Планината [Три месеца по рано]

Един обикновен скучен ден.
На Хак му бяха омръзнали всичките видео игри, с които се занимаваше непрестанно. Една разходка в планината му се струваше добра идея и запраши натам.
Добре, че на всеки час имаше едно малко автобусче, което откарваше ентусиастите до малкото хотелче сгушено в планините.
Гледката там беше адски красива, а въздуха толкова свеж.
Когато момчето пристигна и слезе от автобусчето си пое дълбоко въздух.
От рязкото поемане на студения въздух се закашля и не видя момичето, което се опитваше да слезе от автобуса и я бутна в снега.
Да.
В Сеул можеше и да надвишаваше четиридесет градуса, но високите планини не питаха хората това проблем ли им е. Там целогодишно си имаше сняг.
- Извинявай.
Момчето се извини любезно и подаде ръка на момичето.

- Яяя. Извиних се любезно. Може ли да не се държиш като кучка?
Ха, че чу и късмета. Натресе се на някаква надута снобка. Май, че ваканцииката му от няколко часа щеше да започне със скандал.
- Дай да се разберем по мъжки. Нека ти се реванширам по някакъв начин.
Да бе. И как по точно?
Ако беше в Сеул щеше да я подлъже с някоя дрешка или бижу. Момичетата винаги се връзваха на това и млъкваха ама тук...
Червенокоското започна да човърка чарковете в главата си и да мисли как да се реваншира на надутото блонди.
- Караш ли ски? Едно състезание? Който стигне пръв се извинява на другия, че не гледа в краката си.
Не, че беше добър в зимните спортове, но едва ли и госпожицата е.
Ох. Дано не е. Беше под достойнството му да се извинява. Особенно за неща за които не се чувстваше виновен.

Ох, това момиче. Беше ми позната, но от къде?
Момиче?
Да. На външен вид изглеждаше като момче, но нещо в тази особа му показваше, че всъщност е едно крехко момиче.
Крехко, ама друг път.
Май сам си беше вкарал главата на лъвът в устата.
Тъкмо си мислеше, че момичето ще откаже предложението му и тя се съгласи.
- О, разбира се. Обожавам ски.
Да фък. Аз пък не.
Ските и аз бяхме неразделни във воденето на война. Колкото и пъти да се опитвах да се спогодя с тях толкова пъти се запознавах от близо със снежните преспи. Дори два пъти чупих крак и ръка. Две последователни години и двете прекарани в болницата, заради не успешните опити да карам ски.
О, Господи. Бъди на моя страна поне този път. Обещавам без повече странни изцепки от моя страна и с Рави повече няма да правим номера на другите членове от групата. Моля те. Само ме пощади.
С момичето си стиснахме ръцете.
- Искаш ли преди това да пийнем нещо горещо? Ще ни трябва загрявка преди да се спуснем по склона.
Или преди ти да се спуснеш по склона, а аз да умра още на първото възвишение изпречило се на пътя ми.
Лепнах си една фалшива усмивка и изчаках момичето да ми отговори.

