Re: Starbucks

by CL Съб Май 12, 2012 9:54 pm

Настъпи мълчание.Мнооого дълго мълчание.Определено се изнервих, но не исках аз да завързвам разговор понеже пак щях да изръся нещо не на място.Той отпи от кафето си и ме попита дали сме готови за концерта в Япония.Да бяхме готови, но аз не бях готова психически.Още не исках да повярвам, че ние няма да пеем Lollipop заедно с момчетата.Нямах нищо против Neon.M.Напротив!Много са ми симпатични и с удоволствие бих им дала да пеят песента.Не че някой ще ме пита, но все пак...Все още не бях готова за момента в който ще се чуе мелодията на Lollipop, но няма да се чуят нашите гласове е нечии други.
-Напълно сме готови!
-Запознахте ли се вече с Neon.M? Готинки са...Ще пеем Lollipop с тях и Haru-Haru. Ще е страхотно. Е, този път няма да имаме песни със вас, но такъв е животът.
В гласа му усетих, как ни се присмива.Такъв бил живота, да бе, ако се държаха с нас по друг начин нищо нямаше да е такова каквото е.Реших, че се е променил,след това което стана в музикалния магазин, но не беше така.Все същият си е!
-Да такъв е живота...
Казах го с такава сигурност в гласа, че всеки би си помислил, че не ми пука.
-Все още не сме се запознали, но няколко пъти минах покрай тяхната зала за тренировки и ми направи впечатление, че се трудят много усърдно.Аз се занимавам с групата в която ще дебютира сестра ти.
Погледнах телефона си.Закъснявах за тренировки.Имах 10 минути, а пътя беше поне 20.Леле как можах да се заблехосам така!?!? Треньора пак ще мърмори.През тези години в който работя за компанията два пъти съм закъснявала с 10 минути и после една седмица съм съжалявала за това.
-Сънгри наистина съжалявам, но трябва да тръгвам.Закъснявам за тренировки.-Взех се чантата, поклоних се и се изпарих за секунди от кафенето.Исках да го питам, защо се държи така или да се опитам да му натрия носа за да разбере как се чувствам аз след неговите думи, но не успях.

by Гост Пет Май 18, 2012 4:43 pm

-Все още не сме се запознали, но няколко пъти минах покрай тяхната зала за тренировки и ми направи впечатление, че се трудят много усърдно.Аз се занимавам с групата в която ще дебютира сестра ти
Сестра му- шместра му. Болни амбиции, но наистина си бяха доста добри. Трябваше да им признае. Имаха си стил още от самото начало. Имаха класа, хладнокръвност. Предизвикваха распект, за разлика от Neon.M. Трябваше да си го признае, колкото и да ги обичаше. Бяха много сладки и наистина напомняха на самите тях когато бяха по-невинни и добри. Дни към които много искаше да се върне, но вече бе твърде късно. Знаеше, че е така и с другите момчета. Просто до един бяха тръгнали в погрешен път. Единственият избор бе да поемат по друг, но също толкова неправилен.
-Сънгри наистина съжалявам, но трябва да тръгвам.Закъснявам за тренировки.- избъбри Си-Ел, взе чантата си и се запъти към вратата
Дори не успя да й каже " чао " но не бе от голямо значение. Замисли се дали си струва да си доизпие кафето. Надали.... Щеше да преживее безбожната цена. Въпреки това пое картонената чашка с шоколада и отпи. Хм... бе по-добре. Усмихна се съвсем леко на себе си и открадна още една глъдка.
Си-Ел изглеждаше доста раздразнена. Май трябваше да внимава с иронията. Не, тази работа с 2ne1 и сприятеляването нямаше да стане. Ако ще да са се преобърнали на 360 градуса пак си бяха надуфките, които го мразеха, защото той бе по-близък на момичетата от Big Bang. Сънгри беше тяхното " момиченце " колкото и да не му се искаше. Преди много му се подиграваха, постоянно го гушкаха, целуваха по бузите, пошляпваха и правеха тъпи коментари, че краката му били дълги, за да седи по-близо до печката. Но те просто не бяха такива с 2ne1. Обичаха го много повече от момичетата и много се гордееше с този факт.
Стана, пооправи якето си и също тръгна надолу по улицата, отправяйки се към апартаментът, в който, ядосано чакаше обяснение какво се е случило вчера, Йонг-Бае.

by **Cheng Xiao** Чет Авг 23, 2012 6:40 pm

Един японец в Сеул, Южна Корея!
Иронията се усещаше от всякъде. Колко време беше минало от както за първи път беше стъпил на корейска земя? Месец или два? А може би три? Кого всъщност го интересува?
Беше минало доста време, от както Франческа Грийн го беше привлякла към компанията си, а корейският му не се подобряваше. Даже ставаше все по-зле. Можеше да го говори, колкото да не остане гладен. Ужас! А госпожица Грийн му беше дала доста кратък срок, в който да го научи. И крайната му дата наближаваше с всяка изминала секунда!
E, ето го! С цялото си японско величие Казуки Рейта вървеше по главната улица на Сеул с учебниците си по корейски под мишница, издирващ кафене "Starburcks". По-рано днес Сандър му помагаше, но не стигнаха до никъде. Беше същински идиот по корейски! Разбираше какво му се говори насреща, но самият той не можеше да обели и думичка. А пък за писането въобще да не отваряме и дума. Името си правилно не можеше да напише, пък какво остава за останалото..
Най-накрая го откри това прословуто кафене! Отвори вратата и влезе. Беше полу-празно, което беше странно за тази част на деня, още нямаше и 4 след обяд. Японецът се настани на една от много маси, оставяйки трите учебника, тетрадката, моливът и химикалът и отиде да си поръча едно експресо. Имаше нужда от кафе, което да го посъбуди и да се захване сериозно с научаването на малоумният език.
- Едно.. ъъ... експресо.. моля..? - каза на доста развален корейски момчето. Момичето зад касата го изгледа странно.
- Може ли да повторите поръчката си?
- Експресо! - повтори Казуки.
- Ааа,, ами кажете експресо! - усмихна се глуповато госпожичката, а Шадоу направи недоволна физиономия. Изчака експресото си, взе го и се настани на избраната от него маса. Отпи малка глътка от парещото езика експресо и остави картонената чашка настрани.
Разтвори единият от учебниците, разтвори тетрадката си и загриза върха на молива, записвайки бавно, внимателно и прилежно това, което пишеше. Правеше и опити да чете, но определено не му се получаваше. Толкова беше зле, че нямаше накъде повече да отиде.
- Казуки Рейта, стегни си прекрасния японски задник, научи езикът и разбий конкуренцията! - нареди си русокосият на родния си език, отново отпи от кафето и продължи със заниманието си.
Сети се за запознанството си с лудия рапър на бъдещата три членна група, в която щеше да е макне. Двамата се сблъскаха пред асансьора и се скараха кой да го повика, след което, естествено, се сбиха. Ех, велик момент беше! Как му се щеше да го повтореха, но сега те двамата бяха главните идиоти и откачалки на Green Entertainment. На Франческа й писна вече да се занимава с двамата, но нито на Шадоу, нито на Сандър им пукаше особено много за нея.

