След 24 часа, близо до покрайнините

Времето, което бях оставил на онова момиче да ми намери пари, изтече. Спрях колата си в някаква сянка и слязох. Една пресечка назад беше мястото, на което и бях написал да дойде. Отдавна се бе спуснал мрак, и вероятно нямаше да е много приятно за нея да дойде сама тук. Не знаех дали да имам доверие на това момиченце, затова и нямах. Бях подготвен за всякакво развитие на събитията. Често ми се бяха домъквали с полиция, и много добре знаех какво да правя. Изглеждаше ми доста загрижена по телефона, затова вероятно щеше да дойде. Пък ако не....
Кучето и едва ли щеше да пострада от моята ръка, макар че съм убивал животни. Но щях да го продам, хубава порода е. Не ме интересува на кого и какво ще правят с него.
Вероятно бях попаднал на хубава жертва - групичката и е известна, та дори аз съм чувал за нея.
Имах и време да поразуча жертвата, изглежда е с благ характер. Това означава, че лесно се привързва и след малко ще е тук. Може да е маска на звезда, но това не ме бърка. Ако не дойде, ще продам песа и ще отвлека някого. Сега това ми се правеше. Забавно е, а и новото ми леговище не е виждало жива душа освен мен. Спрях се зад един ъгъл в сянка и зачаках. Бях подранил с няколко минути, а колата ми беше скрита на другата пресечка, за да не се вижда от идващата. Е, колата беше поредната крадена, не точно моя, но това не е важно.
Тази певица закъсняваше. Вече минаваха три минути от уречения час. Не че е толкова много, просто аз съм свикнал да съм точен. Кучето не беше при мен, беше оставено в колата. Просто за всеки случай. Няколко секунди след това ми се стори, че чувам стъпи. Прикрих се още повече в сенките, като имах ясен поглед към мястото.

Като за звезда, предполагам пет минути са нищо. Нали все казват, че известните обичали да закъсняват. А и било модерно. Не знам, напълно извън тези среди съм. При мен не се закъснява - винаги по часовник, че и по - отрано бързат да ти свият откраднатото от някой друг. Затова обичам да работя сам.
Скуката ме напусна, когато я съзрях да идва. Явно все пак беше сама, защото си беше уплашена. Ако някой от нейните се спотайваше наоколо, все щеше да е по - спокойна, колкото и добра актриса да е. Носеше и плик.....
Значи Дуду, или както се казваше малкото животно беше щастливец. Наистина го обичаха. Дали не ми се искаше да съм домашно куче, и за мен да се грижат и да ме хранят? Тц, не. Не съм много по любовта, лигавщините и ласките. Следователно най - много да нахапя някой. Добре, че не съм куче. Макар че голяма част от живота си съм изкарал като такова.
След като бях сигурен, че е сама се показах, с което я стреснах още повече.
- Вече имах съмнения дали ще дойдеш...
Първия и въпрос разбира се отнасяше за заложника ми. В началото я игнорирах и се приближих, а тя инстинктивно се отдръпваше. Май наистина много я беше страх. Обичам, когато жертвите ги е страх.
- Мислех, че си по - висока - казах спокойно, а тя продължаваше да отстъпва.
- Съвсем близко е. Къде са ми парите? - съзрях пакета в ръцете и, и най - нагло и със замах го отскубнах от ръцете. Бях напълно спокоен, че и да ме види, няма да има много какво да направи. Бях с класическия си външен вид - тъмно горнище с качулка, слънчеви очила и от онези маски на устните и носа. Като се замисля, и тя и аз сме със слънчеви очила в тъмната половина на денонощието...явно на територията на скъпата ни майка Корея, ако видиш индивид с такава маскировка, или тичай към него или бягай от него. Защото или е известен айдъл, или крадец/убиец/психопат. Интересна държава сме.
Отворих плика и огледах парите, които бяха на пачки. Добре се беше справила. Точно колкото исках и точната валута. . Затворих плика набързо, и го натиках под суичъра си на сигурно. Забелязах телефон в едната и ръка, който вероятно беше включен на камера. Подсмихнах се.
