Едва преди няколко часа, някъде

-Да, хьонг...разбрах. Няма нужда да звъниш повече, върши си работата. И...успех. - усмихнах се леко, усетих че той се усмихна по телефона. Всъщност не ми се занимаваше с това, което ме караше да правя. Никога не ме е бивало в това да бъда нечия бавачка, особено на вече пораснало момиче със собствена воля. Дължах поне няколко услуги на Хийчол, така че не можех да му откажа това. А и нали приятелите не трябва да са на принципа „дължиш ми услуга“, следователно така или иначе нямах избор. Особено след като денят ми се беше освободил в последният момент. Хьонг искаше да наглеждам сестра му, по неразбираеми за мен причини . Тейон си изглеждаше съвсем нормална, едва ли имаше нужда от надзор. Отидох в компанията, за да се видя с Юнхо, за да обсъдим някакви реклами и да си сравним соло графиците, след което аз бях свободен, а той едва тръгваше по ангажименти. Взех едно дълго кафе от кафе машината на втория етаж в компанията и се набутах в еднато празно студио, за да не ме занимава никой с нищо.
След това излязох и се поразходих по коридорите на компанията. Изненадващо, но хората бяха по – малко от другите дни, а трейнитата бяха изпозатворени в двете тренировъчни зали на първия етаж и вероятно биваха тормозени от някой от танцьорите на Super Junior. Оглеждах се за Тейон и това какво прави,за да може брат и спокойно да прави предложението си на дамата си.
Госпожица Ким беше в едната зала, привидно със съмембърките си. Наблюдавах ги през прозореца около минута – две и седнах на един от диваните, поставени отсреща. Заиграх се на телефона, и след като момичетата излязоха и се разпръснаха, последвах лидерката до женските тоалетни, където стоях и гледах на отсрещния прозорец. Бях взел ролята си на преследвач сериозно, както всичко друго с което се заемах. Е, може би дори малко прекалявах след като се приближих до вратата към тоалетните да я слушам какво говори, защото телефона и звънна. Говореше си с някакъв мъж, на който чух, но не запомних името. Отдалечих се на прилично разстояние, когато чух стъпките и към вратата, и отново се загледах през прозореца с ръце в джобовете. Въобще не се обърнах към нея, затова нямаше как да видя дали е изненадана или подозрителна, задето ме вижда навсякъде. С Тейон никога не сме имали кой знае колко близки отношения, просто сме завързвали приятни разговори от време на време. Не знаех много неща за нея, както и тя за мен, така че можехме да се определим само като познати и колеги. По принцип я харесвах, беше мила и забавна. Често падаше изтърваше микрофона на сцената. Добре, че не ме беше чувала как се смея понякога, просто беше забавно.
След около половин час бях отново на кресло, но този път пред кабинета на мениджъра на СНСД, защото тя беше влязла там. Съвсем непукисто, спокойно и ведро си четях някакво списание, което беше едно от многото на малката масичка пред мен. Дори не обърнах внимание, когато вратата се отвори, макар да чух и да виждах с периферното си зрение.

Лидерката потегли някъде, и аз дискретно преместих очите си от списанието, към дребния и, отдалечаващ се силует. Чувството беше странно...по принцип мен дебнат някакви папараци и фенове, а сега аз - Айфеловата кула на SM преследвах малката, беззащитна Тейон. Звучи заплашително. Оставих списанието обратно на масичката, с изненада забелязвайки, че е някакво лигаво и женско. Тръгнах след нея и след малко с изненада установих, че е изчезнала. Чудесно. Спрях се и се заоглеждах, как може да убегне точно на мен. Трябваше да я открия. Като ли вече всичко беше преминало от обещание към приятел на някакъв тип развлечение за мен.
Когато най - малко очаквах, чух гласа и и се обърнах леко стреснато. По думите и можех да разпозная, че може би се е усетила какво правя. Преди да успея да реагирам, тя вече се препъваше в собствените си крака и залиташе към мен. Подхванах я за раменете и и помогнах, след което ми благодари. Лицето ми вероятно беше странно...надявам се да не съм направил странна гримаса, защото едва се сдържах да не се изхиля насреща и. Знаех, че това ще е много грубо дори за the original evil maknae, затова с много усилия останах спокоен. Това, че се смеех всеки път, в който правеше нещо подобно е вярно, но нямаше смисъл тя да го знае.
