Преди 2 дни, Starbucks

Тя на няколко пъти се приближаваше по - близко, но аз се правех на ударен. Ах, тази жена....тцтц. Вече трябва стоя по - далеч от нея и да не и давам странни идеи. Ще успея.
- Разбира се, че ще е нещо хубаво. Ще си поръчаме еднакво, за да не си помислиш, че ще те отровя! - натъртих последните думи, за да им обърне внимание.
Тя отговори и на заяждането.
- А как да го приемам? - започнах да говоря със леко тъжен тон.
- Виждаш ме след толкова време, и след един час започваш да ме командваш! Що за жена си ти?
Намусих се и си се мръднах по настрана. Май тази роля много ми отиваше. Вероятно довечера Фей чак ще ме сънува след всички груби неща, които и казах. Ще видим, колко ще издържи. Трябва да разбере, че аз не съм същия...поне не същия спрямо нея.
Хммм...донякъде беше права. От това слънце можем прекрасно да изгорим без слънцезащитен крем. Всъщност аз не се притеснявам много. Кожата ми е сладурче и не ми причинява подобни проблеми като бързо изгаряне.
- Ще ти мине. Няма да се качим мокри в моето бебче! - казах
Позамислих се над въпроса и.
- Не знам. Всъщност не знам какво мога да поискам. Имам си всичко. - сетих се как да я подразня пак.
- Всъщност...искам да ми уредиш среща с приятелката ти Джия - извърнах се отново към нея и се усмихнах нагло. Тцтц...явно и интриги съм можел да плета. Понякога сам се изненадвам от себе си.
- Не съм добър учител и бих те посъветвал да си намериш някой друг, но сега като се замисля....може и да мога.

Тя се отказа, след бруталното ми отрязване. Аз може би отново го направих повече да я подразня, отколкото че ми беше неприятно да ме командва. Всъщност по принцип не се дразня от такива малки неща. А и да се подразня си го запазвам за себе си.
След като не обърнах особено внимание на оплакванията и относно изгарянето, тя ми припомни, че по - лесни изгаря и ме заплаши, че ще трябва да търпя мрънкане по телефона.
- Ще се радвам да бъда твоят крем за след слънце! Между другото си смених номера. Три пъти!
След хапливата ми шега, забелязах буря на хоризонта и в мен се надигна задоволство. Опитах се да не го показвам. Фей каза да си уредя среща сам и изчезна. Всъщност дори да пробвах да си уредя среща както каза тя, онова момиче едва ли щеше да се навие.
Просто стоях и гледах Фей как се отдалечава. Всъщност се промъкваха мисли, че точно това си е заслужила след като ме разби на парченца. Но за мое нещастие...този мой характер и онази моя лесно пробудима гузна съвест веднага влязоха в действие. Присвих устни и поклатих глава с тежка въздишка. Мекия ми характер не може да позволи да оставя жена да си тръгне в такова състояние. Чудесно, просто прекрасно! В следващия момент станах и се затичах след нея, като дори си забравих тениската. Не беше трудна за настигане, затова бързо и се изпречих на пътя.
- Чакай..!! - извиках
- Съжалявам. - изкривих недоволно устата си, след като го изрекох.
- В крайна сметка си наеми инструктор по плуване.

Очевидно вече не можеше да си сдържа емоциите, а и никой не може да я упрекне за това. Отмъщението не те кара да се чувстваш по - добре. Знам това отдавна, но винаги се поддавам на порива да я дразня. В случая не само да я подразня, а да я нараня.
- И без това взимам по - скъпо от инструкторите.- повдигнах рамене.
Много ми се искаше да и изкрещя "виждаш ли какво е, точно това заслужаваш". Започнах да се плаша от собствените си мисли и намерения. През целия си живот съм бил мил и добросърдечен, състрадателен и добър. Защо...защо изведнъж започва да ми харесва да наранявам някой? Да виждам как плаче и да знам, че това е причината. В този момент осъзнах, колко долен съм станал и колко ниско съм паднал. Равен съм с тревата. Истина е, че след раздялата, любовта ми се превърна в омраза към нея. Мразих я, а сега ми е просто безразлично. Останали са само спомени. Хубави и лоши. С моята злопаметност изпъкват лошите. Това, че не се чувствам както преди не значи, че трябва да я правя на парцал. Може да ми се иска...малко...но не е правилно. Истинските мъже не се държат така.
Издишах тежко и я прегърнах. Това би помогнало много повече, от думи. А и ако тръгна да говоря пак, най - много вече да ме удари или набие. Знае, че аз не съм способен да и отвърна с физическа сила. С тази си постъпка рискувах да и дам напразни надежди, но няма какво друго да направя. А и нали добрите приятели също се прегръщат. Тя иска да сме приятели. Чак сега се досетих, че и двамата сме без тениски, заради което я пуснах и се отдръпнах. Дори да се е опитала да се съпротивлява на прегръдката ми, е нямало начин да се отскубне. Шанс. Огледах се. Даже тениската съм си забравил.
- Май е по - добре да оставим яденето на риба за друг път. - казах сухо
- Обличай се, ще те закарам....-казах и отидох да си взема тениската. Точно в момента не ми пукаше, че ще измокрим бебчето, ще оправя проблема после.

