В Китай след 3 часа

by Suwoong Нед Мар 23, 2014 4:54 pm

На сутринта се събуди от ужасната аларма
-Ах, алармо, как само те мразя. – изпуфка тя и стана, като изключи дрънкащо
дразнещата аларма. Отиде в банята, изми си зъбите и лицето. Съблече си пиДЖамата и се облече. Застана пред огледалото си и извади гримовете си. Когато приключи обу обувките си, взе си дънковото яке, напръска се с любимия си парфюм и се погледна в огледалото „Прекрасна” си каза и излезе от стаята с куфара в ръка, добре че беше на колелца и не й се налагаше да го мъкне. Трябваше да се обади на Марк… Тя бръкна в джоба, но не го намери, прерови всички джобове, но не нямаше го. Отвори чантата и там го нямаше. Върна се обратно към стаята, но асансьора беше зает, а тя нямаше време да го чака и на бегом тръгна по стълбите. От много бързане се спъна в една от тях и изкълчи крака.
-Супер, само това ми липсваше – извика тя и започна да куца към стаята. След 5 минути куцане, стигна. Жива и полу здрава. Сложи картата и вратата се отвори. Хера се озърна и видя проклетия телефон на леглото. Зарадва се и тръгна към него, когато се спъна в направената гънка на килима по-рано и падна на земята като чувал с карфови.
-Аууч- изписка – Дано успея да стигна до Марк жива и ако може здрава. После стана и взе телефона. Излезе от стаята куцайки и се държеше за кръста. Ах приличаше на някоя 70 годишна бабка. Слава на бога асансьора беше свободен и тя се качи. „Олее къде ми е куфара” се замисли тя, „По дяволите трябва да е паднал по стълбите, е няма що прекрасен късмет имам рано сутринта”. Хера изхвръкна набързо от асансьора и тръгна надолу по стълбите. „А ето го”каза си наум тя. Взе го и се отправи към изхода все още накуцвайки. Отиде на рецепцията и каза, че запазва стаята си и плаща за една седмица напред, за да й я пазят, защото там е багажа й. После даде ключа от колата си, като заплати и за паркинг. Поръча си такси, каза на шофьора да кара към летището и по-бързо. Извади телефона да види колко е часът. Показваше 06:18, а срещата й с Марк беше в 06:30 как ще стигне до летището за 12 минути. Явно малко ще се наложи да я почака. Прибра телефона си в чантата и се отпусна. След половин час стигна летището. Този караше супер бавното, което ядоса Хера. Часът беше 06:48, а в 07:00 им беше полета. Просто чудесно. Хера ядосано хвърли 100-чка на шофьора, като го напсува на китайски и тръшна вратата. Взе си куфара и закуца по летището… „Къде си, къде си, къде си” повтаряше си тя, докато диреше с поглед червенокосо, високо, красиво момче. Да беше като да търси игла в купа сено. Наоколо имаше поне 20 момчета, описващи Марк. „Защо е толкова пълно толкова рано сутринта”? Гласът, съобщаващ за предстоящите полети разсея Хера, когато чу, че самолета й вече излита… Фък оф.. Тя побягна към него, а кракът още я болеше, но не й пукаше. Тъкмо влизаше за проверка, когато видя Марк. Беше минал проверката и нервно чакаше Хера.
-Маааааааааааарк. – извика радостно тя, а той я погледна злобно. Ох сега щеше да й се скара. Ама тя никога не идваше на време. Мина проверката и стигна до Марк. Хвърли му се на шията с думите:
-Марк, Марк, ужасно съжалявам за малкото закъснение.. „дабе малко”. Много се
радвам да те видя. Как си? Не можа да чуе отговора му, защото гласът отново съобщи за самолета, на бегом тръгна той, а Хера куцайки зад него. За щастие не го изпуснаха. Настаниха се на единствените празни места. "Боже колко е пълен пътническия самолет". Вратите се затвориха и тя усети как самолета вече се издигаше все по-високо и по-високо..