- Няма да успееш, малката. - казах насмешливо.
- Колкото и малко да кажеш на полицията за мен, ще ме разпознаят. Но това няма да помогне. - криех мазна усмивка под маската си. Да, определено имаше голям шанс да ме вкарат отново за няколко години, но на фона на прокълнатия ми живот, тези години няма да са нищо. А и най - много братовчедите ми да ме измъкнат, защото доколкото разбрах, планират все по - велики неща, а аз винаги съм насреща да им помогна. Да не говорим, че съм една идея по - надежден от всички техни хора. Кръвни връзки, какво да се прави.
Приближих се доста близко до нея и дръпнах маската си надолу. Заради качулката ми лицето ми си оставаше в сянка, така че пак нямаше голяма видимост.
- Доста си хубава, искаш ли да ми дойдеш на гости? - веднага усетих, как това я стресна двойно повече.

Изглеждаше недоволна относно коментара ми за височината. Ами да! Явно бяха пуснали нови клипове, и откъдето и да мина ги дават на големите телевизори. Не знам как се наричат...разбирам само от бойна техника. И изглеждаше доста висока, но явно приятелките и са ниски. Разбирам. Не че ме интересува де.
Да, определено си бях получил парите, но по незнайни причини, обичах да си играя с хората. Вероятно някой пуяк би ми казал, че един истински мъж не прави така. И това не ме интересува, както всички други морали и принципи на този свят. Забавно е да тормозиш хората, независимо дали са жени, мъже деца или каквото и да било.
Тя поклати глава на зададения въпрос. Нацупих устни. Бива ли да отказваш на такъв красавец като мен? Вярно, че имам към де прободни рани и тялото ми не е в отлично състояние, но лицето ми си е наред. Тцтц, обичам недостъпни момичета.
Тя продължаваше да светка нещо на телефона си, но аз не се вълнувах вече от това. Каквото и да направи, ако я хвана и поискам още по - голяма сума пари от близките и, няма да посмеят да ми направят нищо. В последно време престъпността отново се беше повишила, затова всеки знае, че не бива да си играе с такива като нас. Именно затова, момичето не правеше нищо необмислено засега.
- Дуду е в колата ми! - заявих монотонно
- Не исках кучето на госпожицата да настине, или да му се случи нещо. Обещах, да го държа живо и здраво, и цяло...я някой престъпници се спазват обещанията. - усмихнах се съвсем леко. Това беше лъжа. Вероятно има и такива лоши момченца, които се правят на зли, но аз със сигурност не си спазвам обещанията. Именно заради това и взех кинтите, а все още не и бях върнал парите. За мен е известно едно - винаги се целя в колкото се може по голяма плячка. Обърнах се с гръб към нея, за да не може да види какво точно правя. Междувременно аз вадех нещи от вътрешните си джобове. Не ме беше страх,че ще направи нещо глупаво, защото не би избягала без домашния си любимец, и не би ме нападнала, защото не знае дали не съм издръжлив. И пак няма да знае къде да си търси кучето ако ме нападне. Докато си вършех работата, говорех:
- Вероятно ще трябва да дойдеш да си го вземеш. Съвсем близо е, и те чака. Аз не хапя...-подсмихнах се се лукаво на себе си.
В следващия момент с възможно най - голямата си бързина и ловкост и налетях. обгърнах я с едната ръка от към гърба, за да не може да мърда, а с другата ръка сложих на устата и носа и кърпичка, която бях напоил с вещество, заради което щеше да загуби съзнание. . След няколко секунди стана и точно това. Макар да се противеше упорите, най - после тялото и се отпусна. Обрах си набързо шишетата и кърпичките, за да не оставям следи, и я помъкнах кум мястото, където бях оставил колата. Едновременно с това се оглеждах добре, защото не е гаранция, че няма да мине някой от тук. Както и предполагах не забелязах никой. Бях избрал място, на което не минаваха хора, нямаше и камери.
