Преди седмица, някъде в града

by **Alucard** Съб Апр 12, 2014 7:01 pm

Ако нещата, които върша се приемат като професия, то днес трябваше да е почивния ми ден. Не се занимавах с никой, не звънях на никой, не преследвах Хе Ра и като цяло бях оставил останалия свят на спокойствие. Поне си мислех, че ще е така, докато не ми се обади един от малкото, с които понякога работим заедно. Бяхме се запознали в затвора, всъщност запознанството ни беше ужасно и за малко да го убия, но след това няколко пъти ни се наложи да се съюзим, за да се защитим от трети лица, се изгради съвсем мъничко доверие, но напълно достатъчно да работим заедно при нужда. Също като мен си имаше прякор, само че неговият беше крайно глупав, в сравнение с моя - Риба меч.
Рибата меч се беше заел с трафик на наркотици и пране на пари. Доколкото разбрах от мъченето му в телефонната слушалка, искаше да сплашим някакви негови клиенти, които бяха натрупали дълг от наркотици. Явно в крайна сметка ще е забавно днес.
След няколко часа, като се спусна мрак, с Рибата меч се срещнахме някъде по тъмните улички и потеглихме с крадена кола към един автосервиз плюс морга почти накрая на града. Длъжниците на партньора ми бяха собственици и си работеха там. За наш голям късмет, нямаше други хора там, а намерихме само единия от двамата. Започна разправия, партньорът ми не ми позволи да се намеся, затова просто стоях отстрани. Рибата меч повлече човека за яката и го измъкна някъде навън, а аз останах да чакам, ако се появи другият длъжник. Нямах представа къде отидоха, явно вече не бяха наоколо, защото не чувах крясъци и караници вече. Въздъхнах отегчено и седнах на един дървен сандък, пълен с някакви части. Изминаха поне десет минути, и никой не се връщаше. За мое щастие и не идваха хора, явно в тази част на града и по това време нямаше чак толкова минаващи. Очаквах да остане така още дълго, но това не стана. Някаква кола влезе, и още от мястото си можех да усетя, че нещо с колата не е наред. Не се движеше както трябва. Задържах безизразното си лице към една минута. Сега какво се очакваше да правя? Ами ако и онези се върнат точно сега? Макар тези притеснения, дори не са притеснения, по - скоро вътрешни въпроси...си останах с безизразно лице. От шофьорското място излезе младо момиче, трясвайки леко недоволно вратата на колата си. Явно я е ядосала доста, за да предизвика това. На всичкото отгоре беше сама. Чудесен късмет има, да попадне точно в края на града, в този сервиз и вместо монтьорите, да и се изпреча аз - лошият.
За да не предизвикам подозрения, явно трябваше да се направя на работник тук. Ще е добре ако не е свикнала да идва, и не познава собствениците, които почти винаги работят сами и рядко идват други работници. Е, ако това стане ще и кажа, че съм нов, не е голям проблем. Но не изглежда и като такава, която идва по тези места. Станах от мястото си и се приближих към нея:
- С какво мога да помогна? - попитах с хладен тон, но все пак делово, както би направил истински работник тук. Е, те едва ли са с хладен тон, но аз си говоря така по принцип.

by **Sunhwa** Чет Апр 17, 2014 11:53 pm

Не знаех защо, но днес се чувствах някак странно. Имах усещането, че днес ще е по-различен ден и нещо важно ще се случи. А може би това беше заради факта, че за пръв път от известно време имах почивен ден. Или поне нямах професионални задължения днес. Събудих се по-рано, явно по навик, и след кратка обиколка из дома ми осъзнах, че Хюн Мин го няма. Кой знае къде беше отпрашил. Едва след петнадесет минути осъзнах, че той е извън града и ще се върне утре. Това означаваше, че имам цял ден за себе си. Подобно нещо не се беше случвало поне от няколко месеца.
Ентусиазирано отидох до кухнята, все още по пижама, сипах си Нескуик и започнах да правя кратък списък с неща, които да направя днес. В крайна сметка списъка не беше толкова кратък, колкото предполагах, че ще е. Даже по изчисленията ми щеше да ми отнеме целия ден. Прегледах го още веднъж и натъжена осъзнах, че напоследък до толкова съм свикнала да спазвам график, че съм изгубила спонтанността си и това изобщо не ми допадаше. Все пак не исках да се превръщам в работеща машинка, която не може без да и се дадат инструкции. Бях живо същество. Трябва по някакъв начин да си припомня какво е непринудеността и дори може би да науча какво е да нарушиш някое малко правило.
Естествено нямам намерение да пристъпвам границите на недопустимото, а и бях идол. Обичах професията и феновете си. Това са сбъднати мечти. Докато размишлявах над тези, може би, сериозни теми - измих приборите. След това направих няколко експериментални сладкиша, гледах телевизия, танцувах на стари хитове от детството ми. Съседите сигурно си мислеха, че съм луда вече. Най-накрая реших да изляза привечер. Преди няколко дни ме поканиха на малко парти в един клуб. Щях да го посетя за няколко часа преди да отида до плажа и да остана там цяла вечер, гледайки залязващото слънце, изгряващата луна и метеоритния дъжд, за който имаше слухове и може би да поплувам, макар и да беше хладно за това. Все пак щях да съм сама, затова се запасих с музика, като и направих няколко сандвича, приготвих две одеяла за всеки случай и имах намерение да отида с колата си.
Един час преди да изляза си взех една дълга вана, по-късно усилих музика от лаптопа си и пях караоке докато се приготвях, глезих и контих. Към седем вечерта запалих колата и поех по улиците на Сеул. Отдавна не бях чувала прекрасния звук на движещата се кола, защото рядко я карах. От друга страна я давах на Хюнг Мин, когато имаше нужда от нея и сега намерих следи от присъствието му. Беше оставил пакетче чипс и кенче кола. Радиостанцията беше на едно от любимите му радиа и не я смених, защото песента, която вървеше в момента беше хубава и дори си припявах. Включих GPS-а на колата, защото никога преди не бях чувала клуба, в който щеше да е партито.
Бях обикаляла може би половин час, когато осъзнах, че се намирам в някаква крайна част на града напълно непозната за мен. Започнах да се дразня, но трябваше да остана позитивна. След още петнадесет минути вече напълно си изгубих, а GPS-а спря да работи. Май му изгоря екрана. Навън беше тъмно, нямаше много улично осветление, хора също нямаше. Нещо в това място караше кожата ми да настръхне. Отправих се натам, където мислех че е плажът, но след минута осъзнах, че отивам в грешната посока, защото навлизах все повече в тази крайна част на града. И за да ми стане дори по-приятна вечерта колата ми започна да създава проблеми. Май започна да пуши отпред под капака и след няколко странни звука изгасна. Трябваше да сляза и да видя дали нещо не гори. При краткия път, който трябваше да извървя, токчето ми се закачи някъде, след което съответно опитах да го освободя и то се счупи. Това много ме ядоса и се отказах от това да се правя на автомонтьор. Върнах се в колата и събух обувките си.
С големи мъки успях отново да я запаля и да стигна до някакъв склад, който светеше. За мое щастие беше автосервиз, но нямаше много хора. Ако беше затворен тук ли щях да остана цяла вечер? Ето ти приключение..да спиш в колата си в краен квартал на града, където е тъмно и вероятно има бандити или вандали. Чувствах се такава късметлийка... Слизайки от колата тръшнах вратата малко по-силно отколкото исках. Макар да се опитвах да съм позитивна, просто нямаше как да не се ядосам в тази ситуация. Знаех още от началото на деня, че нещо ще стане, просто очаквах, че ще е нещо приятно.
С бавна крачка пристъпих към някакъв мъж. Той май работеше тук. Сигурно изглеждах нелепо, сама и ядосана и на всичко отгоре боса. Добре, че поне беше сравнително тъмно. Непознатият леко хладно ме попита с какво може да ми помогне. Май не беше особено доволен, че се появих и му създадох работа и грижи. Вероятно щеше да му е по-приятно да се подпира цяла вечер и нищо да не прави. Преглътнах дългото и яростно обяснение, което бях готова да изрека и с усмивка отвърнах:
- Колата ми се повреди. Ще можете ли да я поправите и да ме насочите към центъра на града, защото мисля, че се изгубих. - след което се засмях тихо, за да прикрия срама и притеснението си.
По принцип не изпадах в такива ситуации, но нали исках нещо различно. Защо да не погледна тази случка като приключение. Да, точно така, това щях да направя.

by **Alucard** Пет Апр 18, 2014 5:56 pm

Тя изглеждаше доста изнервена. И чак сега забелязах, че беше и боса. Няма късмет днес - кой знае какво и се беше случило, а накрая попада и на мен. Само че късметът и едва ли е чак толкова лош, защото бях намислил да се правя на обикновен монтьор тук. Първо, че не исках да вдигам шум, и второ - не ми се вършеха престъпления върху жени тази вечер.
Макар да беше привидно ядосана, се насили и се усмихна, след което ми обясни набързо за проблема с колата. Забелязах да излиза лек пушек изпод предния капак.
- Нека погледна. - казах и минавайки бавно покрай нея, и хвърлих поглед отгоре до долу. Чак погледите ни се засякоха. Отворих предни капак и поставих две железни пръчки, за да не вземе да падне отгоре ми. Вероятно нямаше да го направи, но не беше лошо да си сигурен. Надвесих се над частите на машината и ги загледах съсредоточено. Бях по къси ръкави и не ми се наложи да се запретвам. Другото хубаво е, че бях научил доста за колите по трудния начин. Никой не ме е обучавал, просто имах нужда от това, когато ги крадях. А и ми беше интересно, честно казано.
Намусих се. Положението на колата беше доста сложно.
- Пушекът е благодарение на термостата. И той и свещите ви са за смяна - добре, че се сетих навреме да и говоря в уважителна форма. Подпрях се, вдигнах глава и я погледнах:
- Скоро ходили ли сте да ви бърникат в колата? Защото някой ви е сложил много фалшиви части. - отново забих поглед в термостата, който беше от онези, които продават по битпазарите. Беше боклук и ми изглеждаше като слаган и на друг автомобил преди това.
- Термостата играе важна роля за подгряването на двигателя. Приближете се. - повиках я и след като имаше поглед върху частите, започнах пак.
- Виждаш ли това тук? То е термостата. Забележи колко по - износен е от останалите части на двигателя, очевидно е, че не е от твоята кола. И ако приближиш ръка ще видиш колко по - горещ е, отколкото трябва. Ако беше карала още с него, можеше да подпали целия двигател. - Захапах устни и се зачудих дали все пак наоколо имат подобни части за смяна. Звучах някак прекалено услужлив за себе си, все едно не бях аз. Просто нямаше как по друг начин да реагирам сега. Започнах да обикалям, и да претърсвам частите на тия. Ако и ги сменя, ще ми плати на мен , и това ще е загуба за тях. Какво лошо има в това? Много рядко ми се случваше да ми дават пари за честна работа, а и сега също нямаше да е честна. Щях да открадна техните части и после да взема парите.
Само че точно тях нямаха.
- Частите не са много скъпи, но в момента тук изобщо няма такива. Изглежда са свършили. Трябва да оставите колата тук. Ако тръгнете на път, може да свършите фатално. - и аз не знам какво щеше да стане с колата и, аз нямаше да съм тук до утре. Просто си търсех измъкване, защото наоколо нямаше магазини, а ако проверях в автоморгата щях да и сложа износен термостат, достатъчен само за едно шофиране.

by **Sunhwa** Пет Апр 18, 2014 9:50 pm

Непознатият изслуша за проблемите с колата, които имах. Той каза, че ще я погледне и сякаш видях лека промяна в него, може би всъщност бях привлякла интереса му с колата си. Или просто се опитваше да бъде мил, за да ме разкара по-бързо. Нямах нищо против това да си тръгна. Нищо лично към човека, но от това място ме побиваха тръпки. Вярно е, исках приключения, но това не беше точно каквото обмислях. Очаквах нещо малко по... различно.
Мъжът мина покрай мен, като и двамата се огледахме от глава до пети, като в един момент погледите ни се засякоха. Аз се усмихнах леко притеснено и отместих поглед, но само за миг.
След това, той вече беше отдал вниманието си на колата ми, и по-точно - това, което беше под капака и. Него той подпря с две железни пръчки. Бях чувала за един нещастен случай, където едно момиче беше ударило главата си на капака на колата и имаше силни главоболия години наред заради това. Предполагам, че човека знаеше отлично какво щеше да стане, ако капака падне върху него. Спрях тези мисли, защото бяха твърде неприятни.
Мъжът от своя страна започна да ми обяснява какъв е проблема. Честно казано нищо не разбирах от коли, или поне не и в такива подробности. Бях чувала термините, но не бях специалист в колите. Винаги използвах услугите на монтьор, когато се наложеше, но това не се случваше често, защото колата беше на няколко години. Дори не очаквах да се развали... Последният път, когато я карах беше в отлично състояние. Човекът надигна глава и ми зададе въпрос, на който побързах да отговоря.
- Последно колата е била на преглед преди.. - тук се замислих - ...3 месеца. - казах накрая кимайки с глава по-скоро на себе си, припомняйки си.
Преди 3 месеца Хьон Мин беше казал, че е време колата да се заведе в автосервиз на проверка, но тогава бях много заета и го бях помолила да свърши тази задача от мое име. Той се съгласи и след това сподели, че колата е в перфектно състояние. Изслушах думите на мъжа пред мен и след това се приближих, за да имам оглед над нещата. Той продължи с обясненията си, като показваше и честите, за които говори. И наистина беше прав. Следи и разлики наистина се виждаха, а аз бях като потресена. Приближих ръката си, за да усетя горещината и бързо я отдръпнах, точно преди да се опаря. Когато купих колата така ли беше? Свъсих вежди и обвих тялото си с ръце. Да не би хората, при които е закарал колата братовчед ми да имат пръст в тази работа? Това изобщо не ми харесваше!
- Има ли какво да направите по въпроса? - попитах притеснено.
Предполагах, че да, защото исках да се прибера у дома си. Но, когато мъжът обяви, че нужните части не са налични в автосервиза аз останах като застреляна. Трябваше да оставя колата тук, а дори не знаех къде е това "тук", където се намирам в момента. Сигурна съм, че ако опитам отново да намеря това място никога не бих могла. И все пак трябваше да се прибера и очевидно без колата си. Нямах намерение да рискувам живота си, като я карам в това състояние.
- Благодаря Ви много, господине. - казах на човека и опитах да се усмихна, но май тревогите си личаха по лицето ми, защото усетих как усмивката ми така и не се появи.
Оставаше ми едно нещо - такси. Извадих телефона си и набрах номера. След това разбрах, че тук няма обхват. Набирах отново и отново, но нямаше никакъв смисъл от това. Бях боса, без превоз и на непознато място. Какво още можеше да се случи? Замислих се над това как да процедирам. Нямаше на кого да се обадя да ме вземе, нито как сама да си тръгна. Прехапах устна и се загледах в земята, а след това се огледах. Погледа ми се засече с този на монтьора и тогава ми хрумна идея.
- Извинете, съжалявам, че ще ви притесня, но няма как да се прибера. Ще можете ли да ме откарате, когато приключи смяната Ви? Ще ви платя за услугата. - казах притеснено и засрамено, че трябва да се стига до тук.
Мъжът съвсем леко, почти незабележимо се стегна, сякаш да се предпази. Май бях прекалила... След известно време той отвърна, че няма кола и няма да приключи работа скоро, така че няма как да ми помогне. Бях видимо разочарована, както и притеснена. Май ми оставаха два варианта - да поема пеша и да се озова на първа страница на списанията като певицата изчезнала безследно, чийто труп е намерен няколко дни по-късно в река Хан, или да пренощувам тук, в колата си. Изборът беше очевиден.
- Имате ли нещо против да остана тук до утре сутрин? Няма да Ви притеснявам и да Ви преча. - казах с усмивка, като опитах да покажа малко чар, за да не ме помисли за пълна досадница. Надявах се само да не ми каже да се махна, за да не повика полицаите. Всъщност, нямаше да е лошо да ги извика, така поне щях да се прибера сигурно. Тази мисъл ме накара да се разсмея. Кой би помислил, че идол би искал да се прибере с патрулка.