В крайна сметка той заяви, че взимал повече от инструктор. Все още ме дразнеше с тая тема. Така ли не разбра, защо исках именно той да ме учи да плувам. Не беше заради плуването, беше заради него. Като, че само аз пазих хубавите спомени за връзката ни. Бяхме толкова щастливи до онзи момент.
-Честно казано това не ме интересуваше, просто…- „исках да прекарам повече време с теб” защо нямах смелостта да довърша думите си. Трябваше да му го кажа. Беше станал гадняр или поне се държеше така, но аз го познавах. Знаех много добре какъв е. Знаех какъв може да бъде. Не исках да го виждам такъв, не исках да се държи така.
-Аз… -така и не успях да си довърша мисълта, защото той изведнъж ме прегърна. Бях доста изненадана, но се почувствах толкова правилно, точно тук и сега в прегръдките му. Доста несигурно отвърнах на прегръдката му. Исках да сме дори само приятели, но не знаех дали е правилно. Точно в момента се чувствах доста разколебана. Не исках да го губя, но и не исках да го виждам такъв. Да приемах малките, обикновени дразнения, даже ми бяха забавни, но пък да става чак толкова гаден. Все още го обичах и исках най-доброто за него.
Изведнъж той ме пусна и се отдръпна. Вдигнах неуверено поглед към него. Исках да му кажа толкова много неща… но не можех. Той само каза да оставим рибата за друг път и да се прибираме. Наведох да взема тениската си, която бях изпуснала и се облякох. Обърнах се и погледнах към него. Той отиде до мястото където бяхме преди и се облече. Отидох до него и той се обърна да види дали съм готова.
-Хайде да тръгваме- казах тъжно. Той тръгна към колата, но тогава не се сдържах и го хванах за ръката.
-Почакай… - казах тихо и несигурно. – Не искам да си такъв… - знаех, че точно тук може да избухне затова побързах да го спра- Почакай… имам предвид приемам дразненията, знам, че заслужавам да се държиш така. Но ти си добър човек, страшно мил и … ако заради мен се държиш така, не искам да е така… Обичам те все още и знам, че ти май вече не чувстваш нищо , но все пак искам да си добре. – казах му като не през цялото време гледах в земята. Опитвах се да бъда силна и да се оставям на емоциите отново.

Тръгнах към колата, може би не е това правилния начин, но по - добре сега. Може да стане и по - лошо. А честно казано не го искам. Фей обаче не се сдържа и ме хвана за ръката, в опит да ме спре. Спрях, и изслушах какво казва, без да се обръщам към нея. Странно е да се опише какво чувствам в този миг. Мразех себе си, но обвинявах и нея, защото ми позволява да се държа така. Станал съм непознат дори за самия себе си. Думите и леко ми повлияха. Явно наистина ме обича. Само една луда жена може да се подлага на това, а жените, които са влюбени са до една степен и луди. Мъжете също.
Най - сетне се обърнах към нея със смесени чувства.
- Аз също искам да си добре - казах тихо. Дори не знам колко го чу.
- Защо ми позволяваш да се държа така с теб? Колко смяташ да издържиш?
Ами аз колко ще мога? Насила хубост не става, в същото време аз съм лесно влюбчив и лесно мразещ. Мога просто да стана отшелник. Ще прекратя контактите си с хората, ще мисля над важни житейски въпроси...но едва ли ще започна да водя аскетичен начин на живот. Това не е за мен.
Не знаех какво да кажа. В последните няколко часа установих, че трябва много внимателно да подбирам думите си. Нещо, което по принцип не ми се налага да правя. А относно Фей...не знам какво да мисля. Може би сестра ми е права за нея, а може би не...
Познавам добре Фей, не е лош човек. Но дори добрите хора могат да нараняват, когато имат любовта като оръжие. И точно ние двамата сме типичен пример за това.
- Дори съм забравил текста на нашата песен...- не знам защо го изпуснах гласно. Бях прекалено потънал в размисли. След раздялата си бях намерил нова наша песен. Още в началото, когато раната беше прясна, аз я исках обратно при мен, но тя тогава не ме искаше. Пусках си инструментала на една определена песен, и пеех текста, загледан през прозореца. Дано Санг Бом никога не и е споменавал тези факти. Не ми се иска да знае с подробности колко тежко преживявах раздялата, макар че е очевидно и за двама ни.