Натиках госпожицата на задната си седалка, а кучето и веднага я разпозна. Скочи от първата седалка до мен, на която го бях оставил и отиде при нея. Запалих колата и потеглих, след като бях покрил тялото на момичето с одеало, пак за по - сигурно. Не исках някой от някъде да я мерне.
За няколко дни бях пред дупката си, вмъкнах я по бързата процедура и я оставих на един опърпан, накъсан и леко мръсен фотьойл, взех полицейски белезници, закопчах едната и ръка за едни тънки тръби до нея и бях готов. Не ми се налагаше да и връзвам устата, наоколо няма кой да я чуе. Сградите наоколо са изоставени производствени цехове, за които дори се носят легенди, че са обитавани. Лапешки глупости просто.
Седнах на два метра ред нея с гръб, като се заобиколих с каквото си бях откраднал, за да се погрижа за раните си. Тези проклети рани, получени в последните дни в затвора, постоянно ми се отваряха. В затвора не ми ги бяха зашили добре, после аз не си ги заших добре. В къщата на розовата лигла по - голямата рана вече ми се беше отворила веднъж сега и другата, заради това, че носих гостенката си до колата и после към нас. Свалих си горнището и тениската, настръхнах заради студа, затова се наметнах леко с горнището и се заех с пълната процедура по "лечение". Това щеше да е дълго...и неприятно. Вероятно щеше да се събуди преди да приключа.

Понеже не успях да се докопам до спирт, промивах раните си алкохол. Мисля, че е крайно време да посетя свестен доктор, защото макар и издръжлив, аз съм нормален човек. Губя доста кръв при всяко отваряне на рана, и влизайки в разправии дори извън затвора, получавам и нанасям нови такива. Все още не ми се е налагало да влизам в много сериозни побоища, но ако го направя с тези рани, със сигурност ще бъда убит. Не ме интересува много живота ми, нямам какво да загубя, нито какво да спечеля занапред, освен него. Но пък и нямам желание да доставя удоволствието на някой случаен боклук да ме убие. Извода от всичко е, че макар да не живея живот, какъвто нормалните хора водят, нямам чак такова желание да ме убият. Именно заради това в момента си промивах по - дълбоката рана с някакъв евтин алкохол. Но пък точно в евтините алкохоли има спирт и вършат работа.
Попих още малко кръв с едни парцали, погрижих се поне те да са чисти. Помръднах се и изпъшках звучно. Нямам търпение, това проклето нещо да зарасне, не мога да си върша нормално работата от него. Може би ще трябва да прибягна до помощта на някой от братята Чонг, вероятно имат лекари, които няма да се интересуват от статуса ми в обществото. И поне ще са способни. Ще обмисля това по - късно и вероятно ще звънна на Те Хьон. Имам чувството, че с Дже Хи не се обичаме особено....
Започнах да се "кърпя" като мръсен парцал. Чувството да си непотребен - върховно. И както винаги, не ми пука. Стига да оцелея и да не хвана някоя болест заради замърсяване на раните. Въобще не съм добър в медицина, едва знам как се прави първа помощ. Да, може да се каже, че не съм от най - умните, защото почти не съм ходил на училище. Но знам достатъчно в други сфери. Като например как да изключвам алармени системи, да спирам ток на къщи и как да правя планове пак на къщи. За да знам как и къде да влизам. Много е полезно. Явно все пак не съм чак такова разочарование. Нищо, че мама казваше, че ще е по - добре да ме убие с котлона, когато бях на 5.
Попих още малко кръв с парцалите и тъкмо се заемах с по - малката рана, когато момичето се събуди. Тцтц, избра точния момент. Тялото ми беше леко омазано с кръв, както и ръцете. Най - много да се шашне, че съм заклал кучето и, или някой човек. А Дуду всъщност беше точно до фотьойла и, просто тя все още беше прекалено слаба, за да фокусира друго освен мен. Зададе куп въпроси, които всеки на нейното място би задал. Мълчах някъде две минути, скривайки парцалите с кръв някъде пред себе си.
- В сладкия ми дом си....- казах иронично.