by Mark. Нед Мар 23, 2014 6:05 pm

"Успокой се Марк."-нареждах си наум докато поклащах глава в такт с музиката ,която бучеше в ушите ми.Както винаги нямах никакво желание да правя кактово и да е било и просто слушах поредния албум на Еминем.В последно време намирах утеха единствено в неговата музика,но дори и любимия ми рап идол не можа да ме отвлече от тежките ,напрегнати мисли ,които за пореден път ме обземаха.
Въздишка се откъсна от устните ми и затворих уморено очи.Не можах да спя и тази вечер.Затворих ли очи независимо къде и кога ,спомени и неприятни гласове се връщаха и ехтяха в главата ми.Онази вечер като по чудо успях да задремя ,а във съня си бях в родния Китай.Виждах пак онази голяма къща,чувах нежния звук на леки вълнички и вода,лек притен бриз напоен с прелестния аромат на праскова ме обземаше и го усещах дори и в съня си.Беше приятно.Усещах приятното чувство на спокойствие, чувах далечен детски смях .Усещах любовта ,която толкова години ми беше липсвала.
Остри клаксони ме събудиха отново.Явно бях заспал.Разтърках очи и се съсредототчих върху гласа на Еминем. Отново въздъхнах и притворих очи.Не бях напълно сигурен дали току що отново бях сънувал онзи сън или просто толкова дълбоко се бях замислил.Едно баче беше факт.Този нереален сън ,си оставаше просто един сън.Плод на моята фантазия.Една далечна мечта.Просто блян.
-Паспорт,лична карта,пари,вода..оставям ти и сандвича и витамините!-чувах изневрени сънен глас на мениджъра ни,който ровеше из раницата ми в поредната проверка.Обърнах главата си към него ,но не го удостоих с поглед.Очите ми попаднаха на летището пред което вече бяхме.Съвсем ясно си спомням онази вечер ,когато за пръв път попаднах тук в Сеул. Тръпки ме побиха и бързо отбих поглед.
-Не се притеснявай хьонг.-направих опит да го поуспокоя ,но с това си действие си спечелих уморен,гневен коментар.
Летището беше като че ли по-спокойно,особено след като никой не знеше че Марк от GOT7 щеше да пътува.Обожавах чувството ,че съм никой.Толкова ми липсваше,но нямаше връщане назад.Обърнах се към мениджъра и му кимнах.Той ме изгледа преценяващо след ,което ми подаде раницата. С ръце в джобовете и бързи крачки вече вървях към териманала от който щеше да тръгне самолета и където ми беше срещата с Хера.
"Чудесно"-помислих си след като се огледах и открих ,че както и подозирах нея все още я нямаше.Хвърлих неспокоен поглед на часът и въздъхнах раздразнено. Само аз ли съм единствения ,който пристигаше с поне 1 час подранение?Защо хората не бяха така организирани ,като мен!?
Отново потънал в мисли стоях почти разложен на пейките и чаках Хера да дойде или най-малкото да се обади ,че ще закъснее за да предупредя да задържат самолета.какъв човек беше госпожица Юн,цял самолет спирах заради нея.Противно на всички факти ,като това че бях в лошо настроение и стресиран ,се усмихнах.