Той не се обърна през цялото време докато говорих, затова държах ръката му. Накрая той се обърна и чух тихите му думи. Едвам вдигнах поглед към него и можех да бъда сигурна, че е искрен. Можех да го видя в очите му.
-Защото чувствам вина… Колкото е необходимо… просто не съм готова да се откажа от теб, разбира ли? Колкото и да ме нараняваш сега, мога да го понеса, аз… -поех си дълбоко въздух и издишах, за да успокоя не исках отново да се разплача пред него. Стигат му толкова мои сълзи за един ден. Трябваше да бъда силна заради себе си, а и заради него. Не бях някаква ревла, просто днес емоциите ми надделяваха постоянно. Като се разделихме плаках с дни и бях цялата подпухнала от плач и нямах сили да стана от леглото, а и нямах особено желание тогава. Мислих си, че всичко може да е просто един лош кошмар и изведнъж да се събудя и всичко да е наред. Да, но не беше така. Доста време ми трябваше да започна поне малко да изглеждам като преди- весела, безгрижна, жизнена и все пак все още не се чувствах както бях когато бях с него.
Изведнъж той просто спомена, че дори е забравил текста на нашата песен, отново вдигнах тъжен поглед към него. Аз не я бях забравила, помнех всяка една дума, но не обичах да я слушам сега и сама. Предпочитах да слушам една песен на Йесънг от Super Junior. Можех да я слушам с часове и докато си припомням хубави моменти от връзката ни. Знам, че не беше много здравословно да го правя, но просто исках.
-Виж… - продължавах да държа ръката му, изглежда той не беше усетил, иначе досега да я е издърпал. Загледах се в ръцете ни и реших да му дам избор. Щеше да ми много трудно, но трябваше да го направя, ако наистина го наранявах по-добре беше да се отдръпна…
-Знаеш колко много те обичам, затова ще ти кажа всичко това… Знам, че си такъв заради мен и ако ти е толкова трудно да си около мен… аз- беше ми страшно трудно да довърша думите си- … ще се отдръпна, ще се махна за известно време… ще си отида вкъщи – не знам дали щеше да осъзнае, че това вкъщи означаваше в Китай. Можех да си го позволя точно в момента.
-Аз, не искам да го правя, но, ако само те наранявам май ще е по-добре да се отдръпна и няма да те тормозя, дори да бъдем просто приятели. – казах му и отново вдигнах поглед към него.

Не позволявах лицето ми да издаван никакви емоции, но всъщност отвътре не бях толкова безчувствен. Все пак и аз съм човек.
Имаше време, когато аз тичах след нея и се молех, а сега ролите са разменени. Знам какво е чувството. Унизително е и никак не е приятно. Като си замисля и песента, която си слушах тогава сега се отнася повече за нея. Ако и я пусна, вероятно ще се разревем и двамата.
Фей започна отново да говори, а аз слушах мълчаливо. Наистина ми трябваше малко да помисля, но не можех да я изпратя да си върви. Щеше да нарани много хора ако си тръгне. А аз съм само един човек. Малцинство. По - добре аз да потърпя малко, отколкото другите. Пък и не се знае дали Фей няма да е нещастна без приятелите си тук.
- Просто ми трябва време. Но това не значи да заминаваш. Единствено ако на теб ще ти е по - лесно там. Иначе на мен не ми пречи - отговорих и направих опит да се усмихна. Дръпнах си ръката от нейната и се усмихнах по - широко.
- Като се замисля...дай да минем през една пекарна и да си вземем сладкиши. Те винаги помагат. Ще ни помогнат да си оправим настроението повече от рибата и от стоенето вкъщи.
Имаше пълното право да ми откаже. Държа се с нея зле, а като я поканя да ходим някъде все трябва да се съгласява. Аз може би бих почувствал несправедливост.