- Не е трудно да се досетиш какво искам от теб. Заради това и няма да те нараня, стига да бъдеш добро момиче и да не ме дразниш. - обяснявах през зъби, докато вкарвах безмилостно иглата в кожата си, за да зашия по - малката рана, което беше малко по наляво от тази под десните ми ребра. Имах и множество най - различни белези по гърдите. Затворът е перфектно място. Можеш да си колекционираш такива белези и от другите затворници, и от пазачите, които са болни мозъци и се забавляват измъчвайки те. Винаги съм бил във възможно най - отвратителния затвор в близост до Сеул. Малко след това тя ме попита дали живея тук. Вероятно щеше да се пробва да запомни мястото и да се опита да ми прати ченгета. Нямаше да се справи.
- Ако целиш да запомниш мястото и да ми пратиш полиция, няма да успееш и така. Ако излезеш от тук жива, ще си с чувал на главата. - казах сериозно.
- Но да, тук живея...поне временно. - отговорих и малко по - спокойно. Явно бях в по - добро настроение, защото тя беше добро момиче и не докарваше допълнителни проблеми на себе си и допълнителни грижи на мен. Затова и бях така разговорлив. Нали ми е гост, трябва да си прекарва възможно най - приятно....
Вече се бях обърнал да я видя в какво състояние е, а тя или забеляза, че съм без тениска, или забеляза не много приятните за гледане резки по тялото ми. Двете рани бяха грубо закърпени и това не беше красиво. Извърнах се с лице към нея, и тя се изненада , вероятно заради кървавите следи. И стичащите се струйки по корема ми.
- Извинете, госпожице, че се разхождам без тениска пред вас. - изправих се и и заговорих фамилиарно, след което промених тона.
- Нямах друг избор. - казах сурово.
Приближих се две крачки, но все още бях на прилично разстояние. Извадих от джоба си телефона и.
- С последното си обаждане си мис помогнала много. Определено ще дам всичко от себе си да си тръгнеш жива и здрава. Рядко ми се случва жертвите да ми съдействат по този начин - философствах, докато зяпах последните и повиквания.
- "Тейон-онни"? - цитирах написаното на последното обаждане.
- Явно на нея ще звъннем за откупа. С обаждането си, вероятно си я стреснала доста и сега ще направи всичко, което и кажа. - това би трябвало да стане, поне доколкото познавах човешката психика. Не знаех каква по характер е онни-то и, но ако са достатъчно близки точно това ще стане. Погледнах към момичето, което ме гледаше.
- Сори, омацах ти го малко - разклатих демонстративно телефона и. Имаше червени следи от пръстите ми. Вероятно няма да и го върна, така че няма да се налага да чистя пръстовите си отпечатъци. Кучето и стоеше долу при нея и скимтеше тихичко, защото тя все още не го беше забелязала.
- Обърни малко внимание на Дуду - казах монотонно. - От три минути чака да го погледнеш.

По едно време я дочух да хлипа съвсем тихо. Не и обърнах внимание, а и едва ли изгаряше от желание да го направя. Опитваше се да го скрие. Наистина няма да си помогне с нищо, ако плаче. Такива като нас не се трогват от това. Е, ако и става по - лесно като плаче, да плаче.
Попита ме за името ми, като не и отговорих веднага. Хм, рядко имах разговорливи другарчета като нея.
- Наричат ме Алукард. - казах, преди да се изправя. Ако следеше новините и ставащото във града, все трябва да е чувала това име. За добро или лошо, бях станал доста известен. За добро, защото много от останалите престъпници ги беше страх от мен, както и от хората, с които поддържам контакти. За лошо, защото не е много удобно да вършиш такива неща, когато всички те познават, и полицията разпознава набезите ти само по някакво кратко описание от някой.
Явно наистина се беше стреснала от раните и от грубите ми шевове. За мен това не беше почти нищо, просто досадна пречка, но тя едва ли беше свикнала на такива неща. Вярно е, че тази досадна пречка можеше да ми коства много, и го осъзнавах, но имах други неща, за които да мисля повече.