by Гост Чет Авг 23, 2012 8:08 pm

Попринцип ден като този би могъл да бъде определен като страхотен. Разбира се, не и ако е трябвало да станеш в пет часа, да успееш да преодолееш сутрешния трафик и да висиш повече от четири часа в болницата. Не, Джей все още не бе тръгнала да умира, въпреки мислите за самоубийство, които се зародиха в главата й в последните дванайсет часа. Единствената причина на момичето да играе ролята на паяк пред кабинета на лекаря бе тъй мечтаната рецепта за болкоуспокояващи. Кой би предположил, че танците наистина са толкова трудна работа?! Но не пулсиращият й глезен бе проблем, а облика на незаинтересованото, злобно и плашещо лице на медицината, познато като нейния личен лекар. Всякакви надежди за някой, тип Джордж Клуни от „Спешно отделение” бяха разбити веднага щом Джей за пръв път се озова в кабинета на доктор Ким Чо. По дяволите, от него бе почти невъзможно да получиш един обикновен аспирин, а за нещо от „специалните” лекарства, като аналгин, трябваше да бъде премината цяла километрична клинична пътека, което означаваше, че е по-вероятно да ти мине преди да си получиш лекарството, отколкото да успееш да се добереш до него някога. Да не говорим за огромната опашка от чакащи, като повечето явно идваха в полунощ, за да си запазят място по-напред. Поне така смяташе момичето.
След като успя да оцелее в рая на кихащите и кашлящи деца най-накрая се изправи срещу доктор Чо, който днес явно беше в настроение да не е в настроение. Глупаво изречение, но точно описващо случката, разиграла се в продължение на цели осемнайсет минути в кабинета му. Въпреки дузината обидни думи използвани от двете страни в спора, накрая Джей успя да достигне до мечтаната си цел, като заряза желанието да ходи на работа някъде пред вратата.
Накуцваща, със зачервени от липса на сън очи, момичето тръгна по улиците на Сеул без особена цел. Освен глезена и напрежението сутринта, Джей имаше още една причина за мрачната си физиономия. Освен, че това бе постоянното й състояние, разбира се.
Снощи, вероятно до към три часа, от апартамента над нейния се чуваха песни на известни корейски изпълнители, гарнирани с викове „о, това е моят оппа”. Когато помещението й бе предлагано, никой не й каза, че две седмици по-късно над нея ще се нанесат четири момичета, луди фенки на общо петнайсет групи и изпълнители. Всяка вечер имаше още някой идиот, появяващ се по телевизията – това означаваше, че четирите девойки бяха вперили очи в металната кутия, за да не изпуснат момента, в който идолът им ще се почеше или изкашля. Джей по всякакъв начин се опита да ги заглуши с класическа музика, но вече почти мъртвото й радио едва издаваше какъвто и да е звук. Дори и разговорите с момичетата не помогнаха, защото както те казаха „ако ни срещнеш с нашите бъдещи съпрузи, може и да спрем”, а после избухнаха в смях и й тряснаха вратата под носа.
И ето я – новата надежда на музикалния свят, с подут крак, разрошена коса и все още кръвясали очи, вмъкваща се в първия магазин изпречил се пред погледа й. Тъкмо щеше да се насочи към някоя от пробните, където да пробва да дремне, приспана от тихата музика, когато се блъсна в нещо. Глупости, направо помете една маса и два стола, които не се поместиха и с милиметър, но момичето ококори очи и започна тихо да проклина всичко и всички на този свят. Когато стигна до някакво насекомо, намиращо се някъде на Екватора, най-накрая се усети, че стои като изпъната струна със своите почти сто и осемдесет сантиметра в средата на...леле, как пък беше успяла да влезе в Starburcks, едно от най-омразните й места. Намираше се някъде на шейсето място в списъка й, но все пак хич не го обичаше това кафене. Опита се да не обръща внимание, че вече и двата й крака бяха контузени и с двойно повече пъшкане се приближи до момичето, което стоеше между Джей и нейното тъй желано кафе. Просъска поръчката си от четири метра и скоростно взе напитката си, като внимателно бутна парите. Седна на най-близкия стол, като обходи с поглед околните. Момент. Очите й се втренчиха в едно момче, седящо наблизо, което или много обичаше учебници, или просто госпожица Грийн го бе накарала най-накрая на научи корейски. Да, Джей го познаваше много добре – не, не се бяха запознали, но бе чула някой неща. Беше го срещнала четири пъти по коридорите, но винаги се вмъкваше в някоя стая или си придаваше вид на много заинтересована от цвета на стените, за да избегне контакт по всякакъв възможен начин. Така правеше с всеки, всъщност. Момичето предполагаше, че никой не я е забелязал, а пък ако имаше такъв, вероятно смяташе, че просто се е загубила по улицата и случайно е влязла в сградата на Green Ent.
- Знаеш ли, рядко научаваш език само от четене. Трябва ти учител. – леле, как безсрамно лъжеше. Точно тя бе пример за научаване на език самостоятелно, но сега едва ли беше идеален момент за подобни разговори в стил искрено и лично. Опита се да се усмихне, но както винаги не й се получи. Поради тази причина заби нос в освежаващата течност.