-Моля пътниците за полет 702 да се яват на териманал 26.Благодаря.-роботски глас огласи летището. Усмивката ми се стопи мигновено.Мразех ,когато някой закъсняваше,мразех го!Гледах да се забавя колкото се може повече и затва минах най-отзад на опашката ,която бързо се сформира.
-Маааааааааааарк.-не след дълго дочух почти познатия за мен женски глас.Тъкмо си прибриах личните документи от проверката ,когато я видях точно пред мен.Хера.Добре ,колкото и да я ценях и обичах като приятел,нямаше как да преглътна факта ,че бях ядосан.Е поне не ми личеше.Усетих как ми се хвърли на врата.
-Марк, Марк, ужасно съжалявам за малкото закъснение..-говореше ми тя ,но скоро бяхме прекъснати от онзи роботски глас съобщавайки отново за полета. Двамата се съвзехме по най-бързия начин и вече притичвахме по коридорчето към самолета,намерихме местата си и се настаниха най-сетне спокойно.Отлитането започна.
-Знеш ли колко мразя да чакам.-опитах да изглеждам ядосан и раздразнен ,но само когато срещнах топлите й блестящи очи не се сдържах и й се ухилих широко. Наистина ми липсваше това момиче.Още си спомнях как си играехме.Беше толкова забавно.Тя беше единственото момиче заради което съм бягал от вкъщи.
Несъзнателно се прозях широко.Обърнах главата си настрани за да може Хера да не стане свидетел на сливиците и кътниците ми. След като звучната ми дълга прозявка приключи отново се обърнах към нея и сънено й се усмихнах.
-Много ми липсваше,шаран такъв.-помня как мразеше този прякор и нямаше как да не й го спестя.

by Suwoong Нед Мар 23, 2014 7:49 pm

-Знеш ли колко мразя да чакам. Нямаше как Хера да не знае колко пъти е закъснявала и са я чакали, и в Китай също. 15 души чакат госпожичката, а тя или нещо ще забрави, или 5 пъти ще се спъне..тцтц неорганизирана беше.
- А аз пък знаеш ли колко обичам да закъснявам и да ме чакате, чувствам се ВИП. - изсмя се момичето и се облегна на седалката.
-Много ми липсваше,шаран такъв. Агхгхгах пак тази дума, много мразеше да й викат така, но той обичаше и я дразнеше с тази дума. Хера го погледна злобно и му се намръщи.
- И ти ми липсваше, безследно изчезналия. Усмихна му се тя, макар и още намръщена. Самолета вече беше високо в небето, а Хера както винаги се страхуваше да погледне. Мина стюардесата и започна да разпитва пътниците дали желаят нещо. Хера се сети за Чан Ли, че ще ги чака на летището. Бързо, бързо усмивката й се стопи. "Ами сега какво да правя, да кажа ли на Марк или той да ме убие като я види". Трябваше да му каже пък каквото ще да става, но не сега. Няма да разваля щастливия момент от срещата си с него след толкова време.
- Разказвай сега всичко в детайли. Как си, какво ново при теб? Почна да хвали песните им, гласът му. Помнеше как като малки как той им изнасяше концерт и всички бяха в захлас, имаше наистина прекрасен глас.
- Виждам не си се променил от последния път когато те видях. Е само малко по-търпелив си станал. Хера не сдържаше усмивката си, даже с все по-широка ставаше. В съзнанието на Хера изникна, че при срещата на летището и гласът, съобщаващ за излитащия самолет, тя не беше с куфара. "Омо сигурно съм го забравила". Започна да се оглежда.. ."ненененене, може ли да съм такава...".
