Малката книжарнца на семейство Парк

Мързелив почивен ден беше всичко, за което Су А можеше да си мечтае напоследък. Около тренировките и предаването напоследък все по-рядко успяваше да остане насаме със себе си и да посвети времето си на спокойни дейности. Причината бе, че като цяло й липсваше въпросното време. Не, нямаше голям проблем - тя бе свикнала с липсата на време, със заетостта. Затова не се оплакваше от прекалена умора. Е, все още не бе достатъчно свикнала с камери, желаещи да заснемат най-интересните и лични моменти от ежедневието, но и това щеше да стане. Слава богу, подобни неща се случваха само във "семейния й живот" с Рен. През останалото време оставаха само ангажиментите и графиците. Беше привикнала към тях, но все пак с щастлива усмивка посрещаше кратките си почивки от време на време. Като днес.
Макар и да искаше да остане сама и да се наслаждава на тишината в апартамента си, а след нея - на някой сълзлив и романтичен филм, навън все още беше прекалено рано за подобни неща. Може би по-късно щеше да мине през някой супермаркет набързо и да си вземе оризови кексчета. Знаеше, че баща й нямаше да одобри тези нейни среднощни разходки до евтини магазини за евтина храна, ала това си беше малката тайна на Су А. Харесваше й да похапва нещо пред импровизираното си кино и не й харесваше да праща някой да й пазарува, както я учеше баща й. Но той го правеше за нейно добро, затова тя не протестираше пред него. Засега обаче Су А имаше и "по-важна" задача. В последната книжарница, която бе посетила, не бе успяла да намери нищо от онова, което търсеше. Момичето се беше запалило по едни много стари издания на японски автори, които очевидно не се разпространяваха толкова много по скъпите места, пълни с лъскави нови книги. Неотдавна тя бе зърнала няколко малки книжарници по улиците на квартал, в който снимаше някаква реклама. Бяха й се сторили наистина симпатични и сега с усмивка, пълна с надежда, бе открила едната от тях без да се изгуби. 
Отвътре беше... странно, но хубаво. Беше тясно и дори малко разхвърляно, което бе проблем заради неориентираността й, но пък миришеше на хартия, книги и на нещо особено приятно, но непознато. Въртейки се на няколко пъти наоколо, Су А започваше да се притеснява, че сама не би открила нищо. 
- Извинете... - гласът й сякаш отекна в стените, макар че все още оставаше слаб и дори малко тих. - Извинете, има ли някой?
Момичето примигна няколко пъти, след което объркано се завъртя наоколо.
- Къде ли да търся... - промърмори на себе си тя, започвайки да се чуди дали наистина това бе удачен избор...

Чуждият глас стресна искрено Су А, карайки я да подскочи на място и да започне да се оглежда. С широко отворени очи да успя да забележи чужда фигура, движеща се зад някаква видимо голяма купчина от книги и друга хартия. Тя пристъпи няколко малки крачки встрани, за да може да вижда по-добре, ала все още стоеше на безопасно разстояние от непознатия, който я бе стреснал. Защо ли се плашеше толкова лесно? Понякога дори се дразнеше сама на себе си. Изглеждаше толкова мекушава. Разбира се, че щеше да има някого в книжарницата - все пак беше отворена и работеше. Су А прочисти гърло и се осмели да пристъпи по-близо до купчината, от която идваше гласът. 
- Извинете, аз... - тя повтори думите си, чувствайки се малко глупаво, ала някак си не успявайки да измисли друго. 
В същият момент непознатата фигура се раздвижи отново. С една дълбока въздишка, човекът се изправи бавно, оставяйки Су А да премигва, докато се опита да измисли какво да каже. Въпросният човек беше момче. Високо, слабо момче, което в момента бе вперило сериозния си непроницаем поглед в нея. С последните си думи той вирна брадичката си, изглеждайки още по-висок и, въпреки телесложението си, доста внушителен. С целите си "великолепни" метър и петдесет тя изгледа непознатия, осъзнавайки значението и смисъла на репликата му. След още няколко мига осъзна доста ясно и че се отнасят до нея. Що за... що за думи? Порн... Не, не можеше да повярва, че някой посрещаше клиентите си така. Изненадата й бе малко по-силна от възмущението, затова изобщо не си направи труда да се нацупи или да спори.
- Но аз не... - започна тя, опитвайки да не се плаши от погледа на момчето, който не й вдъхваше нито вежливост, нито каквито и да било добри чувства спрямо нея. Наистина ли нямаше никой друг тук? Единствено той ли отговаряше за мястото? Надали щеше да бъде плашещо или пък странно, ако човекът бе казал едно "Добър ден"...
- Но аз не търся това - отсече Су А, мръщейки леко лице. Тя забеляза как дори тихият й глас продължаваше да звучи силно заради помещението, в което се намираше. Може би това обясняваше защо чуждият я бе стреснал толкова - тук явно имаше някаква акустика, а гласът на момчето естествено бе по-силен. 
- Всъщност, търсех нещо на Кушун Таками - тъмнокоската пристъпи по-близо до момчето, надявайки се, че с мило отношение ще успее да предизвика подобно и у другата страна. Може би бе просто лош късмет, задето човекът бе реагирал така. Разбира се, милото й отношение бе примесено с все още зародилото се у нея възмущение, четящо се в погледа й. Поглед, на който му се налагаше да бъде вперен малко нагоре, само и само за да успее да достигне чуждия. - Дали продавате негови издания или и тук... - неспособната да се скрие досада от очите на момчето накараха Су А да се размърда неловко на място. - ... са рядкост?
Наистина странно, явно на различните места хората наистина работеха различно. Су А мислено се упрекна. Прекалено често разчиташе на други хора да изпълняват поръчки или да й угаждат. Очевидно бе отвикнала от това да се изправя пред ежедневните контакти с непознати хора. Не всички работеха в компанията й, за баща й, или в мола. Следователно - не всички се държаха еднакво. Колко ли глупаво изглеждаше, като някой, който не може да се оправи дори с посещение до книжарницата? Не, тя не беше такава...