by **Alucard** Съб Апр 26, 2014 11:08 am

Отвърна на въпросите ми и изглежда колата е била на ремонт точно в периода, който предполагах. Този износен термостат няма как да издържи повече. Дори е изненадващо, че не е направил проблем на първия или втория месец, имала е някакъв късмет.
- Единственото, което мога да ви посъветвам е да не ходите повече на това място. Прецакали са ви много, и съм сигурен, че са ви взели повече пари от нужното. - тази равносметка не ме трогваше, разбира се. С тези си действия, хората, които са поправяли тази кола са заложили живота на момичето на карта. Но това ги прави същите като мен. Просто по по - различен начин. Аз в момента дори също застрашавах живота и и то много. Поне беше хубаво, че не се познава предварително с хората, които работят тук. Тогава щеше да стане доста по - сложно за мен, защото те рядко взимат работници.
Тя ми благодари, но си личеше, че е разочарована и угрижена. Само кимнах безизразно в отговор. През това време махнах железните пръчки и затворих капака. Точно в този момент наистина нямаше какво повече да направя. Бях се изцапал леко по едната ръка, затова направих няколко крачки и взех един парцал, с който да се изчистя. Тези части не бяха чак толкова трудни за намиране и скъпи. Би трябвало да ги има тук. Явно просто този сервиз не струва. Едва ли и идват много хора по тези места. Точно това задаваше въпроса защо, това момиче беше само тук. Както бях с гръб към нея се обърнах леко и и хвърлих ястребов поглед. Да не е агент на полицията? Но не е възможно, вече можеше отдавна да се е опитала да ме хване. Може би пък очаква да се появи и партньорът ми? Сключих вежди и се обърнах отново напред. Трябваше да имам едно на ум, макар колата и наистина да беше в лошо състояние и тя наистина да не приличаше на ченге. Просто физиката и не позволяваше да бъде полицай. Но пък това не и пречи да им е помощник или сътрудник и да действа като примамка.
Мислите на един престъпник винаги са такива. Ние се съмняваме във всичко и всички, просто защото винаги сме преследвани. Но пък мен ме биваше в разгадаването на психиката на хората, а тя или беше добра актриса, или нямаше нищо общо с полиция и всякакви органи на реда...и просто наистина бе карък и се беше оказала тук пред мен.
Разсея ме от мислите ми, като ме попита дали ще мога да я закарам. Напрегнах се видимо. Нямах и доверие, за да го направя, а и не можех да си оставя партньора с онзи.
- Нямам кола, а и съм нощна смяна. - обясних простичко. Всъщност бяхме дошли с крадена кола, но тя не знаеше това и нямаше нужда да го разбира. След няколко минути попита дали може да остане до сутринта. Обърнах се към нея, обмисляйки всичко. Всъщност нямаше какво да се съмнявам в нея, щеше да и е трудно да стигне пеша до града сега. Очевидно нямаше избор. Но и аз бях хванат на тясно.
- Чувствайте се като у дома си . - казах с лека ирония. Да бе, кой ще се чувства като у дома си в тази дупка. Явно щеше да ми се наложи и аз да прекарам нощта тук. Но какво щях да правя, ако Рибата Меч се върнеше с разкървавената муцуна на собственика или направо трупа му. Тогава щеше да стане тя! Точно тогава се чу шум отвън. Да, аз знаех, че това са партньорът ми и собственикът, но тя не. Затова усетих изненаданият и поглед върху себе си.
- Ей сега идвам. - съобщих и излязох навън през задната врата. И без това трябваше да предупредя партньора си да не идва с този вътре. Иначе трябваше или да убием това момиче или да преглътнем, че щеше да се разприказва пред полицията. Или трябваше да я заплашвам и да и оставя доживотна травма.
- Нещата се усложниха. - започнах да говоря, когато стигнах при тях. Партньорът ми ме погледна и попита какво е станало.
- Едно момиче дойде със развалена и кола и няма частите, за да я поправя. Трябва да остане тук до сутринта, затова не се появяай вътре и не позволявай на този да дойде! - заръчах му, а той започна да пелтечи дали няма шанс да я отпратя, но такъв очевидно нямаше.
- Ако някой я нападне по тези улички, нали знаеш, че първите заподозрени ще сме ние и може да ни лепнат още обвинения без дори да сме си направили кефа? - изръмжах насреща му. Накрая постигнахме консенсус и се върнах вътре. Рибата Меч обеща да не се появява цяла нощ и да не позволява на този да дойде. Вътре момичето изглеждаше стреснато.
- Кучета. - казах с обичайния си тон. - Кучета ровят из автоморгата и ни създават проблеми . - скалъпих обяснение набързо.

by **Sunhwa** Нед Апр 27, 2014 2:43 am

Момчето ме посъветва повече да не ходя в този сервиз. Явно наистина много бяха преметнали братовчед ми. Надявам се само да не са му близки приятели, защото щеше да е много разочарован, когато му спомена за случилото се с колата. Дано само не се ядоса и не започне конфликт с тях. Какъв късмет имам и аз да дойда точно до тук с развалена кола и да няма как да се върна. Поне никой не пострада - това е най-важното в края на деня.
- Благодаря, че ми изяснихте това. - казах на мъжа.
Ако не беше той, да погледне колата ми, най-вероятно щях да опитам да я запаля отново и, както той сам каза, нещата да свършат много зле. Отново и отново премислях всичко, но от това нямаше полза. Нямаше как да променя нещата. И да нервнича, и да плача, и да ругая - нито едно от тези неща няма да промени каквото и да било. Мога единствено да съм благодарна, че нещата се развиха добре. А аз си мислех, че съм голям карък, особено днес, и наоколо има само беди.
Монтьорът махна пръчките и затвори капакът на колата. Предполагам нямаше какво повече да прави по нея. Той сам каза, че няма нужните части. Затова отиде да си избърше ръцете, а аз започнах нервно да премислям начини да се измъкна от ситуацията и да се прибера в нас. Имах няколко идеи, които споделих със събеседника си, но за жалост той отново нямаше какво да направи а мен. В крайна сметка се оказа, че ще трябва да пренощувам тук...някак си. Дълга вечер ме очакваше, усещах го.
Мъжът ми каза да се чувствам като у дома си. Усмихнах се, но изобщо не ми беше толкова забавно, колкото си давах вид. Трябваше да прекарам една вечер в забутан в края на града автосервиз, с напълно непознат мъж и счупена кола, с дрехи за парти и счупено токче на едната обувка. На всичко отгоре не се виждаха нито звездите, нито луната. Беше напълно тъмно. Предполагах, че има доста облаци, които криеха гледката към нощното небе. Подухваше лек, но хладен вятър. Предполагам, че времето се беше развалило и дари можеше да завали. А аз бях планирала да прекарам вечерта навън сама, за да гледам звездите. Ха! Да, определено съм внимавала, когато слушах прогнозата днес, да.
Точно докато си мислех, че няма как да стане по-лошо, от някъде се чу шум, при което аз се стреснах. Веднага насочих поглед към мъжа срещу мен, който просто заяви, че веднага се връща и изчезна като стрела през някаква врете. Добре, бях сама и на тъмно, на непознато и се чуваха шумове. Няма страшно, това е само някаква котка, която е съборила кофа за боклук. Не е някой бандит с пистолет, който ще убие мен и механикът тук. Или, че той самият няма да дойде и да ми направи нещо. Въпреки тези успокоителни думи, сърцето ми биеше по-учестено, а аз подскачах при всеки нов шум. Огледах се навсякъде, но нищо не виждах. Извадих отново телефона си и включих светкавицата, за да я използвам за фенерче. Отново нищо не се виждаше, нищо освен гуми, части, инструменти и уреди, петна от масло, разглобени автомобили, и всичко, което може по принцип да се намери в един автосервиз.
Тъкмо щях да изгася телефона, когато в мрака ми се привидя движеща се фигура. Подскочих и бързо насочих светлината натам, но се оказа просто мишка. Поех дълбоко дъх и издишах. Не зная защо, може би заради страшните филми, но винаги имах чувството, че в такива моменти някой ме дебне в гръб. Затова да най-сигурно се обърнах, за да осветя тъмните части на автосервиза отново. Нямаше нищо. Изгасих телефона си и го прибрах в джоба ми. След това се върнах в предишната си позиция.
Почти се бях успокоила, когато прозвуча силен тътен. Отново подскочих и погледа ми се насочи нагоре. Това беше просто гръмотевица. - напомних си и сложих длан върху гърдите си. Сърцето ми още биеше силно и бързо. Затворих очи и прочистих главата си от всякакви мисли. След това отново отворих очи и някъде в небето нещо присветна. Това ми даде знак, че нов гръм ще се чуе скоро. По местоположението на светкавицата можех да преценя, че този път тътенът ще бъде по-слаб и наистина се оказах права. След още няколко слаби гръмотевици от небето започнаха да падат капки. Една след друга се засилиха в ръмеж, а по-късно и в дъжд. Гледах как те падат върху студеният цимент и образуват малки локвички, а аз все още бях боса. Май имах резервни дрехи и обувки в един спортен сак в багажника на колата си. Прибягах набързо, отворих багажника и след бързо напипване успях да хвана сака. Сложих го през рамо, затворих багажника и се върнах в автосервиза, където дъждът не ме достигаше. Но той вече беше навлажнил дрехите и косата ми. Трябва да се стопля, за да не истина. Най добре да се преоблека, обуя и да се наметна с одеалото, което носех. Но няма къде да направя всичко това.
Прехапах устни и погледнах към вратата, от където беше минал механикът. Всичко беше станало за не повече от 2-3 минути, но на мен ми се струваше, че него го няма поне от 15. Започнах да се тревожа и отново се огледах. Застанах с лице към тъмнината, защото така се чувствах малко по-защитена, макар и нищо да не виждах. Тогава зад мен вратата се тресна и аз се обърнах с доста изплашен поглед. Но бързо си отдъхнах, когато разбрах, че това е само мъжа, от по-рано. Той заяви, че кучета са причинили всичкия шум и аз най-накрая си отдъхнах. Разбира се, няма какво друго да е. За какво им е на някакви си бандити да идват точно тук и то в такова време. Та те няма да имат никаква изгода.
- Да, разбира се, кучета. - повторих на глас и дарих мъжа с усмивка.
След това върнах погледа си на сака, който стоеше до краката ми. Не можех да отида да се преоблека в колата, защото на връщане пак ще се намокря, а от това никаква полза няма да имам. А аз вече усещах тръпка по голата си кожа, а не след дълго последва и едно кихане от моя страна. Свих устни леко смутена от ситуацията и появилите се обстоятелства. Но как можех да предвидя, че нещо подобно ще се случи, че да не се обличам само по тънки дрехи за парти.