Докато говорех, не можех да разбера какво чувства или как приема нещата, които му казвам. Криеше всичко, може би го правеше несъзнателно, а може би не искаше да виждам как се чувства. Накрая ми каза, че му трябвало време. Нямах проблем с това, бях готова да чакам, щом това означаваше, че нямаше да го загубя от живота си.
-Аз ще чакам колкото е необходимо- отговорих му тихо. Той спомена, че ако на мен ще ми е по-лесно там. Не исках да заминавам, щях да го направя само заради него. Е родителите ми щяха да искат да знаят всичко за Хьон Джунг. Те все още не знаеха много подробности за раздялата ни. За разлика от неговото семейство и в частност сестра му, която хич не ме харесваше, моите родители го обожаваха и постоянно ми мрънкаха да им отидем на гости.
-Няма да ми е по-добре там, ще си много далеч- измрънках тихо и не бях сигурна дали въобще ме чу., но след като видях опита му за усмивка почнах леко да се отпускам отново.
-Пък и знаеш колко те боготворят родителите ми- опитах се да прозвуча раздразнено,но не се получи особено добре. Спомена за първата им среща изплува в съзнанието ми. Той беше толкова притеснен, но пък всички харесват Хьон Джунг така, че те веднага го приеха.
Той дръпна ръката си и след това се ухили още по-широко, това беше нещо ново за този ден. Усмихнах се несигурно в отговор и той предложи да отидем за сладкиши.
-Ами… -исках да прекарам още поне малко време с него, затова бях готова да пренебрегна лошото му държане от преди малко. – Съгласна съм. Прав си, че помагат, а и са вкусни. Близко ли е пекарната?

Усмихнах се и кимнах. Не знам дали е за добро или лошо, но не мога да изхвърля човек от живота си с такава лекота, след като се чувства по този начин спрямо мен. По едно време ми напомни за родителите си, и това ме накара да се засмея широко. Те бяха още една от причините, заради които се чувствам зле. Ако ги срещна пак как ще ги гледам в очите, след като съм се държал гадно с дъщеря им? Те са мили хора, не ми се иска дори да си ме представят в такава светлина. Наистина не знам с какво спечелих толкова много уважение от тяхна страна.
- След раздялата ни...те не ме ли намразиха? - попитах и повдигнах вежда
За разлика от нейните родители, моето семейство не е така благосклонно спрямо нея, най - вече след раздялата. Бях се потулил при тях в един период, защото имах чувството, че ако съм сам ще направя някоя глупост. Видяха състоянието ми и вероятно си изградиха още по - лошо мнение за нея. А и Дасом малко им помогна.
Фей прие поканата, след което попита дали пекарната е наблизо.
- Достатъчно близо...- отговорих и я подканих да тръгваме. Стигнахме бавно до колата и моите очи светнаха както винаги, когато съм около нея. Отключих и седнах.
- Здрасти, бебче! Надявам се не се сърдиш, че ще те поизмокрим малко. - ухилих се широко и вдишах дълбоко. Няма нищо по - хубаво от аромата в колата ми.
След няколко минути потеглихме, и пак като миналия път беше мълчание. Аз си гледах пътя, а тя зяпаше някъде през прозореца. Бях сменил радиостанцията, и през цялото време звучаха някакви американски "черни" парчета. Слушам някой от тях.

