Самотната пейка

Не искаше да е толкова послушен. Беше му омръзнало...

Започваше да се свечерява. Слънцето показваше своя красив залез, а розовеещата синева придаваше на всичко наоколо леко сладникав и приказен вид. И все пак бе красиво, никой не можеше да отрече. Повечето хора в парка се бяха загледали умълчано в последните лъчи на слънцето, докато облаците не успяха съвсем да го скрият, отнемайки малкото му оставащо време. Мьонг Су се бе запътил към най-карйната и пуста точка на мястото, където по принцип ходеше през кратките си "почивки". В интерес на истината никой, абсолютно никой, не му бе дал каквото и да е право да си почива, но този факт изобщо не тормозеше младежът. Той съвсем своеволно бе сменил телефонния си номер, което не правеше за първи път, въпреки знанието че ще изгуби връзка не само с агенцията но и с всички останали, които го познават. Вероятно обаче целеше именно това - да прекъсне връзката си със света. Единственото нещо, което го караше после отново да се върне на работа, по-зареден с енергия и в някакво по-радостно настроение от сегашното такова. Вероятно вече "изчезването" му бе станало почти всеизвестен факт, но едва ли щеше да изненада някого от колегите му, тъй като всички вече бяха свикнали. Е, не бе като да кажеш, че се случваше често - кореецът си даваше наистина рядко подобна почивка, при това траеща най-много 2-3 дена. Но вече бе сметнал, че е крайно време да си позволи някои волности, като това да се разхожда съвсем необезпокоявано из улиците на Сеул, при това без никаква маскировка или нещо подобно. Но въпреки факта, че бе така лесен за разпознаване, именно липсата му на каквото и да е прикритие, караше повечето хора да си мислят, че им се привижда, че са се припознали, или да решат че Ел явно си има двойник. Все пак като се замислиш... какво ли пък ще прави някаква корейска звезда в една забутана малак уличка на града, където живеят все хора със по-малки от средните доходи. Или пък...какъв шанса Ел да се разхожда в някакъв доста известен парк, преливащ от всякакви персони, при положение, че е известен тип и се предполага да е където му е мястото - пир другите членове на групата му, или където го прати агенцията. Просто въпреки всичко, нямаше никаква логика кей-поп звезда да се намира тук, точно по това време, съвсем самичка и спокойно разхождаща се. И хората знаеха това. Пък и нали в днешно време бе наистина модерно някои да се правят на известни личности, да им подражават, да имитират стила им с всичките мити подробности и така нататък..затова не бе нещо странно да видиш и цяла армия от маршируващи копия на G-dragon. Сред всичкият този фанатичен фалш, обладал света, вече да се чудиш кой е истински..
Както се и предполагаше, Мьонг-Су стигна крайната си цел без никакви затруднения по пътя. Е, дочу само две-три щракания на фотоапарати, но дори не се обърна във въпросната посока, а продължи съвсем безцеремонно по пътя си. Така определено не привличаше чак толкова внимание към себе си, отколкото когато агенцията му го караше да си слага шапка и очила.
Тъмнокоското въздъхна с лека доза облекчение и голяма доза радост, че отново има възможност да остане почти насаме с мислите си. И китарата си. С мудна стъпка кореецът се настани на самотната пейка пред него и свали китарата от рамото си, след което я извади от тъмния калъф и засвири. По-рано днес, всъщност още сутринта, момчето бе написало една песен, докато се намираше още в затънтения и почти бедняшки сеулски квартал. Тази песен носеше в себе си много и противоречиви чувства: носталгия, мечтателност, тъга, радост, отегчение и същевременно вълнение. На първо свирене звучеше някак странно и невъзприемливо, но когато се стигнеше до определени моменти, Мьонгсу бъркаше в десния джоб на панталоните си и вадеше от там бял нагънат лист хартия, като поправяше нещо с тъмна химикалка върху изписаните с черен молив ноти.
Имаше доста песни, които младежът бе мислил съвсем сам, но нито една от тях бе известна на друг освен самия него. Не знаеше защо, но предпочиташе да ги пази за себе си. Поне засега. Кой знае, може би един ден, когато остарееше, щеше да ги пее пред всякаква публика, на всяко едно място. Искаше му се да не спира да пее. Защото единствено в това намираше призванието си, въпреки нелепите недоразумения и трудностите, които преживяваше.
В близкото пространство се разнесе странната мелодия и все пак познатият звън на акустичната китара. Хладният ветрец започва да подухва по-осезаемо и подмяташе плавно дългия черен бретон на Мьонг-Су, докато той, по добре познатия си начин, започваше да губи представа за време и място.

