Япония, преди една година;

by **BOM** Нед Ное 23, 2014 8:39 pm

- Надясно. Сто процента съм сигурен, че ти казах да тръгнеш надясно, нуна... - Опитваше се да бъде спокоен, но на Бом и се стори, че преди да чуе гласа му дочу дълбока въздишка, идваща на няколко сантиметра разстояние от слушалката.
- Надясно, наляво... думите са, ами... близкородствени? - Опита се да се оправдае, оглеждайки се наоколо, сякаш някой непознат ще и повдигне картонче с правилния отговор. Едно от нещата, в които не я биваше, беше да се ориентира - особено когато е пеша. Особено, когато беше в друга Страна. - Виж аз просто... - Продължаваше да се оглежда, привличайки ненужно внимание върху себе си. - Ще опитам да се оправя сама? - Завърши изречението с въпросителна нотка, както и предишните няколко. Правеше така когато е объркана, ядосана или просто се опитва да избегне нежелан разговор, а в момента и се бяха струпали всичките три неща накуп. - Добре, ами ако пробваш да ми обясниш един последен път? Само още веднъж? - Звучеше по-безпомощно, от колкото и се искаше.

Не можеше да си спомни кога беше последния път, когато от компанията и не бяха могли да и осигурят превоз до мястото, където щяха да имат изпълнение - може би защото никога не го бяха правили. В Япония често се случваха непредвидени неща с някой друг, просто сега беше ред.

- О не, какво е това... Връзката се... раз..па...
- Можеше да си спестиш усилието. - Отговори глухо на сигнала заето, идващ от другата страна на линията. Не можеше да повярва че се измъкна по такъв начин - наистина прекаляваше с драмите, този Минсу. Наистина ли беше толкова досадна?
Разпадащия се сигнал, симулиран с помощта на опаковка от дъвчащ бонбон, беше прекалено нереалистичен дори за Бом, която по принцип избягваше да живее в реалността. Може би, ако го правеше по-често, сега нямаше да се загуби по такъв абсурден начин - с падаща батерия, без никакви пари, носеща сама сценичното си облекло, прилежно опаковано в няколко торби, които, между другото, започваха да и понатежават. Остави ги на земата за момент, за да издърпа качулката на суитшърта си по-надолу. Сега, освен че не виждаше къде се намира, не виждаше и по принцип. Чудеше се, дали изглежда толкова възмутена, колкото се и чувства.

Стисна ръце пред гърдите си и вече си представяше как изглежда като нацупено дете в супермаркет. "Искам Нескуик!" - би казало, или пък някаква друга глупотевина от телевизията. След няколко секунди в същото положение, без да помръдва и сантиметър настрани и със сума погледи върху себе си, Бом отвори очи и пак дръпна качулката нагоре. Сканира областта с новопридобитото си зрение и забеляза момче, което изглеждаше объркано, колкото беше самата тя. Гледаше напред и назад, вдигаше главата си нагоре, за да види нещо невидимо над главите на другите хора. Без изобщо да се замисля, Бом вдигна всичките си чанти от земята и след миг му правеше компания в надзъртането над хорските глави - вдигаше се на пръсти и гледаше в същата посока като него. Отне му изненадващо много време да я забележи, а когато го направи, лицето и беше почти до неговото. Усмихна му се, доволна че е успяла да привлече вниманието му.
- Искам Нескуик. -Погледна го сериозно. Момчето остана безмълвно и след миг отскочи назад. Забавената му реакция навярно беше следствие от нещо шокиращо, което беше казала, затова Бом се върна назад в мислите си и неохотно се поправи, поддържайки същото безизразно изражение. - Тоест, изглеждаш объркан, искаш ли да сме объркани заедно? - Не осъзнаваше, че му говори на корейски.