В момента, в който книгата тупна на тезгяха, заедно с нея потръпна и тялото на тъмнокоската. Чуждият поглед не преставаше да се впива в нейния, а това я караше да се чувства все по-неловко. За няколко секунди отклони очи, но заключи, че не би могла да общува с някого, ако не го гледаше. Малко след това обаче съжали, че го е направила. За пръв път се чувстваше така на място, което по принцип би обикнала. 
- Аз те познах... - усмивката на момчето бе всичко, но не и приветлива. - Съквартирантът ми гледа онова тъпо предаване. 
Някаква странна студена тръпка премина през момичето и тя пристъпи от единия крак на другия. За пръв път се чувстваше така неудобно, всъщност, дори не беше сигурна какво точно е странното чувство, около непознат. Не знаеше какво да му каже. Все още се чувстваше странно, когато някой я разпознаваше на улицата. Все пак, не бе някой идол... Предполагаше, че ще трябва да свикне. Пък и... Бе имала срещи с всякакви студени хора, ала този път, макар и с точно две разменени реплики, Су А вече се чудеше къде да си намери място. Чувстваше, че иска да си тръгне.
- Ще ти е доста по - лесно просто да гледаш филма, миличка, нали знаеш?- още по-студената реплика на непознатия озадачи момичето още повече. - Твърде дебела е за твоята мъничка главичка...а и няма картинки.
Тя замръзна на място, веждите й се намръщиха, образувайки онази смешна гънка по средата на челото й. Той... Той наистина ли й каза това? Су А за пръв път чуваше подобни думи по свой адрес... на живо. Разбира се, че й се бе случвало да говорят за нея с презрение, ала никой не й бе казвал подобни неща в очите. Но защо...
- Моля? - тя почти изкашля възмутената си реакция, връщайки погледа си върху този на момчето зад тезгяха. Неговият все още смразяваше въздуха наоколо с безизразността си, ала тя продължаваше да го гледа, макар и да й беше неловко. - Картинки? Моята... какво?
Хах. Това бе просто невъобразимо. Той за каква я смят... А, ясно за каква. Виждал я е бил по телевизията. Тя бе млада и се намираше в книжарница, търсейки книги, за които съучениците й не бяха чували. Вероятно я смяташе ако не за луда, то поне за надувка. Мислеше, че щом се занимаваше с подобна работа, не можеше да чете? Това си беше... 
- Грубо... - рече тя, пристъпвайки към момчето пред себе си. Макар да имаше смелостта да го направи, се движеше плахо, а погледът й шареше между момчето и лавиците наоколо. - Смятам... Смятам, че мога да прочета книгата и сама. 
Не след дълго тялото й почти опираше в тезгяха, а главата й бе обърната нагоре, следейки онзи неудобно студен поглед. За миг се зачуди дали изобщо й трябваше да идва на подобно място. 
- Съжалявам, но не разбирам какво се опитвате да ми кажете - тя съкрати цялата "процедура" по съхраняване на достойнството си, като реши, че не желае да вдига скандали на обществени места, както биха предпочели повечето обидени хора. - Ще ми кажете ли колко струва книгата?
Зловещата усмивка на чуждото лице бавно се стопяваше, а Су А леко глуповато се зачуди дали пък новото изражение не трябва да я плаши още повече.

Су А смяташе, че в друг подобен случай със сигурност би могла да реагира. Всъщност, винаги си беше мислела, че е способна да реагира в подобни ситуации - срещи с хора, разногласия... Грубост и безцеремонна наглост в конкретния момент, ако трябваше да е точна. Но нещо не й се получаваше точно сега и тя нямаше представа защо. Чуждият поглед като че ли я плашеше, а изражението и гласът на момчето я караха просто да се върти неспокойно на място. Би трябвало да му каже, че е прекалено груб и че ако продължава така, ще изгуби и, очевидно, малкото клиенти, които идваха в магазина му. Или, ако не това, то би трябвало просто да си тръгне оттам. Особено когато непознатият започна да я дразни още повече, нарочно, и това започна да я стряска по някакъв странен начин. Би трябвало да излезе от това място и да продължи пътя си. Защото това искаше, наистина. Просто не знаеше защо все още стои на едно място така неловко. 
В следващият момент книгата полетя към нея и ръцете й едва успяха да я уловят. Това вече...
- Пфт...! - звуци на възмущение и неспособност да каже нещо по-умно сами напуснаха устните на момичето. Тя завъртя очи, гледайки ту червената обложка, ту момчето зад тезгяха, чиято досада бе примесена с онзи плашещ студ, излъчван от него. Това дори не беше страшно. Беше грубо и... грубо! 
- Хах. Вие как така...? Господи...
Тя пристъпи още веднъж, след което с дълбока въздишка сведе глава възмутено (ако някой друг, освен нея, изобщо свеждаше глава от възмущение) и се запъти към вратата, от която бе влязла. Объркана от мислите си, на Су А й се наложи да се повърти, докато открие изхода. Вероятно изглеждаше глупаво, тъй като мястото беше малко и беше невъзможно да се изгубиш, ала все пак ставаше въпрос за нея.
Що веднъж откри изхода, тя побърза да излезе на улицата, оставяйки вратата да се затвори сама зад нея. Тя отново погледна книгата и поредната възмутена въздишка последва намръщения й поглед. Сигурно онази досадна гънка на челото й отново бе там.