И това, което каза тя ме изненада. Погледнах я недоверчиво. Как може да мисли за мен в такъв момент, та тя не може да е сигурна дали ще излезе от тук жива! Не и казах нищо в началото, а само я изгледах с леко прикрита изненада.
- За мен ли се тревожиш? - попитах невярващо.
- Съветвам те да мислиш само за себе си в момента. - продължих спокойно.
- Вероятно се опитваш да ме накараш да отида в болница, за да можеш да избягаш. Но на мен не ми минават такива. - кимнах с глава.
- А ако не е това....ами и много по - лоши неща съм виждал. А и съм доста жилав...-казах, след което започнах да си събирам материалите, които бях използвал в торба. Може да ми потрябват отново. Взех шишето с алкохол, което бях използвал и отпих една голяма глътка, за да не обръщам толкова внимание не досадната болка. Бях грозна гледка, защото кожата около раните беше шита вече трети път..
След като и изнесох лекцията относно телефона, тя отново ми напомни, че трябва да ме прегледат и ми изнесе един урок по морал. Този урок по морал, влезе от едното ми ухо и излезе през другото. В някой от случаите бих се ядосал, мразех, когато някой ми преподава етичния си кодекс. Но това момиче не ме дразнеше чак толкова, затова просто не и обърнах внимание.Да, част от парите щяха да отидат за това. Нямаше да ида в нормалните болници, нямаше да искат да ме приемат, или щяха да се обадят на ченгетата за справка. След като се обадя на Те Хьон ще избегна това, но ми се иска да не ми плаща пак той, а само да ми намери доктор.
- Повярвай ми, крадец винаги ще намери какво да направи с задигнати пари. - отговорих и простичко.
След забележката ми, тогава обърна внимание на кучето си. Явно бяха щастливи от срещата си. Колко трогателно. Приближих се до нея, вероятно отново стряскайки я, захвърлил горнището си на голите и крака, като дори малко покрих кучето, но то си излезе. След това отидох до един продънен шкаф в ъгъла на стаята и извадих от там една чиста тениска, защото на предишната ми имаше петно от кръв. Облякох тениската, като игнорирах неприятното усещане от плата по току що зашитите си рани. Взех радиостанцията си и седнах на пода до стената, облягайки се. Бях точно срещу момичето, за да наблюдавам всяко нейно движение, ако се наложи.
- Сега да видим, дали приятелката ти е звъняла в полицията. - казах спокойно, включвайки радиостанцията, за да подслушвам полицията.
Вдигнах преценяващ поглед към нея :
- Имаш ли нужда от нещо? Защото имам кучешка храна, но за теб и мен - нищо...Следователно няма да е лошо по - бързо да се свържем с приятелката ти и тя да намери колкото се може по - бързо откупа. - млъкнах и започнах да подслушвам съобщенията на полицията, за да видя дали вече е бил получен сигнал за отвличането на това момиче. Ако е така, ще се наложи да играя по - грубо.

Тя продължаваше да ми изнася лекции, макар да виждаше, че не съм заинтересован от това. Познавам този вид хора. Опитва се да се освободи, или я е страх да не взема да умра тук и тя да остане без да знае как да се измъкне....
В действителност това наистина би било много по - неприятно за нея, отколкото за мен. Но ако не я намерят, и тя ще ме последва. Какъв щастлив край....поне да умираше с гаджето си, не с мен.
- Този сценарий би свършил зле за теб, не за мен. - казах и хладно и продължих да я игнорирам след това.
Благодари ми, след като и наметнах горнището и все още продължаваше да ми говори на Вие. Напоследък продължавах да срещам все по - странни хора. Разбирам да ме псуваше, да ме обиждаше, но никой не ми беше говорил на вие, особено след като съм го похитил.
Каза също, че е добре, което ме устройваше. Аз можех да издържам без храна, Случвало ми се е почти да ме оставят да умра от глад в затвора. Смъртта от глад е една от най - гадните, които можете да си представите. Но пък именно така посвикнах да издържам дни без храна.