Наистина обичаше много музиката. Вероятно дотолкова, че можеше да е влюбен единствено в нея...

Вятърът се усилваше и заплашваше скоро да издуха белия нагънат лист хартия, лежащ неспокойно разгънат на пейката. Черната грива на свирещият младеж вече бе разрошена до неузнаваемост и бе премрежила красивото му бяло и почти безизразно в момента лице. Около самотната пейка нямаше дръвчета, затова и спадането на температурите се усещаше най-напред и най-вече тук. Нощта приближаваше и заплашваше този път да зацарува от малко по-рано, в сравнение с вчерашния ден, като и да бъде по-студена и мрачна. Глъчката от детски смях от преди половин час вече бе изчезнала, оставяйки пълна празнина наоколо. Тишината поради липсата на каквото и да е хора наоколо, позволяваше на вятъра да разнася още по-надалече нечия мелодия. Бе наистина омайващо, сякаш тъмнокоското бе под неизвестна хипноза и просто не можеше да спре. Не можеше да отдели пръсти от китарата си, сякаш бе завладян от собствените си емоции, преливащи във всеки един звук, който издаваха докоснатите струни. Чувството бе точно това - загуба на всякаква представа за време и място. Красиво и вълшебно.
Мелодията имаше някак странен завършек и след края й, създателят се зае да оправи още някои дребни неща, драсвайки отново върху жалкия нагънат лист до себе си. В същото това време слухът му долови наблизко някакво ръкопляскане, последвано от хвалба по адрес на затихналата вече мелодия. Въпреки това Мьонг-Су вдигна поглед чак след като нанесе нужните поправки върху прословутия бял лист. Сетне момчето го пъхна в широкия си джоб, някак непринудено и невинно, сякаш не бе правил нищо друго през последния час, осен да си стои върху пейката и да зяпа хоризонта.
Последва опитът на азиатеца да пооправи косата си, която и без наличието на огледало, чувстваше в една наистина невъобразима форма. Щом успя да я пооплеска и разкара от лицето си, пер погледа му се откри някаква женска усмивка. Младежът отвърна на усмивката по един съвсем автоматичен начин, сякаш бе програмиран види ли усмивка - непосредствено да й отвръща. След няколко секунди изражението му бе добило отново непроницаем вид, вид на един замислен за нещо човек.
- Нима? - измърмори Ел, прибирайки китарата си в черния калъф, като че щеше да й стане студено. В интерес на истината тъмнокосият беше леко странна птица. Освен, че обожаваше китарата си, обичаше и да кръщава разни неща. Затова следователно тази китара си имаше име, тоест - без майтап, бе нещо специално. Но за всички, освен младежът, си беше просто някаква си там китара. Това бе ясно. И все пак Мьонгсу не обичаше да изневерява на навиците си, въпреки че агенцията го задължаваше да ги пази само за себе си и моментите си на уединение. Добре, това не го бъркаше толкова. Нямаше и причина да иска странните му навици да стават обществено достояние във всички социални мрежи.
След една, а може би две минути, които Мьонг бе прекарал в пълно мълчание и взиране в непознатата му личност, нещо внезапно го накара да повдигне вежда и да притвори леко едното си око. Рядко израженията му можеха да се опишат с един, или няколко точни израза.
- Но...По-добре забрави, че си я чувала. - промълви Ел и наметна китарата на гърба си.
Да, все пак това си беше нещо, като негова тайна. Може би...Вероятно неговата единствена тайна, която никой друг не знаеше. Песните му, тоест, тези които сам пишеше, представляваха единственото и последно останало му късче личен живот и трябваше да имат цялата неприкосновеност на света. Следователно всеки,който знаеше за тях можеше да разруши този единствен проблясък за нещо лично, неприкосновено и само негово.
Тъмнокосият кореец се изправи и тръгна в посоката, в която се бе спряла непознатата девойка. Стигайки до нея и намирайки се достатъчно близо, стройната му фигура се приведе леко напред към нея, сякаш щеше да поседна нещо нелогично, присъщо само за някаква корейска романтична драма.
- Можеш ли да направиш това за мен? - изрече Мьонг-Су, когато най-сетне се прибори с порива си на грубост и успя да изчулрулика една истинска молба с нужната вежлива нотка. Сега му оставаше единствено да се надява, че девойката се ще смили над него и единственото му кътче лично пространство и ще обещае, че ще забрави за мелодията. Да, повечето охра не биха могли да открият и грам логика в подобна молба, ала това просто бе важно за персоната на Ел.

