Binnie's house

Отново. Отново поредният ден, който протичаше бавно, по един и същи начин, както предишния.. и по - предишния.. и по - по - предишния..
- Животът е скучен. - измънка Ким под носа си недоволно, като хвана някакви произволни дрехи от огромния си гардероб от масивно дърво и ги натъпка в големия черен куфар, който бе приготвила, за да си сложи дрехите.. и всякакви други чудесии, от които нямаше нужда, но искаше да са с нея. Например плюшеният и пингвин - винаги и вдъхваше радост и никъде не отиваше без него. Звучеше детинско, но тя обичаше плюшени играчки.
Завъртя се и погледна багажа си. Ем, може би имаше достатъчно неща.. като за две - три годинки живот при гаджето и, можеше и да и стигнат. Радваше се, че щеше да остане за известно време при него. Беше и приятна компанията му. Хората били прави, че любовта е нещо като болест, но когато е споделена, по - хубаво не може да стане.. може би?
Момичето закопча ципа на куфара и го хвана за подвижната дръжка, като извади от малката и черна чантичка телефона си и звънна на личния и шофьор, който отговори на обаждането с думите "кое време е по дяволите". Това предизвика недоволно мрънкане от страна на Че Йон, но не се интересуваше, искаше или не, той беше длъжен да я слуша, нали затова тя му плащаше.
Слезе по увивните дървени стълби и отвори вратата на къщата си. Побърза да заключи, защото беше нощ и един Бог знае из крайните квартали какви шизофреници се навъртат. А и не само там.. Сеул беше опасно място.
Пред вратата и я чакаше шофьора и с нейната кола. Ах, как обожаваше колата си - беше черно "Порше", изключително комфортна отвътре, с тъмносиня тапицерия и много, много дискове със старите хитове на Енрике Иглесиас и баща му. Беше и нещо като мания. Особено Енрике. Тя въздъхна шумно. Отвори багажника и пъхна куфара, препълнен с всякакви щуротии и ненужни работи.. и може би се мяркаше тук - там някоя дрешка, след което се настани на мястото до шофьора и от устните и излезе едно силно казано "благодаря", след което даде инструкции на човека накъде да върви.
Колата потегли, а момичето отново се впусна в размисли за всякакви хубави неща. Обожаваше измисления си свят - всичко бе красиво и нямаше следа от жестоката реалност.
След минути, се чу звук от набита спирачка и Ким отвори вратата. Излезе и видя Хонгбин, който я чакаше пред вратата на къщата си. Момичето още веднъж благодари на шофьора си, подаде някаква банкнота на работещия за нея и му се усмихна топло. Човекът направи знака за мир и си тръгна.
- Липсваше ми.. - каза тя, като се хвърли в обятията на гаджето си и го целуна нежно.

Целувката им не продължи никак дълго, но все пак, и стигаше на Ким да се зарадва, че отново е при него, взимайки се в предвид, че не са се виждали от толкова дълго. Натоварен график, проклет да си..
- И ти ми липсваше, мило. - каза момчето и отново сля устните им. Този път, и двамата имаха повече време да се насладят на близостта и компанията на другия. Когато не им достигна въздух, им се наложи да прекратят насладата от целувката им, като момчето отново продължи да говори нещо. - Как мога да те обичам толкова много? - Хонгбин притисна тялото на момичето към себе си. Тя се усмихна, когато чу тези думи. Поне знаеше, че един човек я обича. - Хайде да влезем вътре, да не седим навън.
Момичето кимна и взе нещата си. Остави ги и се разположи на дивана. Момчето отиде до кухнята, за да вземе нещо за хапване. Остави храната на масата и двамата започнаха да ядат, като се гледаха постоянно, но въпреки това, никой не казваше нищо. Бе настъпила много неловка тишина, когато се чу гласът на Хонгбин:
-Аз отивам за малко до спалнята. Ей сега се връщам.
Момичето само кимна в знак на отговор и започна да се храни отново. Облегна се назад и се загледа в една точка, когато от спалнята се чу някакъв вик, който я стресна:
-Аххх! - извика момчето и със скоростта на светлината, може би буквално, ако не и по - бързо, гаджето му тръгна към него. Бе паднал на леглото, което бе добре - нямаше да е много хубаво, ако беше се строполил някъде на студения под, нищо, че имаше килим.
Дамата започна да го разпитва добре ли е и има ли температура. Провери сама, след което допря устни до челото на младежа, шепнейки му нещо мило от рода на че нищо не е сериозно, ще се оправи и всякакви такива. Той направи нещо, което я шокира - издърпа я към себе си и я целуна страстно. Очите и се разшириха от изненада. Досега не се бе случвало. Е, за всяко нещо си има първи път, нали? Хората с право са го казали.. а може би не бе и последен?
- Уплаши ме.. добре ли си? - тихо каза тя, след което се изправи и отново седна до него. И направи същото и я придърпа към себе си отново, съединявайки пак устните им. Взе някаква кутийка и я набута в ръцете на момичето, след което започна да и говори нещо.

Момичето повдигна едната си вежда въпросително, а той и каза просто да отвори кутийката. Тя не чакаше втора покана, това и направи - вътре имаше красив годежен пръстен. Я ПАК?! Бе твърде изненадана, за да му казва каквото и да е било.
- Ще се омъжиш ли за мен? Искам да живеем заедно, да се виждаме по - често, да споделяме всичко, а и.. дори и да си имаме деца.. знам, че сме още млади, но какво пречи? Любовта си е любов. Искам да извървя пътя си напред само и единствено с теб.
Думите му още повече шокираха момичето. Та тя беше само на деветнадесет - не знаеше какво и трябва и какво не, какво иска и какво не, на кой свят се намира.. за нея важните решения бяха от рода на какво да яде за закуска, кои кецове да обуе и какво да прави през целия съботен следобед. От окото и се спусна една сълза - този път, беше от радост. Отдавна никой не я бе карал да плаче от щастие за нещо.
- Това може би.. значи да? - Хонгбин тихо се засмя. Че Йон просто кимна и отново го целуна. Е, на него можеше и да му писне от нея, но на нея никога не би и втръснало да прави това. - Сватбата мисля да е скромна. Дори, ако искаш, може само двамата да си я празнуваме. Ще отидем да подпишем и ще си сложим годежните пръстени. Но, ако искаш може и да съберем роднини и приятели. Предполагам, едната мечта на една жена е да облече булчинска рокля, не е ли така?
Той отново съедини устните им в целувка. Определено беше така и Чени помнеше налудничавите си мечти от преди десет - дванадесет години как един ден щяла да се омъжи за принц на бял кон, с който се запознават на бала и да живеят в красив замък, като в приказките, които винаги имаха щастлив край. Може би и животът и би имал такъв..? Е, срещна него и принцът не и и трябваше. Хонгбин беше нейното всичко.
- Приемам!.. А колкото до сватбата.. и аз не съм по официалностите, но нека е както искаш. Въпреки, че един подпис не може да осигури щастието на двама души, искам да подпиша с теб. Може да сме още малки за такива неща, но щом имаме нужда един от друг, нека бъдем заедно завинаги!..
Гласът и звучеше уверено. Бе сигурна в това, което казва и това предизвика широка усмивка от страна на момчето.