1997, някъде в Сеул

by **Uee** Сря Яну 15, 2014 12:11 am

-Мамоо, ама аз не искам да ходя на училище! - троснах се за пореден път. Не харесвах това училище, не харесвах другите деца... нямах приятели.Аз обичах да уча и да знам различни неща и да съм голяма, ама децата ми се присмиваха често. Аз нищо не правих, опитах се да имам приятелки поне, ама единствената ми приятелка се премести миналата година в друг град.
Малкият ми брат Санг Бум седеше и ми се смееше на среща. Той не разбираше нежеланието ми да ходя на училище. Беше само година по-малък и си имаше много приятели. Всички го обичаха него, не като мен. Ама и аз си го обичах! С него винаги ми беше забавно и винаги си играехме заедно. Той не беше гаден като другите братя и не ми чупеше куклите.
-Хайде Ю Джин, взимай раницата си и да тръгваме, иначе ще закъснеете. - да...никой не ме разбираше, че не исках да се ходя там. Взех с нежелание чантата си и тръгнах след мама и Санг Бом. Просто щях да си седя кротичко на чина както всеки ден и да не създавам неприятности и никой няма да ми обръща внимание. Аз един ден ще стана умна и красива и всички ще искат да са ми приятели тогава.
Щом стигнахме сградата на училището мама ни остави и отиде на работа. Погледнах към Санг Бом той нямаше търпение вече да си види приятелчетата.
-Чао, Санг Бом, ще се видим после- казах му и тръгнах към класната стая. Както всеки ден в училище беше пълно с деца по коридорите. Спрях се до шкафчето си да си оставя нещата. Погледнах към една групичка по-големи ученици бяха се събрали и си показваха нови неща, които са получили. Дали и аз като стана голяма ще съм като тези. Ще имам ли много приятелки и приятели? Една от тях се обърна и ме забеляза, затова обърнах поглед.
-Ей, ти какво зяпаш? - викна ми едната от тях , но аз се бях скрила в шкафчето си и все едно си търсех нещо. Мама винаги ни учеше да внимаваме от по-големите и да не привличаме вниманието им, въпреки това Санг Бом имаше приятели и от по-големите деца.
Изчакаш групичката да се махне и малко след това взех тетрадките си, затворих шкафчето си и изведнъж се появи едно от големите момчета от групичката преди малко.
-Ей, малката- казах той, а аз се обърнах да избягам от него. Както вървях и се обръщах назад. Той все така се подпираше на шкафчетата и ми се смееше.
Обърнах се за поред път към него и тогава се спънах в нещо и се пльоснах по лице на земята. Много ме заболя и едвам вдигнах глава, около мен имаше много деца, които ми се смееха. "Мамооо, къде си? Защо ме остави тук? ". Вече съм голяма на 10 почти не мога да плача за мама... Едно от момичетата ми взе тетрадката, която изпуснах и почна да я разглежда и да ми се смее още повече.
-Дай си ми тетрадката,тя си е моя-викнах, но това само предизвика още по-бурен смях на другите деца. Искам вкъщи! Искам мама!