- Ъм, Марк, аз с куфар ли се качих? Попита притеснено тя, а той още малко щеше да избухне в силен смях. Ама какво толкова смешно имаше, момичето си беше супер разсеяно и нищо чудно да го е оставила там. Изцътка недоволно "добре, че в Китай имам дрехи, че ужас". После опита да се успокои и започна да разказва на момчето за успешното си следване и скоро ще стане добър лекар. Разказа му и за смъртта на дядо си, за всичко, което й каза преди да умре и че убийците на семейството й са в Пекин, затова не я пуснал да следва. Хера си спомняше, че дядо й изобщо не одобряваше приятелството между нея и Марк и все още не разбираше защо. Те бяха просто деца, споделящи си проблеми, радости и прочее. Винаги са се подкрепяли, но това никак не се харесваше на дядо й и затова искаше да стои далеч от него. Добре, че настойникът й нямаше думата. Той само се грижеше за състоянието на дядо й и ръководеше, и поддържаше компанията, за да не фалира. Разказа му и за притеснението си. Общо взето полета им мина в говорене, смеене, садване, но пък приятно. Винаги е приятно да споделяш тревогите и щастието си с приятел, какъвто беше той. Неусетно са минали 3-те часа и вече летяха към Китай. Сърцето на Хера удари силно и притеснението се увеличи. Усети как настръхна и най-вероятно започна да трепери. Глас се обади
"Започва спускане към Китай, моля не ставайте преди самолета да е спрял и не откопчавайте коланите преди това" Каза и други глупости от рода на "да си изчистим местата и т.н.", но момичето не обърна внимание. Беше страшно притеснена. Погледна към момчето до нея, който също беше притеснен. Хера хвана ръката му:
- Спокойно, винаги ще съм с теб и ще ти помогна да разбереш каквото искаш. - после му се усмихна и се подготви за слизане. Когато самолета напълно спря, онзи противен глас се обади.
"Моля, върнете седалките в изправено положение и не слизайте всички в купом, а един по един"
-Дрън-дрън-дрън, все едно слушам учителката си в 1-ви клас. - изсмя се Хера и тръгнаха към изхода. Както винаги излязоха последни. Тълпа от народ посрещнаха слизащите хора, всеки чакаше някой от самолета. Едни влюбени, втори, пети, десети разделени. Хера забеляза в дъното Чан Ли, напълно беше забравила за нея, ами сега. Погледна към Марк, който явно я беше видял и той...."Агх боже прибери ме" се молеше тайничко тя.
- Ъмм а...аз ъ такова.. - захълца тя - ка..зах ли ти, че Чан Ли ще ни чака? Е това беше Чан Ли също ги видя и също колкото Марк беше стъписана. Тъмнокосото, разсеяно момиче стоеше и не знаеше какво да каже. Марк, който определено беше изненадан дали приятно или не, и Чан Ли готова да й скочи и да й избоде очите. През акъла й мина мисълта да побегне с все сила и да не се обръща.
-Хераааа - развика се някой. Тя се обърна и видя настойника си, който също беше дошъл там. "О, господи благодаря, че ме спаси"
- Аз..аз.. ъм тя..той е тук - заплете се. После се обърна и отиде до настойника си, като му каза да ги покача в колата. Той й кимна, а тя се върна при тях. Хера опита да ги разсее и заговори:
- Ъм да тръгваме или ще стоим тук, облещили очи и премигващи като телета в железница. Колата е отвън и ни чака. - засмя се, а на другите никак не им беше смешно и двамата й хвърлиха мрачни погледи.