Светът за Ел бе нещо наистина невъобразимо. А сега това се отнасяше и за хората в него...

Измина известно време, докато тъмнокосият успя да асимилира факта колко погрешно го бе разбрала непознатата девойка. Или поне така му изглеждаше. Не че бе сигурен какво се изпитваше да постигне тя, но вероятно нямаше правото да разбира нищо, тъй като и него рядко някой го разбираше и знаеше причината за странното му държание и също толкова странни молби.
Но особено след стряскащите дяволити пламъчета, които заиграха в чуждите очи, Мьонг-Су имаше чувството, че молбата му всъщност бе възприета като нещо от сорта на "В момента те свалям, имаш ли нещо против?"
И всее пак.. какво бе това? Нима имаше каквато и да е логика? Защо го караше да й свири отново въпросната мелодия, при положение, че той я помоли просто да я забрави? Нима щеше да я забрави, след като я чуе още веднъж? Не, определено странното й условие го караше да мисли, че бе просто нещо като претекст да го задържи. И въпреки че не бе сигурен дали е така, а от една страна не му и пукаше особено, младежът леко се раздразни от силната й увереност и странно доминиращ поглед.
- Има ли някакъв смисъл в това? - сопнато попита той, лепвайки си една саркастична усмивка и задържайки все така повдигнатата си вежда където е. Невероятно, наистина невероятно. Сигурно за разлика от него, девойката доста си падаше по драмите и всички измишльотини, които се случваха единствено там, в някоя книга, или пък някакъв фенфик.
Но за първи път му се случваше да се чуди какво по дяволите си мисли тази жена..Смяташе че чувството не е толкова плашещо, но се оказа другояче. И все пак..За какво ли си мислеше тя? Айш, чинча... Какво ли го интересуваше?
Но да... трябваше да й признае, че очевидно налудничавите й методи и думи вършеха работа.
- Чакай! - почти извика момчето, гледайки с разширени очи към мобилния на непознатата. Господи, как мразеше всички телефони и подобните средства за комуникации в моменти като този. Направо не бе за вярване. И като си спомнеше, че това уж трябваше да бъде "почивката" му...Кога ли пак щеше да си позволи нещо такова? След година и половина? След десетилетие? След като остарее и се сръчка до толкова, че всички непълнолетни фенки да се лепнат за някое новопоявило се макне? Да, това бе иронията на съдбата. И то в цялата си прелест. Колко обезсърчаващо...
- Обещай ми...Дай ми дума, че след като изпълня това, ще забравиш за всичко! М? - промълви бързо младежът, съвсем несъзнателно правещ една почти кучешка физиономия, която бе от части зловеща, от части невинна и умоляваща се.

Беше странно да се чувстваш като герой от драма. По-странно, отколкото да чувстваш, че трябва вечно да се криеш от някого...