by **Cheng Xiao** Съб Авг 25, 2012 7:40 pm

Момчето заби нещастно главата си в учебника. Защо, по Шисъса, беше толкова сложно, мамка му?!
Рейта си пое дълбоко въздух и изправи учебника, продължавайки да се мъчи да чете. Чу познат глас пред себе си и вдигна глава към говорещия индивид. Оказа се, че беше едно от трейнитата в Green. Джей май се казваше.
Бяха се засичали няколко пъти в коридорите и тренировъчните зали, но и така не се бяха запознали лично.
- Колко мило от твоя страна да ме заговориш, Джей. - избърбори на английски японеца и се усмихна "мило". - Моля, настани се.
Казуки посочи с брадичка стола отсреща си. Кафявокоската се настани и отпи от това, което си беше поръчала. Шадоу изтърва молива си и се наведе да го вземе. Погледът му за момент спря в краката на Джей. И двата й крака яко се бяха подули. Русокосия преглътна застанала буца в гърлото му, взе си молива и се изправи.
- Ъ.. Джей, краката ти са.. в доста лошо състояние. - загриза нервно върха на молива си и пак заби глава в учебника. - Явно тренировките са доста тежки.
Записа няколко неща в тетрадката си на корейски и затвори всичко, отмествайки купчината книжа настрани. Взе експресото си и отпи. Все още горещата течност, го ободри.
- Вашият език е супер труден. - оплака се бъдещето макне. - И Сандър никак не ми помага да го науча. А госпожица Грийн ми постави срок, в който да го науча перфектно. Кан ю хелп ми?
Рейта отправи поглед изпълнен с надежда към стоящото пред него момиче. Тя поклати глава и това още повече го отчая.
По един странен начин, Япония му липсваше! Супер много му липсваше! За какво му беше да става известен, мамка му? А, да, неговото безкрайно его го предизвика да го направи.
Липсваха му идиотите от класа му, както и каките от горните класове, които се прехласваха по него. Липсваше му и постоянното мърморене на майка му за църковния хор. Липсваха му крясъците на баща му заради, това че се беше изрусил. Е, поне Сън Хи беше до него, неговата "братовчедка". Единствено той знаеше за дейностите на Сън Хи, за това че беше открила, че е купена. Не осиновена, а купена. И че е открила истинските си родители, сестра и брат.
Неволно си спомни за деня, в който Сън Хи му заяви, че е купена. Рейта беше в шок! Не можеше да го приеме за истина, докато момичето не му показа овехтелия документ с подпис. С парите, които са дали за Сън Хи, болницата обновила обурудването за сърдечни и нервни операции. Баси долните същества! Щом го видя Казуки вдигна кръвно! Щеше да ходи при чичо си да го пита дали настина е истина, но братовчедка му го спря навреме.
Шадоу отпи отново от кафето. Беше се втренчил някъде в пространството.
Имаше нужда от сериозна помощ за корейския, сам просто не можеше да научи нищо!

by Гост Пон Авг 27, 2012 10:45 pm

Джей бавно въздъхна. Тъкмо щеше да обясни набързичко на японеца колко не й пука за него, нито за срока му, нито за Франческа или пък за компанията. Щеше да предложи помощта си относно удар с някой камък, но не и за корейския език. Щеше да изръси нещо тип „Стивън Кинг-цитат” и после щеше да си тръгне със съхранено достойнство, подути крака и парещо кафе в ръката.
Разбира се, не направи нито едно от тези неща колкото и да режисираше подобен сценарии в ума си. Да, Джей се оплакваше, недоволстваше от абсолютно всичко и все още се чудеше защо, по дяволите, не зави покрай книжарницата, а продължи напред като попадна на обявата за прослушването в Green Ent.
Такъв тип човек като нея не може да се промени, но според някой всезнайковци, за да си популярен и харесван в музикалната и като цяло развлекателната индустрия трябвало да бъдеш мил и добър. Защото злобните, оплакващи се и дребнави хора просто не се продаваха. Освен това тя знаеше, че в този бизнес трябва да си лицемерен, колкото и да не й харесваше. Всеки искаше нещо и по някаква причина се бе впуснал в преследване на музикална кариера. Джей също искаше нещо. Едно-единствено, но доста голямо нещо. Искаше признание, признанието, че е най-добрата от всички и винаги ще бъде. Искаше уважение, а не състрадание.
Поредна въздишка от страна на момичето. За нея всичко бе по-лесно когато животът й бе разграфен по часове и минути – когато се знаеше какво точно да прави. Когато нямаше разнообразие, нямаше напрежение. Все още се чувстваше като в тъмна Индия в сградата на компанията и се опитваше да стои по ъглите, а да не говорим за глупавите танци. О, това „изкуство” както някои го наричаха, бързо се изкачи на четвърто място в списъка й с най-най-омразните неща. Помнеше идеално хореографията, но възможността да я изпълни без да прилича на пълен идиот бе голяма, кръгла н.у.л.а. А Джей мразеше да прилича на глупачка. А пък модерната музика толкова я дразнеше, че последния път когато чу мелодията на една от известните к-поп групи изпита странното желание да се хвърли от някъде.
Добре, че поне с текстовете беше на „ти”.
Масата потъна в пълно мълчание, което допълнително я изнерви. Да, тя обичаше тишината. Но не и в онези моменти, в които има нужда да се разсее от глупостите, които сама бръщолевеше в хубавата си главица. Разсеяно хвърли поглед на кафявата си коса. Нуждаеше се бързо от промяна, но почти всяко трето момиче, което виждаше по улиците бе русо – да е част от общността въобще не бе целта на живота й. Но от друга страна червеното хич не й отиваше. Поредната въздишка.
Неволно погледна към Рейта и тогава в ума й се появиха светещи удивителни. Едва сега забеляза липсата на онзи другия полу, направо пълен идиот - Сандър. Странно двамцата сякаш се опитваха да влязат в ролята на сиамски близнаци. Нещо, което наистина им се отдаваше. На Джей й отнеха две седмици всекидневно висене на местата където се събира повечето служители, за да разбере, че двамата глупаци не бяха братя. Може да изглежда странно, че точно тя се занимава с клюкарски истории, но липсата на друга работа явно оказваше голямо въздействие върху характера й.
Вероятно по-късно щеше много, ама наистина много да съжелява за онова, което смяташе да направи. Игнорира зареяния поглед на почти-колегата си и бавно посочи учебниците, с тайното желание въобще да не бе ставала от импровизираното си легло тази сутрин.
- Виж сега, не смятам, че приятелчето ти наистина би ти помогнало. Не ми изглежда особено интелигентен. – добре, това, че реши да помогне въобще не означаваше, че трябва да е мила. А пък в положението, в което Рейта се намираше в момента едва ли би се оплаквал от човека, който може да го научи поне малко да се оправя с непознатия език. – Я ми подай онзи учебник, ей там.
Добре, като за начало на разговор се справи почти прилично. Веднага помисли за вероятна заплата, но се сдържа да не оповести, че безплатни уроци не съществуват.