by Mark. Вто Мар 25, 2014 9:48 pm

- И ти ми липсваше, безследно изчезналия.
Каза ми Хера през една от онези усмивки ,които си мислех ,че никога няма повече да видя.Гледайки я ,започвах бавно да осъзнавам ,колко много бях пропуснал .Така горещо исках да върна времето назад.Да се върна пак в онзи топъл,уютен дом.Да се върна при семейството ,при приятелите си ..при моя живот.Всичко щеше да е просто перфектно,даже вълшебно.Давах абсолютно всичко за да имах тази невъзможна ,възможност.Не ми пукаше за "Славата", не му пукаше за всичките часове ,които бях прекарал в тренировъчната зала ,танцувайки и пеейки.Не ме интересуваше ,давах всичко.Давах мечтата си за да се върна!
Въпреки леко мрачното ми настроение ,което пропито от тежките мисли ,които както винаги ме задушаваха,в крайна сметка успях да се съсредоточа и благодрение на Хера възвърнах усмивката на лицето си.Може би беше странно как през цялото време я зяпах ,като слепец видял светлината за първи път ,но наистина тя беше моята надежда.Не мога да го опиша.Тя беше част от онова минало аз ,което изгубих някъде.Тайничко се надявах ,че с нейна помощ ще се открия и ще бъда пак онзи И Ен ,който всички помнеха и който така невзрачно изоставих.Оставих се ,позволих на мъката и всчики онези болки да ме погълнат.Оттдадох им се и се предадох в хищните им ръце напълно безпомощен и самотен.Онзи лъч ,светла енергия,топлина и любов -Су Джи беше единствения лек ,който до една степен ме възтановяваше от време на време.Наистина я обичах.
Въпреки че външно звънкия ми смях сякаш достигаше онази истерична нотка ,мътните мисли не ме оставяха намира отвътре.Хера ,колкото и да се стараеше не ме разбираше.Лесно се потдаваше на манипулацията ми.Не виждаше ли ,че страдам?Не виждаше ли тъжните ми очи?Явно и моето призвание като Дже Бум беше в актьоркото.
Въздшика след въздишка продължавах да заблуждавам най-добрата си приятелка ,която дори не подозираше какво се случваше.Наистина нямах сили да й обяснявам абсолютно всичко.Беше болезнено за мен самия. В крайна сметка обаче..с нея се чувствах добре.Сякаш нейната пъстра,добра аура ме погръщаше и сгряваше отвътре.
Докато оживено говорехме нямаше как да не забележа колко красива беше станала.Нямаше спор даже.Още от малка беше с прилежно сресана коса,зачервени бузки и блестяща усмивка и очи,но сега..Дори не усетих как докато разучавах изписаните й черти за секунда на лицето ми цъфна малка загадъчна усмивка ,която за моя изненада се задържа доста дълго.
Дори не усетих когато пристигнахме.Заедно с Хера ,все така уживени ,като малки дечица ,развълнувано се опитвахме да си пробием път в тълпата за да слезем от самолета най-сетне.Както винаги обаче бяхме брутално избутани най-накрая. Макар и с положително повишено настроение изведнъж всичко отново се срина...
Бях удома.
Полагах неимуверни усилия да не позволя на онези гадни мисли отново да ме подхванат или поне да не се изсипя на пода с треперещи крайници.Усещах как сърцето ми засилваше ритъма си и рязко го занижаваше ,което ме караше да пребледнявам всеки път щом чуя някоя китайска думичка достигнала до съзнанието ми.Вече беше късно да се връщам,нямаше връщане назад.Поех си дълбоко въздух в опит да се съвзема и да бъда мъж поне веднъж в живота си .И точно тогава направих онази заветна крачка и стъпих на китайската земя.
Имаше толкова много хора около мен и всички сънародници ,като мен.Вълнението ме обземаше все повече и повече. Оглеждайки се с блеснали очи се чувствах ..върховно! Погледнах засмяно към Хера ,която за моя изненада гледаше право напред ,а израза на лицето й ме притесни допълнително.Проследих нейния поглед и тогава срещнах онези очи.
Чан Ли.
Не усетих ,как забивам пети ,замръзвайки на едно място.Главата ми се изпразни за части от милисекундата виждайки единствената ми ,истинска любов.Следващите няколко мига преминаха в пълна тъмнина,дори не си ги спомням.Просто стоях пред момичето с безизразни очи.
- Ъм да тръгваме или ще стоим тук, облещили очи и премигващи като телета в железница. Колата е отвън и ни чака.-беше единственото ,което достигна успешно до плиткото ми съзнание.Всъщност дори не беше сигурен дали не ми се беше причуло.Не изпусках с очи Чан Ли. Не бях в състояние да си поема въздух дори камо ли да кажа нещо.Точно тогава ,глеждайки се в онези големи красиви очи,вглеждаки се в нежното й прелестно лице , част от мен се събуди.
-Това ли е Чан Ли?-се изплъзна от устните ми.Не трябваше тя да узнава!Не трябваще да разбира ,че една тайна,малка частичка от мен отново беше сгрята от пламналите в мен забравени чувства.Знаех отлично какво чувствах отново.Това беше онази любов ,която винаги бях таял скрита в сърцето ми.Тя отново светеше карайки ме да не мога да си поема нормална глътка въздух.
Отбих сконфузено поглед и се насилих със всичките си останали сили да се усмихна на Хера.
-Гладен съм,нека тръгваме вече.-казах й пристъпвайки към нея ,леко обръщаки гръб на Чан Ли.
Какъв глупак мога да бъда,не е истина просто.Глупак,глупак,глупак!