by **YeSung** Сря Яну 15, 2014 9:56 am

- Джонг Ун! Джонг Ун! - викаха някои от съучениците ми от класа долу пред вратата.
- Идвам, де! Почакайте само да си взема обяда от мама! - извиках им в отговор.
Бях напълно готов и облечен за училище. Униформата, белите чорапки, лачените черни обувки, раницата пълна с учебниците по различните предмети. Бях вкарал и косата си в ред като никой път. По принцип е винаги рошава и немирна, но днес мама ми помогна да я направя както трябва. Сега учителят нямаше да ми се кара и да ме заплашва, че "събирал косми след мен винаги". Братчето ми и сестра ми също бяха готови за училище. Най-примерно ме чакаха в антрето да се появя, да им подам ръце и да тръгнем за голямото приключение наречено "училище". Сестричката ми, Мин Йонг, е първи клас и за нея е много вълнуващо. Имаше много приятелчета, а и е много ученолюбива. Учителите винаги я хвалеха. Брат ми, Сонг Гю, който беше едва втори, се изживяваше отвреме навреме като Казанова. Правеше опити да сваля какичките от горните класове. Разбира се, не му се получаваше. Никак даже. Аз съм от най-големите ученици в училището ни и знам какво е. Тези неуспешни свалки определено щяха да оставят голям отпечатък върху контактите му с женския пол. Срамежлив ще стане, което означава, че няма да си намери лесно спътница в живота.
- Мамо, къде е обяда ми? - попитах разочаровано, когато не намерих кутията си на масата.
- Почти е готов - отговори ми тя. Чак тогава видях, че синята ми кутия на Pokemon е в нейните ръце. Слагаше парчета кимбап. Ммм.. любимият ми обяд! - Заповядай, Джонг Ун. Мин Йонг и Сонг Гю вече взеха своите.
- Добре, мамо! Благодаря ти! - целунах я по бузата и изхвърчах от кухнята.
Прибрах кутията с обяда в чантата си. Подадох ръчичка на брат ми и сестра ми, след което излязохме. Отвън ни чакаха съученици и на трима ни. Татко ме беше предупредил да не пускам двамата докато не стигнем до училище. Накрая на годината, ако не ги оставях, щеше да ми купи онази хубава количка с дистанционно управление. Всички щяха да ми завиждат, когато тате ми я вземе! Затова слушах и изпълнявах.
Най-накрая стигнахме до училище. Оставих Мин Йонг в стаята на първи клас. Уверих се, че си сяда на мястото и заведох Сонг Гю в неговата стая. Децата пак ми се възхитиха на това колко добър батко съм. Понадух се и излязох. Тръгнах към шкафчетата, за да оправя себе си, когато някакво момиче се спъна в нещо и падна. Имаше тетрадка до нея, но едно от момичетата от шести клас й я взе. Започна да я разглежда и да се смее. Момиченцето, което беше паднало се опитваше да се защити, но ясно личеше, че не се получава.
- Ей, ти! - викнах. - Никак не е забавно!
Момичето с тетрадката се извърна към мен. Сякаш се разтрепера, когато ме видя. Все пак, съм момче и съм по-голям от нея.
Приближих се до нея, взех тетрадката от ръцете й.
- Как смееш?! Тя е по-малка от теб! - скарах й се.
Погледнах към падналото момиченце и му подадох ръка, за да се изправи. Върнах тетрадката й.
- Заповядай. Добре ли си? Нарани ли се някъде? - огледах я внимателно за поражения, но нямаше такива. - Аз съм Ким Джонг Ун от 7-ми клас - представих се и й се усмихнах весело.