Засмя се като му напомних за родителите ми. Явно и в неговото съзнание бяха останали хубави спомени за тях. Колко се радвах, че се разбират така добре. После изведнъж попита дали не са го намразили след раздялата ни.
-Амии… не. Бях при тях за седмица, но ми опяваха и сега като се замисля бяха прави да го правят. Но те много те харесват и бяха по-склонни да обвинят мен, знаеш ги какви са. –казах му и отново се опитвах да прозвуча раздразнено. Гадно ми беше, че така приемаха нещата и не ме подкрепиха много много, но знаех, че искат най-доброто за мен и според тях това беше той. Нямаше как да им обясня какво се случи, всеки път ме прекъсваха и си знаеха тяхното.
-Пък и теб всички те харесват, за разлика от мен- засмях се леко. Това си беше факт и нямаше как да го оспори.
-Сестра ти сега сигурно ме мрази още повече, предполагам и вашите също? –казах тъжно.  Дасом никога не ме е харесвала, е и аз не я харесвах особено. Беше взаимно, но се стараехме Хьон Джунг да не разбира поне докато бяхме заедно. Сега вече кой знае какво му  е говорила.
Той каза, че пекарната е наблизо и се насочихме към колата му. Разбира се като видя бебчето си веднага се зарадва и трябваше да наблюдавам отново срещата им. Едвам потиснах смеха си този път.
Качих се в колата и тръгнахме и всеки отново потъна в собствените си мисли, докато звучаха някакви песни, който чувах за първи път.  По едно време се обърнах към него, той гледаше спокойно пътя. Загледах се в него несъзнателно. Как можах да съм такава глупачка и да се държа толкова тъпо? Провалих всичко с едно глупаво решение, а сега може би никога нямаше да успея да си го върна.  Явно усетил погледа ми той се обърна за секунда и само му се усмихнах глупаво и побързах да се обърна отново към прозореца, за да не забележи как се изчервих.

Усмихнах се широко. Нямаше как да не се засмея на това как техните защитават мен и обвиняват нея. Освен това сега ми олекна като разбрах, че хората не ме мразят. Доста дълго ме гризеше съвестта как винаги сме били в добри отношения, и след като се разделихме са ме намразили. Особено след като им обещах да направя дъщеря им щастлива....
Малко след това стигнахме до въпроса за моето семейство. Усмивката ми се махна от лицето. Не знаех какво да и кажа. Напълно наясно бях, че нашите не я харесват. И дори сега се чувствам виновен за това. Не са лоши хора, но просто не я виждат по начина, по който аз. Много е неприятно. По - добре да не им казвам, че съм се виждал днес със нея, защото ще се размърморят и ще игнорират годините, на които съм. Мразя да ме третират като хлапак, отдавна преминах тази възраст.
- Знам, че е неприятно, но не е важно какво мислят те. В една връзка има много по - важни неща - погледнах я сериозно.
Не че сега имаме връзка, но все пак. Вярно, че и родителите са фактор, но като имахме връзка не беше обвързана с родителите ми, а с мен, нали?
След като се качихме в колата, се успокоих максимално и прочистих ума си от мисли. Винаги се успокоявам, като шофирам. Много е приятно. Особено ако си извън града и няма трафик. По едно време усетих, че ме наблюдават, обърнах се към Фей, тя очевидно се притесни и се обърна пак нататък. Вероятно се черви в момента. Подсмихнах се.
Мълчаливия път продължи известно време, докато не стигнахме до пекарната. Подканих я да слезе. Докато влизахме се приближих и и казах.
- След като си вземем сладко, нека да си намерим още някое място с приятна гледка. Тъкмо ще сме на слънце, а няма да се затворим тук. - усмихнах се и минах напред. Доста бързо си избрах и си взех някакви сладкиши във формата на Бисквитеното Чудовище, за пръв път ги виждам тук, бонбони, бисквити,
подобия на захарни пръчки и шоколадови донъти. Надявах се всичко това да ми стигне. Пожелах да ми опаковат всичко, и след като ми ги дадоха, подредени в торба, платих и се дръпнах, за да може и Фей да си избере. Не съм чак такъв джентълмен, а и май свърших парите, така че да си плаща сама. Подсмихнах се на тази мисъл.