by **Hani** Нед Ное 23, 2014 9:48 pm

Перфектното начало на перфектния ден. Лидерът слезе като премазан от самолета, както всеки друг път и седна за малко на една от седалките в чакалнята на летището. Имаше нужда да се съвземе, да се успокои и да се опита да изтрие от съзнанието си случилото се през последните почти 2 часа от Сеул до Токио, макар това да не беше възможно. Не че не му се случваше винаги, когато пътува...независимо с какъв превоз. Беше толкова по – лесно, когато момчетата от групата му бяха около него поне да го разсейват.
За да се окаже накиснат в подобна ситуация, Донгхьон трябваше да предприеме достойната лидерска постъпка и да дойде сам Япония, макар да не му беше чак толкова познато тук. Останалите мембъри щяха да дойдат на следващия ден. Макар да беше най – големият и може би най – сериозният, не му харесваше да бъде отделен от тях. Особено сам, тук. Но напук на всичко реши да покаже колко го бива и да се справи напълно сам в тази ситуация. Стана от мястото си и веднага отиде в тоалетните. Надяваше се да намери една от онези машини, в които за 2000 вона можеш да си вземеш сгъваема мини четка и мъничка паста за зъби. За негова голяма радост намери такава, изми си няколко пъти зъбите, след което изпръска солидно количество освежител за уста. Не искаше никой да разбира, че през последните два часа почти си беше изповръщал червата. Пооправи външният си вид, след което потегли.
Таксито, което хвана го остави на някакви напълно непознати улици. За пръв път от много време компанията сякаш го беше изпратила на майната си, на някакви напълно неорганизирани участия. Донгхьон не знаеше как се казва хотелът му, дори не знаеше дали са се погрижили да запазят места на него и бандата му в такъв. Не знаеше къде са местата за участията и фен мийтингите...знаеше само името на улицата, която му бяха казали и която той самият беше казал на таксиджията. Предполагаше, че някой ще го очаква там, за да го упъти, но колкото и да се оглеждаше не виждаше никой с подобно намерение.
Раззвъня се на мениджъра, който се опита да му даде някакви слепи напътствия към глупавия му хотел,който бил наблизо. Певецът дори не можеше да попита някого, защото японският изобщо не му беше както трябва, а и винаги си мислеше, че звучи смешно, опитвайки се да го говори. Затова избягваше, освен на японски песни, каквито с групата му имаха. Спря се на едно място и започна да се оглежда. Игнорираше всички наоколо и се съсредоточаваше върху сградите. Не виждаше нищо познато – нито от предишните пъти, в които бе идвал тук, нито от описаният на мениджъра, който може би го бе объркал повече. Мениджърът познаваше Токио не повече от Донгхьон.
Докато се оглеждаше толкова внимателно, въобще не беше забелязал жената, която се бе доближила до него, нито дори беше чул шумоленето на чантите и или тракането на токчетата и. А дори да ги беше чул – всички наоколо издаваха същите шумове. Когато погледът му се отправи в нейна посока, лицето и беше доста близко до неговото. Първоначално той просто впи очите си в кукленското и лице, сякаш не вярваше, че някой бе толкова близо до него. Не отговори на първите и думи, но чак след тях той се дръпна изненадано. Очите му се разшириха, след което я огледа от главата до петите и обратно. Не се знае дали го изненада факта, че се е доближила толкова, или че това е точно Пак Бом, която му говореше на корейски.
След следващото, което се отрони от устните и, той успя да примигне поне и да се поразмърда. Скри изненадата от лицето си.
-Бом-ши? – каза с въпросителна нотка в гласа. Никога не се бе запознавал с нея лично, но едва ли имаше корейски гражданин, който да не я разпознава. Странното беше, че я вижда в Япония, но реши да игнорира това.
- Ами..кхъм..добре. Ама това как ще ни помогне? - отново отправи поглед към безизразното и кукленско лице. Боже, беше красива, но от толкова близо, с това каменно лице и този равен глас....беше леко крийпи. Но Донгхьон беше абсолютно същия през повечето време.
- Нескуик? Защо точно Нескуик? – попита я тихо, сещайки се за онова преди малко. Огледа се още веднъж. Някой от минаващите спираха погледа си на тях, но все още никой не им беше обърнал по – голямо внимание.
- Защо си сама тук? При това...с всички тези? – той посочи с брадичка към чантите и, невярвайки че ще оставят една от най – известните корейски певици в такова положение.