by **Uee** Пон Яну 20, 2014 7:59 pm

Стоях на пода на път да ревна и гледах как онова момиче ми гледа тетрадката. Знаех, че няма смисъл да се мъча да си я взема, тя беше по-голяма от мен. Те винаги правят каквото си искат и ни се подиграват, че сме малки. Искам да порасна бързо и да не ми се смеят и да не ме тормозят повече. Повечето на моята възраст само си играеха , а аз чаках да стана голяма и красива като мама. Не ми се чакаше вече...
Усещах как вече всеки момент ще се разплача когато се появи някакво момче. Той изглеждаше по-голям от момичетата. Първо си помислих, че и той е гаден и ще започне да ми се подиграва като другите, но той се скара на момичето и ми взе тетрадката от нея! Може би искаше сам да ми се подиграва, но той не го направи. Гледах го с широко ококорени очи. Когато момчето се обърна към мен, бързо сведох поглед към земята, за да не ми се скара, че го гледам. В следващия момент видях, че ми е подал ръка и несигурно погледнах към него. Колко е мил! Досега не бях срещала такива в това училище. Наистина ли ми подаваше ръка или искаше и той да ми се присмее после по някакъв начин? Защо мама ме кара да идвам в това училище? Все пак му подадох ръка и го оставих да ми помогне да стана.
След като ми помогна да стана ми върна тетрадката. Много ме беше срам да го погледна, затова все си зяпах към земята. Значи това момченце не беше като другите големи. Не знаех, че има и такива тук. Санг Бом упорито ми твърдеше, че не всички са лоши, но така и не му вярвах. С едно момченце от неговия клас постоянно тичаха след големите. Може би просто с тях бяха добри, пък с мен не. Ама не знам защо, аз нищо не съм направила.
-Добре съм, нищо не ме боли май - казах тихо. Малко си ударих коляното като паднах и ме болеше, ама после на мама щях да кажа. Нямаше нужда да казвам на това момче.
-Благодаря ти, Ким Джонг Ун- леко погледнах за секунда момченцето, винаги казвах цялото име като се запозная с някого. -Аз съм Ким Ю Джин. Защо си добър с мен? И не ми се смееш като останалите големи? -попитах момченцето, което все още седеше при мен и вдигнах поглед към него. Беше доста по-висок от мен, пък и беше 4 години по-голям. Не знам защо ме беше страх да мръдна и на сантиметър. Останалите вече се бяха разотишли по стаите, след като Ким Джонг Ун се беше появил и нямаше много хора по коридора. Как така той успя да ги изгони така? Може би, защото е по-голям от тях и затова го слушат и ги е страх.
-Сигурно братчето ми е право, че не всички големи сте лоши- изтърсих и пак сведох поглед, защото се почувствах виновна.

by **YeSung** Сря Яну 22, 2014 9:45 am

Аз съм от добрите големи ученици. За какво да злобея и да се правя на този, който не съм? Малките не са ми направили нищо, че да ставам гаден и да им се подигравам. Най-лошото е, че доста от порасналите са забравили, че преди години и те са били 1-2-3-4 клас. Но може би някои си го връщаха за онези времена. Доста от учениците са били тормозени в този период от училищния си живот. Така някои от момчетата ставаха побойници и проблемни ученици, а момичетата злобееха и правеха мръсно на всички. Е, аз не съм като тях. Не им позволявах тогава да ме тормозят и затова сега съм толкова добър и помагам на изпадналите в беда. Благодарение на мен не тормозят братчето ми и сестричката ми. Не обичам тормозът и насилието, затова правя всичко възможно да го предотвратявам. А и на най-големите ученици това им е задължението - да пазим по-малките от проблеми.
Не знаех на другите какъв им е проблема с по-малките от тях. Някои от тези мънички миньончета бяха наистина големи сладурковци. От моя клас доста се радваха на Сонг Гю и на едно момченце от неговия клас, с което постоянно си играеха, тичаха наоколо. Дори съм го виждал и навън да играе с него. Изглежда живееше до нас. Е, няма лошо. Радвах се, че брат ми си има приятели. И аз имах, но почти никой от тях не живееше в моя квартал. Това понякога ме натъжаваше, но нали в училище бях с тях? Не съм сам като кукувица.
- Не всичи сме лоши, Ю Джин-ах. А аз по характер съм добър. Не мога да нараня и муха - отвърнах с усмивка. - Някои сега си го връщат заради тормоза, който е бил налаган над тях, когато са били колкото теб или по-малки - обясних авторитетно.
Огледах се внимателно. Коридорите вече бяха пусти. Всички се бяха прибрали по стаите си, макар че звънецът все още не беше бил. Или бяха прекалено ученолюбиви, или просто се бяха отказали да гледат сеир след моята голяма намеса. Еми, няма да оставя момичето да бъде мачкано и да му смажат увереността и самочувствието заради едното чудо. Най-много обичам, когато започнат с: "Защо ме гледаш?" Все едно е забранено да се гледа?! Не ги разбирам и никога няма да ги разбера. Това са хора, които са доста яко комплексирани. Когато отидат в гимназията ще видят те...
- Сигурна ли си, че нищо ти няма? - отново попитах. Забелязах, че едното й коляно леко трепери. Изглежда го беше ударила. - Нека те заведа при училищния доктор. Но нека първо погледна дали е сериозно. Ще ми позволиш ли?