by **♕ T.O.P ♕** Пет Мар 28, 2014 7:42 pm

Четеше съобщенията, които си бе писала с Йонгдже преди и се смееше идиотски. Не на него и на факта колко жалко бе постъпил, а на нея и глупостта и. Е, с право си казваше, че един ден, когато си погледнеше писанията, щеше да си се присмива.
Погледът и се спря на едно, което се водеше "обидно" и беше от непознат номер. Не позна стилът на писане, не можеше да каже кой е. А пък и честно казано не и пукаше.
Погледна часовника си и установи, че трябваше вече Хе Ра и Марк да са на летището. Очакваше гости, ама най - вероятно Марк още не знаеше кой го чака и щеше да гледа идиотски, докато пелтечеше нещо. Е, защо не?
Изправи се и среса косата си. Изглеждаше ужасно. А най - чудесното бе, че вчера бе забравила да си почисти грима преди лягане. Бе се размазал по чаршафите и лицето и изглеждаше зле.
Взе мокра кърпичка и отстрани останалото от сенките, спиралата и крема по лицето и, а на тяхно място щеше да нанесе нов слой.
Алармата и иззвъня. Не очакваше, че това ще стане скоро, защото предположи, че е забравила да я нагласи. Стресна се, но продължи да се гримира. Облече дрехите, които стояха на един от столовете. Дори не бе обърнала внимание какво си е приготвила да облече.
Реши да остави косата си пусната, но я върза на конска опашка, защото и пречеше, а след това обу първите обувки, които и попаднаха пред погледа, защото бе убедена, че закъснява. А знаеше, че приятелите и мразеха да чакат.
На бегом излезе от хотела, като остави ключовете в стаята на съквартирантката си. Летището не се намираше близо и се наложи да си извика такси.
След известно време се озова там и забеляза, че момиченце с кафява коса отиваше нанякъде с червенокосо момче, което просто не можеше да сбърка. Той се обърна и очевидно видя Сонг, но не се спря, просто продължи по пътя си.
- О, така ли ще играем! - измърмори под нос Чан Ли, след което тихо и бавно, както я бе учил батко и се приближи до тях. Хе Ра се обърна към нея, а тя просто и направи знак да мълчи. Корейката и намигна и отново се обърна напред, а в този момент Ли се метна на врата на Марк, гушкайки и двамата.
- Да, и вие ми липсвахте!- след което зае някаква по - нормална поза, която не включваше стоене на конче върху наскоро дебютиралия певец.

by Suwoong Съб Мар 29, 2014 12:48 pm

Малко неразбираемо стана, Чан Ли няма от къде да знае, че Марк ще дойде, освен ако не е някоя врачка.
Бтв извинявам се, че пиша толкова късно, но тази седмица ми беше много натоварено.