by **BOM** Нед Ное 23, 2014 11:23 pm

Бом беше свидетел на различни реакции, породени от нейното собствено поведение. През последните няколко години обаче, от както беше станала позната на по-голямата част от хората, с които се запознаваше, преплетения език беше единственото, което получаваше в отговор на каквото и да е било, излязло от устата и. Повечето хора бяха прекалено уплашени, за да я заговорят. Беше се научила да разпознава някои от рокитата от отделните компании само по цвета на косата, защото обикновено, когато минаваше покрай тях, те просто кимаха отвеяно и прекалено ниско. Всичко това отдавна беше изтрило усещането и за благоприличие и възпитан тон, когато трябва да разговаря формално. За нея нямаше "формално", и въпреки че беше наясно със значението на термина "comfort zone", никога не можеше да го приложи на практика. За това сега поднасяше глупавите си въпроси и обяснения прекалено близо до събеседника си и беше наясно, че той най-вероятно не се чувства никак comfortable около нея, най-малкото защото явно я разпознаваше.

Момчето и отговори на корейски. Не беше сигурна дали е по-странно че тя го попита дали ще и купи зърнена закуска, или че той взе че се съгласи, звучейки прекалено добре, за да е японец. Импулсивното му решение да и купи каквото и да е било на момента, я накара да се усмихне.
- О, ами това... - Огледа се за чантите си - всичките пет бяха на земята до нея. - Не мога да се съсредоточа и говоря глупости. - Хвана една от чантите в ръка и започна да обикаля в кръг около събеседника си.- Трябваше да ме закарат до мястото, където имаме участие, но нещо се обърка и шофьора не дойде да ме вземе, а после... - Пое си дъх. - После му се обадих и той започна да ми обяснява как да стигна сама до там, но накрая му омръзна и ме заряза. - Ъгълчетата на устните и се разтеглиха в някаква гротеска усмивка - ситуацията и не изглеждаше никак розова, изречена на глас. Нормално ли беше да и пука повече че един шофьор я беше зарязал насред нищото, от колкото че беше сама и изгубена, насред въпросното нищо? Пое си отново дъх и погледна нагоре към лицето на момчето, чието име все още и беше неизвестно. Почувства се неловко, затова насочи погледа си още по-нагоре, вече виждайки само ръба на качулката си. Бом рядко се чувстваше така а още повече, тя със сигурност беше по-голяма от него - не беше нормално жена да се държи така. От друга страна, "Бом" и "нормално" рядко се срещаха в едно изречение. А изгубената Бом можеше да бъде и страшничка.

- Кореец си, нали? Изгубил си се, нали? - Знаеше, че му е неудобно с всичките тези въпроси наведнъж. Продължи. - Как се казваш? - Погледа и бързо премина през дрехите му, сякаш го сканираше за скрити оръжия с ренгеновото си зрение, после се загледа в лицето му и за да постави черешката на тортата с крийпи заливка, отбеляза на глас. - Хубав си. Сигурно си актьор, познах ли? - В ума си вече си задаваше въпроса "Сега ще избягаш, нали?", но реши че ако го попита това ще вземе да гонаправи наистина. Да я зарежат двама мъже в един ден щеше да е нов рекорд.