Тя отново проговори, а аз разкарах ръцете си от крехките и рамене, след което въздъхнах.
-О, здравей Тейон. - казах с възможно най - спокойният си и непукист тон.
- В една компания сме, забрави ли? - усмихнах се. Пъхнах ръце в джобовете си, и се вторачих в нея. Всъщност и преди сме се срещали доста често по коридорите, но не сме си обръщали внимание.
- Имаш шоколадови блокчета в чантичката си, нали? - мръднах с брадичка към малката чанта, която носеше със себе си. - Гладен съм. - заявих и се усмихнах малко по - широко.
Добре де, нямах рентгеново зрение или свръхчовешко обоняние, просто я бях видял да си ги купува от една от машините за дребни снаксове в компанията. При това бяха последните, които аз смятах да си взема. Щях да преценя дали я харесвам, в зависимост от това дали смята да сподели шоколадчетата си с мен. От цялата ситуация ми беше станало леко вдетинено, надявах се да не я ядосам с това. Не че по принцип ми пукаше, когато ядосвам всички наоколо. Много бързо минаха годините, и пораснах. Сега, за да изглеждам нормален, трябва да не се държа по този начин. Но бъдеш ли веднъж макне, винаги си оставаш макне.
- Ами...ти как си? След случилото се...знаеш...- за част от секундата станах доста по - сериозен. Във всяка една медия и из цялата компания се говореше за нападението над нея в дома и. Дори за мен беше доста стряскащо предвид нещата, които могат да се случат на една жена в подобен момент. Искаше ми се да я питам от доста време, но никога не сме били толкова близки, за да го направя. Не знам дали някога щяхме да бъдем приятели, но това не ми пречи да съм загрижен за колега в подобни моменти.

Добре де, вероятно си изглеждах доста подозрителен с всичко това, но не ми пукаше особено. Никога не съм имал срама от каквото и да било. Е, поне в последно време, иначе преди години по едно време бях доста стеснителен. Както казват - славата променя хората. Аз поне си го признавам, не като други.
Очаквах отговор на въпроса си, но не го получих, вместо това получих така желано шоколадче, което за малко да изпусна. Какво и стана пък сега? Женска му работа, ех как мразех да комуникирам с жени. Не ги разбирам. Шоколадчето ли и взех, наистина ли и свидят? Тя понечи да си тръгне, но видях, че е изпуснала някаква кутийка, май бяха някакви дражета, които главно децата си купуваха. В бързината я хванах за китката, вместо да и кажа да почака.
- Изпусна си...това. - вдигнах набързо кутийката и с дъвки и и ги подадох. Със закъснение видях, че се вайка за токчето си. Опа, май аз бях виновен за това токче. Ъх....сега пак щеше да се нацупи за нещо. Искаше ми се да се врътна и да избягам, но очевидно нямаше да го направя. Все пак ми даде шоколадче, макар очевидно да не обичаше да споделя.
- Нека ти помогна. - казах, като сложих ръце на раменете и и леко принудително я накарах да седне на най - близкото кресло. - Имам Це 200...някъде...би трябвало да свърши работа. - казах, ровейки из джоба на раницата, която бях напълнил с дрехи за тренировка. Извадих дебелото шишенце с лепило, клекнах, вдигнах крака на Тейон...колкото и странно да звучи, и започнах да мажа между подметката и токчето. Дали си беше купила нескопосани сандалки или просто аз бях силен? Все тая, дано лепилото ми и свършеше работа. Оставих шишенцето на пода до себе си и притиснах токчето силно към обувката и.
- Не че се разхождам всеки ден с Це 200 в раницата...баба иска да и залепя нови тапети. - рекох с широка усмивка, все още сведен над токчето и. Пък как не ми се занимаваше да лепя тапети...беше си гадна за мен работа, но нямах избор. Семейството преди всичко.