by **Cheng Xiao** Пон Сеп 10, 2012 11:43 am

Блондинът продължи да блее байрите докато гласът на Джей не достигна до тънките му мозъчни гънки.
Каза му, че Сандър не изглеждал особено интелигентен. Да, отчасти беше права, не беше от най-интелигентните хора на тази планета, но племенникът на PSY беше неговият най-добър приятел. От както двамата се сдърпаха за това кой да натисне бутона на асансьора, двамата се превърнаха в сиамски близнаци! Не се отлепяха един от друг! Вървяха си в пакет и толкова!
Единственият човек, който им помагаше в идиотщините им беше Мин Хи. Микки даже му беше обещала някой път да му помогне по корейски, но все не й оставаше време. А и онази Елизабет.. уф! До толкова му бъркаше в нервната система, че вече не можеше да я гледа без да я напсува на ум. Да, господин Казуки псуваше, но само на ум, докато Сандър си псуваше наволя без да се притеснява..
– Я ми подай онзи учебник, ей там. - помоли го тя.
Японецът я изгледа невярващо. Нима току-що тя изяви желание да му помогне?
- Наистина ли ще ми помогнеш? - облещи й се насреща русия индивид и с готовност й подаде учебника, за който беше помолила.
Джей го запрелиства, а японеца с готовност разгърна тетрадката си. Включи химикалката си и се загледа в лицето на момичето срещу себе си. Очите й минаваха през написаните йероглифи по страниците.
Устата й се затвори и тя се зае да му обяснява простите гласни, йотираните гласни, дифтоногите, йотираните дифтоноги. Човекът едвам се задържа да не заспи, добре че беше горчивото експресо, та то го държеше буден. Записваше всяка една дума излязла от устата на Джей внимателно в тетрадката си.
Как можеше ученето на друг азиатски език да бъде толкова трудно?! С английският не срещна пречки, а корейският.. За бога, та с японския бяха близки, смисъл и двата езика ползваха йероглифи, някои от йероглифите си приличаха, а не можеше да ги запомни вече 2 месеца! Пресвети асансьор и ЕсПиУай!
Но сега трябваше да се стегне! Намери си добър сенсей, който можеше да го научи да говори и пише на корейски! Време беше да направи своя триумф и да чуе поне една добра дума от устата на Франческа по свой и на Джей адрес.
Всъщност, от както постъпи в Green Ent. не беше чул и една добра дума от устата на госпожица Грийн за бъдещите й звезди. Винаги ги оплюваше. Казуки разбираше защо го прави - за да не се възгордяват, но все пак, можеше от време на време да ги хвали..
- Ъм.. Джей - тя го погледна. - Как мога да ти върна услугата? Заплащането за урока ще стане малко трудно. Ако искаш мога да ти помагам с танците? Чувам госпожица Грийн доста често да ти крещи заради хореографиите и ако искаш, мога да ти помагам. Ако не искаш няма проблем, аз само предлагам да ти върна един вид услугата, за това че ми помагаш с езика.

by Гост Съб Яну 19, 2013 11:52 pm

Топлината, която я обгърна в момента, в който отвори вратата на Starbucks, накара Хьо Сон да потрепери. Въздухът вътре бе толкова по-приятен от зимния студ навън. Тук той бе горещ и наситен с аромата на кафе и нещо сладко. Може би няколко неща едновременно...
Господи, беше толкова неловко! Как бе могла да покаже нескопосността си така явно? Чувстваше се сякаш изглежда като някоя невзрачна и спъната девойка, залитаща нарочно върху някой батко на пързалката. Не бе нарочно, естествено! Та тя проклинаше Зингер, задето я бе зарязала на леда сама. Сама бе като току-що проходило пате. Бе въпрос на време и късмет да се стовари по този начин върху някого. Можеше единствено да се радва за това, че не бе успяла да се натърти. Но доколкото Сънгмин... Дали той беше добре?
Откакто се бяха срещнали по този нелеп начин, той на няколко пъти й бе повторил, че "всичко е наред". Беше я уверявал, че "не е нейна вината" и че няма нищо против да помогне. Не знаеше обаче дали наистина бе така или го казваше само от учтивост. Макар че... не бе в природата на един кореец да се държи така от... "учтивост". Такова нещо реално нямаше. След многобройните пъти, в които Хьо Сон се изчервяваше, той все пак й бе помогнал да излезе от пързалката. За пръв път говореше с някого от SuJu толкова... на живо. Нямаше нищо общо с камери и шоута, просто се бяха срещнали. На Хьо Сон това й се стори като една наистина приятна изненада. Дори... беше доста приятен начинът, по който й бе помогнал... с тази усмивка на лицето си... Тоест, да. Интересно. Както и да е.
Тя все пак се радваше, че той така неохотно се съгласи на предложението й да отидат на някое по-топло място и да му купи поне едно кафе, като компенсация. По някаква причина, която дори самата тя не можеше да си обясни, девойката се чувстваше доста странно от цялата ситуация. За бога, откога не се бе изчервявала... по какъвто и да е повод? Някога изобщо беше ли го правила? Защо ли дори в този момент, докато Сънг Мин държеше вратата зад нея отворена и, влизайки в кафенето, допря с ръка леко гърба й, Хьо Сон почувства някаква топлина, обгръщаща лицето й?
- Ъм... днес аз купувам - усмихна се тя, щом стигнаха до мястото за поръчки. - Гладен ли си, колко по-топло е тук, а? Мисля да си взема някой от онези мъфини, изглеждат добре... Дали има свободни маси?
За бога! Не говореше ли прекалено много? Защо изобщо плещеше така всичко, което й дойдеше наум? Хьо Сон прехапа устна и, твърдо решена да млъкне засега, просто каза поръчката си на жената зад щанда и търпеливо изчака, наблюдавайки Сънг Мин с крайчеца на окото си. Той като че ли се забавляваше. Зяпаше ту във витрината, ту в нея, с някаква странна усмивка. Ала Хьо Сон не можеше да определи дали му беше приятно, и ако да - кое по-точно. Или просто тя бе толкова комична картинка, още от момента, в който го "нападна" върху леда. Хм... щеше да разбере, така или иначе. Все пак, бе дошъл с нея чак дотук. Дали поради липса на друга компания, поради студа или пък нещо друго...
- Мисля... - промърмори тя, докато сипваше някакъв шоколад на прах в кафето си. - Че видях свободна маса ей там.