by **Hani** Вто Ное 25, 2014 12:13 pm

Дамата хвана една от чантите си и започна да обикаля в кръг около Донгхьон.Той не се помръдна, просто я следеше, въртейки бавно главата си. Вече се беше съвзел от това, че разговаря със звезда от нейната величина. Все пак още откакто той и момчетата му дебютираха, му се налагаше да се запознава с много известни хора, това отдавна му беше дало основа. А и точно Донгхьон съвсем не беше човека, който толкова лесно се притеснява от нещо или от някой. Понякога просто нещата не можеха да го впечатлят. Но беше заинтригуван от новата си събеседница, макар че това нямаше как да проличи. Не че нямаше да се оправи сам в Токио, но като имаше някой с него се чувстваше доста по – сигурен. Тя говореше неговия език, беше изпаднала в почти същата ситуация като него и може би щяха взаимно да си помогнат. А и беше някак странна, а такива индивиди бяха интересни на Донгхьон.
Доколкото знаеше, тя му беше нуна, но и двамата се държаха по обратния начин. Той беше доста по – сериозен. Успяваше да се отпусне на сцената и под погледите на BestFriends. А и все пак това му беше работата. Работата, която обичаше. Донгхьон я изслуша внимателно и осъди наум гадната постъпка на този неин шофьор. Не че беше голям джентълмен, но никак не му харесваше жена да бъде оставена така съвсем сама. Вероятно и на нея тази страна не и беше чак толкова позната. Той не и отговори веднага и тя започна да му задава въпроси. Бяха няколко и ако нямаше навика да изслушва хората внимателно, вероятно нямаше да и ги запомни. Единствено думите и, че бил хубав го накараха леко да се опули. Поклони се леко с глава в знак на благодарност, след което се обърна на другата страна и се направи, че е много заинтересован от преминаващата кола. Изобщо не беше интересна, просто някаква таратайка. Мъжът просто не искаше тя да забележи, че леко с притеснява, когато нуни му правят комплименти. Не му бяха нужни повече от няколко секунди, за да си възвърне обичайното държание и отново погледна към Бом.
-Да, кореец съм, да, изгубих се...-започна да и отговаря той, с леки наченки на усмивка. Явно тя не го беше разпознала, но от доста време не обръщаше особено внимание на това кой го разпознава и кой не. С групата му често бяха срещали нейната на разни музикални предавания, но Донгхьон така и не бе имал възможност да се запознава с тях. А и той често просто седеше отстрани,когато макнето и близнаците комуникираха с другите. Това не му пречеше на представителността, която винаги е имал. Просто не искаше да досажда на хората, особено на по – известните. Чувстваше се сякаш иска да им се подмаже, а той не искаше.
- Името ми е Донгхьон. И ъм...не точно актьор, участвам само в един филм. Лидер съм на Boyfriend. Групата. – поясни накрая и се поклони отново с глава.
- Приятно ми е. – усмихна се съвсем леко, след което се огледа отново. Сериозността му помагаше да приема шегите или глупостите на хората като истина. Затова точно сега лидерът се оглеждаше за магазин или супермаркет. Щеше да купи на Бом Нескуик. И беше сериозен в намеренията си. А може бе свикнал да угажда, защото го правеше за съмембърите си? Тези момчета със сигурност не можеха да се оплачат, макар често да го правеха, защото Донгхьон обичаше да командва. И да ги кара да стоят мирни.
Докато мислите му препускаха, свързани с най – различни рандъм глупости, той забеляза някакъв магазин в далечината. Приличаше повече на търговски център, но това беше идеално, защото там почти винаги имаше супермаркети.
-Мисля, че открих магазин. – обърна се със сериозно изражение към дамата. След това направи няколко крачки до останалите и на земята четири чанти.
- Може ли? – въпреки че попита, той не дочака отговор а хвана багажа на жената и и направи знак да го следва. След около седем – осем минути и двамата влязоха в търговския център. Беше на пръв поглед доста хубава от отвън сграда, а се оказа, че и отвътре е същото.
- Защо другите момичета от групата не са с теб? – попита я, докато вървяха. Беше му интересно защо и двамата са отцепени сами от групите си в почти непознатата Япония. Взеха единия ескалатор, и на втория етаж имаше супермаркет. Лидерът не искаше да изоставя чантите на Бом, затова ги внесоха със себе си, на по – сигурно. Никога не е имал доверие на заключалките в магазините. Полутаха се малко в големия магазин, но намериха зърнените закуски, след което той мина да вземе две не много големи пресни млека в кофички. На тях имаше различни картинки на аниме герои. Той с неприсъща за него усмивка си взе едно с картинка на Луфи от One Piece, след което се обърна към дамата.
- Избери си. – имаше доста богат избор от картинки, така че все някое трябваше да и хареса. След като бяха готови, се наредиха на касите. За щастие Донгхьон имаше разменени пари.
- Искаш ли да седнем на онези маси? – той посочи с брадичка едни столчета и маси, които бяха наредени наблизо, след като излязоха от супермаркета. Видя няколко свободни, макар че имаше доста насядали хора с покупки от всички наоколо щандчета за храни и напитки. Справяйки се доста умели с всичко, което носеше, той извади от джоба си две лъцижи, които нагло беше взел от щанда за готова храна. Бяха опаковани в найлончета. Подаде едната на певицата и все пак изчака отговора и.