Пръстите на тъмнокоското отново започнаха плавно да преминават през дългите струни на китарата му, неговата Мери. Това бе сигурно единствената вещ, която не познаваше грубата страна на своя притежател. Е, трябваше да се радва, нали така? Защото за разлика от Мери, старият чичо Сам(телефонът на Ел), не можеше да се похвали с нещо, различно от досадните физиономии на корееца и жаждата му да изхвърли дразнещо звънящата вещ в близкия кош на боклук. И като стана за това въпрос...беше цяло чудо, как така някой от агенцията вече не му се бе обадил. По принцип за никой от тях не представляваше особен проблем да разберат новия номер на момчето, но сигурно си имаха совите причини - може би и те в крайна сметка бяха хора, и като такива също се уморяваха да вървят по петите на своеволните звезди.
Въпреки раздразнението, което Мьонг-Су все още остатъчно чувстваше, когато внимателно проследи как девойката прибира своя мобилен обратно в чантичката си, го заля вълна от огромно облекчение. Тайната му, която смяташе да разкрие чак на стари години, невероятно как бе спасена. Не че звучеше като голямата тайна, не бе нищо, което да е свързано с някакъв световен апокалипсис, но все пак си бе нещо, принадлежащо на Ел, следователно бе наистина важно за самия него. Сега отново чувстваше онази лека радост от това, че има късче лично пространство, че прави нещо свое и че може да запази въпросното нещо в тайна дори от хората в агенцията. Те наистина не знаеха, но и нямаха това право. Защото възприемаха Ел и останалите момчета, просто като пионки, които в правилната подредба ще отворят пътя към големите пари. Светът бе пълен с материалисти и това нямаше да се промени.
Когато изсвири мелодията отново, този път дори с нанесените по нея поправки, момчето повторно прибра своята Мери и се изправи от пейката, тръгвайки към неизвестна посока. Ала точно щом в мислите му заизлизаха разни неща, които искаше да направи през оставащото време от кратката си "почивка", познатият вече женски глас го спря внезапно. Преди още да асимилира думите й, Мьонг-Су се бе извърнал към нея и бе вперил питащия си поглед в блестящите й светли очи.
Тя..Искаше да узнае името му? Това за миг го стресна и го накара да се усъмни дали все пак нямаше да проиграе доверието му до сега и да публикува онази статия...но подозрението му се изпари бързо. Странно защо, не бе успял да намери подобен замисъл, гледайки все още вълнуващите се пламъчета в погледа й. Сигурно нямаше лошо да й се представи. Така и така тя бе започнала и щеше да е крайно невъзпитано от негова страна, ако просто се ухили глуповато и си тръгне, нали? Пък и какво лош имаше в това някой да знае името ти? Да, за пореден път Ел се плашеше от самия себе си или по-точно нещото, в което агенцията го бе превърнала. Не знаеше, че може да го гони чак такава параноя, при положение, че в повечето ситуации не му пукаше за почти нищо.
- Мьонг-Су. - промълви леко колебливо и с по-нисък от обикновено тон, след което се прокашля и отново погледна към вече познатата непозната. Значи името й беше Керълайн? Хм, говореше добре корейски.
- Ким.Мьонг.Су. - произнесе на срички тъмнокосият младеж, тази път с по-висок и уверен тон, след окето си лепта една непринудена усмивка и също направи лек поклон с глава. Започваше да става късно. Нощта ставаше все по-хладна, но от време на време подухваше и леко топъл вятър, който предвещаваше един топъл и слънчев ден. Кореецът поостана малко, загледан в нощното небе, сякаш бе забравил какво щеше да прави сега. Изглеждаше сякаш брои звездите, или се надява да види падаща такава и да си пожелае нещо. Още от малък имаше и този навик - да обхожда небето, надявайки се да види падаща звезда. Навикът си беше още тук, тъй като така и не бе срещнал въпросното явление, но най-вероятно не бе важно, никой не бе забелязал трескавото търсене, което се прочиташе в иначе непроницаемия му поглед, винаги щом погледне необятното небесно пространство над себе си.
- Е, ако това е всичко... - изведнъж рече Ел, осъзнавайки, че е все още на това същото място, където бе прекарал предостатъчно от "свободното" си време. Хладният вятър го бе накарал да се опомни и да махне на госпожица Фиър за довиждане, след което отново да тръгне към своята посока.

- Обичам те!!- след това обърнах глава към неговата и го погледнах в очите.
Лулу извърна главата си към моята и ме погледна изчервено.
Доста пъти му бях казвал тези думи, но той продължаваше да се изчервява след чуването им.Беше толкова сладък, когато се изчервяваше.Обичах да гледам лицето му, приличаше на кукла!!Моята единствена кукла, която обичах с цялото си сърце и без която не си представях съществуването си.
-И аз те обичам.- усмихна се той.
СЛед това се обърна и започна да изважда храната от кошницата за пикник, която бяхме взели със себе си.
Изведнъж сред не нарушаваното мълчание корема му изкъркори.Аз го погледнах за кратко и той се засмя с прелестния си глас, като показа белите си зъбки.
Той взе един сандвич и бързо отхапа голяма хапка.
Аз го наблюдавах внимателно, като не пропусках никое негово движение.
-Искаш ли ?- изведнъж попита той, след като беше преглътнал залъка си.
- Не, не съм гладен.- казах и се усмихнах.
Поседяхме безмълвно като гледахме на различни посоки.
Аз вече започвах да усещам лек глад и не след дълго и моят корем започна да издава недоволни звуци.Лухан се усмихна, а аз се пресегнах и взех един сандвич.
Така прекарахме доста време.Накрая легнахме на тревата и се загледахме в небето, което променяше цвета си от оранжево в розово и накрая червено.Скоро слънцето щеше да залезе.
- Искаш ли да останем тук да погледаме звездите? - попитах, когато той тръгна да става.
Не исках да си тръгвам от тук!Беше толкова спокойно и тихо и никой нямаше да ни притеснява!!