by **Alucard** Пон Май 05, 2014 11:58 pm

Е, явно щеше да бъде дълга нощ. Ако ми се спеше, щях да се правя на някой от онези, които спят на работното си място, но дори не ми се спеше. Нямаше как да затворя очи, при положение че тя е тук, че може все пак да и се оправи обхвата и да викне някого или просто да се появи още някой криминално проявен, който да търси разправии със собствениците на този автосервиз. Такава случка също нямаше да е добре за мен. Щяха да ме разпознаят, че не съм от собствениците и че въобще не работя тук. Въздъхнах и прокарах ръка през косата си.
Като се върнах момичето беше с доста пребледняло лице. Вероятно не и е никак спокойно тук. Започнах да анализирам реакциите и. Вероятно се чувстваше поне малко спокойна след като се появих, но в очите и имаше съмнение относно мен. Това беше нормално. Но ако знаеше кой в действителност стои пред нея, вероятно щеше да хукне да бяга без да се интересува къде ще стигне.
Обвиненията към мен не бяха никак малко и имаше и няколко по - сериозни. Не бях сериен убиец, но бях вършил такива неща. Просто мръсотиите ми бяха прикрити по някакъв начин. Относно родителите на онова момиче, Хе Ра...за тях ми помогна собствения ми баща. Всъщност това беше първото и последно нещо, което направи за мен. Други помощ съм получавал от единия ми братовчед - Те Хьон. Фактически и той е и единствения, който ми е помагал без да ме предаде после. А относно другият ми братовчед...старая се да нямам взимане-даване с него, както и с чичо ми. И двамата не ме харесват и вероятно все още се опитват да настроят Те Хьон срещу мен. Надявам се и да не успеят. Натам, накъдето съм тръгнал имам нужда от някого с повече власт, а и когато му връщам услугите обикновено се забавлявам. Братята Чонг вероятно никога не скучаят.
Момичето от своя страна повтори думите ми и ми се усмихна. Малко хора биха се усмихвали в такова положение, но поне може да се каже, че вероятно наистина ме приема като безобиден автомонтьор. Бива ме значи, в тези среди понякога е добре и да имаш известни актьорски умения. Моите актьорски умения повече се състоят в това да си стоя с покер фейса. Беше доста тъмно само на една лампа, която очевидно беше на път всеки момент да изгори. С усилие намерих още един ключ за лампите от другата страна. Светнах другата лампа точно преди тази да угасне бавно. Също така отидох до голямата гаражна врата, през която колите влизаха вътре и я издърпах надолу, за да се затвори. Все пак гостенката не трябва да настива, нали? Да игнорираме факта, че в действителност и аз съм гостенин. Отново седнах отегчено на предишното си място. Подпрях лакти на коленете си, и се загледах в пода. За всеки случай наблюдавах момичето с периферното си зрение. В един момент обърнах поглед и я огледах отново. Беше облечена като за парти, което не играеше в неин плюс. Осен това се беше понамокрила, явно е излизала навън, докато ме няма. Ами и аз не бях джентълмен, а и нямах какво да и дам, за да се наметне. Да приемем просто, че нямаше никакъв начин, по който да действам кавалерски в този момент. В същия момент до краката и забелязах сакче. Може би все пак имаше какво да си облече.
- Ако имаш с какво да се преоблечеш, може да идеш зад камарата с гумите. - казах и посочих с палец зад себе си. Имаше масивна камара с евтини гуми, като им гледах марката. Е, евтини или не, можеха да и послужат като параван, зад който да се преоблече. Ако потникът и наистина беше мокър, щеше да има да зъзне цяла нощ тук. Вероятно не беше сигурна дали да ме послуша, защото се позамисли, но в крайна сметка след няколко минути беше вече на няколко метра зад мен и зад гумите. Отново се облегнах на ръцете си и въздъхнах отегчено. Все повече се убеждавах, че няма нужда да се притеснявам от нея, не е от тайните служби, не е ченге и не крои номер на мен и Рибата Меч. Друг е въпросът, че яко той или някой друг се пови от задната врата, щеше да има пряка гледка към госпожицата. Мен това не ме притесняваше, но и едва ли щеше да се появи. Изрично му заръчах да не се появява, а той изпълняваше работата си добре. Нямаше да позволи и на другият да се домъкне. Чух разкопчаване на цип, вероятно от сака и, след което стана почти безшумно. Аз се бях замислил и гледах в една точка. Точно тогава чух лек писък. Заради рефлексите си скочих веднага на крака и се обърнах с лице към камарата гуми. Те се размърдаха и видях как горните са на път да паднат. И точно това тръгнаха да правят, докато аз през тези няколко секунди вече бях от другата им страна. Преди да се стоварят върху крехкото тяло на момичето, я хванах грубо за ръката и я дръпнах към себе си, като едновременно се изместих назад. Гумите се стовариха с трясък на земята, а от силното ми придърпване момичето се оказа плътно до гърдите ми, а аз все още я бях стиснал за ръката. Сигурно беше болезнено, имам силен захват. Чак тогава сведох поглед към нея и забелязах, че беше свалила потника си и беше само по сутиен. В крайна сметка не реагирах, само я пуснах и се отдалечих на две крачки, заставайки с гръб. Отидох при гумите, и забелязах как два огромни плъха се измъкват отдолу. Вероятно я бяха стреснали или дори полазили и в уплахата беше бутнала гумите. Дрехата, която вероятно е смятала да облече беше захвърлена там, вероятно отново в бързината. Наведох се, взех и я и я метнах към момичето.
- Заповядай...- казах без да поглеждам към нея и колкото за да не е толкова неловко.

by **Sunhwa** Съб Май 10, 2014 11:57 pm

Помещението беше слабо осветено от една лампа, която беше започнала да мига и усещах, че скоро ще изгасне окончателно. Оставаше само и на тъмно да стоим. За щастие монтьорът забеляза същия проблем и бързо намери ключа за друга лампа. Той включи осветлението на новата лампа точно преди досегашното ни светило да изгасне. "Бърз и с добри рефлекси, а и забелязва проблемите бързо." Това беше впечатлението, което си бях направила до този момент за господина срещу мен. Поне не ми се падна да деля едно помещение с някакъв неприятен човек. Вярно, че не познавах и този мъж, но поне ми правеше добро впечатление засега.
Непознатият отново тръгна устремено, този път минавайки покрай мен. Проследих го с поглед и установих, че целта му беше да затвори голямата врата на гаража, в който се намирахме. Вероятно за да спре влизащия студен въздух и капки дъжд. Бях му много благодарна за това, което направи, защото наистина умирах от студ. Мъжът се върна на мястото, където го бях видяла за пръв път. Едва сега на новата и малко по-силно светлина можех да различа много повече неща из гаража, вероятно забравени отдавна от монтьорите тук. Освен колите, гумите и частите, които ми бяха направили впечатление по-рано, сега забелязах един мотор покрит с някакъв плат. Все пак малка част от него беше развита, което ми помогна да определя, че беше пистов. Винаги съм проявявала някакъв интерес, макар и малък към моторите. Дори помня, че е имало периоди, в които съм искала да се науча да ги карам. И макар в момента да имам книжка и право да карам това превозно средство, нещо в мен възпираше тези мои желания под претекст, че е опасно и безразсъдно. Затова отместих поглед от плата към мъжа и потиснах желанието да разгледам малко по-добре мотора.
Автомонтьорът, който досега беше загледан в земята и вероятно замислен за нещо, също обърна поглед към мен. Вероятно му създавах доста неудобства в момента, а и мълчанието предизвикваше някаква неловка атмосфера в помещението. Зачудих се как да наруша тишината, за да се освободя от натрупаното напрежение, което беше продукт на случките от изминалите минути. След кратък размисъл и едно потреперване си припомних нещо - щях да помоля мъжа да ме насочи към място, където да се преоблека. Но той ме изпревари, вероятно видял сака и мокрите дрехи по мен.
Насочих поглед към камарата с гуми, които той беше посочил. Изглеждаха доста безразсъдно захвърлени и може би леко нестабилни. Това ме притесни и то не малко. Освен това не бях свикнала с подобни ситуации, но предполагам по-добър вариант в случая няма. Затова се наведох и взех сакчето си. С бавна крачка се отправих към прикритието ми. Когато стигнах до мъжа забавих крачка, за да му благодаря, но изведнъж се притесних без да зная защо. Успях да каза едно много тихо "Благодаря!" едва когато бях няколко крачки зад него. Не зная дали го казах достатъчно високо, за да ме чуе, но имах цяла вечер да му казвам същите тези думи за гостоприемството, с което ме беше посрещнал.
Вече бях зад камарата гуми. Тук не беше толкова силно осветено, но това беше дори още по-добре за мен. Забелязах, че насреща има врата, вероятно от тук беше излязъл мъжа по-рано, когато чухме шумовете. При мисълта за него се досетих и за още нещо. Първата ми реакция, на което беше силно да се надявам да е достатъчно възпитан и учтив, за да не надниква докато се преобличам. Май все още не беше разпознал, че съм идол, но все пак съм и жена. Поведението му до този момент ми даваше малко увереност в него.
Побързах да разкопчая ципа на сака. Не помня какви дрехи има тук, затова претършувах и извадих една блузка с дълъг ръкав. Беше черна доколкото можех да видя, не особено пищна и натруфена с украшения или други неща, като дрехите ми за сцена или събития. Блузата е добре, но какво още има там? Ще ми трябва дълъг панталон и маратонки, за да не измръзна. Особено второто! Отново потърсих пипнешком с ръка и скоро извадих един панталон, или по-скоро дънки. Тях оставих върху блузата, а от сака извадих и последното нещо, но не беше очакваното. Бях намерила затворени обувки с токчета. Не бяха маратонки, но щом са затворени и те ще свършат работа.
Като цяло съм доволна от дрехите, които намерих. Явно съм се подготвила сравнително добре, когато съм ги слагала в колата преди кой знае колко време. Заслужаваше си да се намокря, за да и взема. Набързо надникнах дали мъжа не ме гледа. Не го правеше и спокойно можех да се преоблека, но нямаше да е зле все пак да съм по-бърза. Съблякох потника си, сгънах го и го сложих в празния сак. Точно, когато щях да събувам и дънките видях някакъв силует да се движи много бързо някъде в страни от мен. Обърнах се доста бързо, но не видях нищо. Дали не ми се беше привидяло? Щеше да е прекрасно, ако наистина беше така, но в момента, в който усетих нещо да се блъска в крака ми и след това онези светещи малки като мъниста очички лек писък се изтръгна между устните ми. Следващата ми реакция е да опитам да се махна колкото се може по-бързо от плъха. Отскочих назад, като се блъснах в камарата гуми и гърба ме заболя леко.
От там нататък действията се развиха доста бързо. Усетих силна хватка около ръката ми, рязко придърпване и силен трясък. След няколко секунди надигнах поглед нагоре. Бях прилепена към мъжа, който се беше появил и беше попречил на гумите да се стоварят върху главата ми. Той все още ме стискаше за ръката, като ми причиняваше известна болка, но не толкова голяма, като тази, която щях да получа от гумите, ако не ми беше помогнал на време. Автомонтьорът също сведе поглед към мен и явно осъзнал, че съм по сутиен се отдръпна, пусна ръката ми и ми обърна гръб, приближавайки се към гумите. Май наистина не бях сбъркала за него - беше кавалер. Някои мъже биха се възползвали от ситуацията, сигурна съм. А аз все още осъзнавах случилото се. Огледах купчинката с гуми, а до нея бяха и дрехите ми. Някак не бяха затрупани, за мое щастие. Малко след това непознатия ми хвърли черната блузка без да се обръща. Аз я хванах преди да е паднала на земята и побързах да я облека. Останалите ми дрехи бяха близо до мъжа накупчени върху сака. Колкото и неудобно да ми беше исках да се преоблека по-бързо.
- Може ли да ми подадете и сака и да останете така още минутка. - казах с леко треперещ глас.
Май се бях стреснала за пореден път тази вечер. Зная, че беше нахално от моя страна, но не исках да оставам повече сама за сега, а панталона ми беше мокър от дъжда. Мъжа не отговори. След минута го видях да рита леко сака към мен, тъй като така беше по-удобно и за двама ни.
- Благодаря Ви. - отвърнах.
След това възможно най-бързо събух белия панталон и обух новите дънки. Последваха и затворените обувки на токчета и вече бях като нов човек. Преоблечена с нови сухи дрехи. Панталона прибрах при потника в сака, който отново закопчах. Този звук вероятно е бил индикатор за мъжа, че съм готова, защото малко по-късно се обърна към мен, точно след като казах с една дума, че съм готова.
Ситуацията отново стана неловка. Той ме беше спасил от тежко поражение, а аз дори не му бях благодарила, а и не знаех името му. Освен това вече го намирах по-чаровен от по-рано тази вечер. Дали заради осветлението или заради това, че ми помогна в толкова много отношения не съм сигурна. Прехапах долната си устна и казах:
- Аз.. наистина много Ви благодаря. Не зная какво щеше да се случи, ако не се бяхте появили навреме... Съжалявам за всички неприятности, които Ви причиних. Ще Ви помогна с подреждането на гумите...
След кратко мълчание от моя страна, в което той дори не успя да каже нищо аз допълних:
- Казвам се Хан Сънхуа, междудругото.