by Гост Пон Фев 11, 2013 10:19 pm

Вече се бяхме махнали от ледената пързалка, като и бях помогнал да стигне до изхода на пързалката и след това тя ми предложи да отидем някъде на топло и да ме почерпи с кафе за компенсация и да се сгреем.Аз разбира се прие и ето ни тук сега в Старбъкс - едно от най-известните кафета за звездите.
Веднага щом влязох във вътрешността на сградата усетих топлината, която ме обгърна.Беше смесен аромат от кафетата, и сладкишите, която беше невероятна.Беше наистина много по-приятно тук, от колкото навън на студа.
Още докато влизахме без да искам допрях ръката си до гърба ѝ.Усетих как сякаш настръхна и се усмихнах.
Огледах се за някое свободно място и видях едно до прозореца.Заплюх си го мислено и след това отидохме към касите.
Там имаше някакво пъпчиво момиче, което щеше да вземе поръчките ни.
- Ъм... днес аз купувам - усмихна се тя, а аз и отвърнах подобаващо. - Гладен ли си, колко по-топло е тук, а? Мисля да си взема някой от онези мъфини, изглеждат добре... Дали има свободни маси?
- Ами не точно! - кой залъгвам бях толкова гладен, но планирах после да се разходим и щях да си хапна някои от уличните продавачи, така щях да удължа времето ни заедно.
Не знам защо го правех, доста ми хареса компанията ѝ.
- Нда доста е приятно тук, по принцип не съм от най-големите фенове на студа! - засмях се. - Да звучи добре. - отговорих за мъфините и след това погледнах за да видя дали масата все още е свободна.- Ами ето там има едно свободно място. - посочих ѝ го с усмивка. - Ако искаш си свали якето и ще го занеса там, докато поръчваш. - предложих и тя кимна.
Взех якето ѝ и се запътих към масата.Сложих го и на един стол и след това съблякох и моето.Не след дълго тя се върна и седна срещу мен.
Щяха да извикат, когато станеше готово и затова можехме да си говорим спокойно.. но май нямаше тема, която да започнем.

by Гост Чет Май 02, 2013 12:09 pm

Хьо Сон се настани срещу събеседника си и се усмихна.
- Помолих момичето да не крещи имената ни - успокои го тя. - Каза, че ще ни махне когато поръчката е готова.
Тя не знаеше дали той се притесняваше от подобни неща, но тя определено се. Харесваше й факта, че прекарваше толкова спокойно свободно време, без никой да й досажда. Естествено, малко я озадачаваше фактът, че подобна "нормална" ситуация се случваше не с кого да е, ами с някого от SuJu, който беше не по-малко известен и от нея. При това не го познаваше особено добре, което правеше положението още по-интересно и необикновено. Просто... не й се случваха особено често подобни неща и затова беше доста развълнувана, може би. Но, въпреки всичко това, Хьо Сон се чувстваше спокойна и дори малко щастлива. Именно заради спокойствието и на двамата, тя нямаше желание да чуе своето или неговото име, извикано от персонала, каращо половината заведение да се обърне в учудване. Да, определено подобна ситуация би развалила вечерта им.
Тя отвори уста за да каже нещо, ала в този момент погледът й попадна върху махащата им жена иззад касата. Сънг Мин също я бе забелязал, но преди да успее да направи нещо по въпроса, момичето срещу него вече бе скочило от мястото си. Хьо Сон взе кафетата им и усмихната се върна на масата им, подавайки едното на компанията си.
- Отново... благодаря, че се съгласи да дойдеш с мен - тя му кимна, опитвайки да не се изчерви отново. Какво й ставаше напоследък? Никога досега не се бе изчервявала. - Наистина ме оставиха сама...
Тя се засмя на собственото си положение, но реши да не говори прекалено много за себе си. Все пак, не можеше да досажда на момчето цяла вечер. Така де... докогато там... останеха заедно.
- Беше много интересно съвпадение, че те срещнах - тя смени темата. - Мислех, че групата сте доста заети напоследък...
Хьо Сон забеляза отново странната усмивка на лицето на Сънг Мин и отклони погледа си за секунда. Не знаеше защо, но я караше да се чувства неудобно. Не в лошия смисъл, просто... неловко. Отново нямаше представа защо се усмихва. Дали му харесваше срещата им, или просто й се смееше. Или пък си мислеше за нещо съвсем различно, което просто го забавляваше. Както и да е, беше факт, че девойката не спираше да се държи така неподобаващо за нея през цялото време. Изчервяванията, сега и не можеше да сдържи срамливия си поглед.
В опита си да изглежда по-естествено, тя реши да отпие от кафето си. Разбира се, непохватността й отново трябваше да се представи в пълната си прелест! Забравяйки, че е прекалено горещо, Хьо Сон незабавно изгори езика си на врялата течност и подскочи леко на мястото си. Ах... Не беше възможно! Какво толкова трябваше да направи, за да изглежда очарователно и перфектно около момчета, също както и останалите момичета. Не, тя трябваше да пада върху тях или театрално да се изгаря на разни горещи неща! Браво, Хьо Сон, чудесно. А дори не знаеше кого толкова се стараеше да впечатли. Както спомена на себе си преди малко, никога досега не се беше изчервявала, тъй че наистина не знаеше какво й става.

п.п. съжалявам, че е глуповато, но нали ти разказах проблемите си... интернетът ми отказваше да прати поста до последно... -.-