Влязохме в малкото заведение и още от вратата ме блъсна аромата на канела, шоколад и май имаше джинджифил.
Тук май целогодишно си празнуваха Коледа?
Момичето се запъти към една масичка близо до прозорците и аз като послушно кученце я последвах.
Когато седнахме на масата взех менюто с напитките и се направих, че ми е интересно какво пише, а всъщност продължавах да нареждам молитвите си.
- О, аз съм Амбър, между другото. Запомни го добре. Това е името на човекът, който ще те размаже.
Малко се стреснах и отметнах поглед от менюто.
- А, да. Такова... Аз съм Йон Ча.
Тя се изсмя лекичко, а коленете ми омекнаха. Имаше приятен смях и красива усмивка.
- Амбър, какво те води насам?
Реших, че ако завържа някакъв приятен разговор с момичето ще поопозная противника и няма да ме е срам толкова като разбия носа си в снега.
Тя тъкмо да ми отговори и една сервитьорка дойде.
- О, Ен. Ти пак си тук. Виждам, че си и с компания.
Добре де. Често идвах тук и се опитвах да се сработя със ските. Вече всички служители ме познаваха и знаеха, че съм карък.
- Това сега да не ти е подкреплението, за да не посетиш отново болницата?
Дадох й знак да замълчи, но тя си продължи.
- Знаеш ли горкичкият колко е зле? Всеки път се спуска по лесната писта за начинаещи и всеки път завършва в интензивното със счупен крайник.
Направо ми идеше да потъна в земята от срам.
Това момиче щеше да си го изпроси.
Беше ме срам да погледна Амбър. Сигурно в момента ми се присмиваше.
Събрах смелост и я погледнах.
Това, което видях изписано на лицето й ме стъписа, но потвърдих думите на сервитьорката.
- М, да. Всъщност не мога да карам ски. Не знам къде ми беше акъла да те предизвиквам като очевидно ти си професионалист, а аз съм... Аз съм си аз.

Момчето седеше и зяпаше като ударен с чук двете момичета.
Ама те присмиваха ли му се?
Май, че да. И това не му харесваше.
Той беше ли виновен, че се беше родил с два леви крака и че не го биваше в нито един спорт. Чудеше се как поне в танците се справяше криво ляво и не се прибиваше. Беше си ясно като бял ден, че краката си му пречеха по рождение.
След като двете момичета спряха да му се присмиват. Амбър поръча две кафета и сервитьорката си замина.
- Знаеш, ли какво е най - смешното? Мислех си че си някой олимпиец. А аз дори не мога да се задържа на ските. Бях сериозно претиснена за здравето си.
Ама какво? Тя сериозно ли? А мислех, че си личи от далеч колко е не професионалист.
- Но, ако трябва да съм честна, съм професионалист на сноубордът. Ти караш ли? И този път не ме лъжи.
А така. Втасах я. Вече тотално ме беше срам от себе си.
- И да те лъжа и да не те, то ще си проличи. Аз съм толкова спънат в краката си, че не е истина. Наистина съм много зле и не мога да карам нито ски, нито сноуборд. Та аз дори на краката си не мога да стоя нормално без да се спъна.

Тя леко се засмя, а той очакваше истеричен смях. Приятелите му често му се подиграваха, че е такъв спънат. Където минеше винаги чупеше нещо. Дори веднъж кара един от членовете на VIXX в болницата само за да вземе първи последното парче пица.
Умираш си за пица. Честно ако сега му кажеха, че ако не изяде един тон пица няма да мръдне от тук нямаше да откаже. Можеше за друга храна да не се сеща само пица да има.
Изведнъж тя го попита дали се е опитвал да кара сноуборд.
- Ъ, не. Не съм. Вече имам страх от всичко това. но щом си навита да ме обучаваш няма да ти откажа.
После го попита с какво се занимава. Имала и чувството, че го познава.
Странно, но и той имаше същото чувство.
- Ами аз съм един от членовете на бой бандата VIXX. В нея заемам пост като танцьор и лидер на групата. С един от членовете на групата ни Рави имаме и собствено предаване. Казва се VIXX TV. Не знам дали си го чувала. Ами ти? С какво се занимаваш?

- А- А -Амбър?! А, сетих се.
Боже. Наистина си беше тъп. Как можеше да не я познае? Харесваше групата много. Знаеше и момичетата кои са, но просто мозъкът му днес май беше решил да изключи. И по-късно на превключи на: "Аз съм пълен тъпак и по-добре някой да ме удари с нещо тежко по главата да се съвзема преди сам да съм се набил."
- Извинявай, че не те познах по рано. Днес нещо съм много разсеян. И аз не знам какво става. Аз за това и реших да избягам днес от всичко и дойдох тук. На единственото сигурно за мен място. Може би без да броим удобното ми меко легло, в което мога да се излежавам с часове. Оф. Ама аз много говоря. Май ще е по-добре да си замълча и да не се излагам повече отколкото вече се изложих?