Ли се затича и прегърна повече момчето, отколкото нея. Хера се почувства невидима в тази ситуация. Вярно е, че не са се виждали от отдавна и че бяха нещо повече от приятели преди, но Юн все още стоеше там. След като се отделиха от прегръдката, къдрокосото момиче ги подкани да тръгват вече. Излязоха от летището, а шофьора който ги чакаше на изхода, за да вземе багажа им, ги посрещна.
- Аз нямам багаж! - отговори Хера и се качи при Банг Хьо, като направи място на Марк и Чан Ли. Когато се качиха в колата, Хьо направи знак на шофьора да тръгва. Той кимна и потегли. През целия път тя го разпитваше какво става тук, защо беше толкова спешно идването й? Какво се случило толкова? Банг започна да й разказва за проблемите в компанията, за заплахите, които са получавали, за опитите да запалят къщата и сега тя цялата е сменена, ремонтирана.
- Защо по дяволите не ми каза веднага? - извика тя почти разплакана. Той започна да й се оправдава, че не е искал да я притеснява, но тъй като заплахите минали всякакви граници бил принуден да я повика.
- Дойде бележка и за теб. - той бръкна в сакото си и извади сгънат на две лист и й го подаде. С треперещи ръце тя го разтвори и започна да чета. Пишеше на китайски, което я улесни в четенето. Пишеше:
" Юн Хера, последната оцеляла, но не за дълго. Знаем, че си в Корея по точно Сеул и си на хотел, знаем и че ще дойдеш в Китай. Това е най-голямата грешка в живота ти и те уверяваме, че няма да си тръгнеш жива от тук! Нищо няма да промениш, ако отидеш в полицията, просто ще си засилиш присъдата. Хера, една твоя грешна стъпка и хората, които обичаш ще ги гледаш само на снимка. Дори и телата им няма д намериш и няма къде да ги оплакваш. Следим те. ВНИМАВАЙ!!!"
През цялото време очите й бяха насълзени и се стичаха сълзи от тях. Тя смачка бележката:
- Негодници! - развика се тя и избухна в плач. - Какво искат от нас, защо е тази злоба и това отмъщение? Какво сме им направили? Настойникът й бързаше да я успокои, като й казваше, че това са просто заплахи, никога не би позволил нещо да стане с нея. Дадената дума на дядо й за него е закон. Хера не вярваше, че това са най-обикновени заплахи. Тя знаеше, че всичко, което пише тук ще бъде изпълнено. Попита 'чичо' си дали е предприел някакви мерки, дали е съобщил в полицията след като са се опитали да запалят къщата. Той поклати глава:
- При всяка заплаха пишеше, че ако отида в полицията и се оплача, ще пострадаш ти. Бях дал дума пред дядо ти да се грижа за теб и да те пазя с цената на всичко. Затова нито веднъж не отидох в полицията. - отговори й той. Хера го слушаше внимателно и всеки път в очите й се събираше толкова омраза и толкова презрение, колкото не си представяше че притежава.
- Обещавам ти, че тези заплахи ще спрат, ще си отмъстя за всичко и всички които умряха по тяхна вина! Няма да се върна в Корея, преди да ги довърша или аз ще умра, или те! Говореше тя с ярост в очите си, стискайки бележката в юмрук. След това извади една кърпа и избърса сълзите си. Обърна се към Марк и Чан Ли и им се усмихна, колкото и изкуствено да беше. Искаше приятелите й да не разбират какво се случва, затова показваше усмивка, а вътрешно гняв, които не желаеше да показва публично. Тя не осъзнаваше, че ръката, в която се намираше смачканата бележка все още беше стиснала в юмрука си до такава степен, че пръстите й бяха почервенели. Не усещаше, че въпреки очевидната усмивка, зъбите й бяха здраво стиснати, а очите й разкриваха ярост. Въпреки това се усети и бавно разпусна ръката си, като бързо хвърли бележката в колата. Ръката й, където преди малко беше стиснала бележката имаше следи от нокти, които до такава степен бяха пробили кожата й, че сигурно с дни ще има отпечатъци.Тя си поеха дълбоко въздух, а след това внимателно издиша и ги заговори:
- Къде ще ядем? Струва ми се че сте гладни? Предлагам да отидем у дома там готвят много вкусно и всичко, което си пожелаете. - зачака да й отговорят. После се замисли какво ще стане от тук нататък, как ще предпази приятелите си, какви новости ще разбере около мистерията за палачите си? Въпроси и разни сцени се въртяха в главата й, които изобщо не й харесаха.

by Sponsored content

В Китай след 3 часа

В Китай след 3 часа

Re: В Китай след 3 часа

Re: В Китай след 3 часа

Re: В Китай след 3 часа

Re: В Китай след 3 часа

Re: В Китай след 3 часа

Re: В Китай след 3 часа