by **G Dragon ♥** Съб Юли 27, 2013 2:53 pm

Честно казано, работата в Грийн се оказа много по - трудна от колкото си мислеше. Изведнъж, Джи - Йонг вече не бе звездата, на шефката не й пукаше за прищявките му и не трепереше при мисълта, че " великият " Джи - Ди може да я напусне без да му мигне окото. Може би защото новата компания бе просто клон в Сеул, а истинският бизнес се въртеше в Ню Йорк. Джи едва ли изкарваше и една трета от парите на Джъстин Бийбър (въпреки, че сравнение спрямо талант не можеше и да става). Тук наистина трябваше да работи и да докаже, че си заслужава парите. Тук Джи - драгън бе просто името на поредният член на бой банда, която не блестеше с кой знае какво. Някой съвсем обикновен. В Уай - Джи бе много по - различно. Вървеше по дългте светли коридори всякаш са негови. А това си бе и така. Всички го гледаха с някакво удивление, всякаш истински бог ги подминаваше, а в очите им се четеше само респект и обожание. Бе странно, но му харесваше. Трябваше да си признае, че му липсва чувството да знаеш, че всичко зависи от теб, че компанията върви към фалит без теб. Това си бе така. Не идваха добри времена за бившата му компания и това бе всеизвестен факт. Всички вестници и списания говореха за това. Веднъж на върхът, сега подчти на дъното- Уай - Джи бяха изгубили най - печелившите си лица. Теянг, Си - Ел, Бом и самият Джи. Нищо за тях нямаше да е същото. Четири от най - популярните групи се разпадна, сформирайки едни леко посредствени малки " хорчета ". В Грийн цареше хаус, който не се показваше на външни лица, естественно. 2ne1, Shinee, Big Bang, SNSD, всички те бяха свикнали на определено внимание и събирайки толкова цветущи персони заедно, Франческа Грийн си донесе много проблеми на главата.
Поредният досаден ден. Джи се бе съгласил да помага на Мелъди със записването на новата й песен. Тоест, даваше съвети и се бъркаше в работата на специялистите на Грийн. Получи се доста неловко. Трябваше с доста по - младото момиче да се разговаря, естественно, а тази част не бе толкова приятна и на двамата, връщайки доста спомени по този начин. На Джи - Йонг му бе леко гузно, че бе използвал седемнадесет годишно момиче за сексуалните си цели по този начин без да обещава и два нищо. Той само взимаше, както винаги. А сега, малко след като бе открил чувствата си към нея и се опитваше да ги изтрие от главата си, се приемаше за истински престъпник. Бе я изиграл по някакъв начин. Тя бе истинска жертва, а той гадняр. Както и да е...пробваше да разсее и това от главата си. След час работа всички решиха да си вземат кратка почивка. Имаше нужда от силно кафе. Втурна се бързо, тичайки през улицата. По това време на деня, към един на обяд, винаги имаше навалица в Старбъкс, а Джи нямаше много време.

by **Takuya Terada** Съб Ное 02, 2013 9:50 pm

Че Йон започна да се рови из гардероба си. Както винаги, той бе пълен с дрехи, а тя нямаше какво да облече..
- Определено ще трябва да изляза на пазар! - каза си, оглеждайки замислена рафта с обувките и.
След изключително дълго умуване, реши, че ще излиза с едни от любимите и черни кецове, черен прозрачен клин, бяла туника и черно яке. Обожаваше да се облича така. Гримира се по най - бързия начин и излезе от дома си, заключвайки вратата.
След около десетина минути ходене до Старбъкс, където щеше да е мястото на срещата и с Хонгбин, пристигна. Бавно и внимателно влезе в кафенето, оглеждайки се за гаджето си. Когато видя, че го няма, седна на една от масите в близост до вратата, по навик винаги сядаше до вратата, странно... Започна отново да се върти нервно, чудейки се накъде е Бин и имаше ли намерение да идва скоро, както се бяха уговорили преди няколко часа или щеше да се отплесне. Човек никога не знаеше, макар и момичето да се съмняваше, че точно той ще я накара да го чака дълго. Най - вероятно сега бе на път за кафенето.
Една млада корейка, на не повече от двадесет и една години дойде при рапърката, усмихвайки се и поздравявайки.
- Здравейте, какво ще желаете? - попита любезно.
- Аз.. ами, чакам един приятел. След мъничко ще поръчам, благодаря. - чаровно се усмихна и Че Йон, стараейки се да направи добро впечатление на сервитьорката, при което се показаха трапчинките и. На моменти, когато се усмихваше искрено, можеше да бъде изключително сладичка. Извади телефона от джоба си, за да види колко е часът. Беше малко късно за кафе според повечето хора, но нея подобно нещо не я интересуваше ни най - малко. Всъщност истината е, че тя можеше да спи по абсолютно всяко време на денонощието и по - малко от тринадесет часов сън не можеше да и убягне през почивните дни, каквото и да ставаше.
"Все пак, почивните дни са създадени за почивка.." - помисли си.
В този момент вратата зад нея се отвори, като през нея буквално влетя гаджето и. Певицата му направи знак с ръка да седне при нея. Момчето го направи, а приятелката му го целуна нежно.

by Гост Съб Ное 02, 2013 10:27 pm

През петъчната вечер, Хонгбин беше купонясвал с членовете от VIXX до доста късно..наистина доста, доста късно. Беше си легнал в 10 и половина сутринта. Цял ден се беше унесъл в съня си, но накрая се събуди. Погледна часовника и видя, че е вече 21:20. За богааа, той имаше среща с гаджето си в 21:40. Паникьоса се, веднага стана от леглото, влезе в банята и се забави там понеже налягането на водата беше слабо. Стана 21:30..най-гадният момент-избора на дрехи. Честно казано, Хонгбин обичаше да изглежда добре. Облече черните си дънки, блузата с къс ръкав, любимата му бежова жилетка, кецовете и разбира се-любимата му шапка-бомбето. Взе телефона, ключовете и парите си, заключи и започна да бяга към Starbucks, където беше срещата им. Момчето стигна до кафенето и връхлетя вътре. Любимата му Че Йон му махна, за да види къде е тя. Първата му работа винаги, когато видеше приятелката си, беше да я целуне, както направи и сега. След това той си дръпна стола и двамата зачакаха сервитьорката.

by **Takuya Terada** Нед Ное 03, 2013 2:36 pm

Момчето се приближи, след което се настани удобно до певицата. Те заедно зачакаха сервитьорката, за да поръчат. Тя не се забави повече от минута или две, честно казано, Че Йон бе изключително неориентирана, когато ставаше въпрос за времето. Рапърката и се усмихна, а тя отвърна на усмивката и, разкривайки съвършено белите си зъби.
- Здравейте! Какво ще поръчате? - попита любезно младата жена отсреща.
- За мен еспресо с повечко захар, моля. - каза таньорката, след което и приятелят и си поръча кафе. Чени обаче не обърна особено внимание какво.
След няколко минути сладки приказки с гаджето и за маловажни теми, напитките им дойдоха.
- Заповядайте. - каза младата сервитьорка, поставяйки пластмасовите чаши на масата.