Докато слушаше за родителите ми даже се засмя. Явно на него му беше весело сега, но всъщност това беше нормално. Сега и на мен ми беше донякъде, но не и тогава.
Както очаквах техните не бяха останали с особено добро мнение за мен. Разбира се, че така ще стане. Май всички обвиняваха мен за случилото се… Кой друг да е виновен? Постарах се да прикрия какво почувствах сега.  Не му трябваше да знае. 
Той се опита да отклони вниманието ми като каза, че имало по-важни неща в една връзка. Прав беше донякъде, но да знаеш, че родителите на човека , когото си обичал и все още имаш чувства към него , хич не те харесват си е доста гадно. Както и да е постарах се да го прикрия и само кимнах в знам на съгласие.
Чух го как се подсмихва след като се обърнах към прозореца, в опита си да не види, че се изчервявам. Значи му беше забавно? Повече нямаше да се заплесвам по него! Да, Фей, щом ще се подсмихва ,повече никакви такива. И без това няколко пъти се опита да ми втълпи идеята, че не изпитва нищо ,ако наистина беше така? Нямаше да спра с опитите, но на моменти всичко изглеждаше доста обречено. Опитах се да мисля за всичко това и да насоча вниманието си към това какво да си взема като стигнем в пекарната и докато се усетя бяхме там.  Той ме подкани да слизам и затова побързах да изляза и след това тръгнах след него към пекарната.
Наблюдавах го докато си поръчваше всичката храна и накрая го изгледах учудено.
-Някой май е доста гладен…- вметнах докато оглеждах какво има. Голям джентълмен беше във всяко едно отношение, щом даже мина преди мен. Е както и да е.. какво друго можех да очаквам.
Все си бисквитки и от донъти с усмивки, бяха ми любимите.  Взех  покупките си и излязохме от пекарната.
-Съгласна съм да отидем някъде. – отговорих му и тръгнахме да се разхождаме, за да намерим някое местенце. Съвсем наблизо видяхме една пейка, а и гледката беше хубава.
-Хайде да седнем там? – подканих го и се насочихме натам.  Седнахме там и в началото настъпи мълчание, всеки от нас ядеше от сладките неща, които си купи и беше потънал в мисли.
-Искам да те питам нещо…- започнах замислено. – Бях си обещала да не повдигам въпроса,но… какво мислиш, че щеше да се случи, ако не се бяхме разделили тогава? –попитах го. Бях мислила доста над този въпрос, след като грешката очевидно беше моя, но ми беше интересно какво мисли той.

За разлика от мен, Фей си взе много малко неща. Добре че не съм жена. Предпочитам да ям по повече, макар и на мен да ми се налага да спазвам диети понякога. Не става само с трениране в залата, ако ядеш всичко каквото ти падне. Това да си халю звезда си има своята цена. Но пък и мъжете по - трудно напълняват от жените, така че не ми пречи да се натъпча със сладко сега.
След като излязохме от магазина, тя ми каза, че е съгласна да отидем някъде. Намерихме една пейка с добра гледка. Седнахме и аз започнах да се тъпча. Наистина са много вкусни тези бисквитени чудовища.
- Искаш ли бисквитено чудовище? Много са хубави. - предложих и с усмивка
Тя ме попита нещо много интересно. Бях си натъпкал устата с едното Бисквитено чудовище и изчаках да сдъвча. Иначе не ми трябваше да се замислям по въпроса. Доста бях мисли и идеално знаех поне от моя страна какво щеше да стане. Аз едва ли щях да се разделя с нея. Както знаем - тя се раздели с мен.
- Аз нямаше да се разделя с теб, на мен не ми е лесно да се разделя с някой, който съм обичал. - казах като за начало. Можех доста да говоря по тази тема, но не мислех, че е подходящо.
- От теб зависи дали в момента щяхме да сме женени, защото аз вероятно щях да съм ти предложил брак. Един мъж, когато е сигурен, че обича жената до себе си, това прави, нали? - беше формулирано като въпрос, но по - скоро беше отговор на нейния въпрос.
- А поред теб? - исках все пак да разбера и нейната теория. Тъкмо шанс да разбера колко си е мислила за мен, след като скъсахме.

Фей изглеждаше доста шашната. Вероятно не го е очаквала от мен. И аз не бих го очаквал от себе си. Никога не съм предполагал, че ще се оженя преди тридесет и пет, и но като се знам...със сигурност не я заблуждавам. Обичам работата ми да е свършена докрай. Ако се влюбя в някоя, не я пускам лесно, следователно не съм по кратките връзки. Отново се подсмихнах, като видях изражението и. Явно за времето, в което бяхме заедно все пак не ме е опознала до край. Вероятно и аз нея. С това могат да се похвалят само възрастните хора, които са остарели един с друг. Те се познават най - добре и винаги съм искал да последвам примера им. Но...в наши времена и в музикалните среди това е малко трудно. Не малко, а много. Аз не съм перфектен. Не съм най - красивият, не съм най - известният, не съм най - харесваният, не съм най - добрият...
Не бях перфектен лидер, не бях перфектно гадже, няма да бъда и перфектния съпруг. Но и аз имам и сърце и чувства, може на моменти да се държа гадно, гневно и непристойно, но не съм и най - лошият човек на земята.
Нямаше за какво да и казвам нищо от това на глас, най - много да усложня нещата. Изслушах и нейния отговор. Значи все пак си е мислила за нас. Може би и наистина е съжалявала, затова че прекъсна всичко. Няма да отричам, че и аз успокоявах съвестта си като си повтарях, че тя е виновна за положението.
Изслушах всичко, докато нагъвах храна, защото тя ме успокояваше. Винаги го е правила. Храната и колата ми. След кратка пауза тя отново започна да говори. Изслушах въпроса и. Върху него изобщо не се бях замислял честно казано.
- Със догадки кое как би било няма да върнем времето назад, нали? - погледнах я сериозно, докато дообмислях една такава възможна ситуация.
- Вероятно щях, ако имах причина да го правя. Със сигурност нямаше да ти е по - приятно ако вместо мен ти се беше случил някой, на който изобщо не му пукаше. Един такъв не би ревнувал никога.
И сам разбирам, че ревността е гадно нещо, но аз не мога да направя нищо срещу нея, когато идва директно от сърцето ми. Не съм измъчвал само Фей чрез нея. Тя наранява и мен. Чувството е ужасно, но всеки човек си има слабо място. Очевидно моето е това.