Звъннах на приятелката и и казах каквото имам да казвам. Не ми се наложи да говоря дълго, а момичето потвърди, ще ми намери парите. Значи всичко беше наред. Точно затова спокойно си седнах до стената и започнах да си играя с радиостанцията. Полицията се занимаваше със всекидневните си занимания. Предимно дребни кражби, опити за кражби и тук таме опити за убийства и убийства. Все пак сме в столицата, а тук всичко се случва. Понякога като ми беше скучно подслушвах полицаите и ми беше доста забавно. Като от криминален филм са. И без това нямам достъп до телевизия.
Въпреки че привидно бях погълнат в слушането на радиостанцията, все пак наблюдавах и всичко около себе си. Жертвата ми каза, че всичко било наред. Това ме улесняваше още. Не и отговорих никак, за мен не е проблем да издържа дори два дни без храна. По принцип щеше да стане лошо, ако трябваше да се бия или да тичам или каквато и да било физическа дейност. Всъщност...аз ще издържа, н ще заприличам на парцал. Загубих кръв, изморен съм, гладен и два дни са много в случая. Но и по - лоши неща съм виждал. Определено много по - лоши. А нея приятелката и да си я храни като си я прибере. Това не е толкова моя грижа. Споразумението е да не я наранявам или убивам, а два дни без храна няма да умре, само ще отпадне. В случая не чак толкова, защото не се движи.
- Е, явно приятелката ти е умна и не е звъняла на полицията. - казах след дълго време на мълчание. Прецених, че достатъчно бях подслушвал, познавах кога звънят на полицията. Винаги, когато звънят вече да го бяха направили. Затова е полезно да познаваш донякъде човешката психика. За друго може да не съм умен, но някои трикове и аз си ги имам.
Тъкмо изключих радиостанцията и се загледах за момент в пода, когато тишината беше разкъсана от писък. Не се стреснах, но се изненадах наистина и бях готов да скоча на крака. Сдържах се от това но се изпънах като струна и инстинктивно посегнах към мястото, където по принцип си слагам ножа. Само че сега нямах оръжие около себе си. Почувствах се леко незащитен, щях да променя това. Проследих погледа и и забелязах фигура на дребно животно.
- Я, храна! - заявих спокойно и леко студено, а момичето ме погледна стреснато.
- Какво? Ако си живяла там, където съм живялаз,ще се научиш и буболечки да ядеш!! - споделих и със същия тон. Е все пак точно в момента нямах желание да м плъх, а и ме мързеше да го гоня или да му търся капани. Затова изтропах с крак по пода и той изчезна и се скри в някаква дупка.
- Моля, извинете съквартирантите ми. Явно са решили купони да вдигат. - казах саркастично и леко подигравателно докато се изправях. Реших да спра да си го изкаравам на горкото момиче и отидох до разбития шкаф, в който си държах оръжията. Извадих един деветсантиметров нож и го скрих на нужното място, след което и едн пистолет от другата страна. Дори в убежището си, винаги трябва да съм подготвен. Намирали са ми и други убежища, не е никак приятно да те сгащят в собствената ти дупка. Отидох до единствения, при това доста малък прозорец в помещението и погледнах обстановката навън. Изглеждаше чисто, вероятно вече беше минало полунощ. Хвърлих един поглед на момичето, не изглеждаше като да и се спи особено. И как да и се доспи? Е, аз нямах намерение да спя.Трябва да будувам, в случай че се появи полиция, винаги могат да изникват като плевели. И през другото време спя по малко по принцип. Опасно е, защото много често полицията ива и през нощта, когато си мисли, че криминално проявените спят. Само че умните от нас си правят сметките и внимават кога спят и така свалят гарда си.
От своя страна стаята се осветляваше от една почти догаряща свещ. През деня през прозорчето пробиваше съвсем малко светлина в малката стая, която беше напълно достатъчна.Сега обаче имахме нужда от свещ, все пак и аз исках да виждам всичко около себе си ясно, иначе няма да съм спокоен.