by **Alucard** Пон Май 12, 2014 12:56 pm

След всичко това едва ли ще поиска да си спомни за това място, още по - малко да се върне. Да кажем, че това е добре за мен. Не и трябва да се чуди защо не съм тук, след като изглеждам толкова отдаден на работата си. Аз наистина съм отдаден на работата си, но не като автомонтьор, а като престъпник какъвто всъщност съм.
Дочух гласа и да ме моли да и подам сака и да си остана така, докато се преоблече. Преместих поглед на сака, който всъщност бях забравил , че е там. Не се сетих за това по - рано. Сритах го с крак, за да се премести до нея и си останах така. Обърнах се чак когато ми каза, че е готова .
Настана мълчание. Мен не ме притесняваше, но тя изглеждаше сякаш не и е мястото тук. Очевидно е, че не и е особено приятно, и цялата нощ ще е много по - неприятна за нея, отколкото за мен.
А аз да кажа, че не бях в настроение да я наранявам или убивам или всякакви подобни деяния. Явно има късмет. Аз не съм психопат, но съм хладнокръвен.
Благодари ми, за пореден път тази вечер. Аз повечето пъти дори я бях игнорирал, защото по принцип никой не ми благодареше. Нямаше и за какво. Сега просто играех театър, правех се на добър и велик, за да не разбере истинската ми същност. Рядко го правя, но по някаква причина се чувствам застрашен. Именно заради това и не позволих на гумите да паднат отгоре и. Ще вземат да и направят нещо, да трябва аз да се оправям после със ситуацията. Ако и трябваше лекарска помощ как да викна линейка? Ако вземе да умре аз ще трябва да се оправям после. И всеки изчезнал или намерен мъртъв по тези места...знаете ли кой е първия заподозрян? Аз! Рибата Меч е вторият.
- За нищо. Не се притеснявай. И не мисля, че ще се справиш с подреждането на гумите. Тежки ще са ти. - подсмихнах се. Този път все пак и отговорих. Явно щях да се правя на добрият тип тази нощ. Не знаех колко щеше да ми се получи предвид студеното изражение и глас, както и тъмните, хладни очи.
Другото, което ми беше ясно, беше че нямам желание да подреждам гуми. По дяволите, не е моя работа, тъкмо на онези да им е гадно после. Ако бях сам, вероятно щях да обърна всичко наоколо с краката нагоре, но сега нямах причина да правя това за пред нея. Тогава момичето ми се представи и аз вдигнах поглед към нея. Позамислих се. Не можех да и кажа, че съм Алукард. Факт е,, че прякорът ми е много по - известен от истинското ми име. Явно щях да използвам него. Хората доста често забравяха за него, дотолкова бяха свикнали с Алукард.
- Аз съм Ха Мин....- казах не много силно и се замислих. Много странно звучи така, не помня да съм се представял така от доста време. Сякаш не беше моето име, смятах прякора си за мое име. Навън пак се чуха шумове, но този път вероятно наистина бяха кучета или котки. Доколкото знам, партньорът ми за тази "мисия" беше отвел непрокопсаника нанякъде. Пак си седнах на мястото. Надявах се бързите ми рефлекси да не са странни за пред нея. Може би и на механиците им трябват такива? Не знам честно казано, нали не съм учил за механик. Знам си за колите, защото съм го научил сам. Като се замисля...аз и на училище не съм ходил много. Прекарвах си времето по поправителни домове, затова много често може би изглеждах глупав. Е..мога да чета по принцип, то оставаше и да не мога.
Момичето продължаваше да стърчи право. Първите няколко минути не ми направи впечатление, но после отново се обърнах към нея.
- Ако искаш седни някъде. Наоколо може да си намериш място. Не е много чисто, но...- като казах това, веднага усетих, че най - чистото и близко място на което може да седне е сандъкът, който се намираше на най много 10-11 сантиметра от моя. Извърнах поглед и се направих на ударен. Ако искаше да сяда, просто аз нямаше да я каня. Мислех си, че гръмотевиците са спрели, но явно е било затишие пред буря. Изведнъж започна да се гърми, от силно по - силно и на няколко пъти лампата ни примигна. Явно гръмотевиците не действаха добре на електрозахранването. А аз дори не знаех къде се намира таблото на този гараж. Ако ни спре тока, не знам как ще ида, за да се мъча да го оправя. Но какво ми пука? Тъмнината въобще не ме плаши. И все пак се надявам да не спира тока, защото предпочитам да я държа под око.
- Рядко се виждат сами момичета наоколо и по това време. - казах, впивайки отново погледа си в нея. Нямах никакъв тренинг в завързването на приятелски разговори, затова не знаех много какво да и кажа. Трябваше да се чувства поласкана, че дори се старая. По принцип не си говоря с хората така.

by **Sunhwa** Пет Юни 27, 2014 3:41 pm

Той прие благодарностите и извиненията ми, а по-късно и допълни, че едва ли ще се справя с гумите понеже са доста тежки. Аз отправих един бърз поглед към съборената камара и осъзнах, че са доста големички, а това предполага и теглото им. Стана ми наистина неудобно за случилото се. Беше само един плъх..малък, почти безобиден и много мръсен плъх, а аз трябваше да изпищя, да съборя цяла камара гуми и да причиня допълнителни неудобства на този мъж... браво Сънхуа. Със сигурност има много добро мнение за мен в момента... представям си как утре ще разказва на приятелчетата си и ще ми се смее. Макар и да изглежда възпитан и добър, няма как да изпусне подобна възможност. Дори аз сама бих се присмивала над себе си... и най-вероятно ще го направя. Има си причина да ме наричат White paper колкото и неприятно да ми е от този факт.
- Приятно ми е да се запознаем, Ха Мин! - отвърнах кратко след представянето му.
Усмихнах се и една мисъл ми мина през главата. Въпреки всички неприятности и случки тази вечер съм сигурна, че след време ще си я припомням и ще се смея за всичко, което е станало. Малко или много това си е един вид приключение. Да, не успях да отида на партито и да гледам звездите докато хапвам всички храни от кошницата в колата, но и това не е чак толкова зле. И по-лошо можеше да бъде. Последва втора мисъл - храната! ХРАНАТА! Господи, забравих я напълно. Трябваше да я изкарам заедно със сака с дрехите си, но как не се сетих по-рано... Вече е късно да изляза - не искам отново да намокря дрехите си. Най-добре ще е да изчакам да отмине бурята или поне да намалее дъжда. Най-много да имаме закуска утре сутрин.
Осъзнах, че съм стояла права едва когато Ха Мин ми предложи да си намеря някое място и да седна. Аз се огледах внимателно и от това, което успях да видя на тази светлина единственото по-чисто местенце беше до него и то доста близо до него. Надявам се нямаше нищо против да стои до мен, а и ако стане твърде неловко може да се преместя. Кой знае, може и върху мотора да седна, макар че може собственикът му да не е особено доволен от това. Тръгнах към мястото и разбрах, че съм леко скована, вероятно от шока по-рано. Побързах да седна на сандъка преди той да види колко странно се движа. Надявам се само да не помисли, че нарочно сядам до него. Всъщност..може би точно това правех на някакво подсъзнателно ниво. С всичко, което се случи се чувствах малко по-защитена до него.
Навън стана по-тихо и аз се зарадвах, че бурята започва да отминава малко по малко. Но уви, последваха няколко силни гръмотевици, които сякаш ставаха все по-чести и по-силни, за да ни напомнят, че лошото тепърва предстои. Лампите започнаха да примигват. Надявам се само да не изгасне тока, защото определено нямаше да се чувствам комфортно в тъмно помещение, което не съм проучила. Трябва да се стегна. Не съм някакво разглезено хленчещо момиченце. Преминавала съм през достатъчно трудности през живота си и нямам намерение да се оставя на една буря и малко лош късмет. Та дори мисълта за това е нелепа. Стиснах дясната си ръка в юмрук, свих устните си в тънка линия, тихо и дълбоко вдишах и издишах. След това се отпуснах.
- Рядко се виждат сами момичета наоколо и по това време. - каза мъжът и аз го погледнах.
Явно се опитваше да разчупи леда и неловката атмосфера. И аз ще се постарая, за да направя същото. Все пак ще сме така цяла вечер и ще е изключително неприятно и за двама ни, ако си мълчим и отбягваме да се гледаме.
- Да..аз бях на път към едно парти, но не знаех къде е и GPS-ът ме доведе до тук, където колата ми се повреди. От там нататък знаете останалото. - засмях се на късмета си и погледнах надолу към земята, припомняйки си как освен всичко, което казах GPS-ът изгоря, счупи ми се тока и почти не останах затрупана от камара гуми.
След това надигнах поглед към Ха Мин. Исках да продължа разговора и да го питам и аз нещо, но не знаех какво. Не ми изглеждаше като човек, който би разказал всичко за себе си на напълно непозната.
- А Вие как се озовахте тук? Искам да кажа в покрайнините на града.. Не би ли следвало да имате повече клиенти в централната част? - попитах от своя страна.
Последва още една силна гръмотевица. Вече бях привикнала на трясъците им, но тази беше достатъчно силна, за да привлече вниманието ми. Не се стреснах, но погледа ми се насочи към затворената гаражна врата. Лампите примигнаха и след няколко секунди помещението стана тъмно. Никъде не се видя искра, не се чу счупено стъкло, което означаваше, че всичко е наред, просто е спрял тока. Приглушено ахване в знак на изненада се изтръгна от устата ми. Огледах се в тъмния гараж, но от това нямаше полза. Тогава усетих нещо да ме докосва за секунда и след това изчезна. Някъде в противоположния край на гаража се чу шум от движение. Вероятно отново бяха плъховете, дори и да беше доста силен шум за плъх. Някакво куче се разлая от другата страна на металната врата. Може би гръмотевицата го е изплашила. Бръкнах в джоба на дънките си и извадих телефона си. Включих светкавицата и я използвах за фенер. Секунди по-късно лампите светнаха и всичко беше както по-рано.
- Надявам се това да не се повтори - споделих с Ха Мин, който изглеждаше някак напрегнат и готов да скочи всеки момент. - Добре ли сте? - попитах преди да се усетя.

by **Alucard** Съб Авг 16, 2014 6:31 pm

Не знаех дали ще имам нерви до сутринта. Нито съм от най - търпеливите, нито от най - харизматичните. Момичето седна на сандъка, който беше до моя. Сподели как била тръгнала на парти, но плановете и се объркали.
- Значи нямаш никакъв късмет днес. - казах, след което се подсмихнах на себе си. е, вероятно имаше някакъв, щом бе попаднала на благосклонен Алукард, а не на ядосан. Ако това се бе случило преди няколко дни примерно, дори имаше шанс да я убия. Това би било много по - лесно, отколкото да и правя компания до сутринта, да се занимавам с досадни въпроси и да се правя на глупав и невинен работник тук. А дори не знам какво става при другарчето ми за мисията.
- Центъра не е място за мен. Не обичам оживените места. - казах и се постарах да прозвучи приятелски. Действително в това имаше и истина, дори не беше лъжа. Лъжата се състоеше в това, че не работя тук. И реших да не и споделям, че нямам квалификация, за да не вземе да се притесни дали съм и съставил точна прогноза за проблема на колата. По - добър съм от много монтьори с квалификации. Например като този, при който е била колата и преди.
Не мина много време и осветлението примигна, след което в гаража настана мрак. Дочух ахване от страна на момичето, а аз самият се наежих. Ако някой е дошъл да ме хване и е спрял осветлението заради това, трябва да съм много внимателен. Впрегнах всичките си сетива, като все още стоях неподвижно, в седнало положение. Ако скоча сега, и няма нищо стряскащо ще разваля прикритието си пред момичето. Последва кучешки лак и после осветлението се върна. Аз все още бях напрегнат. Определено всички с моето занимание ще реагират така. Трябва да внимаваш, защото могат да те дебнат и полицаи, и други престъпници, с които си в лоши отношения.
- Добре ли сте? - чух звънкият глас на Сънхуа, който ме отвлече от съсредоточението и напрегнатите ми сетива. Обърнах глава към нея и видях, че ме гледа малко стреснато и може би неразбиращо. веднага се постарах да изглеждам отпуснат.
- Да...добре съм. Не искам да те плаша, но се намираме в много опасна зона. Наблизо са затвора и психиатрията. - е това вече не беше лъжа. Мен не ме беше страх толкова, просто се опитвах да си намеря оправдание. Един нормален автомонтьор би се стреснал на такова място, нали?
- Друг път не те съветвам да идваш насам. - погледнах я предупредително. - по принцип не раздавах такива съвети, просто сега играех роля. Доверието на жена се печели лесно, просто трябва да свикне да те гледа закрилнически. Това беше и целта ми сега.
Следващия половин един час премина без каквито и да било произшествия. От време на време се заговаряхме за нещо, но все още си личеше, че не съм най - вещият в разговорите. През другото време пък отново наставаше неловко мълчание. Неусетно и бурята навън бавно започна да спира. Скоро не валеше дъжд, нямаше светкавици които да стряскат момичето и плъховете и нямаше внезапни спирания на тока, които да ме хвърлят в тревога, че някой опасен е наоколо.
Бяхме се заговорили за някаква много тъпа тема, свързана с времето и дъжда, когато задна врата се отвори рязко и от там нахлу мъж. Скочих все едно нещо ме е опарило по задника и заех някаква предпазна позиция, все едно ще направя скок. Разпознах в мъжа втория собственик на това място. Направи няколко крачки към нас, гледайки ме хем стреснато хем решително. По челото му избиваше пот, и колкото повече се намусвах насреща му, толкова повече усещах как иска да избяга. Премести погледа си на Сънхуа и явно разбра, че не е мой другар, а клиентка.
- Госпожице, звънете на полицията... - каза той с треперещ глас, следейки ме. Стиснах устни.
- Този е престъпник, звъннете им....преди да ни убие и двамата... - почти и се примоли той, а аз го гледах все едно ще му прережа гърлото. Точно сега ли трябваше да се появява. Дано не ми се налага да ги убивам и двамата. Явно като беше нахлул, не очакваше аз да съм тук. Щом е толкова страхлив, едва ли би имал смелостта да дойде, знаейки че съм тук. Сега дори нямаше смелостта да избяга. Стоеше прикован на едно място и ме следеше с големите си очи. Усетих как момичето съвсем леко и несъзнателно се отдалечи, но малко. Или се съмняваше в мен, или се страхуваше от него. Той изглеждаше убедителен, в това няма спор. все пак казваше истината.
- Сънхуа. - плътния ми глас отекна, като звучеше уверено. Нямах сили да се преструвам на нищо, защото бях ядосан.
- На този нещо не му е наред. Трябва да се махнем. - все още следях него вместо нея. Сега изборът щеше да е само неин. Не знам на кого ще повярва, но може от това да зависят животите и на двамата.
- Госпожице, това е Алукард...-почти проплака мъжът и аз отново присвих очи.