Той се подсмихна като видя шокирана ми физиономия. Сигурно съм изглеждала доста смешно отстрани.  Как ми го сервира просто ей така това? Всъщност аз го попитах ,но очаквах да каже нещо като мен за живеенето заедно.  Какво ли щеше да стане, ако наистина ми беше предложил… щях да кажа „да”. Сигурна съм в това, все пак го обичах толкова много. Сега можеше да сме женени… тази мисъл ми се струваше доста странна сега.  Започнах да си представям като едно време.Начина , по който ме караше да се чувствам. Да знам, че винаги мога да разчитам на него. Беше толкова хубаво, как всичко свърши изведнъж… Фей спри веднага с тези мисли! Не можех да си позволя да мисля за това.  Беше минало време и не можехме да се върнем назад. Може би не го бях познавала достатъчно добре, щом не предполагах, че е можел да ми предложи брак. А и сега очевидно се беше променил малко или много или поне спрямо мен. Може би и аз се бях променила от тогава.
През цялото време докато му говорех той ядеше.  Преди се радвах на апетита му, особено като сготвех нещо, което му харесваше и изяждаше огромни порции.
-Да прав си, забрави, че попитах – отговорих му тихо. Взех си нова сладка и отхапах малка хапка от нея. Май нямаше смисъл да се ровим в миналото и  да отговаряме на такива въпроси. Не можем да върнем времето, не мога да си променя решението, което взех тогава… Изведнъж той все пак отговори на въпроса ми. Изслушах го внимателно и Хьон Джунг отново беше прав.
-Прав си… защото от тази ревност все пак знаех колко държиш на мен и ме обичаш. Мисля, че не го осъзнах на време и се дразнех,че не ми вярваш и ми дойде в повече… съжалявам.  Извинявай пак, че съм те наранила… не съм искала… и съжалявам за всичко. – казах му всичко, което си мислих.  Тези разговори пак ни върнаха в начална точка, все едно пак бяхме в кафенето, но поне сега говорехме спокойно. Всеки прави грешки, но не на всеки му ги прощават. Той може би скоро нямаше да ми прости. Но нямаше да го питам отново за това.
 -Май тези разговори за миналото отново не бяха много добра идея... както винаги взимам грешни решения- засмях се леко.

Съжалявам, че я шокирах с признанието си, но тя сама ме попита. Аз просто казах истината и каквото мисля. Тя се замисли за нещо, аз също. Вероятно след днескашната среща дълго ще мисля. Така се получава винаги.
Отговорих с усмивка на всичко, което каза. Сам се дразня, че поведението ми се промени толкова дълго, но аз не мога много време да мразя някой. Особено след като този някой се държи добре с мене. Просто ми е трудно.
- И аз съжалявам... - отвърнах тихо и започнах бавно и замислено да дъвча бонбон. Наистина отново се върнахме в началото...но преди това омразата и яда ме бяха завладели. Сега не е така. Може би ми мина, защото си го излях на Фей. А откакто скъсахме исках точно това. Но и да караш някой да страда не го прави по - лесно. Ако си нормален човек няма да ти е приятно да нараняваш други хора. Трябва нещо да не ти е наред, за да го правиш за удоволствие. При мен разбира се не беше от удоволствие, просто аз бях наранен и търсех отмъщение. Но и на нея не и е било лесно, така че няма нужда. Страдали сме и двамата.
- Не, не се притеснявай. Като се замислиш ако не говорим за миналото няма да се изясним като хората. Миналото може да бъде хубаво и лошо. Хубавото си разказваме с усмивка, а лошото ни кара да се замислим. Но и двете са ни нужни. Така откриваме грешките си и можем да се разберем с другите хора ако има нужда.
Предполагам е свикнала с моите "лекции" и поучителни речи, дори може би я дразнят.
- Дразнят ли те поучителните ми речи? - обърнах се към нея и я попитах без да се замисля.