P.S. - Извинявай, че е толкова кратко, но нямах муза за повече =,=

Само преди два часа Хюн Сънг се бе събудил и закусил с момчетата от групата. Програмата им бе толкова натоварена напоследък, че нямаше време да диша пък камо ли за нещо друго. И въпреки това успя с доста усилия да си издейства ден почивка. Е, и на останалите от групата, но като цяло той си имаше план за релаксация.
След закуската се изниза по търлъчки докато другите се занимаваха със свои неща и тръгна по определилият си вече маршрут.
Парка.. Много глухи и спокойни алеи, по които да се шляе безцелно и да релаксира. Релаксацията започна като вдиша дълбоко от чистият и прохладен въздух, задържа за малко въздуха в дробовете си и го изкара като издиша звучно. Направи серия от няколко пъти и нормализира дишането си.
Продължи да върви като се оглеждаше понякога да не би от някъде да изникне някоя откачена фенка и да го нападне. Автографи, снимки, сладки приказки... Не и в ден за релаксация. Сега не бе Хюн Сънг от Бийст, сега бе просто Хюн Сънг.
Парка бе разделен на две части. Градски и горски.. Хюн вече бе преполовил градският и съвсем малко му оставаше да отиде в часта, от която започваше горската.
Ето, че и тя дойде. Заизкачва малкото хълмче и когато стигна върха си отдъхна.
Одавна не бе идвал тук, но нямаше и възможност и време кога. Затърси с поглед любимата си пейка и когато я откри леко се намуси. Някакво момче се бе насадило там и не даваше признаци да се маха скоро. Какво пък? Хюн щеше като първият баровец да си се самопокани до него. Така и направи.
Взе разстоянието на две, на три и се насади до непознатия на пейката. Щом се по съвзе огледа момчето осъзна, че не му е непознат. Не, че се познаваха лично, но в известен смисъл бяха колеги.
- Ти си Кибум от Шайни, нали?!

Не получи отговор, за това огледа момчето отново. Определено беше Кибум, но явно не го бе чул какво му казва. Толкова ли да бе отнесено това момче?
Огледа го отново и видя, че момчето имаше трохи по дрехите си.
- Надявам се, че закуската ти е била приятна. Явно е била щом целият си в трохи.
помогна му да се почисти и си подаде ръката за здрависване.
- Аз съм Хюн Сънг, Чанг Хюн Сънг. Ти си Кибум, нали?
Ако и този път не го чуеше сериозно бе намислил да го заведе на ушен да му продухат ушите. Това момче очевидно е много разсеяно.
Докато го чакаше да се осъзнае и да му отговори се протегна и се загледа напред в хоризонта. На цялата шир се бе разпростряло дълго разноцветно поле, от което се разнасяше аромат на лято. Хюн обичаше лятото, защото тогава някак си се отпускаше повече. Мразеше зимата, защото... Ами защото бе зима. Студено и в повечето дни мрачно и потискащо. А Чанг бе жизнерадостно момче, което винаги се усмихваше. Вярно, че наскоро не му се отдаваше това, но шефовете на компанията го изискваха. Кюб сериозно ги стягаха в кръста.
"Спри да се хилиш като побъркан.; Не чупи стойки.; Не прави гримаси." Защо просто не вземат и да ни препарират? В двадесети и първи век вече на компютър можеха да правят всичко и просто щяха да използват тоновете на гласовете им и да ги обработват към новите песни. Просто и лесно. После ги пускат на куклите... Отнесе се и дори не разбра дали другият му бе отговорил.
- Каза ли нещо? Извинявай, но се замислих за нещо и... Не е важно.