by **Sunhwa** Пет Сеп 12, 2014 2:32 pm

След разказа за преживяванията ми дори Ха Мин се съгласи, че днес не ми е ден. От друга страна винаги можеше да е по-зле... Ами ако не бях попаднала на него, ами ако бях останала сама… без никаква идея какво да правя… и то в дъжда. Не, определено нещата се балансират – с лошото идва и доброто. Несъзнателно се усмихнах. Какво ли предстоеше да се случи още?
Малко по-късно мъжът сподели, че центърът е твърде оживен за неговите предпочитания. Тези думи ме накараха да се замисля. За хора като мен никога нямаше усамотение и спокойствие, винаги сме в център на някакво оживление. Понякога си припомням дните преди дебюта ми. Да, имахме трудности, но беше тих живот, спокоен. Вероятно като живота на този мъж. И въпреки всичко не бих променила изборите си. В момента изживявам мечтата си, раста, развивам се. А някои хора никога не успяват да постигнат своите. Чудя се какви мечти има Ха Мин. Едва ли си представя целия си живот в този автосервиз. Тъкмо щях да го попитам, когато токът изгасна и последваха разказаните случки.
От отговора на автомонтьора ме побиха тръпки. Затвор и психиатрия толкова близо до нас... Но, те трябва да са добре охранявани, нали? Едва ли някой ще избяга от там... Преглътнах и с притеснение в очите го погледнах. Не можех да разбера този мъж. Как успяваше да се справи на такова място. Толкова опасен квартал и е сам на смяна... С всички ужасни случки в града в последно време не мога да се чувствам спокойно и в собствения си дом, и дума да не става за спокойствие в покрайнините. Напоследък има и много нападения срещу колегите ми. Тейон беше нападната от сасенг в собствения и дом, а Сохьон беше отвлечена от някакъв изнудвач. Зная само за тези случки и то не много добре, защото графикът ми не позволи да стоя в социалните мрежи и да се информирам. Дори не знаех името на изнудвача на макнето. Знаех само че е много известен и изключително опасен. Дано никога не го срещна. И въпреки всичко много се радвам, че лидерката и макнето на SNSD са добре и не са пострадали силно физически, също както и всички останали в този град, които са били нападани.
- Разбрах. - казах тихо и плахо като побързах да отвърна поглед, за да не става твърде явен страхът, който ме обзе.
Прехапах долната си устна, за да се съвзема, а Ха Мин ме посъветва повече да не идвам в този квартал. Определено щях да го послушам! Но и той не биваше да е тук.. по-добре да напусне и да си намери работа някъде другаде. Може би ще мога да поговоря с братовчед ми за някакви добри автосервизи, където търсят работници.
- Благодаря, ще ви послушам. - допълних не много след това.
След тези думи опитах да се успокоя колкото се може повече, но притеснението и страха все още напираха някъде в подсъзнанието ми и това си личеше. Трудно се концентрирах върху разговорите, които водя с мъжа, колкото и кратки да бяха те..дори и с тези тривиални теми като времето. При всеки шум се стрясках и стоях нащрек, също както него. Вече разбирах защо непрекъснато изглежда напрегнат.
Може би беше изминал половин час от последната силна гръмотевица. Навън дъждът намаля, гръмотевиците стана по-тихи и отдалечени и на по-големи интервали. Бурята отминаваше. Това ме успокои малко. Гаражната врете все още беше затворена, но бях сигурна, че навън е спряло да вали. Явно Ха Мин също го беше забелязал, защото в един момент и двамата се бяхме загледали в една и съща посока. Това провокира и темата за времето, която обсъждахме не особено въодушевено, но беше по-добре от мълчанието и неловката тишина, която го следва.
Изведнъж от вратата в противоположната част на гаража нахлу някакъв мъж. Ха Мин скочи като попарен и зае предпазна позиция. Аз също скочих, но доста по-бавно от него. Застанах доста близо до него някъде зад гърба му, като от нахлулия виждах само това, което тялото на Ха Мин не закриваше. Чак в този момент осъзнах колко по-висок е от мен. Както и начина по който изглеждаше, когато е готов за битка - силен и дори малко страшен. Но това ме привличаше в него.. поне до известна степен.
Непознатият изглеждаше изплашен и притеснен също като нас, но по челото му избиваше пот и лицето му беше бледо сякаш е видял призрак. Той местеше лудешки погледа си по Ха Мин и сякаш със закъснение забеляза и мен. Имаше нещо в очите му. Не можех да разбера какво е, но когато този човек започна да ми говори, че трябва да се обадя на полицията виждах страх в очите му. Думите му напълно се объркаха, дори ме изплашиха. Какво? Ха Мин е престъпник? Но..това не може да бъде.. не.. не го вярвам! Непознатият стоеше на едно място и не помръдваше и мускул. Само очите му трескаво обхождаха помещението, но най-много се задържаха на Ха Мин. Несъзнателно тялото ми само се премести на няколко сантиметра по-далеч от Ха Мин. В думите на непознатия нямаше никаква логика, но начинът по който го казваше беше толкова убедителен.
И тогава Ха Мин проговори. Първоначално произнесе само името ми и погледът ми се устреми веднага върху него. Гласът му отекна в гаража и в съзнанието ми. Беше толкова плътен, толкова решителен и сигурен, сякаш ме грабна и ме съвзе от незабележимия транс, в който бях попаднала. Той сподели виждането си, че непознатият не изглежда наред.. същото което и аз си помислих, когато го видях. Дали не е избягал от психиятрията или може би Ха Мин беше наистина престъпник. Но непознатия го нарече с друго име - Алукард. Не зная защо, но май бях чувала това име. Или просто си въобразявах.
В първия момент не можах да кажа нищо, не можах да помръдна..бях парализирана. На кого да повярвам? Не, нямаше място за съмнение тук. С ръка опипах джобовете си, за да проверя, дали телефона, ключовете за колата и документите ми са в мен. Другото оставих в колата, но тези неща винаги нося със себе си и знам, че ги пъхнах в джоба си, когато се преобух. И бях права..там бяха. Сакът ми беше на пет-шест крачки от новодошлия в противоположна посока от вратата, през която беше влязъл.
- Господине... телефонът ми е в сака. Онзи във ваше ляво. Намира се най-отгоре..вземете го! - казах решително.
Факта, че бях участвала в драми ми помогна да изиграя тази роля достоверно въпреки стреса и ситуацията. В първият момент мъжа ме погледна изненадано, след това погледа му се насочи към Ха Мин изпълнен със страх. И както го гледаше изведнъж хукна към сака. Това беше възможността ни! Нямах време да гледам реакцията на автомонтьора. Просто го хванах за ръка колкото мога по силно и започнах да бягам към вратата, дърпайки го със себе си. В началото усетих съпротивление докато той се усети, но след това той започна да бяга по-бързо и от мен. Може би защото бях обута с токчета, а може би защото просто не бях най-добрата спортистка... но силно се надявах Ха Мин да не пусне ръката ми и да ме изостави.
Минахме през вратата и навлязохме в тъмно помещение..вероятно някакво коридорче. Въпреки това си казах да не спирам, независимо какво стане. В гаража имаше много железни инструменти, с които лудият можеше да ни нарани. В тъмнината се чу някакъв шум, което ме стресна. Спънах се в нещо и кракът ме заболя, а май Ха Мин си удари рамото, защото чух тъп удар зад мен. Адреналинът блъскаше във вените ми и задвижваше тялото ми. Бях чувала за този феномен, но за пръв път го изживявам. Може би адреналинът е този, който ми позволи да преместя тялото на Ха Мин, когато го дръпнах за пръв път, за да избягаме.
Най-накрая излязохме навън. Дъждът наистина беше спрял. Огледах се трескаво из дворното място първо със стари коли и части. Първият ми инстинкт беше да отида в колата ми, но сега тя е счупена и не работи. Което означаваше, че трябва да намерим друго превозно средство, защото до никъде няма да стигнем с бягане. И тогава я фокусирах. Колата изглеждаше напълно здрава. Беше стара, но поддържана! Май за пръв път в живота ми се радвах, че попадам на Жигули.

by **Alucard** Съб Окт 11, 2014 12:09 pm

Мозъкът ми, инстинктите и рефлексите работеха на пълни обороти.Въобще не очаквах, че наистина някой ще се появи до края на нощта, но очаквай неочакваното . Развоя на събитията сега зависеше единствено от Сънхуа. Каквото и да избереше, не е добър избор за нея, откъдето и да го погледнеш. Ако повярва на него – ще ми е наложи да ги убия и двамата, ако повярва на мен – така или иначе остава с престъпник. Във всеки момент може да стане нещо, заради което да ми потрябва да и затворя устата.
Усетих ,как тя направи няколко крачки назад от мен и се напрегнах. Бях достатъчно убедителен, но този отсреща – също. Той назови името ми, което отдавна приемах повече за свое от истинското, но момичето като че ли не го разпозна. Колко хубаво, че не се е интересувала толкова от новини и криминалистика, иначе отдавна да ме е виждала на снимки и разпознала.
Това, което наистина ме изненада беше, когато тя му каза да намери телефона и. Челюстта ми се напрегна и видимо се намусих, но от нейната позиция не можеше да се види. Не исках точно днес да се стига до тук, но явно щеше да се наложи. Спуснах бавно ръка към колана си, за да извадя едната си ножка. Скоро щеше да стане кърваво, а аз се възползвах, че онзи се е навел да тършува. „Сбогом, госпожице, беше ми приятно!“ – тъкмо щях да се обърна и да забия ножката във врата и, тя ме хвана за ръката и ме повлече. Изтървах си ножката и тя падна тежко на пода, вероятно стряскайки онзи. Момичето не и обърна особено внимание, беше заета да ме тегли, а на мен ми трябваше известно време, за да разбера какво се случва. По едно време и се оставих, и дори започнах да бягам по – бързо от нея, дърпайки я, вместо тя мен. Само ми е интересно от къде я извади онази сила, та да ме тегли така. Буквално не би трябвало да има шанс да го направи. Вероятно е била стресната или под влияние на адреналин.
Зачудих се все пак дали е видяла какво правех и че имах намерение да я убия. Едва ли, защото иначе нямаше да бяга в една посока с мен, при това държейки ме за ръка. Не и трябваше да разбира, че е била на секунди разстояние от смъртта. Вероятно ако се беше забавила само за миг, щеше да ме види в по – различна светлина. И все пак се надявах да не се случват други неща, заради които да трябва да се отърва от нея. Минахме през някакъв тъмен коридор и не виждах много къде тичам. Усетих много силна болка в рамото си. Нещо се заби в него, но аз някак си сподавих ахването си. Свикнал съм да върша физически дейности ранен, и доста често ходя с отворени рани. Рисковете на професията все пак. Захванах предмета и докато тичах го извадих от рамото си, захвърляйки го някъде настрани. Болката си беше гадна, но изохках съвсем леко. Нямах представа какво е, нещо остро, самосе надявах да не е било ръждиво или замърсено с нещо. Усещах и струйки кръв. От друга страна Сънхуа се спъна в нещо, но едва ли беше по – ранена от мен, щом успяваше да държи темпото на тичане.
Най – сетне излязохме и пред нас се разкри автоморгата. Беше истински бардак, но се надявах да има работеща кола. Трудно, но с изненада забелязахме някакво Жигули. Беше си старо, но добре изглеждащо. Оставаше само да работи. Без дори една дума, двамата изтичахме до него. Ударих едно адки силно коляно на вратата до пасажерското място, след което успях да я отворя.
- Сядай. – казах на момичето, докато държах вратата. Звучеше грубо, но в момента нямахме време за глупости. Аз знаех, че онзи няма да ни последва. Беше го страх от мен. Но беше напълно способен да викне полиция. Нямах голямо желание да повикат хьонг.
След това ударих още едно силно коляно на вратата към шофьорското място и се вмъкнах вътре. Започнах да ровя измежду жичките. В тъмното ми беше трудно да намеря подходящите, но след известно време успях да ги свържа и закрепя. Шумът т двигателя сякаш ни подейства успокояващо. Включих на скорост и обърнах колата, след което излязохме на пътя и поехме по посока на града. Нямах време да проверявам дали всичко със колата е наред, но да се надяваме, че е. Тя вървеше доста добре като за случая.
Погледнах в страничното огледало за задно виждане, но нямаше никой. Беше съвсем пусто, а в колата цареше мълчание. Аз най – малко знаех как да подходя и какво да говоря . Дори не знаех накъде да карам.
- Удари ли се някъде? – попитах с хладния си тон. Не че всъщност толкова ме интересуваше, просто трябваше да се правя на добър. Трябваше и да внимавам с пътя, все още беше мокър, но небето вече бе станало ясно, все едно никога не е валяло. Виждаха се дота звезди. Тъкмо минавахме покрай широк път, а наоколо имаше полянки. Идеше ми да си ударя лицето в клаксона, когато забелязах какъв е проблема. Как можх да го пропусна.
- Е чудесно! Свърши но бензина. – ударих с юмрук по клаксона от яд, с което може би стреснах момичето.