Трябваше добре да преосмисля чувствата си. Мислех си, че я мразя, но след като за толкова кратко време тя обърна нещата отново в своя полза, може би все още изпитвам нещо. Трябва да разбера дали е така. Само дано не ме накара пак да страдам.
Фей си сложи главата на рамото ми и се изненадах. Даже потръпнах. Напоследък съвсем бях отвикнал от каквато и да била близост с хора. И все пак не направих нищо. Дори ми беше леко приятно. Сетих се как ми липсват някой от манджите и. Има 1-2 неща, които дори мама не може да приготви така. На Фей са специфични. След раздялата дори ги бях сънувал. В устата ми се насъбраха лиги. Нямах намерение да и признавам това, не и трябва да знае. Съвсем ще изгеждам като слабак.
Тя каза, че лекциите ми не и пречат, дори съм говорел хубаво. Понякога ми казват, че съм мъдър за възрастта си. А бях такъв и преди години. Дано не ме баламосват, старая се да бъда такъв.
- Чудесно в такъв случай. - казах самодоволно и продължих да си ям. За отрицателно време бях омел повече от половината.
Фей каза, че и дължа едно ходене на ресторант, и че аз ще избера къде.
- Аз мога да те заведа и във виетнамски ресторант, където да ти сервират печено куче или котка! - казах с пълна уста и се изкефих на леко отвратената реакция. Да, понякога когато ми е лигаво ставам и такъв. Ще обмисля къде можем да идем и ще и се обадя някой път. От доста време и аз не съм ходил в някои от любимите си ресторанти.
- Запазих ти Бисквитено чудовище. - казах и и набутах последното в ръцете
- Много са хубави, изяж го.
Аз набързо доизтъпках всичко, което ми беше останало. То не беше и много де. Ставам все по - добър. Само че следващите дни ще трябва доста да се потрудя във фитнеса, защото хубавите релефни форми не стават със сладко.
- Хайде да тръгваме, стана късно. Ще те откарам до вас. - предложих и и си събрах боклуците в найлоновата торбичка. Станах и ги изхвърлих в близкия кош.

Тя се размърмора за това, че говоря с пълна уста. Не и обърнах внимание и само казах.
- Не. дори не си давам зор. Ако ти пречи нито ме гледай, нито ме слушай.
Този път едва се сдържах да не и кажа "мамо". По принцип често я дразнех така, като започне да ми се кара за нещо. С майка ми много си приличат така като се замисля. Вероятно и затова не се харесват много.
Започнах да се смея тихо.
- Не си опитвала, може да са вкусни и да ти харесат...- казах през смях, като внимавах все пак да не се задавя.
След като аз се изправих и си хвърлих боклука, тя също се изправи и се съгласи. Докато вървяхме към колата, тя ме покани на вечеря у тях. Слюнките в устната ми кухина отново бяха във вихъра си.
Пореден път задушевна среща със колата ми и вече като бяхме вътре и като потеглихме и отговорих на въпроса.
- Сериозно ли ме каниш? Нали знаеш...аз и Ким Бом в комбинка сме опустошители на храна! - би трябвало добре да знаеше това. Все пак и показах нагледно преди малко на какво съм способен. Ако ни сервира и алкохол ще е голям сеир. Направо да покани и Джун да си направим една задушевна вечеря. Ще се превърна в канибал и касапин, ще заколя Джун и ще го сготвя. Ама то такъв като него дори няма да е вкусен...
Попитах я за адреса, тя ми го каза и потеглихме натам. Бях добър в шофирането и понеже ми е дори нещо като хоби, научих пътищата в Сеул. Много ми е полезно. След няколко минути мълчание я попитах с мазна усмивка:
- Какво ще сготвиш? - след това се сетих за един път, в който бяхме излезли и Джия и Мин се опитвали да ни изненадат с вечеря и като се върнахме беше Ад.
- Моля те...кажи ми че ти ще готвиш? - казах с изплашена физиономия.