by **BOM** Пет Ное 28, 2014 9:49 am

- Донгхьон ши... - Опита се да каже нещо, но явно беше прекалено тихо за да го чуе някой друг освен самата тя, или пък (както ставаше обикновено), бъркаше реалността с това, което става в главата и, и всъщност не беше издала звук.
Беше свикнала някой да и помага - не да се грижи за нея, но със сигурност не се случваше често да си носи багажа сама, а той съвсем не беше длъжен да го прави, затова сега се опитваше да се сети някоя песен на въпросната група, сякаш това щеше да я направи по-малко глупава в неговите очи.
Опитваше да осмисли нещата, които се случваха прекалено бързо за нейното собствено темпо. Сега подтичваше след Донгхьон - мъжа, който беше обещал да и купи зърнена закуска и очевдно смяташе да си удържи на думата, и със свободната си ръка придържаше качулката си на главата, което не беше никак лесно - опитваше да не се препъне във високите си обувки или в нечии други - японците имаха ужасния навик да са многобройни и навсякъде.
Въпросът му я изненада - сякаш очакваше че ще я нахрани, ще я сложи да спи, а после ще вървят пеша до Корея, като тя все така щеше да си подтичва след него, но не и че ще я заговори.
- Защо другите момичета от групата не са с теб? - Осъзна, че беше мислила прекалено много и той вече беше съсредоточил вниманието си върху нещо друго. - Избери си. - Да, очевидно пак беше пропуснала повечето неща, случили се около нея в последните няколко минути. Освен чантите и, Донгхьон държеше в ръцете си и две пакетчета с прясно мляко. Беше си взел зърнена закуска с картинка на аниме герой, който Бом не разпознаваше. Все пак се загледа в кутията, която той (как по дяволите успяваше) държеше в ръцете си заедно с чантите и млякото. Без да се замисли взе абсолютно същата кутия като него и пак тръгна, накъдето я поведе той - очевидно към касите.
- Искаш ли да седнем на онези маси?- Попита я, а тя кимна, прекалено останала без дъх, за да каже каквото и да е било. Той обаче не го забеляза, за това Бом взе опакованата лъжица от ръката му и посочи с нея масата, която и харесваше най-много.
Още преди да се е насочил нататък седна на мястото, което си беше избрала. Опита се да разчете някой от хилядата цветни надписи на нея, всичките на японски, и остана доволна, че прочела поне две-три изречения - вече дори разпознаваше имената на някои от героите на картинките по кутията. Реши че е подходящия момент да се опита да каже нещо умно - нещо, което една нуна би казала.
- Луфи ши... тоест Донгхьон ши... - Да, това беше добро начало. - Благодаря, че ми плати закуската. - Каза отчаяно, опитвайки се да си отвори кутията. След две минутна борба се справи и започна да си хапва от съдържанието и все едно са пуканки, наблюдавайки събеседника си, игнорирайки напълно пакета с мляко пред нея. - Бойфренд, значи. - Заключи умно и закима с глава, сякаш туко що беше разкрила смисъла на вселената. - Личи ти че си лидер на нещо. - Продължаваше да го оглежда, доволна, че стоят на едно място. - Ходиш много бързо, да знаеш. - Усмихна се и пак придърпа качулката си надолу - вече и беше прекалено горещо, но не можеше да рискува някой да я разпознае, дори тук.

by Sponsored content

Япония, преди една година;

Япония, преди една година;

Re: Япония, преди една година;

Re: Япония, преди една година;

Re: Япония, преди една година;

Re: Япония, преди една година;

Re: Япония, преди една година;