by **Sunhwa** Нед Дек 07, 2014 11:24 pm

С Ха Мин мислехме еднакво, защото без да си кажем и дума се и двамата се затичахме към Жигулито. Вероятно щях да започна да дърпам вратата, която вероятно е заяла или заключена, ако монтьорът не ме бе изпреварил. Така със сигурност спестихме доста време, защото той изглежда знаеше какво прави. С един единствен удар той успя да отвори пасажерската врата на Жигурито. Вероятно в момента неговият адреналин също бушуваше из тялото му. С груб и рязък тон той ми заповяда да сядам и аз го послушах. Без да се бавя аз се хвърлих на седалката в колата, след което чух силен трясък. Ха Мин беше затворил и миг по-късно вече удряше едно коляно и на шофьорската врата. За отрицателно време той бе успял да ни осигури достъп до колата, но оставаше другият въпрос. Как ще потеглим с нея? Дали нямаше ключове оставени някъде из жабката или сенника или монтьорът просто щеше да свърже някоя друга жичка както правят по филмите? Той бе предпочел втория вариант. Отне му известно време, но определено работеше бързо, защото след минутка, при това в тази тъмнина, той успя да запали колата и да потеглим.
Преди да осъзная вече бяхме на пътя и се отправяхме към града. Не мога да кажа какво успокоение беше това за мен. Вече няколко пъти мисълта, че мога да умра премина през главата ми. Осъзнах, че стискам ръбовете на седалката, когато усетих болката в пръстите си. Опитах да се отпусна доколкото е възможно и погледнах към мъжа до мен. Той изглеждаше леко напрегнат, кокалчетата му бяха побелели от стискането на колана, но излъчваше някаква енергия... сякаш знае какво прави и това ми носеше известна доза успокоение. Въпреки това в колата се носеше някакво тягостно мълчание. То бе нарушено от думите на Ха Мин.
- Добре съм. – отговорих някак машинално на въпроса му.
Сърцето ми все още препускаше и ръцете ми трепереха, а аз с всички сили се опитвах да прикрия това и да възвърна самообладанието си. Сега това беше възможно, защото бяхме далеч от опасността. Погледът ми отново се плъзна към монтьора и едва сега видях едва забележимото потъмняло петно върху блузата му. Това кръв ли беше?
- Господи, какво се е случило с рамото ти? – гласът ми прозвуча някак пресипнало.
Бях чула сблъсък и предположих, че мъжът се е ударил силно, но не бях очаквала да има кръв. Надявах се да не е нещо сериозно и все пак трябваше да отидем в болницата, за да изчистят раната и да я превържат. Намирахме се на някакъв широк път с полянки от двете страни, но благодарение на колата имаме шанс да стигнем до болницата. А след това може би и до полицията. Тъкмо възнамерявах да кажа това на Ха Мин, когато осъзнах, че колата се движи по-бавно. Огледах се, за някакъв пушек или знак, че нещо не е наред, но нямаше никакви признаци за това. Но монтьорът бе забелязал проблема. Той ядно блъсна клаксона, от което леко се стреснах, имайки предвид доскорошните случки. Думите му ме притесниха... ако бензинът беше свършил това означава, че сме забутани тук кой знае колко време. И все пак, колкото и странно да беше, се чувствах в по-голяма безопасност тук, отколкото в онзи сервиз за коли.
- Какво ще правим сега? – попитах мъжът.
Бръкнах в джоба си и извадих от него телефона, който при сервиза беше останал без обхват. Побързах да видя дали това се е променило, но уви.. не беше. Въздъхнах и го прибрах обратно на мястото му.
- Няма обхват, което означава, че не можем да се обадим на никого. – мит след тези думи ми хрумна нещо. – Мислиш ли, че в багажника има нещо, което да ни е от полза? Може би резервна бутилка гориво?
Надявах се да има бутилка бензин или поне одеяло, защото когато адреналинът вече отмина започнах да усещам вечерния студ през тънката си блуза. Дъждът и гръмотевиците бяха спрели, а звездите си проправяха път през разкъсващите се облаци. По този начин малко по малко нощното небе ставаше по-светло и осветяваше природата около нас. Изглежда пикникът щеше да се получи, ако всичко това не се беше случило. Сега дори и храна нямахме, а Ха Мин все още беше ранен.

by **Alucard** Чет Фев 05, 2015 10:53 pm

Сънхуа поне малко се притесни, когато и казах за бензина;. Попита дали в багажника не би трябвало да има бутилка с бензин. Звучеше като добро предложение, заради яда си не се бях сетил да погледнал. Ако успеех да отворя багажника...
Беше проверила телефона си и нямаше обхват, а а само стоях, загледан някъде напред. Почти не минаваха коли, бяхме на много забутан път. Поне някой някога щеше да мине, имахме вариант да чакаме. Но не бях сигурен, дали искам да се срещам с хора, можеше някой да ме разпознае, или да минат патрулки.
-Чакай тук. – казах не толкова грубо и излязох от колата. Отидох до багажника и се помъчих да го отворя. Не можех. Направих няколко крачки встрани от пътя и взех един един средно голям камък, с който започнах да удрям по ключалката. Рамото ми ме болеше и дразнеше, а и студените ми ръце поддаваха от ударите с камъка върху ключалката на багажника. След няколко опит успях да го отворя. За щастие имах опит с отварянето на всякакви неща. Разрових се вътре. Имаше някаква грозна, дебела шуба, прашасала, но може би щеше да свърши работа. С едно надникване можеше да види как момичето зъзне в колата. Имаше също празна касетка с няколко мухлясали буркана вътре и разбира се...празна туба от бензин. Развих капачката и наклоних бутилката със шишето надолу, а от нея прокапаха последните три-четири капки бензин. Намерих и някакво грубо одеало, което също измъкнах за всеки случай. Всичко останало, което виждах в тъмното бяха празни бутилки от бира и някакви други боклуци. Нищо използваемо. Награбих шубата и одеалото и заобиколи, отваряйки вратата на Сънхуа, за да излезе.
-Вътре е студено колкото вън вече – казах повдигайки шубата. Наметнах я набързо и побързах да се изнижа от ситуацията на близост. Още повече, че погледът и всеки път се спираше върху нараненото ми рамо, а аз не исках лигавщини от сорт, че ми трябва помощ. Тя едва ли щеше да иска да остане навън, затова я оставих и седнах на предния капак, заглеждайки се в далечината. Наметнах одеалото върху гърба си. Продължавах да бъда по тениска и колкото и да се правех на силен – истината е, че ми беше хладно. Преди като се движех ми беше добре, но сега на едно място...
По едно време чух познатите токчета и я усетих да присяда също на капака. Не обърнах поглед в нейна посока, но мернах грозната, голяма шуба. Определено едва ли беше мечтаната и вечер, а аз не бях мечтания и кавалер. Не ми пукаше, трябваше да благодари на късмета си, че е жива. А на мен целият този фарс ми харесваше. Правех се на нещо, което не съм и носех маска. Извратено, но забавно за мен.
-С какво се занимаваш в края на краищата? – попитах, когато неловкото мълчание за пореден път беше надвиснало и усетих как се измъчва, за са продължи разговора. И на всичкото отгоре трепереше. Жените бяха толкова слаби същества...беше някак...дразнещо. Бяха като малки животни, макар да съм срещал и жени, които могат да ме набият. Бях любопитен каква е тя. Дали само ходи по партита? Дали е някоя лигла, дъщеря на богати хора. Трябваше да разбера каква е и дали биха я търсили много, ако изчезне. Не, нямах намерение да я убивам, не и сега. Нещата се бяха развили в нейна полза, а и изглеждаше като да ми има доверие. Беше на моя страна, като не броим факта, че не знае аз кой съм. Колкото и да се опитваше да се прикрие, треперенето и беше неприятно както за нея, така и за мен. Не обичам звука от тракащи зъби.
Приближих се по – близо до нея, разгънах одеялото повече, колкото и да ме болеше рамото, правейки това, и обвих ръката си, заедно с единия край на одеалото около тялото и. Беше достатъчно кльощава, за да успея да си увия ръката около нея, и за да се поберем и двамата под одеалото. Тя се обърна към мен, може би изненадано, но аз само я изгледах без да се извиня или да кажа каквото и да било.

by **Sunhwa** Пет Фев 13, 2015 11:19 pm

След като чу предложението ми Ха Мин излезе от колата с думите "Чакай тук". Силно се надявах да има нещо полезно там... едва ли щеше да има нещо, което става за ядене или пиене, но поне бензин или нещо, с което да се стоплим. Господи, чак сега осъзнах, че ми е студено. От целия този адреналин се бях затоплила, но сега онова чувство бавно се заменяше с притеснение и тревога и студът започваше да залива тялото ми на вълни... едновременно и бавно, и изведнъж. Чувствах се леко замаяна и може би силно изморена, което може би беше резултат от студа. Отпуснах се в седалката си, изтощена повече психически, отколкото физически. Оставих мислите ми да се реят на свобода. Но някакъв силен удар на метал и камък беше достатъчен да накара сърцето ми да затупти учестено от изненада. Едва след няколко секунди осъзнах, че това е Ха Мин, който или опитваше да потроши колата от яд, или се опитваше да отвори багажника. Разбрала това, аз отново се отпуснах, позволявайки на нова студена вълна да премине през тялото ми. Сложих шепите си пред устата си и издишах, за да ги затопля поне малко. Много мразех факта, че ръцете и краката ми измръзваха много бързо и докато не ги стопля цялата замръзвам. След минута някой отвори вратата ми и чух познатия глас на монтьора.
Малко сковано излязох от колата и застанах лице в лице с мъжа в очакване на някакви новини. Надявах се да са добри, но факта, че стоеше пред мен, а не зад волана ми подсказваше, че в багажника не е имало допълнителна бутилка с бензин. Ха Мин сподели, че в колата е толкова студено колкото и навън и с едно бързо и умело движение наметна нещо тежко и голямо върху мен. Погледнах надолу и видях някаква стара износена грамадна шуба. Хванах двата и края и я увих по-плътно около тялото си.
- Благодаря! - казах и отново погледнах в очите на мъжа.
Погледът ми неволно се спусна към тялото на Ха Мин докато той отстъпваше няколко крачки назад. Той държеше в едната си ръка голямо одеало, а на тениската му вече се виждаше засъхналата кръв от нараненото му рамо. Отворих уста, за да кажа нещо, но бързо я затворих. Дори не знаех какво да му кажа. Той твърде явно бе отбегнал темата по-рано, а и нямаше с какво да му помогна. Без да каже нищо повече мъжът отиде пред колата и седна на капака, овивайки тялото си с голямото одеало. Затворих очи и издишах безшумно, за да прогоня всякакви мисли от главата си. Завъртях се и затворих вратата на Жигулито. След това с няколко бавни, определено шумни крачки отидох и приседнах на капака на колата на едно прилично разстояние от Ха Мин.
- Знаеш ли, че имах планове тази вечер да отида да гледам нощното небе в някой парк. Дори бях приготвила кошница за пикник...в момента е в колата ми. - засмях се кратко и продължих с може би малко саркастичен глас - Може да не е точно както го планирах, но поне е нещо. - опитах да повдигна малко настроението, макар да се съмнявах, че успявам.
Ха Мин премълча и аз погледнах нагоре към небето. Облаците вече бяха започнали да се разкъсват и да откриват гледката към изпълнено със звезди небе. Луната все още не се виждаше, вероятно все още скрита зад някой облак. Хубавото беше, че небето се изяснява, но лошото беше, че се появяваше лек ветрец, който караше кожата ми да настръхва повече от преди. Усетих как тялото ми започва да трепери малко под масивната шуба. Но защо мислех само за себе си? Ха Мин беше увит само с едно одеало, а под него беше облечен с тънка тениска, която едва ли го топлеше дори и малко. Прииска ми се да го запитам как се чувства и да повдигна отново темата за рамото му, но в същото време не исках да го изнервям. От няколко минути бе настъпило неловко мълчание, което създаваше неприятна атмосфера. Обърнах се към мъжа и се загледах в силуета му. Изглеждаше едновременно спокоен и в същото време готов да скочи светкавично, както беше направил в гаража.
Неочаквано мълчанието беше нарушено от въпроса на монтьора. Може би в първия момент се изненадах, защото той ме хвана неподготвена, замислена и зяпаща го. Трябваха ми няколко секунди да се окопитя преди да му отговоря. Замислих се какво точно да му кажа. Сигурно ще ми се изсмее, ако разбере, че съм изпълнител в група. И все пак, въпреки наивността и моментите ми на глупост, аз работех това, за което бях мечтала от дете. Загледах се напред към дългия тъмен път пред нас и заговорих:
- Може да не ми повярваш.. или да ми се изсмееш за това, но аз... съм един от мембърите на групата Secret. Не зная дали си чувал за нас. - след което се засмях нервно и потърсих погледа му.
Не знаех как ще реагира на тази новина, но каквото и да станеше не може да е по-лошо от това, което вече с беше случило, нали.
Усетих нова студена тръпка да пълзи по тялото ми и трепнах за кратко. Дали щеше да става все по-студено занапред? Какво щяхме да правим? Не разбирах много от коли, но не би ли трябвало климатикът в колата да работи... Всъщност имаше ли климатик в колата? Защо не се бях сетила да погледна за това? Вярно, че вероятно акумулатора щеше да се изтощи, но колата така или иначе нямаше да помогне за предвижване без бензин...
Не зная дали беше усетих, че ми е студено, или това беше от нещо друго, но изведнъж Ха Мин се приближи към мен, разгърна одеалото си и ме прегърна през рамото с ранената си ръка, позволявайки ми по този начин да се скрия в топлото му убежище. Това ми дойде като гръм от ясно небе и аз се обърнах към монтьора доста изненадано, а той от своя страна само ме погледна без да каже и дума. Прехапах долната си устна и съм съвсем сигурна, че се изчервих. За мое щастие беше достатъчно тъмно навън, за да не се види тази моя реакция. Не знаех какво да кажа и дали да му благодаря. Не исках и да оставя гласът ми да ме издаде, затова само замълчах и се усмихнах на мъжа.
Усещането беше доста приятно. Определено топлината веднага достигна до мен и усетих студа да се измества далече. Когато бях малка често ми се налагаше да се топля с одеала или да се сгушвам до някого, заради финансовите проблеми на семейството ми поради които трудно намирахме достатъчно за добро отопление през студените месеци. Затова знаех, че шубата в момента действаше като преграда. Тя не позволяваше на топлината да проникне толкова лесно през материята и да достигне до моето тяло, но в същото време и бях благодарна, че я имаше. Не знаех как да се държа в момента, но знаех, че щеше да ми е доста по-трудно, ако усещах тялото си толкова близо до това на монтьора. Опитах да избутам тези мисли от главата си, за да мога да се държа нормално отново. След няколко минути прочистих гърло и намерих сили да го попитам:
- Как се чувстваш? Искам да кажа.. как е рамото ти? Има ли нещо, което да мога да направя? - до този момент се стараех да избягвам очен контакт с Ха Мин, но при тези думи погледът ми беше насочен към него.
Надявах се да не ми се ядоса много за тези думи. Още от момента, когато го срещнах осъзнах, че той не е от хората, които обичат да споделят много неща за себе си. Но тази вечер и двамата преминахме през доста препятствия и се надявах, че вече е готов да се отпусне малко поне около мен. Все пак той ме беше накарал да се чувствам доста по-спокойна, а без него не зная как щях да оцелея на няколко пъти тази вечер. Неволно се загледах отново към небето и в следващия миг видях падаща звезда. Не бях виждала такава от много време, защото непрекъснато работя, а когато имам време за почивка, в града не се виждат почти никакви звезди и определено не бяха така ярки като тези.
- Падаща звезда! - възкликнах и неволно надигнах ръката си, посочвайки с пръст към небето, докато една усмивка озаряваше лицето ми съвсем непринудено.
Осъзнавах колко детинско или наивно може да се стори това на Ха Мин, но това бях аз и това беше моята същност в доста голяма част от времето. А и природата е нещо наистина мистериозно, красиво и в същото време диво и неконтролируемо.

