My strange little house.

Тананиках си съвсем тихо, докато нахълтвах в нечий заден двор. Не ми се връща отново в затвора, но какво друго мога да направя, освен това, което правя най - добре - да открадна нещо. Обещах си, че и работа ще си потърся. Прииска ми се малка част от живота ми да бъде нормален. Вероятно е от възрастта. Но с това досие, което имам, едва ли някой ще ме вземе на работа. С моя късмет ще се наложи да си вадя фалшиви документи, но за да се прикрия напълно, направо пластична операция ще ми трябва....с всичките ми тези арести станах доста известен в моите престъпни среди.
Колкото и да исках да имам нормален живот понякога, нямаше да го имам. Именно заради това се промъквах тихо към тази меко казано луксозна къщичка. Винаги се чувства добре, правейки това...рисковете докарват много приятно усещане.
За разлика от всички велики крадци, не съм правил големи планове как да ограбя въпросната къща. Всъщност целта ми не бе грандиозен обир, а просто няколко неща, които мога да продам. Все някак ще се справя - бива ме в разбиването на ключалки, в загасянето на аларми и промъкването през прозорци. Само през комин не съм минавал. Нищо...по Коледа и това ще стане. Тъкмо да са ми сложили бисквитки като вляза.
Отдавна минаваше полунощ, и в къщата нямаше признаци на това да има някой буден. Според опита, който бях натрупал, в тази голяма къща не живееха много хора. Точно обратното.
Промъкнах се през един по - кекав прозорец, защото не ми се рискуваше с вратите. Не съм разучавал предварително алармената система, затова щях да гледам да карам на сигурно. Опитах се да бъда безшумен, но от скачането ми от прозореца се чу леко "туп". На първия етаж беше тъмно. Добре че очите ми свикнаха, заради тъмнината навън. Много приятна атмосфера, и миришеше на ароматизатор. Май следващ път като влизам някъде, ще си изготвя предварителен план на къщата. Бива ме в това, вероятно ако не бях станал такъв, щях да имам доста успехи в нещо свързано с архитектура.
Влязох в някаква стаичка. Макар и тъмно, забелязах много плакати, окачени по стените. Направо беше облепено. Притихнах, защото очевидно беше спалня...щях много да загазя, ако имаше някой вътре. По дяволите, трябва да съм по внимателен. Забелязах изключен лаптоп. Кимнах доволно с глава, грабнах го и успях да го пренеса през прозореца навън. Излязох от стаята и се качих по стълбите. Имах намерение да огледам и горе. Като цяло можех да се задоволя и само с един лаптоп, но можех горе да се натъкна на бижута или нещо такова. Обичам да крада бижута, защото са лесни за изнасяне и едновременно доста скъпи. Много уютни холчета имаше тук. Кой не би се радвал да живее в такава къща? Лично аз само съм ги сънувал такива. Е, спал съм в подобни хотели, но само след успешно внасяне на дрога. Приближих се до секцията в всекидневната, оглеждайки някакви статуетки и преценявайки цената им. Явно имах лош късмет, защото се протегнах малко на никъде, за да взема една статуетка на висок рафт, и ми се отвори една рана, която получих в затвора преди няколко дни. Намираше се под дясното ребро и явно не беше добре зашита. Направих гримаса и притиснах мястото. Усетих как бликна малко топла кръв. Благодарение на тъмносиньото горнище, с което бях, не успя да покапе кръв долу. Като цяло раната ми не беше чак толкова сериозна, но определено стъжняваше положението ми в момента. Задържах ръката си на раната, и реших, че няма да успея да свърша повече работа тук. Още преди да се обърна да се върна, усетих, че има някой зад мен. Бях си сложил качулката, заради което се обърнах съвсем леко. Определено имаше силует. Браво, загазих го. Извърнах се с лице към силуета, който ми препречваше пътя и започнах да обмислям как да действам.

Не ми се налагаше да си напрягам много очите, за да разбера, че това е жена. Даже не жена, а момиче. Пооправих си качулката защото ми я размести и се дръпнах назад, отпускайки ръката, която беше на раната. Нищо, че е момиче, не смятам да си свалям гарда. Взе че светна лампата, и тогава успях да я видя. От цветовата и гама ми се зави свят, а това, което казваше звучеше откачено.
- Не се крия от теб, дори не те познавам. - казах, гледайки я с гримаса.
Изненада ме, като ми каза името , това явно наистина е откачалка. Изгледах я тъпо. Защо трябваше да попадна на откачалка, преследвачка, или каквато и да е тя?
Присвих си устните в тънка линия.
- О, така ли? С какъв цвят боксерки съм знаеш ли? - в нормални условия това би прозвучало като шега, но аз си стоях със същото непукисто изражение, и в гласа ми се усещаше ирония. Дори не знам защо още стоя тук. Раната ми ме болеше, но не показвах признаци нито чрез лицето си, нито чрез тялото си. Бях станал много издръжлив, защото затвора не е много приветливо място. Там много често трябва да се биеш, за да оцелееш. А в боя са включени ножки, боксове и всякакви други подобни пособия, за които повечето ченгета си затварят очите. Не ви трябва да попадате там, ако не знаете как да се справите с това.
- С ченгетата ли работиш? - попитах я монотонно. Никога не се самозалъгвайте по външния вид на някого. Има тайни агенти, които приличат на малки момичета, но понякога са много опасни. Да, срещал съм такива. Едната дори се носеше като японско Лоли и можеше да се бие като мъж. Може да се каже, че е малко плашещо на моменти.

