21.11.2004 ; домът на семейство Хан

- Прибрах се. - извиках от вратата, докато събувах обувките си.
Прилежно ги прибрах настрана и отидох до стаята си, за да оставя раницата си на леглото. След което отново слязох по стълбите и започнах да обикалям къщата. Май бях сама, което беше нещо необичайно. Влизайки в кухнята, започнах да тананикам някаква песен и си намазах филия с някакво сладко, за да заситя глада. По-късно трябваше да наготвя нещо, но точно сега не това беше в мислите ми. Напоследък и в училище ми беше трудно да се концентрирам, заради което няколко учители ме гледаха накриво. Надявам се само да не кажат на родителите ми. Не искам да ги разочаровам, защото отлично зная, че училището е важно за бъдещето ми. Просто в момента се бях концентрирала повече върху друга част от бъдещето си.
Причината за разсейването ми са кастингите, разбира се. Толкова много исках вече да ме одобрят от някоя компания и да стана певица... Никога повече не искам да се чувствам толкова ужасно, както онази вечер, когато прочетох дневника на татко. Беше му толкова тежко по време на кризата, че не може да осигури приходи за семейството. Освен това, някъде по пътя на кандидатстването май наистина се влюбих в тази дейност. Тя вече беше моя мечта. Независимо дали ще ме вземат като актриса, или модел, аз щях да стигна до пеенето все някак. Но до тогава трябва да се упражнявам все повече.
След като преглътнах и последната хапка отново запях. Май беше новата песен на BoA. Тя е и част от причината да осъзная, че пеенето е моя мечта. Концертът, който гледах по телевизията беше толкова невероятен, особено по време на нейното изпълнение... Утре отново бях на кастинг. Този път беше за пеене, затова дадох цялата си воля и емоция в песента, която изпълнявах. Точно, когато бях на припева чух, че вратата се отваря. Млъкнах и прибягах до нея. Беше майка ми - връщаше се изморена от работа. Поздравих я подобаващо и й помогнах с чантата. Разменихме няколко думи, а тя ми се скара, че не съм се преоблякла след училище и още стая с униформата си. Чак сега осъзнах, че наистина бях забравила да облека дрехите си за вкъщи.
Вече бягах нагоре по стълбите, за да поправя тази грешка, когато на вратата се чу позвъняване. Погледнах надолу и от хола чух "Сънхуа, виж кой е на вратата, ако обичаш." Обърнах се на пети и с бавни крачки стигнах до вратата. Натиснах дръжката, а пред мен стоеше красиво младо момче, не много по-голямо от мен. Той стоеше и ме гледаше, а аз побързах да се усмихна широко и казах:
- Здравейте, мога ли да Ви помогна?
Момчето побърза да се представи. Дали не го познавах от училище? Толкова разсеяна ли бях, за да не го разпозная. Но защо беше дошъл до тук? Учудването ми нарастваше, но въпросите ми скоро бяха отговорени, а на тяхно място се появиха още двадесет. Защо това непознато за мен момче търсеше майка ми?
- Да, разбира се. - казах леко колебливо. - Момент.
Прибягах до майка си и на ухо и прошепнах, че някакво момче на име Им Хьон Мин я търси. Тя отвори широко очи и прибяга до вратата, а аз я последвах. Когато го видя със собствените си очи, майка ми побърза да се обърне към мен, а след това отново към него. Размениха няколко думи и тя побърза да го покани вътре, защото навън беше доста студено.

Майка ми добре огледа момчето. Очевидно се познаваха, а и той ми беше познат от някъде. На въпроса защо е тук той отговори, че има нужда от подслон зя няколко дни. Майка ми го прие с отворени обятия в нашия дом. Разбирах защо го прави. Помнех колко трудно беше на цялото семейство, когато минавахме през тежък период и разбирахме болката на хората, които имат нужда от помощ. Винаги бихме протегнали ръка на човек в нужда. А и имах усещането, че това не е някой случаен човек.
Момчето влезе в къщата ни и прилежно постави обувките си до моите. Когато ги погледнах почувствах нещо странно. Имах чувството, че тези обувки винаги са били там и ще останат за още дълго време там. Сякаш съм познавала това момче цял живот и то ще се задържи в живота ми още дълги години. Но това беше смешно и глупаво, нали? Все пак го виждах за пръв път.
Пристъпихме към хола. Хьон Мин се огледа и дори май се усмихна по едно време. Радвам се, че харесваше къщата. Цялото семейство бяхме обсъждали и допринасяли за вида на това място. Освен това момчето щеше да остане тук за няколко дни и трябваше да му е възможно най-удобно. Аз тръгнах към кухнята да нося чай и бисквити, но майка ми ме погледна и веднага разбрах какво се изисква от мен. Явно тя искаше аз да правя компания на Хьон Мин и може би да го опозная. Аз седнах на дивана с надежда да пригодя момчето да се почувства като у дома си и да се настани удобно. Той го направи и седна до мен.
Възнамерявах да започна разговор, за да не се получи неудобно мълчание помежду ни. Зная колко беше неприятно, особено когато си на непознато място. Зачудих се за какво да говорим. Да го попитам как познава майка ми, може би, беше най-интересно за мен в момента. Но тай ме изпревари и попита коя съм, като добави своите разсъждения. Аз останах изненадана. Той ми е братовчед? Но защо не го познавам? И защо той не ме познава? Мислите бушуваха в главата ми и аз опитах да извлека от тях нуждана информация, за да събера парчетата заедно. И след минутка успях.
Зная, че мама има сестра, която се е омъжила и е родила момче, след което е починала. Не бях срещала братовчед си и чичо си, не зная защо. Помня, че мама ми е говорила за тях и ми ги е показвала на снимки. Когато ги сравня със спомените си, онова малко момченце на 2-3 годинки малко прилича на това момче, което стои до мен. Виждала съм и леля си на снимки също. Майка ми ходи в къщата на чичо ми и поддържаше връзка с братовчед ми по телефона. Чудно защо ли никога не сме се запознавали? За толкова неща си мислех, че не знаех от къде да започна. Осъзнах, че не съм отговорила на въпроса му и казах:
- Аз съм Сънхуа. Мисля, че наистина сме братовчеди. Много ми е приятно да се запознаем, макар и след толкова години. - подадох ръка напред, за да се здрависаме и се усмихнах искрено щастлива.
Току що семейното ни дръвче се беше увеличило с още едно клонче. Момчето ми се усмихна. Имаше красива усмивка, която ми напомни на тази на леля ми от снимките. Беше редно да кажа нещо и за нея.
- Имаш усмивката на майка си. Съжалявам за загубата ти. Не я познавах, но съм чувала прекрасни неща за нея и е била много красива. - казах със смесени чувства.
Искрено се надявах да не го нараня, но знаех, че е неизбежно. И все пак исках да го накарам да се почувства част от нещо, да го приближа към нашето семейство. Исках да го опозная, но не знаех къде започват и завършват границите на допустимото в случая.
Майка ми влезе в стаята, носейки табла с чай и бисквити. Тя седна срещу нас двамата и ни подаде чашите с чай. След това отново се обърна към Хьон Мин. Виждах топлота и нежност в очите и. Тя се усмихваше лъчезарно и от време на време поглеждаше към мен или снимките на стената зад мен.