притесняваш. Не е голяма работа. Важна е каква е музиката ти. А и ако се усмихнеш малко няма никой да умре. Даже ще ги разсейваш от двата леви крака..., които се предполага че имаш.
Приближи единият си пръст към крайчеца на устните му, който издърпа на горе, а после моментално го прибра. Ако беше наполувина японец със сигурност щеше да е усквернила честта му и вече да се е гътнала.

Да не би да имаше някаква тендеция, за която Сторм не знаеше, но тя да е обхванала всички момичета в тази звукозаписна компания и благодарение на нея те все да се оказваха на няколко сантиметра от лицето му? Принципно не беше от хората, които обичаха прекалените контакти, но бе решил, че за доброто на собствения си просперитет няма да се дърпа много, когато някой го заговори. Е, можеше да пусне някой саркастичен коментар по адрес на натрапника, но все пак щеше да е говорил с него, нали? И ето че сега, едва половин година на това място, личното му пространство беше нарушено за втори път. Също като със Суки той почти не познаваше момичето, което стоеше пред него, а вече се бе случило почти същото като онази вечер. Разбира се, с малка разлика. Може би решаваща разлика. Този път инициаторът на „близката среща“ не беше негова милост. Още повече, че след като го направи, Минт продължи да говори за неща, които му се струваха толкова странни, че ако можеше, вероятно щеше да я попита защо всъщност му ги казва. Но тъмнокоската продължаваше да говори и говори, стигайки до там, че дори започна да подсмърча.
Окей.
Не беше от най-любезните и мили хора и фактът, че съвсем не беше олицетворение на господин „сладък-добродушен-забавен“ рапър и вокал с невероятно добре развито чувство за хумор, не значеше, че е чак такова голямо зло, за каквото бе чувал някои да си говорят, че е. Вярно, че обичаше да налага мнението си, да тормози останалите и най-вече себе си с безкрайни изтощителни тренировки, но това трябваше да се класифицира като отдаденост, нали? Но да разплаче момиче? Дори той не беше способен да направи подобно нещо. Не и съзнателно. Беше казал злощастната реплика „групата на Шуджи“, поради простата причина, че не беше сигурен за името на въпросната банда. Всички говореха за тях, коментираха предстоящия им концерт и дебют с Биг Бенг, но той бе толкова погълнат да мисли за дебюта на собствените си хора, че така и не бе запомнил правилно името им.
И сега си понасяше последствията.
Момичето продължи да говори някакви неща за лидерство и какъв би трябвало да бъде лидера. Дори премина към тема, която му се стори до толкова сложна за обсъждане с външно лице, че не си представяше някога да я сподели с друг. Което, донякъде го успокои. Цялото това избухване очевидно имаше за цел просто да изкара на повърхността парата, която Минт бе събирала през всичките тези две години. Те Хюн си бе въобразявал, че щом като е с още няколко момичета в група, сигурно си споделяха всякакви работи, но явно грешеше. Жените за пореден път му доказваха колко са странни. И ето я нея, толкова уязвима и малка в самотата си, че не можеше да си наложи да й се разкрещи и да я изгони от залата.
Damn, момче, започнал си да ставаш мекушав покрай хубави момичета?
Те Хюн размърда рамене, за да се опита да си докаже, че не сънува цялата странна ситуация, в която бе въвлечен неволно, когато нещата напълно излязоха от контрол. Както тъгуваше там, изведнъж госпожицата подскочи към него и започна да го моли да покаже хореографията. Дори ... е, не, представяте ли си, каза, че „ако се усмихне“ никой няма да забележи, че не е перфектен със стъпките. И за да е идилията пълна, прояви достатъчно смелост да го докосне. Окей, него само за някакъв хубав и надут празноглавко ли го имаха наоколо?! Очите му се присвиха заплашително, а устните сключиха тънка черта, което никога не предвещаваше нищо добро. Не го интересуваше дали е разбрал намерението на момичето накриво или тя наистина му беше казала в прав текст, че никой не се сърди на сладичките момченца, които бъркат, защото ... е, ами, те си бяха сладки. Омо. О-м-о. Достойнството му бе засегнато по начин, по който изискваше да се докаже, че подобни етикети не можеха да бъдат адресирани към него. Нямаше начин как просто да остави нещата така. Ръката му машинално се стрелна към близкото дистанционно, което пусна и първата песен, която щяха да промотират. Според думите на Суки се справяше задоволително добре с хореографията.
- Ама, разбира се, донгсенг. – едва не изсъска със звучното „айшш“, което последно време беше започнал да използва твърде често по свой адрес, когато види как бърка нещо, - Може би ще имаш някаква градивна критика и съвет?
Последното беше казано с известна доза ирония, която Те Хюн не се стърпя да не вмъкне. До преди минута беше имал намерението да каже някоя друга успокоителна дума на момичето и да я попита дали има нужда от помощ, но с изказването си за усмивката му, Минт бе загубила този шанс безвъзвратно. Тъмнокосият наклони леко глава и застана в началната позиция на танца.
Щеше да докаже, че не е просто красиво лице с голямо его и никакво покритие.