- Готово е май. Ама недей да ставаш още, че не е изсъхнало. - съобщих победоносно, изправих се и отхапах доволно от шоколадчето, което ми беше дала. Не смятах да се интересувам повече от живота и, щом и беше толкова досадно. И без това не бях чак от толкова загрижения тип хора. Имах време да се досетя, че не е било заради шоколадчето.

Държанието ми се състоеше в това да се правя на сладък, да се усмихвам и да кимам. Всъщност често така си изглеждах, макар да бях доста висок, продължаваха да ме приемат като макне. Добре че никой не знаеше какво всъщност си мисля, и че не съм чак толкова сладък.
Ако тя разбереше, че брат и ме е пратил да я наглеждам, щяхме да си го изпатим и двамата. Всъщност за него не е сигурно, той е Хийчол, с него рядко може да се излезе на глава. Дори шефовете не се закачат много с него. Но от друга страна аз изглеждам като лесна плячка. Все тая, не се притеснявам лесно. А и да разбере, единственото заключение е, че брат и го е грижа за нея, а аз че съм добър донгсенг. Доколкото я познавам, Тейон не е сприхава, няма да ми се сърди дълго, още повече че не си говорим толкова често. Тя послуша съвета ми и не стана. А и не бях толкова страшен, че да я прогоня. А може би беше дошло времето да се поопознаем с нея.
Настаних се на съседния фотьойл и я поглеждах крадешком от време на време.
- Няма проблем, не съм обиден. - казах спокойно. Не знам мислите и чувствата и, но както споменах по - рано...не разбирам жените. Знам само, че не бива да им се сърдим. Допреди секунда се беше радвала на бонбоните си, които както предположих са детски. Не можах да прикрия усмивката си. Понякога беше много приятно да видиш как някоя жена се държи детински. Кара те да забравиш, че вече си пораснал и че всички проблеми на възрастните са и твои. И аз се вдетенявах понякога, но ми трябваше да съм около доста близки хора. Такива, които не ме приемат като идол. Тя се изчерви, а аз извърнах поглед, за да не я притеснявам.
- О,да мерси! - казах и си всех една от бонбоните и във форма на миньони. Бяха сладки, с вкус на банан, макар и примесени с вкуса на шоколадчето, което изтъпках току що.
- Ей, Тейон....я кажи дали съм се омацал със шоколад? - извърнах се към нея и облегнах лактите си на облегалката на креслото. Не смееше да ме погледне, а аз щях да я накарам.
- И още нещо. После имаш ли някаква работа? - попитах, продължавайки да я зяпам най - безцеремонно. Аз самият не знаех накъде бия, но нещо ме накара да я питам, а в главата ми се подреждаше един от обичайните ми волдемински планове.

Лидерката ми каза, че нямам шоколад дори без да ме погледне. Направих намусена физиономия, но тя и нея не успя да види. Нищо, сега поне нямаше да може да избяга от върпоса ми. Обмислях да я измъкна някъде навън, може би да постреснем някой папарак, както и хьонг да реши, че флиртувам със сестра му.
Докато я чаках да ми отговори, тя спря да си зяпа кутията и ме погледна изненадано. Аз и отвърнах със същия поглед, особено след като започна да се смее. " Добре де, добре...можеше да си по - мила и да ми кажеш не, вместо да се смееш. Голяма работа, че не искаш да излезем" - помислих си набързо, но истината се оказа друга. Обясни ми, че съм се изцапал. Усмихнах се с лека, свенлива усмивка като на някое дете и погледнах надолу.
- Лъжкиня...-измърморих и сложих ръка пред лицето си.
- Защо мислиш преди години Джунсу хьонг ми подари лигавник. - казах набързо, дори не знам защо и го казвах. Доста набързо се отпуснах пред нея и може би това е добър знак. Пред повечето хора, дори колегите си поддържах блестящия имидж, а на нея и се държах като тъпак и не го прикривах. Само въздържах по - дразнещите си мисли. Както повечето хора правят, за да не влизат в кавги. Особено ако насреща ти има жена. Дори не ги знаеш кога са в цикъл, а това означава да попаднеш на бомбена заплаха.