Обожавах, когато ми се правят на важни. Обикновено тези хора са по - големи идиоти дори от боклуците, с които дружа. Усмивка напираше да ми излезе на лицето, но аз я сдържах. Това момиченце сериозно ли си мисли, че е интересна с тъпия си, истеричен смях и напереното си държание? Определено аз бях по - наглия в случая, влизайки в къщата и, но истината е...че въобще не ми пука. Изобщо. Нито съм светец, нито съм човек. Дори невинните в затвора, стават зверове там. Ако оцелеят, разбира се. А за да оцелееш там, трябва да промениш цялата си същност, и от жертва, натикана там по неволя, да станеш хищник. А аз бях виновен, като ме вкарваха на топло. Дори много повече, отколкото ми беше присъдата. Пръст в това имаха разбира се братовчедите ми богаташчета, на които завиждах понякога. Имаха си всичко, и можеха да правят каквото си поискат. Но от завист полза няма, а и те са единствените, на които поне малко мога да се доверя. Нищо, че родителите им ме ненавиждат. Нямам проблем да се съюзявам с тях, за да вършим поразии. Забавно е, а и отдавна споменах, че това ми е в кръвта.
- Това е, което ме интересува. - казах и само в отговор.
Започна да ми говори, като пискаше, че и нарушавам спокойствието.
- А знаеш ли колко ме интересува? - зададох и реторичен въпрос и повдигнах вежди насмешливо. Изпадал съм в ситуации, включващи много повече противници, напълно различни от малка розова пикла. Сериозно ли си мисли, че ще ме сплаши или ще ми казва за къде съм и за къде не? И хващането на тясно е само в нейните представи. Мога да си избягам когато поискам, просто ми е интересно докъде ще стигнат простотиите и. Всеки има нужда от малко забавление, нали?
- Обарах всичко, което намерих! заявих и отново монотонно, но с по - груб глас. Нека материалистчето се подразни малко. Това е най - добрият начин.
Изчаках да видя какво още ще ми каже и колко пъти ще се изхили тъпо. Може да е дразнеща, но поне е забавна.

Насмешливостта ми си замина, и отново надянах покер фейса. Държах го дори когато ме болеше, сърбеше, пикаеше ми се....и по - добре да спра до тук. Не че съм напълно човек без емоции, колкото и да си кален в този свят такива хора няма. Няма! Все ще се намери нещо, което да те изплаши, колкото и да си безстрашен, и все още има болка на този свят, която да изкриви лицето ти в гримаса. Макар че съм черноглед, вероятно има и радост, която да ти стопи леда. Но такива няма да са при мен. Тук не съм черноглед, а реалист. Започнах да затъвам вече повече от петнадесет години, а по - добре нямаше как да стане. Бях приел съдбата си, и затова сега сякаш не ми пукаше от всичко, което правя.
Момичето пред мен продължаваше да си изглежда сякаш нещо бурно се случва в нея. Идеше и да се кикоти, мяташе странни погледи и какво ли още не. Явно в тази държава ставаха все повече лудите. Не знам дали ще доживея да видя какво ще става по - нататък. Това не ми пречи де, не се вълнувам от обществото и порядките му.
Следващото, което каза беше въпрос относно това, какво смятам да правя с розовите и неща и дали не съм гей. Явно не беше комуникирала с много представители на моя "вид", защото ние винаги можем да намерим какво да направим с даден предмет. И никога не казваме на собствениците им какво ще правим с тях. Дори не би трябвало да стоим и да си говорим в момента. Просто явно мен нещо ме е чалнало, а и не всеки път се натъквам на розов индивид, който не пищи, не крещи и не моли да не го убивам, без да съм направил дори крачка към него. Мда, случвало ми се е. Понякога жертвите на кражба драматизират повече от нужното.
А относно това, дали не съм гей....имаше много лесен начин да и го покажа и докажа, но можех да се сдържам.Завидно при това. Досадна и леко смешна е, но пък притежава някакъв чар. Не се трогвам лесно от женския чар, това е ясно за мен, това също е важно. А на всичкото отгоре...дори не знаех на колко години е. Не и личеше да има осемнадесет нито на външност нито на държание.
В отговор само поклатих глава. Честно казано подобни блъфове нямаше как да ми въздействат или ядосат.
- Цвета не ми пречи. - казах само и отново млъкнах. В интерес на истината мразех розовото като цвят, сякаш ми бъркаше в очите. Но пък това не ме бъркаше да го продам.