О, боже.... Имаме си работа с драма кралица. Просто винаги трябваше да попада, нали? Никога не й се падаха миличките, културни, мълчаливи дечица. Трябваше да са онези, които се мислеха за нещо повече от другите.
Не разбираше мъжете.... и понякога й се струваше, че е единственият човек на тази земя, който не можеше да разгадае психиката им. Може би си бе просто отблъскваща. Първо го отдаваше на външният си вид, а сега не знаеше на какво...
- Ама, разбира се, донгсенг. – обръщението бе натъртено, всякаш казвайки " малка и незначителна ", а не просто " по-млада " - Може би ще имаш някаква градивна критика и съвет?
Ужасен тон. Ужасен. Да не говорим колко се стресна при изражението на Сторм щом го докосна. За миг си помисли, че щеше да й се разкрещи. Но същевременно доста се жегна. Какъв му бе проблемът? Не бе заразна или нещо такова. Само алергия! Нито пък бе мръсна или нещо такова. Защо се бе отдръпнал като опарен?
Просто не трябваше да се ядосва. Бе по- голям и за разлика от родината й тук се държеше на респектът към всички възрастни. Ако си позволеше своеволия, както бе направила преди малко, щеше да й се стъжни доста положението. А гадното бе че Минт бе от онези избухливи хора, които се палеха от най-малкото. Годините тук й се сториха като същински ад. Всякаш бе в манастир, но пък наистина се чувстваше " просветлена ".Отдръпна се настрани, нацупила се и скръстила ръце, давайки на Сторм правото да се развилнее на повече растояние. Бе сигурна, че е от онези, които преиграват казвайки, че не могат нищо само и само, за да им се правят комплименти по-късно и да ги обявят за гениални величия. Често самата Минт се оплакваше от себе си, а хората си мислеха, че го прави по тези причини. А не бе така. Наистина бе много критична към персоната си и едно " О, не, изглеждаш добре в тези дънки " или " О, есето ти звучи прекрасно " изобщо не й помагаха да преодолее комплексите си.
Погледна ръчният си часовник, навик който бе придобила в Сеул, и подсмръкна шумно. Трябваше да започне с танца си, а не да се мотае. Не искаше тя да бъде обвинена за предстоящият разпад на Neon.M. Вече го виждаше. Бе постоянно в главата й. Може би защото другата група бе много по-добра. Как можеше изобщо да има толкова перфектни хора като Суки и Себастиян ? Колкото и да не й се искаше да го признае, мястото на Суджи бе при Мистъри. Биваше я... биваше я доста повече от maknae-то във всяко едно отношение.
Прозвуча и песента на групата, а Сторм зае началната си позиция. Не, не бе специалист по танци. Не, не ги разбираше тези неща, но можеше да определи съвсем спокойно кога някой го бива в нещо и кога е добър, кога нещата се получават и ще се харесат. Имаше нюх за бизнес с такива неща.
Замисли се... дали да не запише танца. Щяха да знаят какво прави конкуренцията. Но... но Мистъри не бяха такава. Те им бяха " другарчета ". Бяха в една компания, нямаше смисъл да го прави. Би трябвало да си помагат взаимно за всичко, но като гледаше що за чудо цареше между Биг Банг и 2ne1... двете групи буквално се мразеха. Хм... като разбра това доста се зарадва. Всички тези тиймове в тъмблър се оказаха пълна лъжа.
Еми... танца не му се получаваше перфектно..., ако трябва да признае. Беше... странно. Всякаш си забравяше стъпката и в последният момент се сещаше. Но пък откри някаква злоба в изпълнението, всякаш й доказваше нещо, всякаш го бе ядосала супер много. Подсмръкна и след секунда вече бе натиснала " Стоп " бутона.
- Какво правиш, опа?- попита- Ти май нещо се жегна и не мога да разбера какъв ти е проблемът. Сторм, разбираш ли къде си? Тук на никой не му пука кой си всъщност. Феновете искат да чуят музиката, искат да те видят. Ако тези двете са ОК не им пука за другото. Опа, ти вече не си личност. Ти си просто новата пиончица, новото лице. Не знам дали го разбираш... но не им пука дали си супер готин човек или си бил зад решетките. И не трябва да се ядосваш за това, че ти го казвам. Просто съм обективна. Всички трябва да сме такива. Сам си говорил със всичките известни, които се разхождат по коридора. Ангелчето Дае е пияница, добричкият Джи-Йонг е аутсайдер, перфектната Бом е психопатка. Играем роля, независимо дали ни харесва. Разибраш ли ме, опа?
Въздъхна съвсем леко. И на нея не й харесваше тази идея, че вече няма душа, а и да имаше никой не искаше да я види. Но това бе истината и трябваше да се свиква с нея. Носеха маска и никой не си и помисля да надзърне под нея. Никой не смее.... Не можеха и да се борят за свобода. Просто бяха избрали този път.