by **Alucard** Пон Апр 13, 2015 11:48 pm

Тялото ми започна да се позатопля, благодарение на одеалото. При всяко движение платът се търкаше разранената ми кожа и все още можех да усетя как от време на време още от отпласта ми кръв изтичаше. Не беше много, но беше достатъчно, за да стресне голяма част от нормалните хора. Дори да ги ужаси. Но за мен...беше просто поредната "бойна" рана в поредният черен ден. Всеки ден се будех в мрак и денят ми преминаваше в мрак. Самото ми съществуване беше мрачно и за мен светът винаги е бил черен. Начинът ми на мислеше беше такъв и нямах желание да го променям. Какво толкова, скапаният Ви свят се нуждае и от такива хора!
В тази иначе красива нощ, гласът на момичето пропука тишината и се сля с милионите звезди, за които беше тръгнала да говори. Плановете и звучаха като красиви мечти, поне за човек като мен. Безмислените, хубави мечти на нормалните хора, на привлекателните и успели момичета като нея. Сигурно бе хубаво да си правиш планове, да излезеш и да зяпаш звезди. За нея, нещо красиво, за мен - просто някакви космически обекти, за които дори не бях учил достатъчно. Дори не бях завършил училище. И да бях, това нямаше да ме научи как да се оправям в живота. На това се учим сами. А моят път бе трънлив и тъмен като всичко друго.
Изслушах момичето мълчаливо. Всичко беше по - добре от тишината. По принцип я харесвах, всичко останало ми беше досадно, но в момента нямах против звънък, женски глас да ми напомня, че не съм единствения наоколо.
- Сама? - попитах я с лека изненада в гласа и повдигнах вежда. Вече беше спряла да трепери, а аз отдавна бях игнорирал болката, както винаги. Близостта и даваше топлина не само на нея, но и на мен. Плюс факта, че вероятно можех да я поизцапам с кръв. Като се върнем на темата, не си представях как някоя като нея излиза сам сама, за да гледа звездите в парка. Сегашните красавици не ходеха ли по дискотеки? Дали момичето не криеше нещо? Може би бе полицай? Ето, че в главата ми отново се беше зародило съмнение. Нямаше как да не стане. Свикнал съм да живея по този начин и да виждам заплаха дори в собствената си сянка. Но засега щях да остана спокоен. Ако беше полицай, щеше да е повикала хората си преди доста време. Имаше много такива възможности в автосервиза. Притиснах леко пръстите си към рамото и, може би несъзнателно. Последният път, в който бях толкова близък с човешко същество, бях твърде зает да забивам джобната си ножка в далака му. Това беше същият копелдак, заради когото ме хванаха ченгетата последния път. Дълго време копнях да му видя сметката.
Отговорът и на въпроса ми наистина ме изненада. Може да не се интересувах от тях, но сегашните лигави звездички набираха огромна популярност не само в страната, но извън нея. Бях свикнал с мисълта, че не се разхождат просто така по улиците и не си говорят с хората. Още повече да позволяват на който и да било да бъде в близост до тях. Но знаех едно - не можех толкова лесно да я убия. Щяха да я търсят прекалено много. Докато не ме гледаше, отново заковах погледа с в нея. Имаше хубаво лице, плътни устни, а и в тяло не беше зле. Беше грациозна, това подкрепяше твърдението и. А и изглеждаше като някоя певица или модел. Просто не се бях позамислил. Спомних си за момичето, което бях отвлякъл преди време, заедно с кучето и. Явно напоследък ми вървеше на такива. В главата ми започна да се заформя план да отвлека и нея и да поискам откуп от компанията и или приятелките и. Последният път с другата се бяха оказали доста отзивчиви. Но сега нямах кола. Нямах помощни средства...нямах и особено желание след тази дълга вечер и всичките и събития. Несъзнателно я притиснах по - силно към себе си, докато размишлявах, сякаш страхувайки се, че може да избяга.
- Нямаш причина да ме лъжеш, затова нямам причина да не ти вярвам. - най - сетне се отърсих от мислите и отвърнах спокойно.
- Значи танцуваш и пееш? Да кажем, че съм от типа, който пуска стари касети, на стари рок и метъл музиканти, в старата си кола. Затова не обръщам голямо внимание на съвременните корейки поп певци. - продължих спокойно и послъгах малко. Нямах нито кола, нито касети, или поне не собствени. Но този нормален образ най - много се доближава до моя. Сега и тя изглеждаше твърде нормална, за да си я представя как се раздава на сцената. Сигурно си имаше и фенове, които биха ме убили, за да застанат на мое място. Колко сладко...
- Свикнал съм на болка, добре съм - отвърнах на въпроса и. - Утре ще го промия и превържа и ще съм като нов. - извърнах поглед от нейния и отново се направих на заинтересоват от пустошта наоколо. По неясни за мен причини, се почувствах някак добре, задето се е притеснила за мен. Или се прави на притеснена. По принцип трябваше да го чувствам като досада. След малко момичето спомена падаща звезда и аз погледнах нагоре. Отново нещо на пръв поглед малко, което нямаше как да докосне изсъхналото ми сърце. Как беше възможно да се радва на нещо такова? На нещо толкова...обикновено. Явно просто имах различен начин на мислене. Вълнувах се от материални неща и живот на ръба.
- Какво се правеше в такъв случай? Пожелаваш си желание? - опитах се да звуча и аз досадно нормален. Никой не ми беше говорил за звезди и за желания от години.
- Брат ми правеше същото като теб...- казах с каменна физиономия, но гласа ми може би се бе пропукал и от там лъхаше носталгия. Съвсем лека и едва забележима, но беше някъде там. - Казваше "падаща звезда", посочваше нагоре, след което обаче ме караше да си измислям желание, а той затваряше очи. - загледах се в небето, докато говорех. Там плуваше образа на Джун Хо, вероятно правещ тези глупости заради малкия си брат. Той не беше човек, който ще се радва на звездите. Но се опитваше да размекне мен.
Не знам колко време беше минало - час, два или повече, накрая усетих главата и на рамото си, както и чух равномерното и дишане. Беше се отпуснала и заспала. Непознато за мен чувство - някой да е толкова спокоен в мое присъствие. А може би беше просто много уморена? Внесох я в колата и я увих в одеалото. Седнах на седалката до нея, кожата ми настръхна от студа, но като че ли не ми беше студено. Отдавна бях свикнал със студа. Облегнах се назад и опрях ръце във волана, отново заглеждайки се в безкрайното небе. На сутринта щях да измуфтя гориво от някой преминаващ.
Не мигнах цяла нощ.

by **Sunhwa** Пет Май 01, 2015 9:46 pm

Ха Мин се учуди от факта, че бях планирала да си правя пикник сама. Вероятно беше прав до някаква степен. Повечето момичета биха викнали половинките, приятелите или семействата си. Но от друга страна това да си известен означаваше и винаги да си заобиколен от хора. С целия шум и тълпи наоколо понякога единствения начин да си почина бе да остана насаме с мислите си. Това ми даваше възможност да си направя равносметка за някои неща, както и да се оставя на природата да ме успокои. Макар това да работеше през деня доста сполучливо, хората почти винаги ме забелязваха и започваха да ме снимат и преследват. Успявах да избегна тези ситуации през вечерта. Но това ми се струваше толкова дълго и натоварващо за обяснение, че отговорих само:
- Да, понякога и това се случва. - след това се усмихнах, но Ха Мин едва ли видя този жест в тъмното.
Беше невероятно как за краткото време, в което мъжът беше споделил одеялото с мен, се затоплих и вече се чувствах доста по-добре. Сега единствено внезапните студени вълни, които ме връхлитаха успяваха да накарат кожата ми да настръхва. Може би усетил поредното ми потръпване Ха Мин реагира и притисна пръстите си малко по-силно в рамото ми. Това ме накара да помисля и за раната му. Ами ако го беше заболяло рамото и това беше реакция към болката? Опитах да прогоня тези мисли от главата си. Макар и това да не проработи особено много, защото някъде подсъзнателно усещах, че още мисля за това и притеснението напираше някъде в мен. Продължих разговора си с мъжа до мен възможно по-спокойно.
Реакцията му към казаното от мен беше толкова по-различна от всички останали. По принцип те коренно си променяха отношението, започваха да се подмазват или да ме карат да им пея и танцувам. Да, идол съм и това ми е работата, но понякога на човек му идваше в повече. Докато Ха Мин продължи да се държи напълно нормално. Това ми допадна доста. В крайна сметка аз съм човешко същество и по нищо не се различавам от останалите, нямам нужда от специално отношение и така нататък.
- Това всъщност никак не е лоша практика. Трябва и аз да го направя някой път. - засмях се.
Беше доста освежаващо да срещнеш някой с различен възглед към нещата. Да, щях да се зарадвам, ако беше слушал групата ми, защото това щеше да означава, че достигаме по-широка публика. Но има моменти, в които човек има нужда от малко промяна, от нещо различно. Причина, поради която исках да си направя пикника, беше, за да се откъсна от статуквото и да намеря различното. И като цяло тази вечер беше точно това, което търсех. Макар и да не протече точно както я бях планирала, всичко, което се случи и най-вече компанията на Ха Мин ме успокояваха по един начин, който отдавна не бях усещала. Нещо ми подсказваше, че не трябва да си позволявам да се чувствам по този начин, но беше толкова приятно, че пренебрегнах това вътрешно гласче.
Монтьорът ме притисна по-близо към себе си. Мисълта за раната му отново проби през мислите ми. Трябваше да го попитам как се чувства. И точно това направих. А той съвсем спокойно отвърна, че е свикнал с такава болка и ми каза как ще се погрижи за раната си на сутринта. Прехапах устна. Как знаеше толкова много за тези неща? Усетих, че отговорът може и да не ми хареса и потиснах тези мисли в едно от шкафчетата "Не мисли за това сега" в ума ми.
В този момент се почувствах като едно нормално момиче, което е на пътешествие и горивото на колата му е свършило. Не бях Сънхуа от Сикрет, не бях певицата или танцьорката, идола или актрисата. Не бях момичето, което почти не загина от ръцете на някакъв престъпник в онзи гараж. А просто един човек, насред природата. Обгърната от одеялото и ръката на Ха Мин се чувствах защитена и спокойна. Не вярвах, че това изобщо е възможно. Да съм толкова спокойна в присъствието на мъж, с когото се запознах едва преди няколко часа. Но ето, че точно това изпитвах. Неволна усмивка и поглед към небето са причината да видя и падащата звезда, към която реагирах като малко момиче.
- Ммм, да! Желание... - казах със затихващ глас.
Май цялото вълнение от тази вечер бе изпило силите ми, защото започвах да усещам умора. Чух как Ха Мин започва да ми разказва за брат си. Исках да го попитам повече неща за него, но бях толкова изтощена и щеше да прозвучи грубо от моя страна. Думите му се повториха в ума ми - "Какво се правеше в такъв случай? Пожелаваш си желание?" и аз се усмихнах. Какво може да си пожелае момиче като мен? Толкова много неща можех да поискам - мир на Земята, щастие за хората, успех за групата ми, но това, което се промъкна в ума ми беше само отново да съм с Ха Мин, може би в по-добри обстоятелства и да се чувствам толкова добре до него.
В крайна сметка умората надделя и аз отпуснах изтощено главата си върху рамото на Ха Мин. Надявах се това да не го притесни, но много ми се спеше, клепачите ми се затваряха, топлината ме предразполагаше към уюта на сънищата, а рамото му изглеждаше толкова силно и в същия момент меко и удобно. Заспах.
В сънищата ми се промъкнаха злокобни силуети от ранната част на вечерта. Бях сама в онзи автосервиз, навън валеше пороен дъжд, а гръмотевици огласяваха нощта. Огледах се и повиках на няколко пъти Ха Мин, но никой не се появи. Тъмнината беше ужасяваща и аз потърсих телефона в чантата си. Надявах се да мога да осветя този мрак. Докато го търсих обаче някой прикри устата ми с ръка и ме грабна в гръб. Опитах да се преборя с него, но той беше толкова силен, че всичките ми опити изглеждаха жалки. Усетих остра болка в лявата си ръка, явно беше от прорязване с нож. Писъкът беше приглушен от похитителя ми. След това нещо остро се заби във врата ми и изгубих съзнание. В този момент подскочих в седалката и инстинктивно се хванах там, където бях усетила ножът да прорязва кожата ми. Огледах се и поех дълбоко въздух. "Това беше просто кошмар, само кошмар" - продължавах да си повтарям на ум. Вече беше ден, Ха Мин не беше на седалката до мен. А аз как се бях озовала в колата? Последното нещо, което помнех беше как показвам на монтьора падаща звезда. От там нататък всичко беше някак смътно и замъглено.
Развих се и излязох от колата. Ха Мин се беше облегнал на багажника. Не можех да видя какво прави в гръб. Вероятно оглеждаше за някоя кола, която да идва по пътя, но такава все още не се виждаше.
- Добро утро! - казах тихо след като бях направила някакъв опит да пригладя косата и дрехите си след съня.
Мъжът се обърна и отвърна кратко на поздрава ми. Аз не почаках много преди да продължа с въпросите си.
- Успя ли да поспиш? Минавал ли е някой?
Отговора на мъжа обаче ме накара да погледна в далечината на пътя и да опитам да различа бръмчащата фигура, която ни приближаваше. Най-накрая някой беше минал по този път и сега имахме шанс да се приберем в града. От една страна не ми се искаше да се връщам, но трябваше. Всички сигурно много са се притеснили. Приближих се малко повече към края на пътя и започнах да махам на приближаващата кола. Надявах се да спрат, а не просто да ни подминат като пътни знаци.