- Цвета не ми пречи.

Огледах се няколко пъти, за да установя до най - малкия детайл какво има наоколо. Интересна къщичка, в сравнение с моята дупка беше като за кралско семейство. Розовото момиченце си се усмихваше на себе си и си откачаше нещо, аз пак скришом хвърлях погледи на предметите наоколо. Хубави неща има тук. Колкото и да са розови, вероятно са скъпи. На всичкото отгоре тази в акцента ми прилича на японка, може да има колекция с манга. Това ми напомно за японеца, с който се драчих по телефона, той заяви че има манга. Вероятно японците винаги имат колекции от манга. Все едно е сега това. Размишлявайки за глупости, разбира се не позволих да се разсейвам.
Тя седна на дивана и ме покани да седна и аз. Изгледах и нея и грозния и диван известно време, след което седнах на единия му край, беше мек иначе. Усмихна ми се и заговорнически ме попита къде са и нещата.
Изкривих гримасата си в някаква конска усмивка, която дори беше леко подигравателна, но стана такава, защото беше фалшива.
- На Марс. Била ли си там? - отговорих, опитвайки се да звуча игриво...да игриво, но в крайна сметка се усещаше студенината, която винаги си беше в гласа ми. Спрях поглед на момичето. Ако ситуацията не беше такава, можеше доста интересни неща да се случат, но какво да се прави. Отново замлъкнахме и настана пълна тишина. На мен не ми пречеше, колкото и неловко да беше. Аз не усещах неловкост, заради това.
В един момент дочух странен шум в храстите навън. Изправих се от мястото си и отидох до прозореца, така че да не се виждам много. Видях пъргав силует в черно да си проправя същия път, през който минах аз. Пъхнах ръце в джобовете и се обърнах с леко тъпа физиономия към нея. Тя ме гледаше, вероятно не бе чула шума и се чудеше какво правя.
- Ъм...знаеш ли, че в момента те обират и това съвсем не съм аз?? - за пръв път от цялата вечер се усети весела нотка в гласа ми. Повдигнах вежди и посочих към долния етаж мълчаливо. Не работех с никой в момента, нямах представа, че някой ще дойде. И процента да съм сбъркал дали е крадец е към пет процента. Разпознавам крадци от километри, и този определено беше такъв.

П.С: Споко, не е безмислено

Тя не му отговори на въпроса, но това не го бъркаше много. И без това въпроса бе риторичен, и по - скоро целеше да и затвори устата относно глупавите и въпроси, отколкото да я накара да говори.
Алукард още веднъж погледна през прозореца, докато чакаше реакция от нея. Докато достигне до вратата, крадецът вероятно бе събудил всички съседи. По дяволите! Така ли се действа бе? Стиснах зъби и също така юмруци. А и баш днес ли намери да дойде?
През това време момичето ми каза, че вече го е разбрала и се изненада от уменията ми да премина през хаоса долу. Погледнах я с отвратена физиономия:
- Справял съм се с доста по - трудни и непроходими места от твоя бардак долу. - заявих и троснато.
- И моля те не ме сравнявай с такива издънки като този долу. - казах и реших повече да не се занимавам с нея.
Все пак не съм детегледачка за някакво хлапе, или пък рицарят, който ще спасява розовата принцеса и замъка и от лошия. Моля ви се, говорим за мен, Алукард! Въобще няма да направя нещо такова. Погледнах още веднъж положението навън. Беше тихо, затова започнах да обмислям ситуацията и се почесах по главата. Някой съсед може наистина да е чул или видял нещо и да викне полицията сега. Това не беше добре за мен.
За по - малко от минута си изготвих план. Нямаше повече да оставам тук. Извадих едната ръчна граната от джоба си, беше от запалителните. Издърпах горната част и я хвърлих, след което избягах като дявол от тамян долу по стълбите. Чух взрив, а през това време ударих лакът в лицето на новодошлия крадец. Не ми трябваше да ме разсейва сега. Хмм, това си заслужаваше розовото момиче, опитвайки се да се слага на едно ниво с един от най - издирваните престъпници в страната. Щом е толкова оборотна все някак ще се оправи с последствията от ръчните ми гранати, нали? О, да....имах си и втора в другия джоб. Ето това вече беше забавно от цялата вечер. Най - сетне се усмихнах, доволен от развоя на нещата, а онази граната горе със сигурност е създала истински хаос. Ами идеално - нали точно това подхожда на тази луксозна дупка. Извадих от другия джоб другата граната и я пуснах долу, след което скочих през прозореца, охкайки шумно, защото това не се хареса на отворилата ми се рана. Сложих ръката си на раната и усетих топлата кръв отново да излиза. През това време, чух и втората граната, която ми напомни защо обичам работата си. С усилия напуснах мястото, притискайки раната си. Време беше да се прибирам, сега няма как ченгетата да не довтасат. Дори тя да беше запомнила кой съм, и да кажеше на ченгетата, това нямаше да и помогне много. Аз и без това отново съм издирван, така че не ми пука за още един сигнал.