Че Йон внимателно отпи от своето кафе, задържайки продължително голямата глътка в устата си, наслаждавайки и се. Еспресото с повече захар винаги е било любимото и кафе. Преглътна бавно. Прекрасният вкус от кафето и все още гъделичкаше сетивата и, обожаваше това чувство.
Отпи още една глътка, която тежко преглътна, след което погледна към гаджето си с ясно изразено любопитство в погледа и. След неловки приблизително тридесет секунди, отклони погледа си от него. Най - накрая, се осмели да го попита:
- Не се бяхме виждали от доста време.. как върви твоят живот? - след тези и думи, тя отново го погледна.

by Гост Нед Ное 03, 2013 3:14 pm

След не много чакане сервитьорката дойде. Двамата влюбени си поръчаха кафе и след недълго време то пристигна. Че Йон много обичаше кафето, за това го пиеше бавно. Хонгбин не откъсна очи от нея.
-Как може да имам толкова хубава приятелка ?-помисли си той.
Момичето мълчеше, а Бин се беше унесъл да я гледа.
-Не се бяхме виждали от доста време.. как върви твоят живот?-попита го Че Йон.
-Хах..скъпа.-засмя се той.-Все едно не сме се виждали от цяла година. Иначе..как да върви. Работа, работа, купони в нас с VIXX.-подхилваше се отново той.-Наистина се виждаме все по-рядко. Все пак ще се опитам да си отворя повече време за нас.-каза той, като му стана тъжно..-А при теб как вървят нещата ?

by **Takuya Terada** Нед Ное 03, 2013 4:48 pm

Че Йон продължаваше да го гледа, като в погледът и личаха любов, мъка и радост. Не се бяха виждали само от около две или три седмици, а Хонгбин и липсваше повече, отколкото изобщо човек можеше да си представи.

- Хах, скъпа.. - звънко се засмя момчето, което накара приятелката му да се усмихне. Чени намираше смехът му за изключително сладичък и хубав. Обожаваше, когато той се смееше така. Винаги можеше да я зарадва, когато се засмее или когато просто се усмихне, той си знае как. Тя се замисли за това колко е прекрасен, мил, сладък.. с една дума, съвършен. Той обаче продължи мисълта си, което я измъкна от мисловната и тирада. Абсолютно винаги ставаше така. - Все едно не сме се виждали от цяла година.. - това предизвика лек смях у тъмнокоската. - Иначе.. как да върви.. Работа, работа, купони в нас с VIXX.. - и двамата продължаваха да се смеят тихичко. Тя знаеше какво е ежедневието му, но все пак, интересуваше се. - Наистина се виждаме все по - рядко. Все пак, ще се опитам да си отворя повече време за нас. - след тези му думи, и двамата очевидно се натъжиха. -А при теб как вървят нещата?

- Работя по нова хореография за една от новите ми песни. До Коледа ще пусна нов албум със сигурност. - тя се усмихна тъжно. - И да, жалко е, че вече няма да се виждаме толкова често, но.. налага се. Ти си зает с работата си, аз също.. знаеш, че госпожица Грийн наистина изисква много от нас, но.. поне мога да съм близо до брат си. - тя погледна виновно и не особено радостно приятеля си, като след това отпи от еспресото си с повече захар бавно, преглъщайки. Наистина я натъжаваше фактът, че не се виждаха редовно.

След няколко минути неловко мълчание, Че Йон стана от масата, като взе чантичката и телефона си.
- Идвам ей сега. - тихо каза може би повече на себе си, отколкото на Хонгбин.

by **Jonghyun** Вто Апр 22, 2014 4:24 pm

Въздъхнах уморено и се пльоснах на единия стол на единствената свободна масичка наоколо. Всъщност най 0 нагло заех масата под носа на някакви момчета, които вероятно бяха избягали от час от близката гизмназия. Чух недоволстване, но явно все пак бяха научени да не мърморят на по - големите и не посмяха да ми кажат нищо. Беше почти следобед, а това означаваше един от пиковите часове, в които хората се изсипваха тук за кафе или за да хапнат нещо. Бях си взел само някаква конска доза кафе, защото вечерта трябваше да заминаваме за почти другия край на страната. Не че щеше да е толкова уморителен пътя, щеше да е уморително всичко след това. А почти целия ден бяхме прекарали в компанията. От последните две седмици доста започваше да ми личеше умората, шумът около завръщането беше доста голям. Затова ми стана навик да пия по много кафе поне по два пъти на ден, скоро сигурно щях да се превърна в кафе наркоман.
По - интересното в случая бе, че се бяхме разбрали с Хьо Сонг днес да се видим. По тази причина изоставих момчетата да ходят да обядват в KFC, а да не говорим и че нямах апетит. Както никога. Вярно си е, че преди време доста си падах по нея, но като цяло тя си остава приятелка. Аз съм от хората, които обичат да поддържат контактите си и беше неприемливо да не се видя с някого дълго време. Просто не ми харесваше хората да се отдалечават от мен, колкото и да сме заети аз или те. Именно по тази причина, когато се видях с лидерката на Secret я помолих да се видим и тя прие.
Погледнах си часовника и осъзнах, че съм подранил доста. Ако не бях, можеше да не си намерим и маса. Отпих една огромна глътка от кафето си и се загледах в прозореца, за да следя дали идва.

by Woo Kevin Сря Апр 23, 2014 6:18 pm

Станах по-късно от обичайното. Днес беше почивния ми ден и реших да го прекарам мързелувайки или да изляза на разходка в близкия парк и да убия времето. Такива нескроени планове си правих, докато не се сетих за срещата.Бях се срещнала така съвсем случайно със Сънгхо и той ме покани на среща, за да се видим по-добре, защото тогава страшно бързах и нямах време за "дъра-бъра", и естествено приех. Стреснах се, мернах часовника на стената, видях че имам време, но въпреки това побързах.Станах от кревата и се запътих към банята. Пуснах водата и си измих лицето, за да придобия човешки вид. Сетне си измих зъбите. Спрях водата и излязох от банята. Сресах косата си, реших да я оставя пусната. Облякох се, оправих се набързо и излязох. Сетих се за приятеля си. Всъщност преди време го харесвах, но с течение на времето и развитие на обстоятелствата престанах. Сега го чувствам просто като приятел, с който винаги ми е било интересно. Излязох от дома си, затваряйки и заключвайки вратата зад себе си. Бях облечена леко, макар че времето не беше особено слънчево, но пък си беше топло поне 23-24 градуса. Реших да мина по заобиколния път, поради факта че бях излязла няколко минути по-рано, а обичам да ме чакат. Минах през парка и се залисах в едно кученце. Охх, колко сладко беше. Едно чисто бяло и пухкаво, а муцунката му толкова мъничка. Страхотно кученце. Наведох се, за да го погаля, но то избяга. Игриво и сладко. "Едно такова приятелче у дома би ме направило много щастлива и вместо да пиша по цял ден в дневника си, ще си играя с него, ще си го разхождам, ще си го гушкам и сладко, сладко ще заспиваме" Усмихнах се при тази моя мисъл и бях решена, че ще си купя кученце почти като това мъничко и сладичко. Проследих го с поглед и когато се скри, тръгнах. Не след дълго стигнах кафенето, в което ни беше срещата. Преди да вляза погледнах дали е дошъл. В кафенето нямаше кой знае колко хора. Повечето дори бяха ученици, и е нормално все пак се намираше до някаква гимназия и гимназистите разпускаха. Съзрях го в дъното на една маса, а около него учениците. Почти се сливаше с тях. Засмях се и влетях вътре. Тръгнах към него с широка усмивка, а той като ме видя стана. Здрависахме се, настаних се на стола срещу него и го заговорих:
- Здравей, Сънгхо, много време не съм те виждала, как си, какво ново при теб? - засипах горкия човек с въпроси. Поръчах си кафе със сметана и го зачаках.