by **Alucard** Пет Май 15, 2015 10:24 pm

Нощта се провлачи мудно и бавно, пропита с болката в рамото ми и скъпият парфюм на момичето, изпълващ купето на колата. И да исках нямаше да мога да заспя, още повече, че не исках. Не ми беше спокойно да спя на толкова...открито място. Инстинктите ми никога нямаше да ми позволят да седя спокойно в някой момент от живота си, който и без това едва ли щеше да е дълъг.
Принудих се да гледам изгрева, нямаше какво друго да правя. Момичето до мен спеше леко и спокойно, като малко дете, рака извърнат на другата страна към хоризонта, дори не усещах присъствието и. Чудех се на колко закътан път сме попаднали, че да не мине никой до сега.
Малко след това чух двигател в далечината и бързо излязох от колата. Загледах се в далечината и видях някакъв доста хубав и лъскав джип. Направих му знак да спре, но той не го направи, дори увеличи скоростта. Е добре де, на мен малко хора биха ми спрели насред пустошта. Започнах да се разхождам около колата и накрая се спрях и се облегнах на задния капак. Ако полицията минеше, вероятно щяха да ме разпознаят и нещата да не се стекат никак добре. Знаех, че ме издирват като заподозрян за няколко кражби, и това, че не им давах да ме намерят само ми усложняваше положението.
Чух вратата на колата да се отваря и затваря, вероятно момичето се беше събудило. Не отреагирах.
- И на теб. – отвърнах и кратко. Все още ми беше странно как все още запазвах тайната си пред нея, без да се налага да я заплашвам и наранявам. А тя явно наистина ми беше повярвала. Имаше доста възможности да повика полицията, но не го направи. Също така не даде признаци да се притеснява или страхува, аз умея да разпознавам това.
- Не, не мога да спя на толкова открити места. – заявих сухо, продължавайки да гледам в една посока. Усещах лека умора, но я игнорирах и външно изобщо не я показвах. Не че бях някакъв супер човек, просто не спях по много и вече бях свикнал с това. Бях си „уредил“ живота така че да нямам грам спокойствие нито за спане, нито за нещо друго. Но нямах нищо против този живот, точно затова продължавам да го водя.
Видях нова кола, задаваща се в далечината. Беше съвсем малка, но със сигурност я виждах.
- Идва някой. – отвърнах на момичето. Спестих и това, че вече някой беше минавал, но ни беше подминал. Само се надявах този да не ни подмине и да не се заглеждат в мен много много. Не бяха излъчвали мои снимки по телевизията, за кражби не го правят, така че да съм познат на хората беше по – малък шанса. А със съвременните нива на престъпност едва ли са ме запомнили от миналите години. Сънхуа бързо застана на пост, опитвайки се да спре колата. Не с помръднах от мястото си, само я наблюдавах. Всъщност шанса да спрат за нея беше доста по – голям от моя. Позволих си да я огледам от главата до петите два-три пъти, без да се притеснявам за колата. Когато приближи, превозното средство спря. Мъжът, който го управляваше свали стъклото си и се усмихна широко. Дочух как тя го пита дали има гориво под ръка,с което да ни услужи.
- Не, но нямам нищо против да ви откарам до града, госпожице. – каза предоволно този, продължавайки да се усмихва нагло, да я изпива с очи и да игнорира моето присъствие и това на трошката, върху която се бях облегнал. Стиснах зъби и се приближих, заставайки зад момичето.
- Ако ще откарваш някого, откарваш и двама ни. – плътният ми глас сякаш набързо развали настъпилата сладникава атмосфера. Водачът най – сетне ме удостои с погледа си, а усмивката и задоволството се разкараха от лицето му. А колко по – лесно би било ако бях сам и можех да го цапардосам и да му открадна колата. Това със сигурност беше по – лесния начин, но не можех да го направя пред Сънхуа. Малко преди той да се опита да ни зареже, момичето отново пусна чара си пред него, тъкмо навреме, за да склони. Направих и знак да седне на задната седалка, и напълно разбих очакванията му, качвайки се до него. Подочух някакво мърморене под нос, но не му обърнах внимание. Не ми пукаше за трошката, и без това не беше моя, нека си останеше там. Малко след като потеглихме, сложих качулката на тениската си, осъзнавайки че се връщам сред много хора.
- Уоу, какво ти се е случило? – попита ме водачът на автомобила, явно забелязал раната на рамото ми. Бях забравил, че трябва да я прикривам, а след като бях така по тениска, сигурно много си личеше.
- Малък инцидент. - отвърнах му лаконично, дори без да включа ледените нотки в гласа си. Бях облегнал глава на стъклото, заглеждайки се в появяващия се град. Сигурно Сънхуа се успокояваше, виждайки го. За разлика от мен...
Бяхме му казали да ни спре някъде по центъра, вероятно съвсем скоро щяхме да стигнем

by **Sunhwa** Съб Юни 06, 2015 10:41 pm

Ха Мин сподели, че не може да спи на толкова открити места, което до известна степен ме учуди. Не изглеждаше от типа хора, които се нуждаят от легло и стени около себе си, за да успеят да се отдадат на сънищата си. Въпреки това не казах нищо повече, а обърнах внимание на следващите му думи за задаващото се превозно средство.
След опитите ми да привлека вниманието на шофьора той намали скоростта и отби малко преди "нашата" кола. Монтьорът явно беше преценил, че аз имам по-голям шанс в това да спра колата, заради което не се помръдна от мястото си. Дори когато водачът на превозното средство смъкна прозореца си Ха Мин не си направи труда да стане. Аз се приближих бързо до новодошлия и започнах с една лека извинителна усмивка, присъща за изпаднало в беда момиче.
- Здравейте! Благодарим, че спряхте. На колата ни и свърши горивото и няма как да се приберем. Случайно да имате резервно гориво, с което да можете да ни услужите? Ще ви бъдем безкрайно благодарни!
Мъжът също се усмихна доста доволно. По някаква причина се почувствах като в някой хорър и в този момент се зарадвах, че не съм сама и Ха Мин е с мен. Бързо премахнах подобни мисли от съзнанието си и изслушах отговора на човека. За нещастие той нямаше бутилка, с която да ни помогне, но имаше бързо измислена алтернатива. Тъкмо щях да приемам офертата и да викам Ха Мин, за да се качваме в автомобила на непознатия, когато чух гласа му зад себе си. Звучеше раздразнен и някак рязък. Изправих се само, за да осъзная, че се беше приближил зад мен. Обърнах погледа си към монтьора, но той се беше концентрирал върху другия мъж и сякаш не ме виждаше. В началото не осъзнавах защо говореше по този начин на човек, склонен да ни помогне, но след като повторих думите му в ума си осъзнах, че шофьорът беше отправил своето предложение единствено към мен. Стана ми неудобно, очевидно същото се случи и с мъжа отсреща, защото той се приготви да тръгва и да ни изостави.
Нямах никаква идея кога отново някой ще се появи и ще спре, за да ни помогне. Това беше шансът ни да се приберем и трябваше да направя нещо по въпроса. Затова отново се наведох до все още отворения прозорец на шофьора и с една доста широка усмивка и малко пърхане на миглите казах:
- Моля Ви, господине! Такива добри души като Вас, които да помогнат на двама непознати, се намират трудно в днешно време. Бихте ли ни откарали до центъра на Сеул?
Явно не се налагаше да се старая твърде много, защото човека бързо забрави хладния тон на Ха Мин и склони да ни помогне. Изправих се отново и погледнах към оставеното от нас Жигули. Прибягах, за да взема чантата си от него и бързо се върнах при двамата мъже. Монтьорът ми направи знак да седна зад шофьора и аз го послушах без никакви протести. Усмихнах му се благодарно и се мушнах на задната седалка, докато той седна отпред.
Докато потегляхме задържах погледа си на счупената кола, която успя да ни отдалечи от опасността на автосервиза. От една страна не исках да я зарязваме така, но от друга се радвах, че няма да я видя и да се сетя повече за случилото се. Въпреки това най-вероятно щях да звънна на някой друг сервиз, за да я приберат, когато се върна в нас. Същото трябва да направя и за моята кола, останала в автосервиза на Ха Мин. Може би нямаше да е зле да звъннем и на полицията, за да им съобщим случилото се. От всички тези мисли ме откъсна ахването на шофьора, забелязал раната на Ха Мин. Бях забравила за нея и сега тя беше единственото, за което мислех. Притесненият ми поглед се закова върху монтьора и остана така докато не навлязохме в Сеул.
Веднъж щом видях познатите сгради сякаш камък падна от сърцето ми. Вече се намирахме на позната територия. Оставаха около 15 минути до желаната дестинация и аз започнах да се чудя какво ще правим щом стигнем до там. Първата ми мисъл беше болницата. Раната на Ха Мин трябва да бъде прегледана веднага! Вдигнах поглед към мъжа, но за секунда той се озова на огледалото за обратно виждане и очите на шофьора, които бяха фокусирани върху мен. Дали не ме беше познал? Надявам се, че не! Отместих поглед, а останалата част от пътуването протече в неловко мълчание.
Най-накрая стигнахме центъра и мъжът паркира колата. С Ха Мин се приготвихме да излизаме, но преди това нямаше как да оставя нещата по този начин затова бръкнах в чантата си и извадих наличните пари в нея. Подадох ги на мъжа и му благодарих. След това побързах да изляза преди той да ме е спрял и затръшнах вратата зад себе си. Той явно беше разбрал намека, защото не след дълго потегли с мръсна газ и за миг изчезна от полезрението ми. Сега останахме отново двамата с монтьора. Надигнах поглед към него и го попитах:
- Какво ще правим сега? - но преди да изчакам отговора му продължих. - Искам да те заведа в болницата! Тази рана трябва да се прегледа. - посочих рамото му, когато приключих.
След което се обърнах и понечих да извикам такси. Имах нужда от баня, може би от една аптечка и от почивка, но исках първо да се погрижа за Ха Мин така, както той до този момент се беше грижил за мен. Защото, ако трябва да съм честна, нямаше да се справя без него през изминалото денонощие, а и той най-вероятно беше много по-зле от мен в момента. И колкото и да не исках да си го признавам, той ми допадаше.

by **Alucard** Нед Авг 09, 2015 7:12 pm

Не минаха повече от петнадесет минути, преди да стигнем някаква част от центъра, къде слязохме. Удостоих шофьора с един поглед и едно кимване, след което побързах да изляза и да затръшна вратата на колата. Обърнах се и изгледах кога и Сънхуа ще направи същото, понеже леко се забави. Най - накрая тя слезе, а аз задържах поглед върху заминаващата кола. Чак когато тя изчезна от погледа ми, аз обърнах внимание на момичето, което ми говореше.
Както и очаквах предложи услугите си и това да ме води в болница. Беше последното място, на което ще ида. Позачудих се дали тя няма да започне да усложнява положението, искайки да се свързва с полицията заради станалото. Не, не можех да позволя това. Трябваше един вид "да се отърва от нея". Трябваше да я отделя от себе си и да я оставя да забрави за случилото се, да се успокои и да се завърне към бляскавият си начин на живот, за да не ми се налага на мен да се занимавам с полицията. Опитах се да звуча поне малко по - мило.
- Няма нужда...Сънхуа. - може би за пръв път я нарекох по име и това привлече вниманието и. По - малко от половин минута останахме, гледайки се в очите. Вероятно приличаше на момент от лигава сапунка, където стоят и се гледат. Но нали жените обичат това? Може би подобно нещо би я разсеяло.
- Възстановявам се по - бързо, когато нямам хора около себе си. Не е нищо сериозно и мога да се справя сам с него. - набързо и скалъпих обяснение. Просто последния месец се бях забъркал в какви ли не каши, ядох доста бой и бях по - надупчен от швейцарско сирене. В момента обмислях да се кротна за изветсно време, за да мога да се възстановя като хората. Навикът ми да не мисля за здравето си някой ден ще ми създаде сериозни главоболия. Усмихнах и се и я погледнах отново. Не съм мистър красива усмивка, но поне засега добри си играех ролята.
-Вместо това ти трябва да си ходиш, за да си починеш. - казах ниско, боботещо. Не бях свикнал да изразявам загриженост. Дори не знам дали това беше точно загриженост, или проста актьорска игра, за да я разкарам. Не го мислих много, просто направих знак на едно преминаващо такси и то спря. Погледнах я отново, но не знаех какво да и кажа. Не бях героят от сапунка, в който главната героиня се влюбва. Нито пък бях поет, за да я накарам да запомни думите ми. Всъщност дори не бях много умен, не ходех редовно на училище, изключваха ме често и дори не завърших. Сега като се замисля май съм обиколил всички училища в Сеул. Тоест тези за хора от по - ниския слой, в другите няма как да ме приемат. Отворих пасажерското място на таксито, сложих ръка на рамото и и след няколко секунди я побутнах леко. Тя влезе неуверено, поглеждайки ме през няколко секунди. Затворих вратата и минах от другата страна при шофьора.
- Закарайте госпожицата където ви каже. - извадих от джоба на панталоните си една мръсна, измачкана банкнота, която му беше достатъчна да обиколят града три пъти ако трябва. Шофьорът кимна, аз хвърлих последен поглед на Сънхуа и се върнах на тротоара. " По - добре никога повече да не ме виждаш, момиче. "
Изгледах и тази кола да се отдалечава и с бърза крачка тръгнах към по - закътаните улички. Имах доста път към покрайнините на града, където отново да се свия като червей в дупката си.

by Sponsored content

Преди седмица, някъде в града

Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града

Re: Преди седмица, някъде в града