by **Uee** Сря Фев 26, 2014 2:04 pm

Все още не разбирах защо е добър с мен и не се държи като големите. Не знам защо те винаги се държаха по един и същи начин. Всички бяха еднакви според мен, не знаех, че има и такива, който се държат добре. Пък и не бях очаквала някой да се държи добре с мен.
Баткото ми обясни, че според него и другите са ги и тормозили и затова са такива. Ама защо? Така де аз като порасна никога няма да тормозя малките. Защо да го правя, не искам да съм лоша, а и не е хубаво. Мама все ни казва да се държим добре с всички и аз така и правя винаги я слушам! А и не бих тормозила по-малките , защото знам какво е гадно… Не бих взела на никого тетрадката и да му се смея… Усетих ,че отново съм на път да се разплача, но нямаше да се разплача пред баткото пак. Не беше хубаво само да рева, не съм вече малка , достатъчно съм голяма.
-Не трябва да правят така. Аз като порасна ще стана като теб! – заявих на баткото- Няма да тормозя малките и ще им помагам като ги тормозят другите големи. Ще бъда добра, също като теб. – казах уверено.
Ким Джонг Ун поиска да ме заведе при доктора. Погледнах и аз към крака си и видях, че коляното ми е леко ожулено.
-Ами… мен ме е страх от доктори… - казах тихо като седях със сведена глава. Наистина ме беше много страх. Мама едвам ме водеше на обикновен профилактичен преглед. Все си мислих, че ще извадят някоя игла и те са големи и страшни и гадни… Всеки пък плачех и се дърпах като разберях, че трябва да ходим при лекарката. Мама вече спря да ми казва и разбирах чак като стигнехме пред болницата и нямаше как да се измъкна. Ама там и миришеше гадно в болницата при докторите. Защо трябваше да ходим?
-Трябва ли да ходим? –попитах с леко треперещ глас. – Ако трябва ще останеш ли? Мен много ме е страх…
Понеже той попита дали може да види дали е сериозно само му кимнах с глава в знак на съгласие. Предпочитах той да види отколкото да ме води при доктора веднага. Стоях мирно и чаках да видя какво ще каже баткото и само чаках да каже, че според него ми няма нищо, за да мога да се прибера в класната стая. Повече днес нямаше да мръдна от там, за да не се срещам с лошите големи.
-Сериозно ли е? Трябва ли да ходим? –задавах въпрос след въпрос притеснено. Истината беше, че доста си ме болеше, ама нямаше да си призная лесно. По-добре отколкото да ида при доктора, ами ако иска да ми бие някоя инжекция.. А не не не... нямаше да си кажа, че ме боли. В този момент баткото ми пипна крака и леко потреперих от болка. Дано не е разбрал, че е от това...