by **Jonghyun** Съб Апр 26, 2014 10:33 am

Почти си бях изпил кафето, когато тя дойде. Не, не че беше закъсняла много, аз дойдох по - рано и обичах да пия кафето бързо. Всъщност където и да ида в кафене или ресторант, не можех да стоя много на приказка и да се лигавя с кафето си пет часа, както правят много от хората. Е, сега вероятно щях да се задържа, вероятно и аз и тя сме заети после и нямаме времe за разходчици и глупости. И сигурно ще ми се наложи да си взема второ кафе, защото и без това имам нужда.
Отдалече съзрях широката усмивка и се изправих. Честно казано можех да разпозная тази усмивка навсякъде - беше хубава и заразяваща. Когато я видиш, без да се усетиш и на твоето лице се появява такава.
Затова и аз не се усетих кога съм се хилнал до ушите. Здрависахме се и се настанихме на местата си. Тя заговори първа, а сладкия и глас беше музика за ушите ми. Не, не бях влюбен в нея вече, просто отбелязвах очевидни качества. Но пък и характера ми е такъв, че ако съм има по - специални чувства към някого в миналото, няма как и сега да не усещам поне една пеперудка в стомаха. Е, сегашната пеперудка въобще не личеше, че я има, или поне във външния ми вид. Достатъчно бях зрял вече, за да я приема като моя добра приятелка, каквато беше в действителност.
- Много време мина, наистина! Ново....ами какво ново? - засмях се - Обичайното, всъщност. Работа, работа, риалитита, малко почивка и мнооого, много кафе. - засмях се отново. Това си беше самата действителност. Може на някой да му изглежда, че ние от Mblaq не се презорваме от работа, но пробвайте да имате Би Рейн за шеф. Тогава ще си поговорим пак!
- Ами при теб? Как е работата, живота? Как са момичетата от групата ти? Ей, да не забравиш да им пратиш много поздрави от мен! - усмихнах се галантно. Не че бях чак толкова близък с момичетата от групата и, но дамите изискваха уважение, затова се държах като джентълмен.
Наоколо дойдоха още дечурлига и стана по - шумно. Това сякаш ми бъркаше в мозъка, затова надигнах чашата си и отпих още една глътка. Не че ми беше неприятно да съм около учениците, просто след днескашния натоварен ден, главата ми щеше да гръмне. Поне се успокоявах наум, че следващата седмица ще имаме доста свободно време и по - малко работа.

by **Dee Yeon** Вто Май 05, 2015 9:37 pm

Химикалката потропваше нервно върху дървената повърхност. Ди Йон въздъхна за стотни път и погледна със нежелание към телефона си да види колко е часа. Чакаше от вече 15 минути. Добре че си беше поръчала студено макиато защото ,ако си беше поръчала нещо топло щеше още повече да се издразни ,когато то изстинеше. Тя имаше среща със мениджъра на Ексо ,който недоволно беше подготвил тази среща в противен случай иначе щеше да я съди. Нея?! Само за едната статия. Чудейки се къде точно е сбъркала ,студентката препрочиаше своята статия и интервю със Бьон Бекхьон. Тя беше отдадена на специалността си до такава степе и да я викат за да я критикуват беше като обида за нея. Та тя не беше написала нито една лъжа за вокалиста на Ексо Кей. Първо интервю със него траеше едва половин час и това което беше сътворило бе едва една страница .Е ,да ама една страница чиста истина. Абзац по абзац ,ред по ред Ди Йон четеше творението си. Това беше първото интервю което вземаше и за съжаление един от спонсорите на Селуския университет беше компанията на Ексо. Нищо чудно ,че всеки от специалността журналистика бе получил по една от звездите на SM Ent. Приятелката й беше взела интервю от приятеля на Бекхьон -Сехун. Те двете бяха получила ,така да се каже честта ,да интервюират някой от такава известна група. Честно казано Ди Йон не беше сред запалените им фенове. Харесваше само баладите им.
Нова въздишка напусна устните на дългокосото момиче. Тя продължаваше да гледа въпросите върху които мениджърът на мъжката група ,бе поставил удивилетел знак. Как смееше ? Заради корекциите ,които той искаше да се направят целия замисъл щеше да се развали. Със свита уста Ди Йон просто се взираше във записките си и преди да се усети вече мислеше как да оправи статията си. Добре ,за времето и информацията ,която Бекхьон й беше дал какво друго очакваха. Ди Йон имаше отлични оценки по специалността си и този така да се каже провал беше ,като удар под кръста от който я заболя. Ако не й пукаше толкова много за успеха й нямаше да седи тук и да чака. Освен това дискретно я бяха предопредили ,че ако този материал се разпространи тя ще го отнесе.
Нов поглед към часът я накара да пребели очи и да скръсти ръце пред гърдите си. Нямаше цялото време на света .До кога щеше да се бави този мениджър...Първо едва ли не ще я заплашва със съд , а после я кани на кафе за да направят редакцията. Ди Йон поглеждаше към вратата във очакване мъжът да влезе най-накрая. Точно тогава твърде познато лице се мярна пред стъглената витрина на кафето. Госпожицата веднага го разпозна и се наежи бързо-бързо. Тя се изправи ,като струна на стола си. Защо той беше тук...нали мениджъра щеше да присъства на срещата. Мъжката фигурна влезе във кафенето ,спря се и се огледа. Ди Йон от своя страна несъзнателно отметна коса и се изправи . Когато той я видя тръгна към нея.
-Господин Бьон.- поздрави с възможно най-дипломатичния си ,сдържан глас, когато певеца стигна до масата . Дали ...дали беше прочел статията със включеното интервю?

by Sponsored content