- Ако искаш продължи, но не мисля, че аз съм основният проблем в ситуацията. - измрънка и натисна повторно копчето

Меко казано не беше очарован от това, което получи като реакция. Когато съсредоточено се взе да се размята насам-натам беше очаквал да получи повдигнати вежди, изцъкване с език, махване с ръка или поне някакъв пренебрежителен жест, който да го ядоса още повече. Но не. Хората винаги трябваше да му се бъркат в работите и да му казват някакви неща. Всичко беше под контрол. Много добре знаеше какво прави, знаеше, че не му се получава - виждаше го в проклетите огледала.
Но беше ли нужно момичето да изрече точно тези думи?
Щеше да подмине със съвсем обикновена реакция всичко останало, но не и това. Никой нямаше право да му казва какво да прави и какво не. Още повече тя. Притесняваше се, че родителите ѝ се страхуват за нея? Това момиченце беше малка глезла. Той беше загубил майка си, а сега беше на косъм да се лиши от единствения си жив роднина. Баща му гниеше някъде в затвора, оставен напълно сам и не се виждаха никакви възможности да излезе скоро. Вярно, че сам си беше виновен, но Сторм имаше нужда да вярва, че докато е зад решетките, онзи зает човек ще осъзнае какво е можел да загуби и когато излезе, ще погледне сина си с други очи. Щеше да осъзнае, че парите са разширили пропастта и нищо повече. Разбира се, Те Хюн имаше лошия навик да е твърде наивен по отношение на хората, които обича. Което значеше, че когато баща му се измъкне, нещата щяха да останат по старо му и тъмнокосият щеше да продължи да бъде все толкова самотен, колкото е бил през цялото време след смъртта на майка си.
А Минт стоеше срещу него, обграждана от любов, слава и приятели, но не искаше да го осъзнае. Можеше да звучи странно, но Сторм даваше всичко да има нейните условия на живот. Само че никога нямаше да ги получи. Затова и всичките думи на европейката се смесиха в главата му като някаква странна смесица от оплакване и упреци от малко момиченце, което не знае какво да прави със собствения си живот, но иска да научи останалите какво трябва да правят с техния.
Е, не беше познала.
Стоейки все така, прекъснал танца си, изведнъж Те Хюн се размърда и се насочи към нея. Минт като че ли се сви за секунда, но не помръдна. Чудесно. Пръстите му се впиха в раменете ѝ, но той не спря устрема си. Тя машинално запристъпва назад, докато най-накрая не беше принудена да спре. Гърбът ѝ се допря до огледалата, при което те иззвъняха тихо, почти доловимо. Ръцете му продължаваха да стискат нежните ѝ малки рамене, а дишането му да е все така неравномерно. Върху лицето му не се четеше нищо повече от решителност и малко ярост, може би. Сторм се взря в очите ѝ и каза тихо:
- Аз никога не играя роля. Не го забравяй.
Изрече го, прокарвайки погледа си по продължение на цялото ѝ лице, след което се отдели също толкова светкавично, колкото се беше приближил и се насочи към пейката. С един замах грабна нещата си и се насочи към вратата. Беше повече ядосан и си личеше по резките му движения, сключените вежди, отсечените, но бързи стъпки, които го понесоха към вратата. Не искаше да остане и секунда повече тук, иначе рискуваше да каже още нещо, за което вероятно щеше да съжалява. Не че вече не изпитваше смътното усещане, че е попрекалил, но момичето го беше извадило извън равновесие. Нещата, които му бе наговорила ... част от тях бяха напълно верни, но това с ролите и преструвките... За краткото време, през което беше посветил времето си на тази група и този тип музика, Сторм никога не беше изневерил на себе си. Не го интересуваше какво правят другите - общо взето не го засягаше дали някой от "великите" е останал верен на себе си или е оставил уникалността си да се разтопи под светлината на прожекторите. За тъмнокосия най-важното беше, че няма никакво намерение да позволи на някого да му каже какво да прави, как да се чувства и какво да иска. Имаха достатъчно пионки, които да контролират, но той нямаше да стане поредната пешка. Беше го казал още в началото, когато дойде да подпише договора и му се засмяха, казвайки "ще видим". Е, щяха да видят. Наистина щяха да видят, че тяхната няма да я бъде и малките им игрички нямаше да минат пред него.
Вратата се трясна след него, оставяйки момичето напълно само в залата. Стъпките му бяха уверени и го носеха някъде навън от тази проклета сграда, докато целият този вулкан от мисли заливаше съзнанието му. Малките усещания свързани с бледото чувство на вина, че е реагирал така спонтанно и рязко, също се прокрадваха някъде. Виждаше, че Минт е разстроена от факта, че я направляват. Виждаше, че не е съгласна с това, което се случва. И това донякъде всъщност правеше възможно да се чувства малко неприятно заради станалото. Но в неговите очи тя можеше да надигне глава и да си каже мнение. Можеше ... но тогава щеше да загуби мечтата си и да се върне в родната си страна. Наистина прецакана история. За секунда Сторм истински съжали, че е бил такъв, но не можеше да върне времето назад. Сега осъзнаваше, че изборът, пред който е поставена тя няма правилно решение. Нещо повече ... бегло предвкусваше онзи миг, в който щеше да му се наложи и на него да застане на същия кръстопът. Тогава ... тогава ... как ли щеше да реагира? По-различно?
Вероятно да.