by **YeSung** Сря Мар 12, 2014 10:09 pm

Не бях много сигурен дали ще ми позволи да й погледна крака. Щях да я разбера ако ми откажеше, но тогава щеше да се наложи да я заведа при лекарката, за да й дензинфектира и да й сложи някоя от онези шарени лепенки, които държи в шкафа си с лекарства.
Страх от доктори. Мен също ме е страх, а уж съм вече голям, на 13 години. Винаги, когато ходя, е за нещо сериозно. Не помня от кога не съм ходил на най-обикновен профилактичен преглед. Последният път, в който посетих болницата, беше защото си счупих петте пръста на лявата ръка. Голям съм беладжия понякога, но няма как просто. Преди всичко, аз съм момче и няма начин да не правя бели. А и с братче като моето... интересното е, че винаги аз съм този с нараняванията, а Сонг Гю се отървава само с леки драскотини. Чак да му завиди човек.
Ю Джин кимна леко в знак, че може да погледна. Е, това беше добре. Приклекнах и огледах внимателно удареното място. Беше доста синьо мястото, но не беше сериозно. До няколко дена щеше да й мине окончателно и нямаше да има и помен, от това че е паднала. Пипнах внимателно синината и кракът й потрепери. Дали от болка, или от студ, тя си знаеше само.
Изправих се и й се усмихнах окуражително.
- Няма нужда да ходим при лекарката. Не е сериозно. Само е синьо, но ще мине съвсем скоро! - уверих я. - Трябва да му сложиш нещо студено, за да поотмине.
Звънецът удари. Трябваше да отивам в глас, но исках да се погрижа за момиченцето пред мен.
- Ю Джин-а, трябва да отивам в клас. Ще направим така. Когато свърши часа, ще ме чакаш тук и ще сложим компрес на крака ти, за да ти поотмине. Дотогава, гледай да не се движиш много. Става ли? - очаквах потвърждение от нейна страна.
Щом го получих, се усмихнах.
- До тогава - нямаше как да я изпратя, тъй като се налагаше да бързам. Госпожата по Математика мрази закъсненията.
Хукнах като изтърван през коридора, а от там веднага по стълбите за третия етаж на училището. Трябва да съм по-бърз и от гепард.

by **Uee** Чет Мар 27, 2014 9:07 pm

Баткото продължаваше да е много мил с мен, което вече май не ме изненадваше. Хубаво беше поне веднъж някой по-голям да се държи мило с мен и да не ми се кара или присмива или заяжда с мен, само защото съм мъничка. Аз не съм лоша и не правя лоши неща. Държа се добре с всички май…
След като му дадох да ми види коляното той приклекна и щателно огледа крачето ми. Дано ми няма нищо и да не ме води при лекарката. След това се изправи и ми се усмихна като сподели, че няма да се наложи да ходим. Супер! Не можах да сдържа и аз се усмихнах весело. Вече определено се чувствах по-добре.
Би звънеца и баткото каза, че трябва да ходи в час, но ме накара да му обещая, че след него ще го чакам да ми направи компрес. Ама нямаше нужда… толкова мил батко.
-Благодаря – измънках леко смутена докато гледах как той тича към стаята си. Никой никога досега не се бе държал толкова мило с мен в училище. И освен всичко, което вече направи, баткото искаше да ми помогне още. Определено щях да вярвам вече на Санг Бом, че има добри батковци и какички. Явно просто аз не съм знаела такива.
Закуцуках към стаята и влязох с малко закъснение. Извиних се на госпожицата и тя ми разреши да си седна на мястото.
Имахме математика, а аз бях добра по математика, но днес ми беше малко трудно да се съсредоточа. Въпреки всичко успях да си реша всички задачи и даже госпожата ме похвали и бях горда от себе си.
Щом би звънеца за края на часа, бързо си събрах нещата и с леко куцукане излязох на коридора и се отправих към мястото където баткото каза, че ще ме чака. Беше ми все още неудобно и си мислих да не отида, но пък му бях обещала. Спрях се там и го изчаках да дойде. Сигурно имаше на някой от горните етажи, там имаха часове само големите ученици, защото си мислиха, че е опасно за нас малките. Да не сме паднели по стълбите или нещо такова.
Близо до мен по коридора вървяха някои о т големите, които ми се смяха одеве… дано баткото да дойде скоро…

by Sponsored content

1997, някъде в Сеул

1997, някъде в Сеул

Re: 1997, някъде в Сеул

Re: 1997, някъде в Сеул

Re: 1997, някъде в Сеул

Re: 1997, някъде в Сеул

Re: 1997, някъде в Сеул

Re: 1997, някъде в Сеул

Re: 1997, някъде в Сеул