Извади кърпички и ми ги подаде, а аз си взех една и започнах да търкам леко, където ми е казала. Такъв си бях - цапах се с храна и често си накапвах или оливах дрехите с храна или напитки. Особено като бях дете често ходех омазах. Бабите приятелки на моята баба все ме одумваха, че съм бил бавноразвиващ. Но не беше така, просто все не внимавах като ям.
- Да, хареса ми! - потвърдих весело и подхвърлих използваната кърпичка към близкото кошче. Само дето не го уцелих и падна отстрани. Направих се на разсеян и погледнах към нея. Надявах се да не е видяла, но тя гледаше. Все едно.
- То и аз съм гладен. Шоколадчето ти ми отвори апетит. - осведомих я и помислих за момент. - Така и така сме си тук, ако искаш може да излезем някъде. В случая да ядем. Няма да те карам да плащаш сметката! - смигнах и и се ухилих глуповато. Може да е имало нещо не каквото трябва в шоколада и, защото по принцип не се държа чак толкова тъпо. Освен ако не съм пиян.
- Какво ще кажеш за новия ресторант на центъра? Доколкото чух от трейнитата има и чуждестранни ястия, а на мен нещо такова ми се яде. - то имаше доста нови ресторанти по центъра, но и аз не знаех как да и го обясня. Дори не бях сигурен къде се намира, но помня че имаше доста табелки, които биха ми показали пътя.
- С колата съм, така че имаме превоз. - допълних и станах. - Токчето ти вече трябва да е наред, но и без това няма да ти се наложи да ходиш много. - усмихнах се мило.

Игнорирах и коментара, че сме щели да си поделим сметката. Всъщност нямах против, не бях чак такъв джентълмен, а и не исках да карам момичето да се чувства неудобно. Тя от своя страна предложи да отидем на някой от крайпътните ресторанти за рамьон и скара, с което си спечели леко объркан поглед от мен. Аз самият не бях свикнал да ходя по такива. Изглеждаха твърде...евтини. Затова ме изненада, че на нея и харесват.
- Харесваш ли този тип ресторанти? - попитах я все пак. Е, щях да изпълня желанието и, все пак аз я поканих и нямаше да е лошо да се постарая за удобството и. Поне това можех да направя.
- Радвам се, хайде! - казах с усмивка, когато тя заключи, че с токчето и всичко е наред. Излязохме от сградата и се запътихме към задния паркинг. Огледах се набързо дали има фенове някъде, но не виждах такава "заплаха". Това е доста рядък късмет, обикновено стоят на пост, и колкото и дас ги обичаме, се чувстваме неудобно от тази прекалена "любов" към нас. Засмях се на въпроса и, докато изключвах алармата и фаровете на джипа светнаха.
- Има си, казва се Лудият Макс 1. - отговорих и съвсем спокойно и и отворих вратата на пасажерското място. - Просто имам още един джип, почти същия. Защо, ти кръщаваш ли си твоите?
Затворих вратата и и се настаних на шофьорското място. Аз не бях никак малък на ръст, затова и ми харесваше да се возя в големи коли, за да се чувствам свободно. Не беше просто от гъзарщина. Запалих колата и потеглих в някаква неопределена посока, но не беше точно към центъра. Долу горе знаех къде може да има от спокойните ресторанти, които Тейон искаше. Понеже карах по по - спокойни улички, не ни отне повече от десетина минути, за да намерим едно подходящо място. Беше от типа, който аз не харесвах. Масите бяха сложени навън, вонеше на всякаква храна и някакви пияници се наливаха със соджу.
- Не забравяй, че ти си го пожела. - въздъхнах след като спрях колата. Всъщност може да се окажеше приятно, а дори аз имах нужда да видя нови неща. Слязохме от колата и си избрахме една крайна маса. Наоколо беше шумно, но не изглеждаше като да обръщат внимание на нас, даже напротив. Просто имаше пияници. Опитвах се да сдържа леко отвратената си физиономия, за да не приличам на малка лигла пред колежката си.
- Тук....има ли сервитьори или трябва да отидем сами да си вземем нещо?- попитах я, чувствайки се леко тъп, но просто нямах опит на тези места.